Излезе първият ни съвместен роман

С удоволствие мога да обявя излизането от печат на първия роман, който написахме съвместно с Ива - "Да бъде приключение".
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/tVdNe
~~~~~~~~~~~~~~~
Благодарим на Светлана Дичева за нейното представяне:

Даниел и Елена са млади хора, които разменят мисли и идеи по скайпа, а жаждата им за приключение прераства в съвместното написване на роман за приключенията на техните герои Ева и Александър. Ева и Александър поемат по стръмнините на непознатото, срещат се с интересни хора, със стихиите на природата и със своите страхове, потъват в мистериозния свят на легенди и сказания. В хода на тези перипетии те самите се променят, отношенията и на пишещите романа и на романните герои се развиват. Романът е разчупен не само от редуването на загадъчния сюжет с моменти от интернет общуването между авторите, но и с вмъкването на по-малки истории в по-голямата история. Така мистерията се превръща в матрьошка, отвориш ли я, отдолу се появява втора матрьошка, след това – трета... Българската природа и светоусещане присъстват много силно в романа и смятам, че тъкмо това го прави особено интересен за българската читателска публика, която харесва загадъчни приключенски сюжети от чужди автори. В романа има много любов, светлина, вдъхновение, среща не само между двама души, но и между две души, среща в истинския смисъл на думата. „Да бъде приключение” ни подсказва, че въображението е безгранично, че животът до голяма степен си го изграждаме сами с нашите избори.
~~~~~~~~~~~~~~~

Да свалим картите

            Ива Касабова

            Двамата картоиграчи се гледаха очи в очи и не отместваха поглед. Останалите около тях не смееха да помръднат. Моментът да свалят картите беше настъпил и единият щеше да се окаже в незавидна позиция.

            Четиримата бяха приятели от деца. Ходеха в едно училище и се покриваха често един друг, преотстъпваха си момичетата, лъжеха учителките, правеха какво ли не, но приятелството им бе над всичко останало. Вече бяха големи мъже и се радваха на успехите си, помагаха си с каквото могат и всеки месец си организираха игра на покер. Трима от тях бяха женени, само Андрей беше ерген или по-точно – сгоден. Игрите бяха забавни и нещо като бягство от рутината на всекидневието.

            Имаха едно правило, което не подлежеше на обсъждане: който спечели – печели, който загуби – губи и не се приемаше никакво недоволство или опрощаване на дългове. Това беше желязно правило и всички добре си правеха сметката доколко да се отпускат в наддаването. И четиримата бяха устроили добре живота си, бяха с добри доходи и никой не смяташе да печели или да се пристрастява към играта. Тя бе само за забавление или за измъкване от вкъщи и донякъде ги караше да се чувстват като в гангстерски, мъжкарски филм. Разказваха се много вицове и се лееше алкохол, обсъждаха се жените и нерядко се сключваше някоя сделка, най-честата от които – колата на един да премине в ръцете на друг. Често пъти се беше стигало до големи залози. Васето и Боян като че ли имаха повече мярка, но Венци и Андрей бяха страстни играчи, затова често пъти парите на единия преминаваха в ръцете на другия и обратно. Никой от тях не се сърдеше, защото знаеше, че е въпрос на време да си ги върне. Тази вечер обаче нещата излязоха от контрол.

            Андрей държеше три аса и два попа. Такава ръка рядко се пада и още по-рядко губи. Не беше напълно сигурен, но подозираше, че Венци блъфира и наддаваше, докато не заложи всичко. На Васко и Боян това хич не им харесваше, но нищо не можеха да направят.

            Андрей пръв свали картите. В тишината се чуваше единствено стенният часовник. Венци погледна свалените карти, но не реагира по никакъв начин. Неговите стояха захлупени до дясната му ръка и всички погледи бяха отправени към тях. Започна да ги обръща една по една: дама каро, дама спатия, дама купа, сякаш се поколеба за момент, но обърна и четвъртата: дама пика. Сякаш и часовника замлъкна от стената.

            Това беше краят. На масата пред Андрей стояха всичките му пари, ключовете от колата, ключовете от къщата му и спестовната му сметка. Сега нямаше нищо освен дрехите на гърба си. Приятелите му го гледаха и не знаеха какво да кажат, съчувстваха му, но не можеха да се намесят. Всичко зависеше единствено и само от Венци, но той мълчеше. Така се бяха разбрали, такива бяха правилата им и ги бяха спазвали дълги години. Андрей уморено се надигна, наметна якето си и си тръгна мълчаливо. Не каза довиждане, не можеше, думите не излизаха от устата му. Главата му бучеше. Трябваше да се прибере и да каже на годеницата си, че ще се наложи да отменят сватбата за неизвестно време и да се изнесат на квартира.

