понеделник, 8 октомври 2018 г.

Сън от спалника



Ива Касабова
~~~~~~~~~~~~~~~~

Седеше до прозореца и съзерцаваше дъждовните капки, които се блъскаха в прозореца, сливаха се и се стичаха на вадичка по стъклото като в някакъв магичен танц. Прииска й се да е една от тях, просто да се слее с други като нея и да потънат някъде в нищото, оставяйки кратки мокри следи след себе си, досущ като кратките спомени, оставила някога в нечий живот... не беше депресия, не беше и онова състояние на безтегловност, не беше и някаква философска муза, нито самота, нито страх, беше само миг; миг на малка търкаляща се капчица.
Стана, намъкна нощницата си и се потопи в леглото да спи. Трябваше да става рано сутринта. Чакаше я дълъг и изморителен ден, в който щеше да препуска по поредните сделки. Толкова неща зависиха от нея, че понякога се плашеше как ще се оправят всички без нея, ако се разболее, но това не се случваше с години или пък ако се случеше, тя не забелязваше. Така или иначе трябваше да заспи бързо. Рядко сънуваше, но тази нощ засънува.
Вървеше из непознато място, изпълнено с гигантски сгради, наричани спалници. Това бяха стаи с легла на много етажи, като всяко от леглата се намираше в дървен сандък, който се заключваше отвътре. Приличаха на наредени един над друг ковчези. Хората просто трябваше да допълзят до едно от тези легла, да се изтърколят в него и да спят, а на другия ден, също така пълзейки до стълбището, да се измъкнат и да отидат навън, за да изкарат някак си деня. Всичко в тия сгради беше по много: баните представляваха огромни зали с хиляди душове, наредени толкова натясно, че къпещите се буквално се опираха един в друг. Подобно на леглата, също така на етажи, бяха и пералните машини, както и масите за храна... някак знаеше, че една такава сграда събираше между седем и десет хиляди бездомника, но бездомниците в нея често бяха над дванадесет хиляди. Вонята беше ужасяваща, скандалите и побоищата – ежедневие. Най-добре беше да страниш от всички и да се прибираш само да спиш. Само в леглото си на сигурно място, само там си заключен отвътре. Така хиляди души практически живееха заедно, но не се познаваха.
Животът извън спалника беше труден и скъп. Можеха да си го позволят само хора, които живееха заедно – семейства, приятели, влюбени двойки. Само те можеха да си позволят наемите и разходите за самостоятелна стая с баня и тоалетна. А за самотниците имаше спалници. Нейния дървен сандък беше на четвъртия етаж по стълба номер шест, третият подред. Бързо достигаше до него и затова не искаше да го смени, макар в съседство да спеше едър тъмнокож мъж, който хъркаше ужасно. Знаеше какво трябва да направи за да се измъкне от там, но не намираше подходящите хора. Всички сякаш се бяха побъркали в този затвор. Не им трябваше нищо и нищо не им вдъхваше сигурност, освен ключът на дървената им спална клетка. Там си бяха у дома, това беше личното им пространство. Всичко друго струваше не само доста повече пари, но отказ от свободата да спят когато си поискат и с когото си поискат. Да, често си ходеха на гости по сандъците за около час, а после заради теснотията всеки си осъмваше в собствените си чаршафи. Така вървеше живота на самотните, но наричащи себе си „свободни” бездомници.
Несамотните или несвободните бездомници имаха друга съдба. Те живееха в други сгради, наричани стайници. Тези сгради бяха малко по-луксозни и по-широки от спалниците, но не и по-разнообразни. Можеха да се видят същите душове, същите плочки в мокрите помещения, същите ключалки, същите чаршафи дори. Идеята за самостоятелна стая бе онзи магичен елемент, който караше всеки да мечтае да се откаже от свободата на необвързания живот и да се обвърже в денонощно съобразяване с някой друг. Въпреки това обаче статистиката показваше, че нуждата от спалници нарастваше всяка година. Изглежда всеки мечтаеше за едно, но на практика правеше точно обратното.
Тя съвсем скоро бе напуснала една такава стая, в която живееше с още един бездомник. Разбираха се, не беше зле, но тя често му смущаваше илюзиите, както и той нейните, а да създадат общ илюзорен свят се беше оказало невъзможно. Най-тежката част на живота в стайниците беше именно в тези безкрайни преплитания на сигналите, които смущаваха въображаемия свят, в който всеки предпочиташе да живее и за който всеки отделяше твърде много време, за да поддържа в идеален ред. Без илюзиите никой не би могъл да понесе реалността. Имаше и такива, които, въпреки това неудобство, изкарваха целия си живот в една стая, но доколко бяха щастливи с всички тези смущения, само те си знаят. Така или иначе, да се привнася част от реалността в илюзията не беше никак приятно и затова много хора се озоваваха ту в спалници, ту в стайници, а някои направо предпочитаха улицата, макар да беше забранено да се спи навън.
