Предупреждението

            Тучна зеленина покриваше планинските склонове на Лангедок, които провираха тук-там остри скали през буйната широколистна гора и гъстите шубраци. Жером крачеше уверено по каменистата пътека. Зад него по-възрастната Сабрин се опитваше без голям ентусиазъм да поддържа бодрото темпо на тридесет и четири годишния мъж. Трябваше да оставят автомобила си в Падерн – малко селце насред Пиренеите в Южна Франция, което едва ли наброяваше повече от двеста жители – и жената беше благодарна, че макар и да беше топло и задушно, юнското слънце бе скрито от облаци.

            – Не мога да разбера за какво трябва да бием целия този път, само за да видим някакви камънаци, когато имаме толкова работа в Нарбон.

            – Гледката отгоре си заслужава, Сабрин. Ще видиш. А и искам да се запознаеш с местността, за да добиеш по-добра представа за размаха на проекта.

            – Едва ли си струва цялото това катерене. И каква е тази крепост?

            – Била е само малък наблюдателен пост. Предполагам, че оттук малка група рицари са предупреждавали войските в големите крепости като Керибус и Перпетюз.

            – Значи бием този път, само за да видим някакви незначителни камънаци.

            – Вярно е, че са останали само няколко зида, но кулата е запазена и от върха й се вижда цялата местност.

            – Ама ти искаш да се качим на самата кула? – почти се ужаси жената.

            – Разбира се!

            Сабрин тежко изпъшка.

            – Хайде да спрем за малко, че капнах.

            – Не ни остава много. Сигурно не-повече от двадесетина минути – каза Жером, но жената упорито поклати глава.

            Познаваше нейния инат, затова се отказа да спори и се върна няколко крачки.

            Единственият звук, който нарушаваше тишината, беше тежкото им дишане и редките трели на някоя птица.

            – Само си помисли как ще развием тази област, когато получим разрешителните! – обади се след малко мъжът.

            – Със сигурност има хляб в тази работа. Туризмът тук е слаб, въпреки че има куп луди, които се прехласват от разни старини.

            – И ще изсипват в джобовете ни купища пари – додаде Жером. – Ще се влюбиш във величието на тези крепости.

            – Ще се влюбя в тях, когато излезем на печалба.

            – Винаги делова – ухили се Жером.

            – Я стига! – сериозно отвърна жената. – Аз управлявам голяма инвестиционна компания, а ти си пробивен строителен предприемач, така че давай да гледаме каквото има да се гледа и да се връщаме, че имаме още работа.

            Половин час по-късно двамата стъпиха върху голото, скалисто плато на невисокия връх, където се издигаха руините. Каменистата пътеката продължи право към полуразрушената крепостна стена. Заобиколиха зида, и стигнаха до място, където от него не беше останало почти нищо.

            – Ела! – Жером подкани жената зад себе си и чевръсто се покатери през масивните камъни.

            – Трябва ли да се врем там? – измърмори Сабрин. – Не можем ли да разгледаме околността отвън?

            – От високо е по-интересно.

            – Нали видя табелата, че всяко влизане е на собствена отговорност?

            – Казах ти: идвал съм тук десетки пъти – отвърна сърдито Жером. – Няма страшно.

            Сабрин въздъхна, огледа се, погледна небето, което се смрачаваше и предпазливо започна да се катери по рухналите на камара дялани камъни.

            Веднъж преминали стената, над тях се издигна централната сграда, в която зееше неголям портал с малки бойници от двете му страни. Покривът отдавна не съществуваше, а тясната правоъгълната сграда беше потънала в плевели. Преминавайки през входа, Сабрин забеляза върху един от камъните обезличен от времето барелеф. Успя да различи със сигурност изображението на някаква постройка, имаше нещо като светкавица и фигури на хора.

            – Какво представлява? Герб ли е? – попита Сабрин.

            – Откъде да знам? Може да е просто орнамент. Това е старинен замък на катарите, по време на кръстоносните походи е попадал под различно владение, докато през шестнадесети век е станал собственост на някой си Жан-Пиер Вик, чиято фамилия го е преустроявала нееднократно, преди да бъде изоставен.

            Изображението беше грубовато и нещо в него не й харесваше.

            – Идваш ли? – подкани я Жером.

            Тя се огледа за други барелефи, но такива нямаше.

            – Слушай, хайде да се връщаме. Не ми се влиза.

