петък, 24 февруари 2012 г.

Обич


            – Здравей, Жоре, нали си носиш такъмите? – Добри махна на новодошлия от верандата, надигна се тежко и тръгна към портата да посрещне госта си.

            – Разбира се, нали за риба сме дошли, накъде без тях?

            Младият мъж се протегна, здрависаха се, разтовари багажа от колата си и двамата прекосиха двора.

            – Знам страхотно място, ще видиш утре сутринта. Идеално е за риболов, момче!

            – Не се и съмнявам, толкова си ми разправял в работата, че от сума време си мечтаех най-накрая да се организираме и да отидем.

            – Така де, мераклиите от моя набор вече се пенсионираха, а от вас, новобранците, никой не се интересува от това удоволствие. Добре, че се появи ти, та в почивките да има с кого да си приказвам – разсмя се Добри.

            – Хубава вила си спретнал – огледа се Жоро. – Поздравления.

            – А, не е кой-знае какво, обаче такава си я харесвам – домакинът повдигна сламената си шапка, прокара длан през прошарената, рехава коса и додаде: – Ела, ще ти покажа стаята, да се настаниш. После ще метнем едни хубави пържолки на скарата, а привечер ще те разведа из околността, да видиш каква е красота оттатък селото, към гората. Ей сега ще те запозная и с жена ми.

            – И тя ли е тук?

            – Че разбира се, защо?

            – Не, нищо... просто жените обикновено не обичат да ходят за риба и...

            – Добрине-е-е – разнесе от къщата силен женски глас, който се приближаваше. –  Къде си турнал захарта, не мога да я намеря, никога няма да се научиш да оставяш нещата на мястото им!

            Вратата се отвори със замах.

            – Чуваш ли като те викам! Доб... о, добре сте дошъл – изведнъж омекна гласът и притежателката му ведро се усмихна. – Не разбрах че сте пристигнал.

            Гостът малко боязливо подаде ръка на понатежалата от годините, но все още симпатична жена, която бойко се беше появила на терасата. Добри ги представи един на друг, след което тя побърза да се върне към кухнята, а младежът се почеса замислено:

            – Ако така те командори непрекъснато, не ти е леко...

            – Напротив – разсмя се звучно домакинът. – Тя е душа човек, но си е такава, енергична. Не го прави с лошо.

            – Щом казваш, значи е така – повдигна рамене Жоро и го последва навътре.

            Петнадесет минути по-късно двамата седяха на верандата, отпиваха от студената бира и се наслаждаваха на ливадите, ширнали се от последните къщи нататък, към гората.

            – Ей това ме дразни у жените – подхвана младият мъж. – Приятелката ми, и тя е като жена ти: не е лоша, обаче непрекъснато за нещо ми мърмори, все за нещо ми вика, нямам мира направо.

            – Има разлика, дали вика по теб и ти мърмори, или си вика по принцип и си мърмори сякаш повече на себе си.

            – Все едно. Това тяхно дърдорене... бръмва ми главата понякога, пък и все са недоволни. Каквото и да направиш си им крив, няма угодия!

            Добри го погледна изпод периферията на шапката си и се подсмихна.

            – Че то не е необходимо да им угаждаш непрекъснато, достатъчно е да ги уважаваш, да си загрижен и, разбира се, да ги поглезваш поне от време на време. Няма какво да си кривим душата, всички обичаме да ни поглезват.

            Младежът прогони една пчела, която се завъртя около главата му.

            – Бе то, че е така, така е, ама все пак...

            – Така е, Жоре. И най-важното: да им дадеш свободата да бъдат себе си. Тогава всичко ще е наред.

            – А! Айде сега да ми се качи на главата. Не я спирам, ама ако почне да прави каквото си иска, всичко ще обърне надолу с главата.

            Мъжът присви очи и го изгледа. Сетне протегна крака и се намести удобно.