            Пъхна ръце в джобовете си и пое към къщи. Сега трябваше да започне отначало. Вече нямаше да може да играе покер с приятелите си и шансът му да си върне загубеното не съществуваше, нито пък да се ожени, вероятно щеше да ходи на работа в понеделник пеша, освен ако някой не му дадеше поне един лев за билет за автобуса. Чудеше се как можа да допусне след толкова години труд, да стигне дъното, само за една вечер. “Защо ми трябваше?”, пулсираше въпросът в ума му. Въздъхна и обърна лице срещу нощния полъх. Не беше от алчност, а от любопитство, всичко бе от любопитство. Ако не бе заложил, никога нямаше да разбере дали е можел да спечели.

            В таванската стая Венци, Васето и Боян седяха мълчаливо. За първи път през целия им живот приятелството им бе подложено на изпитание. Венци гледаше вещите на Андрей пред себе си и знаеше, че само от него зависи. Трябваше или да наруши принципите, които бяха изградили, или повече нямаше да има приятел. Не смяташе, че има вина за загубата на Андрей. Чудеше се дали ако той беше загубил Андрей щеше да му опрости загубата. Може би да, а може би не. Венци също беше заложил всичко, дори не можеше да си представи какво би станало с него ако беше загубил, но не беше.

***

            Андрей стигна до вкъщи и бръкна за ключовете си, но джобът му беше празен. Огледа вратата на апартамента, сякаш за първи път я вижда. Това вече не беше неговата врата, нито неговият апартамент. Трябваше да събуди годеницата си и се надяваше поне да я стресне.

            – Ключовете ли си забрави – усмихна се сънено и го целуна. – Тъкмо ставах.

            – Искаш ли кафе или ще лягаш? – попита го докато вървеше към кухнята.

            Андрей се опитваше да се овладее, но усещаше, че не му се получава.

            – Днес ще ходя да пробвам роклята – продължи тя. – Жалко, че младоженецът не трябва да вижда булката преди сватбата, нямам търпение да я облека и да ти я покажа.

            Горещ душ обля Андрей. Хапеше устни; не знаеше как да й каже, но нямаше избор.

            – Скъпа, мисля че трябва да отложим сватбата – смотолеви.

            Приятелката му се извърна и забеляза притеснението му.

            – Какво говориш? Защо?

            Пое дълбоко въздух и изстреля:

            – Знаеш, че се бяхме събрали на покер? Венци спечели, а аз загубих.

            – Голяма работа – усмихна се. – Все едно не ти се е случвало и преди. Другия път ще спечелиш, сигурна съм. И затова ли трябва да си отложим сватбата?

            Тя се приближи и го изгъделичка.

            – Май те е хванало шубето.

            – Друг път едва ли ще има – избягваше погледа й. – Снощи се бяхме разгорещили повече от обикновено... държах много добра ръка и мислех, че ще спечеля. Увлякох се в залозите и изгубих.

            – Стига с тоя драматизъм, винаги съм казвала, че тази игра е кофти работа, но това какво общо има с нас? Колко пари по дяволите си загубил?

            – Всичко!

            – Всичко? Какво значи това?

            – Значи всичко. Колата, апартамента, парите, спестяванията си... всичко!

            – Шегуваш ли се? – прошепна. – Това е само игра. Вие сте приятели и никой не би ти взел и гащите от задника, а ако направи, значи не ти е никакъв приятел.

            – Ти не разбираш. Това е въпрос на чест. Всички знаем правилата и ги спазваме. Аз загубих и трябва да си понеса последствията.

            Няколко мига остана безмълвна, сетне бавно седна на един от столовете.

            – Ти загуби? – погледна го. – Ами аз?

            Андрей гледаше безучастно пред себе си.

            – Чест? Каква чест? – извика жената. – Обричаш щастието ни заради някаква чест. Как смееш, нима си толкова жесток и такъв егоист, мислиш за честта си повече отколкото за ангажимента си към мен! Върви и се разбери с приятелите си да ти върнат живота. Ако са ти истински приятели ще те разберат.

            – Не мога. Ако Венци реши е друго, но аз да ходя да се моля... не мога.

            Андрей гледаше сълзите по бузите й и това го разкъсваше, но не можеше да се върне. Какво да им каже? Дайте си ми парите, че приятелката ми плаче. Не, трябваше да се оправя някак. Все пак имаше хубава работа, щеше да успее пак, беше въпрос на време. Надяваше се на подкрепата й, но тя не го разбираше.

