Ива Касабова
Слънцето
грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа
жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело
разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък
седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от
слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу
шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака
и предпазливо отгърна листата.
С
изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото
си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна
по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.
–
Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?
Жената
спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.
–
От небето – изпод кръстосаните пред
гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.
–
Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!
Стояха
неподвижни.
– Защо
си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто,
нашият свят е суров...
Отпусна
се и внимателно пристъпи към нея.
– Ела,
ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг
свят.
–
Светът е само един – засмя се ангелът.
–
Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не
разбира.
– Оня
свят? – изхихика още по-сърдечно тя.
–
Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?
–
Да. Ако трябва да се научи.
–
А ти защо си тук, какво искаш да научиш?
–
Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да
говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не
разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?
–
Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че
тази загадка е химична реакция на организма.
– Химия?
– заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия,
а състояние на духа.
Присви
крилете си и го хвана за ръката.
– Аз
ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят
на любовта.
От
този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при
нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това
любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това
е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:
–
А какво е тогава?
–
Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.
Когато
бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше,
сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота
и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за
нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен.
Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще
го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа,
което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше
му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а
как обичаше да я гледа, когато се смее!
–
Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със
суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща
сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват
някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да
им даде щастие.
Тя
се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.
– Хората
не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е
състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си
доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко
това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да
бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото
страданието идва от липсата на любов.
–
Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно,
да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти
допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта
е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е
сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е,
когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам
към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого,
а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...
Той
се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към
сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото
си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не
издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.
Следващите
дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което
искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си
тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се
готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той.
Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери
крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден,
също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се
канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.
–
Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.
–
Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.
Той
замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне
пристъпи към нея и докосна раменете й.
–
Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. –
Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме
научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от
което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е
сурово, дори любовта...
–
Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се
научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.
–
Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти
дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...
Тя
го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.
Ден
след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше
неотлъчно до него.
Чувстваше
се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна
както преди и тогава позна страха.
Неговата
любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.
Веднъж
го видя загледан в друга жена и позна болката.
Разбра
за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.
Така
тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би
с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и
сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете
си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.
В това време някъде из
света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.