            – Знаеш ли – замислено започна той. – Има една притча, една приказка, за един млад мъж, който харесал страхотно красива и добра девойка и поискал ръката й. Тя се съгласила, но при едно условие: всеки месец да излиза от къщи за една нощ, да се прибира на сутринта и младежът никога да не я пита къде е и какво прави. Той решил, че това не е проблем и се оженили. Заживяли щастливо, обичали се до полуда. Тя се грижела за него, за дома, винаги била мила и любвеобвилна, никога не го погледнала накриво, камо ли да му каже дума напряко. Той също я обичал и се грижел за нея, бил внимателен и нежен, внимавал да не я засяга, помагал й.      Когато една вечер тя поискала да излезе до сутринта, той приел желанието й без да я пита нищо. На сутринта тя се прибрала малко уморена, но спокойна и всичко си продължило както винаги.

            – Знам я тази история – обади се Жоро. – Така си минавали месеците, младежът се чудел какво ли прави жена му, къде ли ходи, но макар че му ставало все по-интересно да разбере, не задавал никакви въпроси, докато един път, вече разяждан от любопитство, не решил да я проследи. Влязъл в гората след нея и видял как тя се спряла до един пън, съблякла дрехите си, легнала на тревата и се превърнала в змия. Започнала да се гърчи като бясна и диво да се хапе. Мъжът й така се стреснал, че прошумолял, тя го забелязала и на мига се превърнала отново в жена. Попитала го защо я е проследил, защо не изпълнил единственото, за което го била помолила.

            – Мъжът й не могъл да отговори – продължи Жоро – тъпо му било и тогава тя му казала, че, след като вече знае тайната й, няма смисъл да се крие и да ходи в гората. Оттогава жените се превръщат в змии в къщи и хапят мъжете си.

            Полъхът на вятъра довея аромат на прегоряла трева и гореща пръст.

            – Именно това имам предвид – отпи от бирата си младежът. – Остави притчата, това си е детска приказка, обаче точно така с държат жените вкъщи. В началото е добре, после постепенно се превръщат в усойници.

            Добри седеше неподвижно и замислено гледаше в далечината, сякаш не беше чул думите на госта си, но след малко тихо проговори:

            – Чул си историята, която почти всички знаят.

            Жоро го изчака да продължи, но колегата му остана замислен със зареян поглед.

            – А каква друга версия има?

            – По тукашния край историята завършва малко по-различно: докато жената, която се превърнала в змия беснеела, се разнесъл шум, видяла мъжа си и веднага се върнала в обичайния си образ. Попитала го защо я е проследил, не се ли е държала добре с него, не правела ли всичко, което поискал, та не могъл той да изпълни единственото, за което го била помолила без да мисли за себе си. Тогава мъжът й отговорил:

            – Не мислех за себе си, скъпа моя. Мислех за теб. Не ме интересуваше къде си и какво правиш, а се притеснявах дали си добре и дали няма да ти се случи нещо лошо посред нощ в гората. Не те проследих от любопитство, а за да съм наблизо, ако се наложи. Ти си толкова добра, че не мога да си представя какво бих правил, ако нещо ти се беше случило.

            – Мислиш ли, че когато правя нещо, не зная какво правя? – погледнала го с укор жена му. – Та какво може да ми се случи? Дивите животни не идват толкова близо до селото освен през най-лютите зимни дни!

            Мъжът й не отговорил нищо, а само вдигнал ръка и жена му уплашено видяла, че в нея държи един едър, жив таралеж.

            – Добре че бях тук, скъпа. Беше се засилил да те нападне.

            Добри се подпря на облегалката на стола, погледна госта си и кротко додаде:

            – Оттогава жената наистина вече нямало защо да се крие в гората. Започнала да се превръща в змия вкъщи, но си съскала ей така, когато била нервна, хапела се, за да прогони напрежението, но никога, нито веднъж не посегнала към мъжа си, никога не просъскала срещу него. А той никога не казал нищо на никого. Познавал си я, приел я такава каквато си била и си стоял спокойно, като внимавал жена му да не се нарани. Когато й минавало, продължавали да живеят щастливо както и преди.

            Останаха мълчаливи известно време.