Тъй като беше оценена по-евтино и парите, които й се полагаха бяха по-малко, именно тя трябваше да напусне стайника и да се върне в спалника при другите свободни бездомници, оставяйки доскорошния си съквартирант да си търси нова състайничка или състайник. Сега пред нея отново седеше задачата да си намери подходящ желаещ, за да си наемат стая, но този път предпочиташе сигналите на илюзиите да хармонизират повече, за да не се окаже след няколко години в същото положение. Цял ден обикаляше улиците и оглеждаше бездомниците, но освен такива, чиято цена беше спаднала значително през годините, други не намираше. Причина за спада на оценката можеше да бъде заболяване или алкохолизъм, или напреднала възраст, наднормено тегло, липса на зъби, влошено зрение и кой знае още какво – все пак изкуствен интелект оценява хората, тъй като само той можеше да е безпристрастен, понеже няма чувства. Това практически обричаше милиони на доживотно съществуване в спалниците, защото дори и да се събереха по двойки, пак нямаше да им стигнат парите за стайник. Някои пък бяха живяли почти целият си живот в стайник, но поради смърт на състайника, преоценка на стойността им или твърде напреднала възраст, се озоваваха в спалниците в самият край на своя живот. При тези хора положението не беше никак розово, някои издържаха само няколко месеца и умираха, пък и способността им да си създават илюзорен свят намаляваше с отслабването на мозъчната дейност, което правеше последните им дни изключително тежки. Именно тази мъчителна смърт беше най-жестокият кошмар за всеки бездомник, независимо от неговото положение на свободен или несвободен. Най-добре оценени бяха младите; децата – не, но младите бяха добре оценени и те живееха предимно в стайници, освен най-свободолюбивите. Младите рядко си даваха сметка за живота в спалника. Не им се вярваше, че ще попаднат някога там. Имаха добра оценка и лесно си намираха съквартиранти, но животът показваше, че никой не е застрахован и че ако се загледаш в хилядите различни лица в спалниците, ще установиш, че е пълно с млади хора, попаднали там за кратко или по-дълго, като причината за това най-често беше смущенията на сигналите, пречещи им на илюзиите в живота на обвързан.
Тази нощ се носеше ужасна миризма на гнило. Стотици хора пълзяха по етажите на сградата и търсеха източника на вонята. Оказа се, че един азиатец умрял, Господ знае точно кога. Нужни бяха инструменти, за да разкъртят сандъка и да го извадят. Гледката беше потресаваща. Потресаващо беше и чувството, че един ден ще свършиш така. Но такава беше съдбата на бездомника и всички бяха претръпнали. Никой не мислеше за смъртта, никой не мислеше и за живота, никой не се интересуваше и защо нещата са такива, каквито са, нито пък какъв е смисълът на съществуването въобще. А и нима трябва да има смисъл в едно съществуване? Просто съществуваш и толкова. Важното беше когато пече да си на сянка, когато вали да си на сухо, когато е студено да си на топло, това бяха задачите на живота и спалниците ги покриваха, останалото време минаваше в интернет, във виртуални светове, с виртуални приятели, дори виртуални връзки. Всеки си създаваше свят от илюзии и живееше щастливо във своята илюзорна реалност. Всеки можеше да проектира всичко, така, както си го пожелаеше. Животът отдавна беше само онова, което мозъкът приемаше за истинско, а това, в което тялото ти съществуваше, беше само необходимата материална база, за да го подържа живо.
Суматоха отмина. Търкулна се в леглото, заключи старателно вратичката, сложи си мрежата за виртуални изживявания и се отпусна да спи.
Чу странен звън на будилник...
Когато отвори очи беше плувнала в пот. Сънят, който сънува тази нощ, беше по-кошмарен от всеки кошмар, който бе сънувала през живота си. Милионите бездомници, ужасните помещения с нечовешки условия, липсата на познати, семейство и близки я караха да настръхва от ужас. Съблече нощницата си и се отправи към банята. Усещането, че живее в един свободен свят, където имаше всичко, за да бъде пълноценен човек, а връзките бяха резултат от друга потребност, беше чудесно. Погледна към прозореца където капките все още се сливаха една с друга и се стичаха на вадички по стъклото и тогава я прониза ужасяваща мисъл: ами ако всъщност сега именно сънува?

Share

сряда, 24 август 2016 г.

Раждането на една легенда

– На вашите заповеди – отсече военачалникът, докато вратата тихо се затваряше зад него. – Гвардията е на позиции.
Главнокомандващият експедицията стоеше с гръб и наблюдаваше през обширния илюминатор отдалечаващата се флотилия, спускаща се към своята база, изградена в една от големите планини на планетата, чийто огромен диск сияеше в лъчите на отдалечената в края на галактиката звезда.
– Какво да предприемем? – изпъшка военачалникът и разхлаби ремъка на шлема си.
– Нищо – кратко отвърна главнокомандващият, докато продължаваше да наблюдава през илюминатора отцепниците, които постепенно навлизаха в атмосферата. – Очакват ни интересни времена, но засега не предприемайте нищо.
– То, хубаво, шефе, ама можем да изпуснем момента и те да наберат повече сила – размърда се и пристъпи навътре в кабинета на началника си. – Сега вероятно ще се пробват да спрат доставките и да завземат изцяло ресурсите, които, знаеш, са ни крайно необходими.
– Със сигурност ще го направят – извърна се главнокомандващият. – Или поне ще се опитат да го направят.
Намести се на стола зад работния си плот и махна към една от подвижните седалки. Военачалникът на гвардейците се приближи и също седна. По бляскавите, вертикални зеници на началника си, разбираше, че има нещо наум, но го познаваше твърде добре и усещаше, че продължава да обмисля идеята си.
– Нямаме достатъчно хора, за да им се противопоставим – проговори отново гвардеецът.
– Но пък имаме доста повече изтребители – отвърна. – Онези дезертьори нямат необходимите възможности, за да нападнат станцията и разчитат на това, че ние пък нямаме достатъчно пилоти, за да ударим ефективно тяхната база.
– И това си е така – кимна военачалникът.
– Не подценявай хората долу.
– Съществата, които създадохме? – повдигна вежди.
– Те се нарекоха хора – сви рамене командващият – тогава да ги наричаме така.
Военачалникът кимна.
– Какво за тях?
– Могат да бъдат обучени и с готовност ще застанат на наша страна – облегна се назад.
