Fear of the Dark

Въпреки че лампите в крайбрежния парк бяха разположени на често, те образуваха мъгляви резедави петна в плътните корони на дърветата, под които не се виждаше почти нищо, освен смътните очертания на тъмни стволове.

– Защо трябваше да оставяме колата! – прошепна Яна, докато бързаше по алеята.

Тя знаеше, че страховитите твари излизат само нощем и студена пот я обливаше, само като си помислеше какво може да се случи, ако я подушат. Неведнъж ги беше срещала и тези срещи изобщо не бяха от приятните. Нещо повече, за нея можеха да бъдат смъртоносни, макар досега да ѝ се бе разминавало.

– Спокойно де – отвърна Генади. – Засега не сме ги забелязали, дори и ти.

– По-тихо – скастри го тя, макар да бе наясно, че тези същества изобщо не се влияят от шум, звуци, нито дори и от човешки глас.

Движеше ги друго и тя знаеше много добре какво. Мирисът на кръв. Онзи неусетен и почти неведом мирис, който привличаше тази кръвожадна паплач, която беше нейния ад.

– Само си въобразяваш, че си белязана по някакъв начин.

– Въобразявам си? – повиши глас тя, но продължи тихо: – Искаш да кажеш, че онова, което ми се е случило, което ми се е случвало толкова пъти е само моя измислица?

Очите ѝ проблеснаха в тъмното и момчето усети гнева ѝ, но само се подсмихна:

– Не, но може би просто вече е отшумяло. Дори и действително да си била белязана, както си мислиш, да си била определена за една от техните жертви, може би с възрастта това вече е отминало.

– Да, бе! – сопна се тя. – Отминало! Това не може да отмине току така.

– А ти откъде знаеш? Ето, вече две години се познаваме, а нищо не ти се е случило – настоя момчето и разпери ръце. – Е, да, някой от тези вампири се е появявал, но нито веднъж не са те нападали така, както го описваш, на цели орди.

– Случайност! – тръсна глава тя и закрачи още по-бързо.

Свърнаха по друга алея и дочуха тихият ромон на ручея, който преминаваше през парка и нататък, през пустия плаж, се вливаше в морето.

– Ами да. Може би с възрастта кръвта ти вече не ги привлича толкова – опитваше се да я успокои.

– Искаш да кажеш, че съм остаряла? – стрелна го с поглед.

– Ох... не! – въздъхна Генади и я прегърна през рамото. – Защо не искаш да приемеш очевидното? Вече не те гонят. Вероятно са си намерили други жертви, които...

– Не ми обяснявай! – прекъсна го момичето. – Вместо да дрънкаш, да беше взел колата, за да не минаваме през такива пущинаци. Знаеш, че подобни места бъкат от тях.

– Ами нали заедно решихме да се разходим до онзи бар на плажа, да се поразтъпчем? – разпери ръце момчето. – А ти защо не си взе...

Над тях се разнесе шумолене. Вдигнаха глави, но мярнаха единствено сянката на малък прилеп, който се стрелна в тъмнината.

– Не знаеш какво е – изпъшка Яна. – Не знаеш какво означава да усещаш, как те нападат, как бягаш, но те следват, как се впиват в теб, да усещаш как собствената ти кръв се стича по кожата ти, да усещаш как се задушаваш, как умираш и нищо не можеш да направиш...

– Добре, добре, вярвам ти – момчето почти физически усети тръпката, която премина по тялото ѝ и реши да не ѝ противоречи.

Така само я дразнеше, а това не подобряваше положението. Поиска му се да намери начин да накара приятелката си да се отпусне, да се поуспокои поне малко. „А може пък да не си въобразява и това, което ми е разказвала, наистина да е вярно?”, помисли си той, докато крачеше до нея. Преминаха през малко мостче почти на бегом, когато тя изведнъж замръзна.

– Ето ги – едва прошепна. – Чувам ги. Идват.

– Аз пък нищо не чувам – несъзнателно снижи глас Генади.

– Естествено. Ти никога не си бил в моето състояние – оглеждаше се трескаво. – С годините съм развила почти свръхестествени сетива.

Момчето понечи да отвърне нещо, но Яна хукна презглава по алеята. Едвам я настигна. Тичаше към светлините на шосето отвъд парка.

– Не натам! – викна той. – Светлината сигурно ги привлича.

– Не – задъхваше се Яна – светлината няма нищо общо. Следват мен. Много са –озърна се.

Генади инстинктивно хвърли поглед назад, но беше безсмислено. Знаеше, че бяха невидими. Момичето вече тичаше през поляната.

– Недей, тук може да са още повече – викна след нея, но тя не му обърна внимание.

Хукна през моравата, глезените му се оплитаха в избуяли тук-там плевели, настъпваше изпълзяли на повърхността коренища, успя да я хване, когато тя се препъна, продължиха към шосето, отвъд което беше паркинга.

Изтръпна, когато тя пресече, без изобщо да се огледа. За щастие нямаше коли, но все пак хвърли поглед настрани и тогава ги видя – огромни и настървени. Настигна Яна, в движение отключи колата, шмугнаха се в нея и захлопнаха вратите.

– Ужас! – дишаше тежко тя – Най-накрая! И действително трябваше да отидем с колата, а не да я оставяш на паркинга.

– Добре де! Ти пък да не си забравяш друг път чантата – отвърна момчето, докато тя се ровеше в нея.

Отпусна се и включи плеъра. От колоните се разнесе:

Fear of the dark, Fear of the dark,

I have a constant fear of something’s always near.

Fear of the dark, Fear of the dark,

I have a phobia that someone’s always there.

– Махни тази песен, гадна е – намуси се Яна, извади една стъкленица, хвърли чантата си на задната седалка, отвори тапата и му я подаде.

– Много си е хубава – подсмихна се Генади, докато тя стръвно се мажеше, загледа се в малката бутилка и въздъхна: – Виж, алергията, обаче, не е.

На етикета пишеше: „Репелент против комари”.