Александър
се обърна и погледна жена си, която седеше върху купчината възглавници, обгърнала
свити колене и загледана пред себе си, отнесена, сякаш бе някъде другаде.
Искаше да каже нещо, но не знаеше какво, а и не виждаше смисъл. Знаеше какво ще
последва: тя или щеше да отговори едносрично, без да му обърне почти никакво
внимание. Нямаше какво да прави тук. Александър безмълвно излезе от
помещението, бавно постави шлема си и вдъхна свежия въздух с аромат на треви и
гори. Пред него, в подножието на ниския хълм, в полето извън последните шатри
на лагера, се бяха ширнали редиците на неговите строени войници, неговата
непобедима армия.
Не
помнеше откога не бе повеждал войската си на поход. Получи последните сведения
от командващия отряда разузнавачи, хвърли поглед на поднесената му карта с
отбелязаните позиции на Персите, огледа терена за подходящо място и тикна с
пръст в една област.
–
Тук ще бъде! – отсече и даде разпорежданията си.
Пълководците
се поклониха, впуснаха се към своите подразделения, прогърмяха команди,
въздухът се изпълни с глух тътен и кълба прах замъглиха войската, която се
изтегляше в колона по близкия път.
Александър
установи, че мястото, което бе избрал, беше изключително подходящо за битката:
низината край град Иса бе тясна; от едната ѝ страна се извисяваше камениста
планина, от другата беше морето. Това означаваше, че персите няма да могат да
заобиколят разгънатата му фаланга. Подозираше, че Дарий допълнително ще се
подлъже от факта, че има числено превъзходство.
Беше
уверен, че персийският цар е станал нетърпелив: след няколкото поражения,
властта му започваше да се разклаща. Армията на Дарий, съставена предимно от
наемници, далеч не бе толкова добре подготвена, но той нямаше необходимото
време да я подготви: сатрапите от източните провинции на Персия негодуваха и за
наследника на Ахеменидите беше изключително важно да затвърди позициите си. За
целта обаче трябваше да се справи възможно по-скоро с нашествието, което бе
предприел Александър.
Докато
разполагаше войската си и издаваше съответните нареждания, в отсрещния край на
низината се появи тънка, прашна пелена. Александър разпореди войниците да
заемат позиции, а самият той остана загледан в далечината. В тишината на
следобедния зной, нарушавана единствено от недалечните морски вълни, Александър
се замисли за всички битки, които беше провел и от които винаги бе излизал
победител. Усещаше, че и този път Нике щеше да бъде на негова страна.
Ахеменидите отдавна не бяха онази сила от времето на Ксеркс, макар че Дарий все
още се имаше за властелин. Александър не подценяваше врага си, но знаеше мощта
си. Единствената победа, която му се изплъзваше, битката, която губеше, бе тази
със собствената му жена. Загледа се в земята и се замисли, че всъщност, те
двамата не бяха воювали, не бяха имали някакви сериозни конфликти. Трябваше ли
да гледа на това, като на битка? Нима му бе враг? Подсмихна се тъжно и прогони
тези мисли от главата си. Армията на Дарий наближаваше.
Александър
вдигна на крак войската си и изпита познатата тръпка, когато видя, как
фалангата настръхна от копия. Същевременно, персийците или по-скоро сбирщината
наемници, вървяха като плътна тълпа и с изключение на неголямата група
тежковъоръжени безсмъртни, си личеше, че нито имат кой знае колко добро
снаряжение, нито имат ефективна организация. Разпореди литоболите да се
подготвят за обстрел и яхна коня си. Струваше му се, че независимо колко битки
ще проведе, винаги ще изпитва онзи прилив на енергия, който го изпъваше като
пружина. Следеше с присвити очи първите редици на противника. Отмерваше
разстоянието. Изчака да навлязат в обсега на катапултите, извърна се и изрева
да стрелят. Тежките литоболи изпълниха небето с масивни камъни, които
предизвикаха пълен хаос сред противника. Фалангата тръгна напред, докато стрелците
обсипваха със стрели изненаданите войници отсреща. В последвалата битка
Александър сякаш бе навсякъде, издаваше заповеди, за ужас на своята гвардия се впускаше
в предните линии, за да укрепи духа на войниците си, следеше движението на
кавалерията.