– Дори да приемем, че това е така, те нямат необходимите умения. Да не говорим, че няма да разберат принципа на действие на изтребителите, за да ги управляват успешно, особено в битка.
– Напротив – изгледа го главнокомандващият. – Не виждаш ли колко напреднаха? – изправи се и започна да се разхожда из помещението. – Не виждаш ли, че когато ги създадохме, бяха елементарни биороботи, които имаха за цел само да добиват суровините, които ни трябваха, а постепенно се развиха сами?
– Не разбирам от тия неща – тръсна глава военачалникът – но съм чувал, че това е грешка на генетиците.
– Грешка или не, няма значение – махна командващият. – Важни са фактите: развиха физическите си умения, развиха интелекта си, но най-вече развиха и съзнание, което става все по-съвършено. Така или иначе, отдавна надхвърлиха първоначалното си предназначение.
– Това не е добре – замисли се гвардеецът. – Не ми харесва. Не трябваше да се стига до тук.
– Да, но се стигна – командващият впери поглед в него. – Докладите от агентите съобщават за невероятни неща. Очевидно хората са стигнали до степен на развитие, която надхвърля нивото на немалко цивилизации, които сме срещали и това коренно променя нещата. Знаеш мнението ми.
– Знам го и го споделям – изпъна се военачалникът.
Командващият продължи да се взира в него, но нямаше повод да се съмнява в подчинения си. Познаваха се отдавна и многократно го бе изпитвал, без началникът на гвардията да си даде сметка. И всеки път беше доказвал своята лоялност.
– Не можем да си позволим да ги тормозим така – проговори командващият след малко. – Да, можем да продължим да ги използваме, но не и да ги съсипваме. Да не говорим, че ако им помогнем да започнат да живеят по-добре, ще ни бъдат много по-дълго време от полза.
Командващият поклати глава и продължи:
– Това не можаха да разберат онези идиоти. Не виждат по-далеч от носа си –удари по плота. – Единственото, което ги интересува е да изчерпат ресурсите, да затрият всичко и да се връщат у дома, а за биороб... за хората въобще не им пука.
Военачалникът въздъхна. Не разбираше от тези неща и не искаше да разбира. Имаше своите задачи, изпълняваше ги съвестно и единственото, което го интересуваше, беше гвардейците да си вършат работата добре.
– Значи, мислиш, че могат да бъдат обучени?
– Убеден съм – кимна главнокомандващият и се отпусна в стола си. – Изпратил съм агентите да подберат достатъчен брой подходящи хора, да разработят уместна за тях методология, по която да им бъде обяснена ситуацията, а ти ще имаш задачата да ги обучиш.

„Тази случка ми беше разказана, ако мога така да се изразя или по-скоро ми беше предадена по божествено благоволение и я описвам такава, каквато ограничения ми човешки ум я разбира. Не зная, не мога да обясня как се получи, но какво ли изобщо мога да разбера? Кой съм аз, че да зная каквото и да било? Видях небесата, видях поднебесието, беше ми оказана невъобразимата благодат да говоря с Кришна, Великия, видях цялото мироздание в неговото великолепие, което не бих могъл да опиша, за което няма думи. Зная единствено, че кауравите са посегнали на всичко свято, което старият Панду бе завещал и демоните, търсещи мъст за отказаната им амрита – божествената амброзия, нектарът на безсмъртието – са се съюзили с тях. Сега всичко, що е горе на небето и долу на земята, е в опасност от тяхната сила и жажда за власт. Видението... видение ли бе или духът ми наистина се издигна до поднебесието? Не зная и едва ли ще разбера, затова предпочитам да наричам видение, онова, което преживях – то ми даде вяра, нещо повече от вяра, убеждение, че все пак тези демони, двойно повече да бяха, с двойно повече гадове като кауравите, няма да могат да надделеят над могъществото на боговете. Познанието, което получих заедно с братята си и всички онези, които поддържат благочестието на пандавите, на нас, които бяхме низвергнати от алчността и многобройното превъзходство на враговете ни, заедно с божествената подкрепа, тези вълшебни, неописуеми колесници, ефирни като облаците, по-бързи от вятъра, по-искрометни от слънцето, сипещи страховити пламъци, чието управление бе предадено по милостта на боговете както на мен, така и на още няколкостотин също така избрани мои братя, това познание, убеден съм, ще донесе мира, спокойствието и благоденствието, за което хората от толкова време копнеят.”

Арджуна се замисли. Имаше чувството, че може да пише още дълго и че колкото и да пише, никога няма да изкаже и частица от това, което бе преживял. Въздъхна, внимателно постави свитъка на полицата и се приближи към прозореца. Лъхна го свежият въздух на спускащата се нощ, изпълнен с благодатта на победата, която предчувстваше, въпреки тъгата от предстоящата на другия ден битка. Далеч в полето блестящите вимани стояха готови за полет.

Share

вторник, 12 юли 2016 г.

Fear of the Dark



Въпреки че лампите в крайбрежния парк бяха разположени на често, те образуваха мъгляви резедави петна в плътните корони на дърветата, под които не се виждаше почти нищо, освен смътните очертания на тъмни стволове.
– Защо трябваше да оставяме колата! – прошепна Яна, докато бързаше по алеята.
Тя знаеше, че страховитите твари излизат само нощем и студена пот я обливаше, само като си помислеше какво може да се случи, ако я подушат. Неведнъж ги беше срещала и тези срещи изобщо не бяха от приятните. Нещо повече, за нея можеха да бъдат смъртоносни, макар досега да ѝ се бе разминавало.
– Спокойно де – отвърна Генади. – Засега не сме ги забелязали, дори и ти.