            – Бъзла! Госпожа генералната директорка, финансовата лъвица, новата Уорън Бъфет, която преодолява всичко по пътя си, се страхува да прескочи няколко павета! – разсмя се мъжът и пъргаво се пъхна в сградата.

            – Стига, Жером! – изпуфтя ядно Сабрин, навъси се и го последва.

            Внимателно минаваше покрай срутилите се камъни, Жером й помагаше да прескочи онези, които не можеше да заобиколи, изпищя, когато сивкав гущер се стрелна между краката й.

            – Ще ми платиш за това!

            – Моят проект ще изплати терзанията ти многократно.

            Отвътре сградата й се стори още по-мрачна. Тъмното надвиснало небе и високите сиви стени на тясната и дълга постройка не допринасяха за доброто й настроение. Мъжът обаче стигна до кулата в отсрещния край и съвсем спокойно влезе в нея.

            Сабрин го последва предпазливо. Стръмна стълба се виеше в полумрак, разсейван единствено през малки и редки амбразури. На места пропуканите камъни изглеждаха нестабилно, а там, където някой от тях липсваше, жената минаваше със свито сърце. Стълбата продължаваше още нагоре, когато Жером я дръпна към един по-голям отвор.

            – Нагоре наистина е опасно, но оттук видимостта е идеална.

            Излязоха на издадена наблюдателница с бойници и пред тях се разпростря цялата долина. Накъдето и да погледнеха, съзираха околните планински възвишения, редуващи се едно зад друго. Беше излязъл остър вятър и мъжът наметна якето си на раменете й.

            – Виждаш ли каква е красота! – говореше разпалено той. – Погледни насам: долу е Падерн, откъдето тръгнахме, а зад онзи хълм е идеалното място за изграждането на туристически комплекс. Няколко хотела, басейни, тенис-кортове, каквото се сетиш. А натам – Жером посочи на другата страна – е крепостта Керибус. До там може да се направи туристическа пътека. Какво ще кажеш? Една алея сред тази красота, със страноприемници в средновековен стил и отлична храна.

            – Това е добре за летен туризъм – оживи се Сабрин. – А къде могат да се изградят ски-пистите?

            – Оттук трудно може да се види, освен ако не искаш да се качим до върха на кулата. Пътеката, по която дойдохме, не е много стръмна и може да се превърне в път до бъдещите лифтове. Ти осигури инвестирането, другото е работа на инженерите.

            – Ще убедя борда на директорите – разпали се Сабрин. – Ти обаче трябва да си готов да извадиш всички разрешителни много бързо, така че да не губим време и да изкупим терените експедитивно.

            – Проучил съм нещата. Намерих и връзки, ако се наложи; някои познати тук и там ще помогнат.

            – Чудесно. Имам първоначалните ти проекти и сумата, която ще е необходима, сега остава да изготвя бизнес-план и можем да действаме. Обаче трябва да сме готови за отпор от страна на местните. Възможно е идеята да не им допадне и да създават проблеми.

            – Никой не ги пита, а и едва ли ще са против търговията в областта да живне.

            – Не си поплюваш.

            – Нима на теб ти пука?

            – Не и когато мирише на пари – отсече жената.

            Жером се усмихна.

            Глух тътен прекъсна разговора им. Едва сега забелязаха, че вятърът се беше усилил още повече и свистеше по ръбовете на камъните.

            – Хайде да слизаме, че времето се разваля бързо – потръпна Сабрин. – Не искам да се прибирам вир-вода.

            Тя се завъртя решително и тръгна надолу по витата стълба. Тъмнината в кулата беше станала още по-гъста. Светкавица проблесна за миг в амбразурите и ги оглуши страховит трясък. Двамата забързаха, за да се измъкнат от крепостта и поне да стигнат до гората, преди да е заваляло.

            – Не се очакваше такова време, но пък е по-интересно. Като във филм на ужасите – изхили се мъжът.

            – Млъкни, Жером!

            Сивият правоъгълник на изхода се очерта пред тях и жената излезе навън под първите едри капки дъжд.

            – Хайде, побързай! – провикна се през гръмотевицата Сабрин, когато видя как мъжът се подхлъзна на входа на кулата, мокрият камък, на който беше стъпил се прекатури и повлече още няколко.

