–
На вашите заповеди – отсече военачалникът, докато вратата тихо се затваряше зад
него. – Гвардията е на позиции.
Главнокомандващият
експедицията стоеше с гръб и наблюдаваше през обширния илюминатор
отдалечаващата се флотилия, спускаща се към своята база, изградена в една от
големите планини на планетата, чийто огромен диск сияеше в лъчите на
отдалечената в края на галактиката звезда.
–
Какво да предприемем? – изпъшка военачалникът и разхлаби ремъка на шлема си.
–
Нищо – кратко отвърна главнокомандващият, докато продължаваше да наблюдава през
илюминатора отцепниците, които постепенно навлизаха в атмосферата. – Очакват ни
интересни времена, но засега не предприемайте нищо.
–
То, хубаво, шефе, ама можем да изпуснем момента и те да наберат повече сила –
размърда се и пристъпи навътре в кабинета на началника си. – Сега вероятно ще
се пробват да спрат доставките и да завземат изцяло ресурсите, които, знаеш, са
ни крайно необходими.
–
Със сигурност ще го направят – извърна се главнокомандващият. – Или поне ще се
опитат да го направят.
Намести
се на стола зад работния си плот и махна към една от подвижните седалки.
Военачалникът на гвардейците се приближи и също седна. По бляскавите,
вертикални зеници на началника си, разбираше, че има нещо наум, но го познаваше
твърде добре и усещаше, че продължава да обмисля идеята си.
–
Нямаме достатъчно хора, за да им се противопоставим – проговори отново
гвардеецът.
–
Но пък имаме доста повече изтребители – отвърна. – Онези дезертьори нямат
необходимите възможности, за да нападнат станцията и разчитат на това, че ние
пък нямаме достатъчно пилоти, за да ударим ефективно тяхната база.
–
И това си е така – кимна военачалникът.
–
Не подценявай хората долу.
–
Съществата, които създадохме? – повдигна вежди.
–
Те се нарекоха хора – сви рамене командващият – тогава да ги наричаме така.
Военачалникът
кимна.
–
Какво за тях?
–
Могат да бъдат обучени и с готовност ще застанат на наша страна – облегна се
назад.
–
Дори да приемем, че това е така, те нямат необходимите умения. Да не говорим,
че няма да разберат принципа на действие на изтребителите, за да ги управляват
успешно, особено в битка.
–
Напротив – изгледа го главнокомандващият. – Не виждаш ли колко напреднаха? –
изправи се и започна да се разхожда из помещението. – Не виждаш ли, че когато
ги създадохме, бяха елементарни биороботи, които имаха за цел само да добиват
суровините, които ни трябваха, а постепенно се развиха сами?
–
Не разбирам от тия неща – тръсна глава военачалникът – но съм чувал, че това е
грешка на генетиците.
–
Грешка или не, няма значение – махна командващият. – Важни са фактите: развиха
физическите си умения, развиха интелекта си, но най-вече развиха и съзнание,
което става все по-съвършено. Така или иначе, отдавна надхвърлиха
първоначалното си предназначение.
–
Това не е добре – замисли се гвардеецът. – Не ми харесва. Не трябваше да се
стига до тук.
–
Да, но се стигна – командващият впери поглед в него. – Докладите от агентите
съобщават за невероятни неща. Очевидно хората са стигнали до степен на
развитие, която надхвърля нивото на немалко цивилизации, които сме срещали и
това коренно променя нещата. Знаеш мнението ми.
–
Знам го и го споделям – изпъна се военачалникът.
Командващият
продължи да се взира в него, но нямаше повод да се съмнява в подчинения си.
Познаваха се отдавна и многократно го бе изпитвал, без началникът на гвардията
да си даде сметка. И всеки път беше доказвал своята лоялност.
–
Не можем да си позволим да ги тормозим така – проговори командващият след
малко. – Да, можем да продължим да ги използваме, но не и да ги съсипваме. Да
не говорим, че ако им помогнем да започнат да живеят по-добре, ще ни бъдат
много по-дълго време от полза.
Командващият
поклати глава и продължи:
–
Това не можаха да разберат онези идиоти. Не виждат по-далеч от носа си –удари
по плота. – Единственото, което ги интересува е да изчерпат ресурсите, да
затрият всичко и да се връщат у дома, а за биороб... за хората въобще не им
пука.
Военачалникът
въздъхна. Не разбираше от тези неща и не искаше да разбира. Имаше своите
задачи, изпълняваше ги съвестно и единственото, което го интересуваше, беше
гвардейците да си вършат работата добре.
–
Значи, мислиш, че могат да бъдат обучени?
–
Убеден съм – кимна главнокомандващият и се отпусна в стола си. – Изпратил съм
агентите да подберат достатъчен брой подходящи хора, да разработят уместна за
тях методология, по която да им бъде обяснена ситуацията, а ти ще имаш задачата
да ги обучиш.
„Тази
случка ми беше разказана, ако мога така да се изразя или по-скоро ми беше
предадена по божествено благоволение и я описвам такава, каквато ограничения ми
човешки ум я разбира. Не зная, не мога да обясня как се получи, но какво ли
изобщо мога да разбера? Кой съм аз, че да зная каквото и да било? Видях небесата,
видях поднебесието, беше ми оказана невъобразимата благодат да говоря с Кришна,
Великия, видях цялото мироздание в неговото великолепие, което не бих могъл да
опиша, за което няма думи. Зная единствено, че кауравите са посегнали на всичко
свято, което старият Панду бе завещал и демоните, търсещи мъст за отказаната им
амрита – божествената амброзия, нектарът на безсмъртието – са се съюзили с тях.
Сега всичко, що е горе на небето и долу на земята, е в опасност от тяхната сила
и жажда за власт. Видението... видение ли бе или духът ми наистина се издигна
до поднебесието? Не зная и едва ли ще разбера, затова предпочитам да наричам
видение, онова, което преживях – то ми даде вяра, нещо повече от вяра,
убеждение, че все пак тези демони, двойно повече да бяха, с двойно повече
гадове като кауравите, няма да могат да надделеят над могъществото на боговете.
Познанието, което получих заедно с братята си и всички онези, които поддържат
благочестието на пандавите, на нас, които бяхме низвергнати от алчността и
многобройното превъзходство на враговете ни, заедно с божествената подкрепа,
тези вълшебни, неописуеми колесници, ефирни като облаците, по-бързи от вятъра,
по-искрометни от слънцето, сипещи страховити пламъци, чието управление бе
предадено по милостта на боговете както на мен, така и на още няколкостотин
също така избрани мои братя, това познание, убеден съм, ще донесе мира,
спокойствието и благоденствието, за което хората от толкова време копнеят.”
Арджуна
се замисли. Имаше чувството, че може да пише още дълго и че колкото и да пише,
никога няма да изкаже и частица от това, което бе преживял. Въздъхна,
внимателно постави свитъка на полицата и се приближи към прозореца. Лъхна го
свежият въздух на спускащата се нощ, изпълнен с благодатта на победата, която
предчувстваше, въпреки тъгата от предстоящата на другия ден битка. Далеч в
полето блестящите вимани стояха готови за полет.