– По-тихо – скастри го тя, макар да бе наясно, че тези същества изобщо не се влияят от шум, звуци, нито дори и от човешки глас.
Движеше ги друго и тя знаеше много добре какво. Мирисът на кръв. Онзи неусетен и почти неведом мирис, който привличаше тази кръвожадна паплач, която беше нейния ад.
– Само си въобразяваш, че си белязана по някакъв начин.
– Въобразявам си? – повиши глас тя, но продължи тихо: – Искаш да кажеш, че онова, което ми се е случило, което ми се е случвало толкова пъти е само моя измислица?
Очите ѝ проблеснаха в тъмното и момчето усети гнева ѝ, но само се подсмихна:
– Не, но може би просто вече е отшумяло. Дори и действително да си била белязана, както си мислиш, да си била определена за една от техните жертви, може би с възрастта това вече е отминало.
– Да, бе! – сопна се тя. – Отминало! Това не може да отмине току така.
– А ти откъде знаеш? Ето, вече две години се познаваме, а нищо не ти се е случило – настоя момчето и разпери ръце. – Е, да, някой от тези вампири се е появявал, но нито веднъж не са те нападали така, както го описваш, на цели орди.
– Случайност! – тръсна глава тя и закрачи още по-бързо.
Свърнаха по друга алея и дочуха тихият ромон на ручея, който преминаваше през парка и нататък, през пустия плаж, се вливаше в морето.
– Ами да. Може би с възрастта кръвта ти вече не ги привлича толкова – опитваше се да я успокои.
– Искаш да кажеш, че съм остаряла? – стрелна го с поглед.
– Ох... не! – въздъхна Генади и я прегърна през рамото. – Защо не искаш да приемеш очевидното? Вече не те гонят. Вероятно са си намерили други жертви, които...
– Не ми обяснявай! – прекъсна го момичето. – Вместо да дрънкаш, да беше взел колата, за да не минаваме през такива пущинаци. Знаеш, че подобни места бъкат от тях.
– Ами нали заедно решихме да се разходим до онзи бар на плажа, да се поразтъпчем? – разпери ръце момчето. – А ти защо не си взе...
Над тях се разнесе шумолене. Вдигнаха глави, но мярнаха единствено сянката на малък прилеп, който се стрелна в тъмнината.
– Не знаеш какво е – изпъшка Яна. – Не знаеш какво означава да усещаш, как те нападат, как бягаш, но те следват, как се впиват в теб, да усещаш как собствената ти кръв се стича по кожата ти, да усещаш как се задушаваш, как умираш и нищо не можеш да направиш...
– Добре, добре, вярвам ти – момчето почти физически усети тръпката, която премина по тялото ѝ и реши да не ѝ противоречи.
Така само я дразнеше, а това не подобряваше положението. Поиска му се да намери начин да накара приятелката си да се отпусне, да се поуспокои поне малко. „А може пък да не си въобразява и това, което ми е разказвала, наистина да е вярно?”, помисли си той, докато крачеше до нея. Преминаха през малко мостче почти на бегом, когато тя изведнъж замръзна.
– Ето ги – едва прошепна. – Чувам ги. Идват.
– Аз пък нищо не чувам – несъзнателно снижи глас Генади.
– Естествено. Ти никога не си бил в моето състояние – оглеждаше се трескаво. – С годините съм развила почти свръхестествени сетива.
Момчето понечи да отвърне нещо, но Яна хукна презглава по алеята. Едвам я настигна. Тичаше към светлините на шосето отвъд парка.
– Не натам! – викна той. – Светлината сигурно ги привлича.
– Не – задъхваше се Яна – светлината няма нищо общо. Следват мен. Много са –озърна се.
Генади инстинктивно хвърли поглед назад, но беше безсмислено. Знаеше, че бяха невидими. Момичето вече тичаше през поляната.
– Недей, тук може да са още повече – викна след нея, но тя не му обърна внимание.
Хукна през моравата, глезените му се оплитаха в избуяли тук-там плевели, настъпваше изпълзяли на повърхността коренища, успя да я хване, когато тя се препъна, продължиха към шосето, отвъд което беше паркинга.
Изтръпна, когато тя пресече, без изобщо да се огледа. За щастие нямаше коли, но все пак хвърли поглед настрани и тогава ги видя – огромни и настървени. Настигна Яна, в движение отключи колата, шмугнаха се в нея и захлопнаха вратите.
– Ужас! – дишаше тежко тя – Най-накрая! И действително трябваше да отидем с колата, а не да я оставяш на паркинга.
– Добре де! Ти пък да не си забравяш друг път чантата – отвърна момчето, докато тя се ровеше в нея.
Отпусна се и включи плеъра. От колоните се разнесе:

Fear of the dark, Fear of the dark,
I have a constant fear of something’s always near.
Fear of the dark, Fear of the dark,
I have a phobia that someone’s always there.

– Махни тази песен, гадна е – намуси се Яна, извади една стъкленица, хвърли чантата си на задната седалка, отвори тапата и му я подаде.
– Много си е хубава – подсмихна се Генади, докато тя стръвно се мажеше, загледа се в малката бутилка и въздъхна: – Виж, алергията, обаче, не е.
На етикета пишеше: „Репелент против комари”.

Share

вторник, 14 юни 2016 г.

Битката, която си струваше



Александър се обърна и погледна жена си, която седеше върху купчината възглавници, обгърнала свити колене и загледана пред себе си, отнесена, сякаш бе някъде другаде. Искаше да каже нещо, но не знаеше какво, а и не виждаше смисъл. Знаеше какво ще последва: тя или щеше да отговори едносрично, без да му обърне почти никакво внимание. Нямаше какво да прави тук. Александър безмълвно излезе от помещението, бавно постави шлема си и вдъхна свежия въздух с аромат на треви и гори. Пред него, в подножието на ниския хълм, в полето извън последните шатри на лагера, се бяха ширнали редиците на неговите строени войници, неговата непобедима армия.