            – Хубав край – въздъхна младежът.

            Размърда се, бръкна в джоба на дънките, измъкна телефона си и замислено го загледа.

            – Май ще е добре да се обадя на моята... да й кажа, че съм пристигнал...

            – Тя си има име, Жоре, има си име – погледна го сериозно. – Уважавай я дори и когато не си с нея.

            – Добри-и-и, след малко съм готова, слагай пържолите! – разнесе се гласът на жена му и той се надигна.

            – Добре де, никога ли не ти е писвало?

            – Да ми е писвало? – разсмя се мъжът и го тупна по рамото. – Обичам я, момче, просто я обичам...

            Жоро замислено го гледаше как разпалваше скарата на двора, когато на верандата се появи жена му и остави купа със салата и вилици.

            – Свестен човек е... – поклати глава младежът.

            – Кой, Добри ли? – спря се тя, погледна към мъжа си и се усмихна. – Невероятен е.

            Поколеба се за миг, сетне додаде:
            – Знаете ли, ако трябваше да изживея живота си отначало, щях да избера същия живот и отново да го изживея единствено с него... – тя се окопити и се завъртя чевръсто. – Вие си взимайте, аз ей сега ще донеса и ракията, изстудила съм я както я обича.

сряда, 22 февруари 2012 г.

Сънят на Уроборос


            Дочу далечен плясък на крила. Познаваше този шум, но, въпреки звездния рой, не можеше да види съществото, което приближаваше. Изправи се тихо, взе боздугана и внимателно излезе от гората, където харпията се спусна до него, отръска се и сви крилата си.
            – Спят и сънуват – изсъска тихо тя. – Хората ни създадоха с въображението си и с него ще ни унищожат.
            Кентавърът я сграбчи.
            – Не ставай глупак!опита се да се измъкне. – Колко много от нашите загубихме? Къде са Йормуганд и Фенрир, къде са Хидра и Химера, племето на Самодивите, Татзелвурм или могъщите Джинове, натикани в светилници?
            Хватката му се разхлаби.
            – Уроборосът сънува друг сън... – въздъхна харпията.
            – Ще успеем – изръмжа кентавърът, пусна я с погнуса и препусна към долината, към грохота на митичните създания, които тръгваха за нападение, докато Слънцето изгряваше. Харпията гледаше в небето Апофис, който се опитваше да глътне Слънцето.

* * *

            Командващият захвърли митологията, която прелистваше от дни и се отърси от спомена за глупавия си сън. От известно време се беше запалил по древните митове и те явно го бяха обсебили.
            Време беше за сутрешна проверка. Стегна се и енергично излезе от кабинета си. Крачеше гордо покрай каменните стени в двора на старинния замък, превърнат в един от най-добре охраняваните затвори. Слънцето проблясваше по униформата му, а стройната му сянка се плъзгаше по камерите на килиите. Остана доволен от реда, поддържан от надзирателите.
            Спря пред една от нишите, хвана длани зад гърба си и изпъна рамена. Сферичният робот плуваше в нея на около метър над земята. Единственото му око светеше в тъмночервено. Командващият изгледа блестящото метално тяло. Не знаеше в какво се е провинил. Не го интересуваше. Роботът беше изпратен вчера в този затвор за бунтовници. Щеше да си остане зад мощното магнитно поле на входа на килията.
            Сферичното тяло се плъзна максимално напред.
            – Не се притеснявай – избръмча роботът и разтвори част от щипките си, които висяха гъвкави, като дебели въжета. – Получих някои нови умения.
            Командващият наблюдаваше хладнокръвно червеното му око. 
            – По бензиностанциите работят безплатно срещу някои услуги – разнесе се металният глас.
            Не знаеше какво има предвид. Досега нито един робот не беше избягал. И този нямаше да успее. Командващият се завъртя на токовете и продължи обиколката.