            Купчината се размести, разсипа се настрани, част от стената на кулата поддаде и рухна с грохот, а до жената стигна зловещият му вик. Сабрин замръзна за миг, но в следващия вече се опитваше да отмести камъка, който беше затиснал краката на Жером. Чуваше виковете му, говореше му несвързано, виждаше тънки струйки кръв по камъните, напъваше отново, но не можеше да го измъкне.

            – Тичай за помощ – успя да каже мъжът, преди да загуби съзнание.

            Тя хукна към изхода. Не чуваше гръмотевиците, не усещаше проливния дъжд, не чувстваше болката, когато падаше по каменистата пътека. Видя пред себе си тясното шосе, затича се наляво към къщите. Заудря вратата, никой не отваряше, впусна се към съседната, където възрастна жена в недоумение изслуша задъханите й обяснения. Появи се мъж, който разбра за станалото, грабна яке, и се затича към центъра.

            Непознатата въведе Сабрин в кухнята и викна нещо по две любопитни деца, които моментално се скриха.

            – Тук ще ви е по-топло – каза тя. – Съблечете се, ще настинете.

            Сабрин машинално се подчини и се намъкна в панталона и пуловера, които жената й донесе. Очите й се спряха на якето на Жером, метнато върху масата, заедно с мокрите й дрехи. Беше останало на нея през цялото време. Ръцете й започнаха да треперят, буца заседна в гърлото й, а пред очите й отново премина цялата сцена: Жером, който се свличаше, падащите и преобръщащи се камъни, викът му. Отпусна се на един диван, скри лицето си с длани и се разрида. От улицата се носеха мъжки гласове, нещо подвикваха, изръмжа автомобил.

            – Успокойте се, всичко ще бъде наред – говореше възрастната жена, докато притеснено и неловко я галеше по гърба.

            Подаде й чаша вода, попита я дали иска чай и припряно постави чайник на печката, без да дочака отговор.

            – Стоплихте ли се? – обади се след малко тя, когато Сабрин се поуспокои.

            – Благодаря ви.

            – Аз съм Клотилд. Наричайте ме Кло – усмихна се жената. – Елате в хола, там ще се чувствате по-добре.

            Сабрин я последва, настани се в един масивен фотьойл и се огледа. Тъмно дюшеме без килими, малка масичка пред дивана, на която Клотилд постави чашата с чай, неголям телевизор, върху шкафче в ъгъла имаше ваза с диви рози. Две от стените бяха заети от голяма библиотека, която не можеше да побере натрупаните на купчини книги.

            – Съпругът ли ви е горе?

            – Не. Бизнес партньори сме.

            – От години никой не влиза там – каза след малко възрастната жена.

            – Видяхме табелата, но той държеше...

            Възрастната жена кимна разбиращо.

            – Ще го измъкнат. Докато е жив, има шансове да се оправи. Може би не е чак толкова зле, колкото изглежда – опитваше се да подържа разговор Клотилд.

            – Дано. Иначе всичко отива по дяволите.

            – Кое всичко?

            – Проектът, строителните планове... – измърмори Сабрин, но занемя.

            Изведнъж си даде сметка, какво беше казала току-що. Жером лежеше затиснат горе под дъжда, с премазани крака, в безсъзнание, може би дори мъртъв, а тя продължаваше да мисли за плановете си. Гледаше невиждащо пред себе си с широко отворени очи. “Какви планове! Всичко свърши!”, мислеше тя.

            Възрастната жена срещу нея я наблюдаваше тихо. Мълчанието й се стори тягостно, а Сабрин имаше нужда да говори. Бавно и откъслечно разказа на Клотилд за идеята им, за надеждите, които възлагаха на това начинание, да се издигнат, да направят големия си финансов удар, да успеят. Възрастната жена мълчеше. Сабрин се опита да определи възрастта й, но не успя. Въпреки посивяващата коса, тя сякаш не беше подвластна на времето, сякаш бе извън него. Спокойствието на домакинята й се предаваше и Сабрин се отпусна.

            – Не зная как да ви се отблагодаря за помощта, Кло. На вас, на господина, който отиде за помощ, на хората от селото...

            – Не е необходимо. Тук все още сме далеч от големия град и хората са сплотени. Не можем да не си помагаме.

            Сабрин поклати глава и въздъхна. Отпи от чая, когато погледът й се спря на колода големи, протъркани карти, поставени на съседната полица. Жената проследи погледа й.