Не помнеше откога не бе повеждал войската си на поход. Получи последните сведения от командващия отряда разузнавачи, хвърли поглед на поднесената му карта с отбелязаните позиции на Персите, огледа терена за подходящо място и тикна с пръст в една област.
– Тук ще бъде! – отсече и даде разпорежданията си.
Пълководците се поклониха, впуснаха се към своите подразделения, прогърмяха команди, въздухът се изпълни с глух тътен и кълба прах замъглиха войската, която се изтегляше в колона по близкия път.
Александър установи, че мястото, което бе избрал, беше изключително подходящо за битката: низината край град Иса бе тясна; от едната ѝ страна се извисяваше камениста планина, от другата беше морето. Това означаваше, че персите няма да могат да заобиколят разгънатата му фаланга. Подозираше, че Дарий допълнително ще се подлъже от факта, че има числено превъзходство.
Беше уверен, че персийският цар е станал нетърпелив: след няколкото поражения, властта му започваше да се разклаща. Армията на Дарий, съставена предимно от наемници, далеч не бе толкова добре подготвена, но той нямаше необходимото време да я подготви: сатрапите от източните провинции на Персия негодуваха и за наследника на Ахеменидите беше изключително важно да затвърди позициите си. За целта обаче трябваше да се справи възможно по-скоро с нашествието, което бе предприел Александър.
Докато разполагаше войската си и издаваше съответните нареждания, в отсрещния край на низината се появи тънка, прашна пелена. Александър разпореди войниците да заемат позиции, а самият той остана загледан в далечината. В тишината на следобедния зной, нарушавана единствено от недалечните морски вълни, Александър се замисли за всички битки, които беше провел и от които винаги бе излизал победител. Усещаше, че и този път Нике щеше да бъде на негова страна. Ахеменидите отдавна не бяха онази сила от времето на Ксеркс, макар че Дарий все още се имаше за властелин. Александър не подценяваше врага си, но знаеше мощта си. Единствената победа, която му се изплъзваше, битката, която губеше, бе тази със собствената му жена. Загледа се в земята и се замисли, че всъщност, те двамата не бяха воювали, не бяха имали някакви сериозни конфликти. Трябваше ли да гледа на това, като на битка? Нима му бе враг? Подсмихна се тъжно и прогони тези мисли от главата си. Армията на Дарий наближаваше.
Александър вдигна на крак войската си и изпита познатата тръпка, когато видя, как фалангата настръхна от копия. Същевременно, персийците или по-скоро сбирщината наемници, вървяха като плътна тълпа и с изключение на неголямата група тежковъоръжени безсмъртни, си личеше, че нито имат кой знае колко добро снаряжение, нито имат ефективна организация. Разпореди литоболите да се подготвят за обстрел и яхна коня си. Струваше му се, че независимо колко битки ще проведе, винаги ще изпитва онзи прилив на енергия, който го изпъваше като пружина. Следеше с присвити очи първите редици на противника. Отмерваше разстоянието. Изчака да навлязат в обсега на катапултите, извърна се и изрева да стрелят. Тежките литоболи изпълниха небето с масивни камъни, които предизвикаха пълен хаос сред противника. Фалангата тръгна напред, докато стрелците обсипваха със стрели изненаданите войници отсреща. В последвалата битка Александър сякаш бе навсякъде, издаваше заповеди, за ужас на своята гвардия се впускаше в предните линии, за да укрепи духа на войниците си, следеше движението на кавалерията.
Макар че бе загубил представа за времето, битката очевидно не бе продължила дълго, защото слънцето беше още високо в небето. От персите не бе останало почти нищо: повечето бяха загинали, незначителните остатъци от тяхната армия се бяха разбягали поединично, изоставяйки обоз, ранени и снаряжение. Александър изчака войската му да се събере в походен строй, докато приемаше докладите за ранените и загиналите. Беше се справил добре, войниците му отново се бяха оказали на ниво, но това не го радваше. По обратния път към лагера не обръщаше внимание на тържествените тръби, които звучаха в началото на колоната и възвестяваха победата. Беше спечелил поредната битка, но само той знаеше, че всичко е безсмислено. Свали шлема и го повъртя в ръцете си. В лагера войската щеше да се отдаде на заслужен пир, докато той отново щеше да остане сам. Захвърли на масата слушалките, от които продължаваше да звучат триумфалните фанфари. „Шлем”, изсмя се на ум и разтри поуморените си от монитора очи. Всичко това беше глупаво и не можеше да продължава по този начин. Алксандър въздъхна и се надигна. Трябваше да опита да поговорят.
Завари жена си на същото място, сред купчината възглавници на дивана, загледана в някакво предаване.
– Гледам го – стрелна го с поглед, когато той изключи телевизора.
– Зная, но искам да поговорим – седна на фотьойла. – Не знам какво става, но каквото и да е то, не ми харесва. Вече не разговаряме, не правим нищо заедно, дори спим сякаш по задължение.
– Какво... – сви рамене тя – нищо. Нали си имаш компютърните игри?
– Хайде, сега – изпъшка. – Сигурно не съм играл повече от година. А и преди това не играех често. Губя те, а не знам защо. Не казваш нищо, когато искам да разбера къде греша или какво те кара да се затваряш, не отговаряш... не мога да гадая, ако не ми кажеш.
Тя отново сви крака и подпря брадичка на колената си.