* * *

            Работният ден във фабриката беше приключил и младежът бе в добро настроение. Прибираше се към дома с конския трамвай, заслушан в тропота на животните, които го теглеха и си представяше как ще си отвори една бира, когато на дървената седалка до него се настани десетина годишно момиче с ученическа чанта и започна да рови в нея. Нямаше да му обърне внимание, ако детето не бе извадило някаква странна парцалена кукла и мъжът се вторачи в нея. Изглеждаше досущ като металното кълбо от съня му. Въобще го беше забравил, но сега се учуди на невероятното съвпадение. Известно време погледа детето, което си играеше.
            – Защо е само с едно око? – усмихна се на малкото момиче.
            – Другото се откъсна и го загубих – смути се то и прегърна куклата си. – Както и тялото...
            – Но аз и така си я обичам – повдигна след миг искрящи очи и допълни доволно: – Нарича се Гертруда. Има хубави плитки, нали?
            Младият мъж се усмихна, потвърди и реши, че това е просто някаква случайност, която му припомни неговия неясен сън. Остави на мира детето и отново се загледа през прозореца.
            Трамваят подрънкваше по дългия мост. Харесваше тази част от всекидневния си маршрут заради гледката, която се откриваше от високото, над водата. Наблюдаваше слънчевите отблясъци, които се люспеха в буклите на реката и позлатените къщи, обрамчващи двата бряга, когато мярна някаква табела, на която беше изписано с боя “835”. Не успя да прочете останалия текст – вероятно някаква реклама – но това число се загнезди в мислите му. Не беше мяркал тази табела предишните дни и се зачуди за какво ли се отнасяше, а двете цифри продължаваха да витаят пред погледа му.

* * *

            Изведнъж се стресна и вторачи поглед в правоъгълните цифри на часовника на нощното шкафче: 08:35. “Тридесет и пет! Като в съня ми”, проблесна в ума му; следващата му мисъл беше: “Закъснявам!” Мъжът скочи от кревата, раздруса жена си, включи кафе-машината и влезе в банята. Нямаше време за закуска, но без кафе нямаше да се събуди. Избръсна се, навлече дрехите, удари крака си в стола, изруга през зъби, подвикна на жена си да побърза, ако иска да я закара на работа, глътна кафето, изгори езика си и забърза към гаража.
            – Сложи си колана – подсети я той, когато съпругата му най-накрая излезе от къщата и седна в колата.
            Беше мрачно и мъжът се зачуди дали няма да завали. Включи плейъра на автомобила и избра някаква музика. Реши, че няма защо да се нервира от задръстването и започна да разказва за табелата от съня си и съвпадението с часовника.
            – Четох някъде, че има хипотеза, според която сънищата са отражение на някаква друга, паралелна реалност – оживи се жена му. – Твърди се даже, че целият свят е просто нечий сън.
            – И чий е този сън? – машинално попита мъжът, следейки внимателно движението.
            – Ами не знам... на Бога, на Вселената, на...
            – Дрън-дрън! – прекъсна я той. – И какво? Сега ако натисна клаксона, за да накарам оня смотаняк отпред да се размърда... Айде карай бе! Какво гледаш!... Та като изсвиря, този, дето сънува, ще вземе да се събуди!
            – Е, чак пък...
            Продължаваха да стоят на място в задръстването, когато по стъклото покапа ситен дъжд. Мъжът сърдито погледна небето:
            – Накрая Апофис изяде Слънцето.
            – Какво? – не разбра жена му.
            – Не знам. Май беше някаква змия или дракон, който се опитвал да изяде Слънцето.
            – Това пък къде си го чул?
            – Откъде да знам! Сигурно някъде ми е попаднало нещо – измърмори разсеяно мъжът.
            Отляво колите се раздвижиха, той се вмъкна в освободеното пространство и натисна газта, за да хване зеления светофар. Трябваше да стигне навреме на работа, защото го чакаше напрегнат ден.

