Работният му ден беше приключил и
Лъчезар вървеше към вкъщи. Нямаше закъде да бърза и искаше да се раздвижи след
дългите часове, прекарани зад бюрото. По улицата имаше доста хора и въпреки
градската шумотевица, хаотичното движение наоколо създаваше у него приятно
усещане за живот. Зяпаше разсеяно витрините, почти без да обръща внимание на
стоките по тях и хвърляше по едно око на минувачите.
Сети се, че вкъщи нямаше нищо за
ядене, но реши, че ще си поръча пица и ще си пусне някакъв филм. Почти беше
стигнал до дома си, когато вниманието му бе привлечено от разговора между млада
двойка, която беше застигнал.
– Разбира се, че е важно двама души
да се разбират – говореше мъжът в отговор на някаква реплика на жената до него.
– Мисълта ми е, че най-важното е да
проявяват заинтересованост един към друг, да усещат човека до себе си, неговите
настроения...
– Естествено!
– ...ако загубят тази връзка, рано
или късно всичко между тях ще умре. Даже не говоря за грижата...
– Грижата е важно нещо.
– ...а за това, че трябва да се
чуват един друг, не просто да се слушат, когато приказват, а наистина да чуват
какво казва другият...
– Така трябва да бъде.
– ...защото ако я няма тази връзка
между тях, постепенно ще се загубят от очи, ще се отчуждят...
– Нормално – прекъсна я отново
мъжът. – Като има проблем, трябва да се постави ребром, да се седне и да се
изчисти. Иначе нищо не се получава. Всеки си мисли нещо, предполага какво мисли
другият, обаче често пъти бърка и става каша.
Лъчезар наблюдаваше отсечените
жестикулации на мъжа и почти се сблъска с жената, която беше забавила крачка.
– Извинете ме.
Тя кимна, спря на място и се загледа
напред, където мъжът с когото беше, продължаваше да крачи, ръкомахайки уверено:
– Ако нещата не се изясняват
навреме, стават недоразумения...
Крачка, две, три... мъжът вървеше и
приказваше, без да се обръща. Лъчезар се беше спрял и погледна жената, която
стоеше неподвижно. Усмихна се.
Четири,
пет...
– ...и тогава се започва със
скандалите – продължаваше да бръщолеви мъжът.
Шест, седем...
Жената забеляза усмивката му и за
момент се сконфузи. Лъчезар повдигна вежди, вдигна рамене и протегна ръце в
нейна посока, стискайки палци.
Осем.
– Айде бе, къде отиде? – подвикна мъжът.
– Идвам – отвърна жената,
подсмихвайки се тъжно. – Нещо... обувката...
Лъчезар едвам се сдържа да не прихне
след тях.
– Хора... – поклати
глава, смеейки се безгласно, завъртя се и влезе във входа.
5 коментара:
Чета го вече няколко пъти - и там, и тук, с усмивка. :-)
Говорим и не се слушаме. Ако се слушаме - не се изслушваме и чуваемост няма. Или чуваме колкото и каквото ни е удобно.
Отдавна ми боде тази тема. Изчезне ли комуникацията, връзката загива, независимо каква е - приятели, любими ...
И после следват въпросите. Защо говориш с някого / някоя си там, а с мен не искаш? Какво толкова обсъждате с часове на ден, а с мен мълчиш? И т.н.
Ами защото ... Защото този някой / някоя знае какво ни боде, радва, усмихва, какво сме сънували или за какво мечтаем, знае още хиляди малки големи неща и те разбира от половин дума или без думи. И не си само мебел, онази закачалка в ъгъла, на която заедно с якето си някой окачва и проблемите и ги забравя, не си и яденето или кафето по навик, на което не усещат вкуса. Човек си.
Така е, Точка :) За съжаление сме царе на теоретизирането на тема "взаимоотношения", обаче практиката често ни куца :) Може би е въпрос на помъдряване, но така или иначе, допуснем ли рутината, навика, нещата започват да отват на кино. А може би трябва да минем през установяването на такава рутина веднъж, колкото и да е болезнено, за да можем слеващият път да се научим да не я допускаме...
Ако има следващ път, разбира се. :)
Мори ме много този енап от отношения, независимо какви са. В повечето случаи нищо не мога да направя.
Ако отсреща не искат да чуят, никой нищо не може да направи. Гадно е, но тогава се стига до въпроса дали има смисъл... А за следващ път, защо да няма, едва ли ще се замонашим, така че винаги има шанс :)
За следващ, последващ и още по-нататъшен път трябват двама, нали знаеш? Някои и сами си го могат, ама то вече е диагноза. :)))
Всеки се надява на шанса, нали надеждата умирала предпоследна, преди мерака. :)))
Публикуване на коментар