– Не знам, Алекс. Просто имам чувството, че съм ти безразлична.
– Безразлична? – ококори се той.
– Не точно безразлична, но... не знам как да го обясня.
– Добре. Нека аз да опитам – премести се на дивана до нея. – Вероятно съм по-уморен от работата, отколкото ми се струва. Както и ти, между впрочем. Старая се да ти помагам, но знаеш, с тази въртележка в работата и аз съм скапан и вероятно...
– Не... да, и това – прекъсна го тя – но не толкова. По-скоро имам чувството, че ме изолираш. Вече не разказваш за работата си, за това, как е минал деня ти, нещо интересно, което се е случило или какво си видял, а помниш ли, преди време приказваше и беше забавно, поне за мен. Ядем, гледаме телевизия... и у мен като че ли също изчезна желанието да приказвам.
– Не знаех – поклати глава Александър. – Не мислех, че ти е интересно. А защо не си го казала досега?
– Исках – облегна се назад – но някак... чувствах, че се отдалечаваш, че ставаш все по-далечен и...
– Аз пък чувствах същото у теб – подсмихна се той. – Опитвах да разбера, дори те питах...
– Но някак ей така, между другото – погледна го.
– Колко е лесно да бъдем глупави – въздъхна Александър, приближи се плътно до жена си и я прегърна през рамото. – Хей, какво ще кажеш да си вземем няколко дни почивка и да заминем някъде?
Тя присви рамене.
– Ей така, от днес за утре.
– Няма как утре – отвърна тя.
– Добре де, така е приказката – разпали се Александър. – Да заминем някъде сред природата далеч от хора, телевизори, компютри, дори и телефоните да изключим, да си представим, че сме пътешественици, които покоряват далечни земи...
– Мдам... сега ще речеш да ловим дракони с кепчета за пеперуди – подсмихна се тя.
– Страхотна идея – отвърна. – Хайде, какво ще кажеш?
– Не зная, Алекс. Трябва да видя в работата... но... може би?
– Значи е решено – разсмя се и я притисна към себе си.
– Ще видим, Велики – бутна го шеговито.
Александър се облегна назад и прокара пръсти през косите ѝ. Разговорът се бе оказал по-лек, отколкото очакваше, но знаеше, че битката още не беше минала. Усмихна се. Битка, която си струваше да води.

Share

вторник, 17 май 2016 г.

Реална илюзия

– Помисли – каза спокоен глас в главата му – дали това, което виждаш, докосваш, чуваш, вкусваш или помирисваш, действително съществува?
Човекът се огледа. Беше в някакво сиво и безлично... не можеше да го определи по друг начин, освен с общата дума „пространство“. Около него не съществуваше нищо, освен една нереална сивота, сякаш в мъгла, но дори и мъглата щеше да бъде нещо, в сравнение с това пространство, което навяваше единствено чувство за празнота, за пустота, за липса на битие.
– Къде съм?
– Никъде – отвърна гласът.
– Не може да не съм някъде. Нали съм тук, в това... е, усещам себе си, мисля, значи съществувам?
– И през ум не ти минава, че дори това може да е илюзия – разнесе се тих смях.
Човекът инстинктивно протегна ръце, погледна към тях и замръзна: нямаше ръце. Не ги виждаше. Нямаше и тяло. Нито тяло, нито крака, нито... изведнъж си даде сметка, че в действителност не усещаше наличието на тяло. Имаше – ако можеше да каже, че изобщо нещо имаше – единствено сиво безличие.
– Но това е невъзможно! – извика. – Ти кой си?
– Аз ли? Аз съм ти. Ти си това, което съм аз, ние сме едно и също огледало, което отразява самото себе си. Пустотата, отразена от пустота.
– Добре тогава – не се отказваше човекът – все отнякъде трябва да съм се взел, и аз, и ти, или и двамата, т.е. двамата аз... да не сме се появили от нищото?
– Не, разбира се. Появихме се като резултат на твоя въпрос.
– Кой въпрос... този, къде съм?
– Не. Въпросът, който всички си задават в даден момент. Този, за истинността на реалността. И, слушай, не е необходимо да използваме множествено число. Но, какво пък, ако така ще ти е по-удобно, защо не?
– Нищо не помня – въздъхна човекът или му се стори, че въздъхна и се извърна, макар и в това да не беше сигурен.
– Не помниш ли? – гласът прозвуча изненадано. – Питаше се дали светът е наистина реален.
– А, да... но така и не успях да си отговоря.
– Толкова е просто! – дочу сякаш собствения си смях. – Още в училище си го учил. Какво виждаш?
– Ами, нищо. Всичко е сиво. Няма измерение, няма близо и далеч...
– Не-е-е! Имах предвид какво виждаш, когато си там, в света?
– Е, какво! Хора, къщи, растения... всичко, което съществува.
– А в действителност не виждаш нищо.
– Как така? – изненада се този път човекът.
– Ами така – отвърна му гласът. – Знаеш, че светлината е изградена от фотони, които се излъчват от Слънцето или от лампата. Те попадат върху различни повърхности, отразяват се в тях и оттам, през зениците, попадат в ретината ти. А в ретината има клетки. Колбички, пръчици и тем подобни, в които фотоните под формата на светлина, предизвикват химическа реакция. Това поне помниш ли го?
– Това – да.
– Тази химическа реакция генерира електрически импулс, който, по очния нерв, стига до мозъка. Това, което виждаш в действителност, е изображение, което се ражда в твоя мозък вследствие на целия този процес. Обаче никой не може да каже дали този образ там, вътре в мозъка ти, отговаря на това, което е в действителност навън.