* * * 

            Лежеше в недрата на пещерата, сънуваше своя звезден сън и не помръдваше. В него бе всичко: и митове, и реалности, и легенди, и богове, и демони, и бития. Не се вълнуваше в съня си, не очакваше нищо и въпреки че сънуваше, знаеше, че сънува. Понякога се случваше да се събуди от някой от своите сънища; тогава се протягаше, преместваше небосвода на пещерата си, свиваше се отново почти на кълбо и започваше да сънува отначало други, нови сънища, а старите забравяше безвъзвратно. Но това се случваше много рядко. Сега Уроборосът спеше дълбоко с блажено захапана опашка.

вторник, 21 февруари 2012 г.

Магът

            Излезе от гористия склон и внимателно се огледа. Знаеше, че е твърде далеч от всякакво населено място, че по тези чукари човешки крак не беше стъпвал вероятно с години, но въпреки това искаше да бъде сигурен, че е сам, че никой не го е проследил, че никой няма да го види, даже и случайно. Не се чуваше нищо друго, освен някой самотен писък на птица. Не се мяркаше никакво живо същество, още по-малко човек. Младежът въздъхна и се усмихна. Може би сега щеше най-накрая да получи покой.
            Огледа острия планински връх, който се издигаше малко по-високо и си хареса подходящо пространство прикрито от едната страна от голяма скала, от другата – затулено от високите ели, изправи се в единия му край и затвори очи. Замисли се какво му беше необходимо. Не му трябваше много: топъл подслон, някоя и друга мебел, малко покъщнина... когато погледна отново, в средата на поляната се беше появила неголяма, уютна хижа. Приближи се към нея и бутна вратата. Вътре всичко беше такова, каквото си го бе представил: маса, стол, легло, голяма камина приспособена за готвене, малък шкаф с няколко съдини в него... едно хубаво място. Беше хладно, по върховете на планината даже летните дни бяха твърде свежи. Погледна към камината и в нея блесна искра, втора, малки пламъци облизаха появилите се цепеници и уютно припукване се разнесе сред мекия аромат на горящите дърва. Мъжът се усмихна, наплиска се с вода от чешмата, поднесе ръце към лицето си и усети по страните си меката тъкан на хавлията.
            Изтегна се на кревата. Сега вече можеше да си отдъхне. Тук никой нямаше да го намери. Щеше да му бъде самотно, но така бе по-добре, пък и вече беше свикнал: всичко беше по силите му, освен да управлява хората.
            Понякога дарбата му започваше да му тежи, но не можеше да се освободи от нея. Беше мечтал за нея, беше се стремил да я постигне, беше учил от най-добрите мъдреци, звездобройци, алхимици. Сега беше негова, заедно с цялата отговорност, която осъзна впоследствие.
            За първи път я забеляза тогава, когато се разгневи на някакъв шофьор, който, на едно оживено кръстовище, за малко не го блъсна, профуча покрай него и продължи без да спре. “Да се пребиеш дано!”, беше викнал в яда си, когато срещу отдалечаващата се кола изникна камион. Ударът беше страхотен, колата беше само усукани ламарини. Така и не посмя да се приближи. Единственото, което изпълваше ума му беше камионът: миг преди това го нямаше! Движението беше голямо, но камион нямаше. Сигурен бе, че щеше да го е видял!
            Истински осъзна силата си обаче след един репортаж по телевизията за някакъв митинг в който протестиращи трошеха и палеха всичко по пътя си, но бяха избити от военни. Така беше кипнал от цялото това безумие, че му идваше да замери телевизора. Ден по-късно научи от новините, че същият този район е бил сринат до основи от земетресение, а броят на жертвите бил огромен. Тогава започна да експериментира: намисляше си нещо дребно и наблюдаваше. За негова огромна изненада, това, за което си помислеше, ставаше абсолютно точно такова, каквото си го бе представил и то все по-бързо.
            Осъзна, че трябваше да внимава, да следи всяка една своя мисъл, но това го напрягаше твърде много, защото не можеше да стои безразличен пред нещата, които вижда. Когато те бяха добри и хубави, нямаше проблем; радваше се и всичко ставаше още по-добро, но когато те бяха грозни, брутални, ставаше страшно.