Макар
че бе загубил представа за времето, битката очевидно не бе продължила дълго,
защото слънцето беше още високо в небето. От персите не бе останало почти нищо:
повечето бяха загинали, незначителните остатъци от тяхната армия се бяха разбягали
поединично, изоставяйки обоз, ранени и снаряжение. Александър изчака войската
му да се събере в походен строй, докато приемаше докладите за ранените и
загиналите. Беше се справил добре, войниците му отново се бяха оказали на ниво,
но това не го радваше. По обратния път към лагера не обръщаше внимание на тържествените
тръби, които звучаха в началото на колоната и възвестяваха победата. Беше
спечелил поредната битка, но само той знаеше, че всичко е безсмислено. Свали
шлема и го повъртя в ръцете си. В лагера войската щеше да се отдаде на заслужен
пир, докато той отново щеше да остане сам. Захвърли на масата слушалките, от
които продължаваше да звучат триумфалните фанфари. „Шлем”, изсмя се на ум и
разтри поуморените си от монитора очи. Всичко това беше глупаво и не можеше да
продължава по този начин. Алксандър въздъхна и се надигна. Трябваше да опита да
поговорят.
Завари
жена си на същото място, сред купчината възглавници на дивана, загледана в
някакво предаване.
–
Гледам го – стрелна го с поглед, когато той изключи телевизора.
–
Зная, но искам да поговорим – седна на фотьойла. – Не знам какво става, но
каквото и да е то, не ми харесва. Вече не разговаряме, не правим нищо заедно,
дори спим сякаш по задължение.
–
Какво... – сви рамене тя – нищо. Нали си имаш компютърните игри?
–
Хайде, сега – изпъшка. – Сигурно не съм играл повече от година. А и преди това
не играех често. Губя те, а не знам защо. Не казваш нищо, когато искам да
разбера къде греша или какво те кара да се затваряш, не отговаряш... не мога да
гадая, ако не ми кажеш.
Тя
отново сви крака и подпря брадичка на колената си.
–
Не знам, Алекс. Просто имам чувството, че съм ти безразлична.
–
Безразлична? – ококори се той.
–
Не точно безразлична, но... не знам как да го обясня.
–
Добре. Нека аз да опитам – премести се на дивана до нея. – Вероятно съм
по-уморен от работата, отколкото ми се струва. Както и ти, между впрочем.
Старая се да ти помагам, но знаеш, с тази въртележка в работата и аз съм скапан
и вероятно...
–
Не... да, и това – прекъсна го тя – но не толкова. По-скоро имам чувството, че
ме изолираш. Вече не разказваш за работата си, за това, как е минал деня ти, нещо
интересно, което се е случило или какво си видял, а помниш ли, преди време
приказваше и беше забавно, поне за мен. Ядем, гледаме телевизия... и у мен като
че ли също изчезна желанието да приказвам.
–
Не знаех – поклати глава Александър. – Не мислех, че ти е интересно. А защо не
си го казала досега?
–
Исках – облегна се назад – но някак... чувствах, че се отдалечаваш, че ставаш
все по-далечен и...
–
Аз пък чувствах същото у теб – подсмихна се той. – Опитвах да разбера, дори те
питах...
–
Но някак ей така, между другото – погледна го.
–
Колко е лесно да бъдем глупави – въздъхна Александър, приближи се плътно до
жена си и я прегърна през рамото. – Хей, какво ще кажеш да си вземем няколко
дни почивка и да заминем някъде?
Тя
присви рамене.
–
Ей така, от днес за утре.
–
Няма как утре – отвърна тя.
–
Добре де, така е приказката – разпали се Александър. – Да заминем някъде сред
природата далеч от хора, телевизори, компютри, дори и телефоните да изключим,
да си представим, че сме пътешественици, които покоряват далечни земи...
–
Мдам... сега ще речеш да ловим дракони с кепчета за пеперуди – подсмихна се тя.
–
Страхотна идея – отвърна. – Хайде, какво ще кажеш?
–
Не зная, Алекс. Трябва да видя в работата... но... може би?
–
Значи е решено – разсмя се и я притисна към себе си.
–
Ще видим, Велики – бутна го шеговито.
Александър се облегна назад и прокара пръсти през косите ѝ. Разговорът
се бе оказал по-лек, отколкото очакваше, но знаеше, че битката още не беше
минала. Усмихна се. Битка, която си струваше да води.