– Защо да не може? Нали все пак тази светлина идва отнякъде, независимо дали е излъчена от слънцето или лампата, или е отразена от предметите наоколо? Значи всички тези неща съществуват.
– Да допуснем, че съществува нещо – кротко отвърна гласът. – Няма как да знаеш, дали това, което виждаш в мозъка си, е точно изображение на онова, което съществува.
– Но масата, която виждам, мога и да я пипна. И по размер, и по форма тя отговаря точно на това, което виждам.
– А сигурен ли си, че я пипаш, че я докосваш?
– Хех... е, как да не съм сигурен!
– И това си го учил – този път гласът въздъхна. – Няма да те занимавам с, както са наречени там, Вандерваалсовите, силно ядрените, слабо ядрените и тем подобни теории. Достатъчно е да си припомниш, че между молекулите, както и между атомите в самите молекули, а и между по-дребните частици в самите атоми, има разстояние. Колкото и да притискаш две молекули една към друга, те няма да се докоснат. Разстоянието между тях може да намалее, но няма да се докоснат.
– Спомням си нещо такова – измънка човекът.
Ако можеше, щеше да се почеше по главата.
– Следователно – продължи гласът – молекулите на върха на пръстите ти не могат да докоснат молекулите на масата. По същия начин, молекулите на върха на показалеца ти не могат да се докоснат до молекулите на другия ти показалец. Така е с всичко. Нищо никога не докосва друго нещо.
– Е, нали го усещам?
– Усещаш само електрическия импулс, който се поражда, не и реално докосване. Също, както при гледането и окото – изсмя се гласът.
– Ти сега ще кажеш и че не чувам нищо!
– Спокойно де! Така е, не чуваш нищо. Не чуваш, не вкусваш, не помирисваш нищо. Това, което чуваш, е единствено творение на твоя мозък вследствие на електроимпулс по нервите, предизвикан от промяната на налягането в тъпанчето. Това, което си мислиш, че помирисваш, е само представата на твоя ум за аромат, създадена от също такъв електрически импулс, породен от въздействие на молекули върху рецептори.
Човекът се замисли.
– Излиза, че там, долу, всичко е плод на мозъка? – попита след малко. – Но нали все пак нещо предизвиква тези електрически импулси, които създават усещанията в ума ми?
– Да, но какво е действително това, което ги предизвиква, как изглежда, как мирише, никой не може да каже в действителност. Не е задължително всичко това да отговаря на представата, която се ражда в главата ти.
– Чакай, чакай – окопити се човекът – двама души могат да видят и да чуят едно и също нещо едновременно. Значи това, което въздейства е еднакво и за двамата. Иначе един щеше да си опъне краката върху масата, а друг щеше да й хвърля салам, защото щеше да вижда в нея куче.
– Така е, но я си спомни, колко пъти ти просто си виждал куче, а жена ти – озъбен звяр? Или, да речем, тя се наслаждава на изпълнение на цигулка, а ти се дразниш от гадното скрибуцане? А пък ако започна да давам примери с ароматите...
– Жена ми? – замислено повтори човекът – Значи аз съм мъж?
– Ти не си нищо – започна да се нервира гласът. – В смисъл... поне не и тук. Хайде сега, да не вземеш да ми се обидиш?
Човекът поклати глава:
– Това така и не отговаря на въпроса къде съм и кой си ти. Богът ли си?
– Бог ли? – прокънтя смях. – Я се стегни! Ти си у себе си, а аз съм ти. Разговаряш със себе си.
– Моето подсъзнание?
– Бог, ангел, подсъзнание, интуиция, както искаш, така го наричай.
Насред сивотата настъпи тишина.
– Сега разбра ли отговора на твоя въпрос, дали вселената е реална, има ли паралелни вселени и колко може да са? – попита след малко гласът.
Човекът не успя да отвърне. Усети как започна да се спуска, безличното, сиво пространство сякаш започна да се променя, да се издига нагоре или той да пада надолу, постепенно се появи светлина, сивотата започна да отстъпва, да се оформя в нишки, в кълба, появиха се багри, през облаците проби слънце, видя земята под себе си, градът, зеленината на парковете, свежия въздух, шума на вятъра, разпозна квартала, покрива на къщата си и в следващия момент се събуди и седна.
– Какво има, скъпи? – погледна го сънено жена му. – Кошмар?
– Не... – дишаше тежко.
Огледа се. Всичко в спалнята си беше на мястото, а през кремавите щори прозираше изгревът. Пое дълбоко въздух, усети чистото ухание на топлата ѝ кожа и се разсмя.
– Помниш ли снощния ни разговор? – каза след миг. – Осъзнах, че всеки човек е отделна вселена.
Жена му се надигна на лакът и отмести кичур от лицето си.
– Има толкова вселени, колкото и хора – продължи той.
– Да – развесели се жена му, надигна се и го целуна – и всеки е творец на своята вселена.
– Не се смей – намуси се. – Може би е точно така? Кой знае?
Отхвърли завивката, изправи се и отвори прозореца. Пръстите му погалиха дръжката. Гледаше предметите около себе си, сякаш ги виждаше за първи път.
– Така е – отвърна тя. – Нали това се опитвах да ти обясня? Ние избираме как да гледаме на нещата.
– Еха-а-а! – подвикна, докато отиваше към кухнята. – Значи мога да гледам на наши „Форд“ като на „Ферари”!
­„Мъже! – подсмихна се жената. – Но най-накрая започна да разбира”. Вдъхна аромата на кафе и се отправи към банята.