            Първоначално се бе опитал да ограничи информацията, която стигаше до него, но беше почти невъзможно и тогава започна да тренира още по-усърдно своя самоконтрол. Постепенно постигна отлични резултати, но това го убиваше: не се трогваше от нищо, не допускаше да се впечатлява от каквото и да било, беше подтиснал всякакви емоции. Имаше чувството, че човешкото у него изчезва, а така не можеше да продължава дълго: беше престанал да обръща внимание на приятелката си, именно защото я обичаше и всичко, което му разкажеше, предизвикваше неговата емоционална реакция и тогава почти винаги губеше контрол, а последиците бяха неочаквани. Накрая я напусна, макар че я обичаше истински, защото нямаше право да я забърква и нея, това няма да доведе до нищо добро. Само той си знаеше какво му бе коствала тази раздяла, обзелата го мъка, неимоверните усилия, които трябваше да положи, за да не допусне чувствата му да се отразят на света, но се справи: освободи я от себе си, освободи се от тъгата, запази обичта си като тих и нежен спомен.
            Разбира се, помагаше много на кого ли не – това не му костваше нищо. Само си помисляше, че нещата се оправят и те действително се оправяха, но мълвата се разнесе и започнаха да идват все повече и повече хора, всеки с проблемите си, всеки с желанията си. А с малки изключения те бяха дребнави, користни, жалки. Това отдавна вече не го дразнеше, но въпреки железния му самоконтрол, го натъжаваше. Единствената му възможност да се откъсне, бе да замине и той нарами книгите си и пое на път. Владееше природата, създаваше от нищото всичко, което му бе необходимо. Харесваше си някоя местност, създаваше си къщурка, изпълваше я с най-важното, но рано или късно все някой залутан пътник попадаше на него и мълвата отново тръгваше. Това беше единственото, което не можеше да управлява; никой, дори и древните магове не го бяха постигнали. Местеше се от град в град, избираше ги все по-малки и по-малки, преселваше се от село в село, но така и не можеше да се скрие от хората, които рано или късно го намираха навсякъде. Накрая бе тръгнал по дивото и бе успял да остане сам.
            Сега вече можеше да си отдъхне! Бе открил този връх, твърде далеч от всякакво село и се надяваше, че ще може най-накрая да се установи на едно място, а не да обикаля по света като гонен от вятъра облак. Удобства не му липсваха, но му оставаше да се пребори с единственото, което все още разваляше спокойствието му: самотата. Липсваха му хората, липсваха му приятелите, но най-вече му липсваше човешката топлина на близка, сродна душа, с която да дели храната си, красотата навън, да чува нечие дихание до себе си. Все още не беше намерил начин да се справи с това чувство, но беше овладял много по-силни емоции и знаеше, че рано или късно ще овладее и тази.
            Беше гладен. Надигна се от кревата и на масата се появиха необходимите продукти за гозбата, която му се бе прияла. Тях можеше да създаде без да ги отглежда. Можеше направо да създаде и готовото ядене, но не трябваше да прекалява с дарбата си, а и все нещо трябваше да върши сам, пък било то и за разнообразие. Започна да реже зеленчуците, когато усети зад себе си нечие присъствие.
            – Доволен ли си?
            Обърна се рязко. На стола се беше настанил непознат възрастен, все още як мъж. Гледаше го спокойно без да помръдва. Очите му го фиксираха и сякаш проникваха през него, отвъд него. Запази спокойствие. По-точно не му се налагаше да пази спокойствието си, защото не се чувстваше застрашен, нито изненадан.
            – Не знам. Мисля, че да.
            – А щастлив ли си? – изпъна се непознатият, наклони се към него и се подпря с длани на коленете си.
            Поколеба се за миг, не толкова да прецени какво да отговори, колкото да провери какво наистина мислеше и чувстваше.
            – Овладях доста умения, но имам още да уча. Вероятно го знаеш.
            Нямаше представа защо, но младият мъж беше убеден, че непознатият знаеше всичко за него.
            – Важното е, че съм на пътя – добави след миг.