            – Таро. Виждали ли сте?

            – Чувала съм, но никога не съм виждала отблизо.

            Жената стана, пресегна се и взе тестето.

            – Можете ли да гадаете? – попита Сабрин.

            Клотилд я погледна, усмихна се и се премести на дивана, близо до фотьойла й.

            – Важно ли е за Вас да научите какво ви чака?

            – Че има ли човек, който не би искал да го научи? – учуди се Сабрин.

            Възрастната жена се замисли.

            – Знаете ли, може би точно в това е проблемът: искаме да знаем бъдещето, но не можем да поемем отговорност за настоящето си. Кроим планове, взимаме решения, действаме, но рядко се замисляме за последствията, които неминуемо ще ни настигнат.

            Сабрин я гледаше неразбиращо и жената продължи:

            – Таро не предсказва бъдещето. То може донякъде да ви даде представа какво ще се случи, въз основа на вашите настоящи действия, но ако ги промените, ще промените и последствията, за които може би картите ще ви предупредят.

            – Вие вярвате ли в това?

            – А вие? – усмихна се Клотилд.

            – Не... но... не зная...

            – Искате ли да опитате? – жената размеси картите, разпери ги на ветрило и я подкани: – Предлагам ви най-простото. Трябва само да изтеглите една.

            Сабрин се поколеба, но внимателно посегна към тестето, измъкна карта и се загледа в изображението. Сякаш всичко около нея се разклати. На картата беше изобразена кула, издигната на скала. Светкавица беше удалира върха, който приличаше на корона и падаше, от трите прозореца се издигаха пламъци, а фигурите на двама души летяха към бездната. Сабрин я хвърли на масата и погледна ужасено жената до себе си.

            – Това го видях горе на един камък!

            – Възможно е. Крепостта е строена от катарите. Има много загадки около тях, но със сигурност са знаели някои неща.

            – Но това е същото... точно това се случи горе!

            – Успокойте се. Картата не показва какво е станало, а какво може да стане.

            – Не разбирам – гласът на Сабрин трепереше.

            Клотилд се облегна назад.

            – Това е “Кулата”. Може би една от най-фаталните карти. Напомня за Вавилонската кула – знаете Библейския разказ – която хората се опитали да издигнат, за да стигнат до Бога, но Господ ги наказал за дързостта им. Напомня за пясъчните кули, които често строим. Напомня за преходността на нещата. Разбирате ли, ние, хората, градим планове, но понякога се самозабравяме и губим представа за това какво правим и най-вече как го правим. Улисани в преследването на целите си започваме да пренебрегваме хора, събития, факти и нерядко добрите ни намерения се превръщат в ад и за нас, и другите. Това е предупреждението на тази карта.

            Сабрин слушаше притихнала, без да помръдва.

            – Очакват ви сериозни промени и сътресения – продължи жената до нея. – Може да са големи и тежки за вас, но ако промените нещо, може и да не са толкова страшни. Ако пък спрете и се замислите над това, какво вършите и промените някои неща в живота си, или начина, по който ги вършите, може даже нищо да не ви сполети. Просто в единия случай промяната ще дойде отвън, неочаквано, в другия ще бъде извършена съзнателно от вас. Затова казвам, че Таро не показва бъдещето, а е само форма на предупреждение.

            – Но изображението на барелефа горе изглеждаше същото. Защо е било издялано?

            – Кой знае? Катарите са били хора на духа и може би са го поставили да им напомня да не се самозабравят.

            Отвън отново се разнесе ревът на автомобила.

            – Мъжете сигурно се връщат – надигна се Клотилд. – Елате да видим какво става.

            Сабрин я последва като в унес. Дъждът беше спрял, въпреки че хората бяха мокри до кости. Разбра, че Жером е жив, че не е в добро състояние, но според местния лекар ще се възстанови.

            – Сега го местят от джипа в линейката и ще го закарат в близката болница – каза той.

            – Мога ли да го видя?

            – Зашеметен е, ще го видите в болницата. Карайте след линейката.

             Тя се впусна към колата си, но се спря.

            – Дрехите ви – обърна се към Клотилд.

            – Вземете ги. Вашите са мокри. Ето ги – тя й подаде един плик.

            – Но...

            – Бързайте.

            Сабрин й благодари и хукна към паркинга.

            – И помнете: всичко зависи от вас – дочу зад себе си гласа на Клотилд.