Share

Някъде там е у дома

Ива Касабова
~~~~~~~~~~~~~~~~

Стоеше пред портала и се мъчеше за пореден път да се убеди, че постъпва правилно. Слънцето нежно го докосваше по лицето, а вятърът небрежно рошеше косите му. Беше миг като онези в неговата младост, когато се прощаваше с морето в последния ден на лятната ваканция. Същите вълнения, същите смесени чувства, същият съвършен миг на благодат примесен с мъничко тъга. Разликата беше само една: тогава си тръгваше до следващото лято, а сега не знаеше дали ще може да се върне.
– Остани!
Гласът ѝ прозвуча близо зад гърба му. Обърна се. Не се беше приближила много, макар преди миг да я чувстваше непосредствено зад себе си.
– Ще се върна, обещавам...
Не можа да каже нищо повече.
– Какво ти липсва тук? Това е най-прекрасното място, защо си тръгваш?
В очите ѝ нямаше укор, а само малко тъга.
– Нещо ме тегли натам – отвърна и поклати глава. – Наистина не знам. Опитвам се дори на себе си да обясня и не мога.
– Отговорности?
– И това също, макар че децата ми не са съвсем малки. На петнадесет и седемнадесет години са. Тийнейджъри. Сещат се за мен само когато им трябват пари – махна с ръка. – Дали изобщо са забелязали, че ме няма?
– Забелязали са – кимна жената.
Приближи се две крачки към него и погледна в очите му.
– Любов?
– Любов? Не знам.
– Какво не знаеш?
– Не зная дали е любов – сви рамене. – Някога беше много силна. Беше истински върховен момент когато се роди сина ми. Очите ми се насълзиха, бях толкова развълнуван, че дори не изпитах неудобство да плача пред сестрите. Беше един такъв малък, много малък и съвършен. Неописуемо чувство. Когато се роди дъщеря ми бях два пъти по-развълнуван, а мислех, че вече съм свикнал. Не бях. Прекрасни, умни, забавни, любвеобвилни, това бяха моите деца като малки, но после пораснаха. Станаха претенциозни, капризни, шумни и недоволни.
Жената се загледа встрани, сякаш без да вижда света около себе си.
– Говориш за децата, но не казваш нищо за майката? – проговори след малко.
– Всъщност исках да говоря за нея... мислех че говоря за нея – въздъхна мъжът. – Тя беше умна, красива, забавна... в един момент бе най-добрият ми приятел, но после се родиха децата. Грижехме се за тях и оставихме себе си на заден план – присви устни. – Сякаш всичко овехтява в един момент.
– Тогава защо искаш да се върнеш там? – втренчи се в очите му.
Не знам – сведе поглед. – Нещо много силно ме тегли обратно. Може би съм мазохист.
Въздъхна и разкърши рамене. Не знаеше как да ѝ обясни, а и нямаше представа какво точно да й обясни. Огледа отново китните малки поселища, пръснати из тучната долина, която винаги бе потънала в свежи, зелени тонове, изпъстрена с великолепни цветя, в която винаги се разнасяха омайните трели на изящни птици.
– Знам, че там ме чакат сметки, тичане на работа, после непоносим шум поне до единадесет вечерта, грижи за дома, колата, децата, жената, капризите на шефа, неволите на роднините и какво ли още не... един безкраен изморителен кръговрат, ден след ден, без лично време, без лично пространство, без лични средства, без възможност за бягство, за почивка или за разнообразие и все пак искам да се върна там.
Когато дойде тук беше толкова щастлив, а сега искаш да си тръгнеш –  тя видимо се натъжи и пристъпи още две крачки напред.
Мъжът въздъхна. Нещо присвиваше сърцето му и сам той не знаеше защо го прави. Не можеше да намери разумна причина дори за самия себе си, но трябваше да се опита да й обясни.
– Бях замаян, опиянен, като млад моряк от морски сирени – разпери ръце. – Това е най-прекрасното място на света. Никога не съм чувствал страх или несигурност. Времето е винаги такова, което най-добре ти действа на кожата и настроението; не съм изпитвал тревога, глад, гняв или омраза. Истински рай! Блаженство и благодат, това са думите. Навсякъде е цветна градина, има само спокойни и щастливи хора. Не видях нито един страдащ, беден или инвалид, няма старци дори. Почудих се дали не съм умрял, но нали не видях тунел със светлина, нито живота си на филмова лента.
Жената се усмихна мило и се приближи още малко към него:
– Не си умрял, просто премина през пространството и сега си в друга вселена. Помня, че когато дойде, ме питаше какво ще е времето утре. Ние нямаме представа за време и пространство. Това е паралелен на другите свят, но реален и уникален.
– А ти се чудеше като ти казах, че следим Земята за земетресения или урагани – усмихна се мъжът. – Аз все още не знам как е възможно да нямате наука и да не знаете нищо за физичните и химичните явления на тази прекрасна планета.
– Не ни е необходимо – повдигна рамене тя. – Когато нещо е толкова хубаво, защо ни е да го изследваме, да го подлагаме на съмнения, да го експлоатираме? Ние нямаме нужда от това.
– Разбираемо е – кимна. – Тук сякаш не ви трябва защита. Прекрасно е, макар да е непонятно.
Колебливо я погали по рамото.
– Благодаря ти, че искаш да остана, скъпа приятелко, но ще се върна в моя дом. Знам, че ще ми е много трудно, но съм свикнал. Толкова съм свикнал, че чак съм го обикнал.
Голямата желязна порта изскърца и кръг с цветовете на дъгата засия пред двамата. Мъжът протегна длан към жената, която го бе приютила в този фантастичен свят и понечи да скочи в кръга.
– Бих искала да ти дам нещо за спомен, но няма нищо наблизо, само онова дърво, от което не бива да ядем, защото ще се отровим. Довиждане приятелю.
– Довиждане приятелко...



Share