            – Не си – въздъхна старецът. – Отдавна не си на никакъв път.
            Не знаеше какво да каже. Остави ножа, който продължаваше да стиска, подпря се на масата и скръсти ръце пред гърдите си.
            – Защо мислиш така? Кой си ти?
            – Глупав въпрос – махна с ръка възрастният мъж. – Знаеш, че съм този, който е учил повечето от хората, от които ти си учил. Въпросът е, че ти нищо не си научил. Или по-точно това, което си научил е само техника, нищо повече. Загубил си същественото. Защо мислиш, че си получил тези умения? Защо според теб изобщо се предават от човек на човек?
            – За да не бъдат изгубени, да се опазят... – по изцъкления поглед на стареца и зяпналата му уста осъзна, че отговаря като първолак.
            Затвори за миг очи, създаде втори стол и седна.
            – Добре де, дрънкам глупости – въздъхна. – На това познание се крепи светът и докато има хора, които го владеят, светът ще бъде добре. Сега аз съм на път да стана един от тези, които трябва да опазят познанието и равновесието във Вселената.
            – Какво правиш тогава тук? – свъси вежди възрастния мъж.
            – А къде да съм? Не знаеш ли, че колкото и добре да се контролирам, все още не съм достигнал нивото, в което да владея чувствата си перфектно и да не допускам те да влияят върху проявленията на уменията, които придобих?
            – Ама ти нищо не си разбрал! – плесна се по коляното непознатият. – Как си представяш това, да поддържаш света, когато си излязъл от него? С какво ще допринесеш, като си се изолирал от всички?
            Младежът се обърка, но бързо се окопити. Който и да беше непознатият, или го изпитваше, или си правеше някаква глупава шега.
            – Ти какво, сега ще кажеш, че всички онези мъдреци, които са живяли в медитация и уединение или с малък брой ученици, всички светци не са били прави?
            – Разбира се, че не са били прави! Те са глупаци, които, вместо да овладеят умението докрай, са се изплашили и са предпочели да се скрият. Само че дори и това не са направили като хората, след като имената им са станали известни. Също както и онези между впрочем, които са живяли сред хората, обаче са допуснали дарбата им да се разчуе и така да отиде нахалост.
            Не очакваше такъв отговор. Опита да каже нещо, но не намери какво. Стана му неприятно, но нямаше как да се сърди на непознатия. Със сигурност беше прав, макар да не разбираше съвсем ясно защо.
            – И какво трябва да правя?
            – Как мислиш, че ще се научиш да справяш с чувствата си, когато си се скрил на място, където нищо не предизвиква кой знае какви чувства?
            – Ами... предполагам, че трябва да получа отговор, просветление или... нещо такова.
            – Просветление – измърмори възрастният мъж и въздъхна. – Трябва да се върнеш вкъщи, момче.
            – Но аз не съм готов, там, по света има куп гадни събития, които ме вадят от релси или ме нервират и резултатите са ужасяващи! По-силно е от мен, не мога да го контролирам.
            – Че кой ти каза, че трябва да го контролираш? – повдигна вежди непознатият. – Никой не може да контролира чувствата си! Просто не ги приемай навътре и това ще е достатъчно, за да не те тормозят и вадят от релси, както се изрази.
            – Искаш да кажеш, че трябва да ми е все едно? – изпъна се младежът. – Че как може да им е все едно, когато виждам толкова несправедливост, когато виждам толкова омраза, когато има толкова нелепа смърт?
            – Не съм казал, че трябва да ти е все едно. Нищо подобно! Не трябва и не може да ти е все едно, но просто не трябва да му придаваш по-голямо значение, отколкото е необходимо. Разбираш ли, принципът е, че не трябва да ти е безразлично, но не трябва и да има значение за теб.
            – Не разбирам – прокара ръка през косата си младият мъж.
            – Виж, момче, за да ти е все едно, трябва да си умрял, не може да ти е безразлично, но нещата почти никога не те засягат пряко, а дори и някое от тях да те засяга, то не е толкова важно. Когато някъде има например твърде бедни и несправедливо богати, това не може да ти е безразлично, но то не е важно.
            Старецът се намести на стола и продължи:
            – Ако това стане важно за теб, то започва да те дразни, да те ядосва, гневиш се, а гневът или парализира, или върши глупости. Това се отнася дори и за хората, които не са развили уменията, които си придобил. А когато не се ядосваш, просто преценяваш какво можеш да направиш и действаш спрямо условията. Ако можеш да промениш нещо към по-добро, добре, промени го. Ако пък не можеш да го промениш, просто го отмини и продължи нататък. Ако не можеш да го промениш, ядът, гневът, какво ще постигнат?
            – Мисля че разбирам – младият мъж поклати замислено глава. – А какво да правя с хората, които непрекъснато идват все повече и повече, за да търсят помощ и то нерядко за разни глупости? Как да се справя с това?
            – А защо идват при теб?
            – Как защо? Защото постепенно научават за уменията ми...
            – Научават, защото допускаш да бъдат забелязани.
            – Но как да ги опазя в тайна?
            – Елементарно, като не ги използваш за разни глупости.
            – Как така да не ги използвам?
            – Много просто: за да забележи някой, че притежаваш някаква сила, трябва да си направил нещо, което прави впечатление, колкото и малко да е то, а това става, когато самият ти си използвал силата си за някаква глупост или... добре де – за някоя дреболия. Тези, които идват за глупости ги връщай, а ако все пак някой дойде за истинска помощ, не му помагай на него, а подобри доколкото можеш, ситуацията, която е предизвикала неговия проблем. Така той може да си тръгне огорчен, но ще получи помощ без да разбира, че е дошла от теб. И той ще е доволен, и ти ще си спокоен – възрастният мъж се изправи. – Радвай се на живота, момче, а злото поправяй без да му се ядосваш и продължавай нататък.
            – Значи искаш да кажеш, че...
            – Каквото имах да казвам, го казах, време е да се върнеш вкъщи. Приятелката ти те чака.
            – Но аз не...
            Младежът не можа да довърши. Старецът изчезна, изчезна и къщата, гората, поляната с планинският връх, главата му се замая, нещо започна да пищи и той сънено изключи будилника.
            – Липсваше ми – протегна се приятелката му до него. – Хубаво е, че си тук.
            – И ти намен... – неуверено отвърна, огледа се и се надигна.
            – Стой, къде тръгна, гушни ме – промърка тя.
            – Ей сега се връщам.
            Младежът влезе в банята, наплиска се със студена вода и се погледна в огледалото. Същият си беше, всичко си беше същото. “Само смотан сън?”, гледаше умислено пред себе си. “Дали?” Бавно спусна клепачи и си представи две чаши горещо, ароматно кафе, виждаше ги ясно, уханието изпълваше ноздрите му. Отвори очи и двете чаши кафе бяха там, пред него, на полицата в банята, а парата леко изпотяваше огледалото.
            Усмихна се, взе ги и внимателно ги занесе в стаята.
            – О, приготвил си ми изненада? – надигна се на лакът момичето.
            – Да, милейди. Кафето ви е сервирано.
            – Ти си слънце! – седна в кревата тя, целуна го и младият мъж се прехвърли в своята половина на леглото.
            – Ох, трябва да ставам – изпъшка след малко тя, когато привърши кафето си. – Тези дни шефът не е на кеф, а в работата може да има съкращения.
            – Голяма работа. Постой още малко.
            Момичето се извърна и го погледна изненадано.
            – Как така? Не ти ли пука?
            – Пука ми, разбира се, но какво значение има? Това нито ще ти отнеме красотата, нито пък ще ми попречи да те обичам.
            Тя се разтопи в усмивка и се сгуши до под ръката му.
            – Май ми трябва още едно кафе – каза след малко младежът. – Не мога да се събудя.
            – Ще направиш ли и за мен?
            Извърна се към нея и се подсмихна.
            – Разбира се, скъпа – целуна я по челото, а на ум додаде: “Но занапред ще го правя с кафе машината”.