            За нея беше ясно, че той не държи достатъчно на нея. Не проумяваше как е възможно да се прави на честолюбив герой когато бяха на прага да се оженят. Нима това не беше най-важното за него? Седеше и се питаше как не можеше да разбере, че животът е далеч по-сериозен и в него няма място за гордост, че има толкова по-съществени неща, че така беше обрекъл и неродените им деца. Обичаше го и с нетърпение очакваше моментът в който ще се оженят, а сега с оказа, че този момент може и да не настъпи никога. Гледаше го и не вярваше, но по всичко личеше, че не се шегува. Надигна се, облече се и излезе, без да си кажат и дума.

***

            Васко и Боян си тръгнаха малко след Андрей, изтощени и мълчаливи. Навън ги посрещна розовеещото небе. Спряха на тротоара и погледнаха към паркинга, където до техните коли се червенееше красивата и добре поддържана кола на Андрей. Спогледаха се.

            – Баси работата!

            – Хм... – разкърши рамене Боян и се загледа в тротоара. – Какво ще стане сега? Дали Венци ще върне нещата на Андрей?

            – Не знам – поклати глава Васко.

            – Не би трябвало, все пак правилата са такива и всички винаги сме ги спазвали.

            – По дяволите правилата, това е само една игра! Нима не ти става гадно като се замислиш в какво положение се намира Андрей сега?

            – А ти защо не се замислиш, защо се намира в това положение? Защо не сме аз или ти на негово място? Защото ние имаме мярка, а той няма. Нека му е за урок.

            – Урок? Какъв урок? – разпери ръце Васко. – Та ние сме приятели от двадесет години, израснахме заедно, били сме дупе и гащи през целия си живот... не бъди толкова суров.

            – Не съм суров, а справедлив. Това ли мислиш, че е приятелството? Да позволяваш на някого да се измъкне от необмислените си постъпки, разчитайки че приятелите му ще му простят. Айде! Нека знае, че животът не е толкова прост.

            Боян направи няколко стъпки  наоколо.

            – Яд ме е на него честно да ти кажа.

            – Мен пък ме е яд на теб! – изгледа го Боян. – Какво се правиш на толкова принципен? За мен приятелството е над всичко, ясно ли ти е? Щом мислиш така, явно не си способен на компромиси и на истинско приятелство.

            – Истинско приятелство? А знаеш ли какво значи това? Ще ти кажа нещо приятелю – Васко тикна показалец в гърдите му. –  Истинско приятелство между неравностойни хора няма. Знаеш ли как ми беше писнало от брата на жена ми с неговите заеми? Все ме търсеше за пари, а иначе бяхме много добри приятели, преди да се оженя за сестра му. Чудех се какво да го лъжа и как да му откажа, защото знаех, че всеки път ми връща парите на час по лъжичка. Ще ти кажа какво ще стане ако Венци не върне живота на Андрей. Максимум година ти давам и ще забравиш за своя приятел. Ще ти писне от неговото мрънкане и оплакване, няма да може да идва с нас никъде, защото няма да може да си го позволи. Казвам ти: няма приятелство между неравностойни хора, а пък ти – както искаш.

            – Не мога да повярвам, че ми говориш това... – поклати глава Васко.

            Не можеше да познае своя приятел. Започваше да се пита дали изобщо някога бе имало истинско приятелство между тях, след като са толкова различни.   – Истинското приятелство означава да си на линия, когато някой е в беда – продължи Васко – да отделиш от залъка си, за да не оставиш приятеля си гладен, да протегнеш ръка, когато е паднал и да му помогнеш да се изправи, да му простиш когато те е обидил, да го приемеш такъв какъвто е, да разчиташ на него и той да разчита на теб...

            – О, колко наивно! – махна с ръка Боян. – И как ще разчиташ на него? Повярвай ми от тук нататък само той ще разчита на теб, а такова приятелство не е нужно никому.

            Васко беше уморен и не му се спореше, беше ядосан и се дразнеше от философията на Боян. Извърна и си тръгна. Бяха пили и щеше да дойде да си вземе кората по-късно.

            Докато крачеше по тротоара, премисляше как би могъл да оправи цялата каша. Не му дойде нищо друго на ум, освен да отиде да говори с Андрей. Свърна към дома му и не след дълго звънна на вратата. Беше видимо пиян и отчаян.

            – За какво си дошъл?

            – Как за какво? За да те видя разбира се! – избута го и се промъкна покрай него – Къде е приятелката ти?

            – Тръгна си – изфъфли Андрей. – Не й трябва такъв неудачник като мен.

            – Стига си дрънкал глупости. Това е само една игра! Боже-е-е, никой ли не разбира, какво сте се взели на сериозно всички? Да не се е свършил светът случайно?

            Взе якето му и му го подаде.

            – Хайде да ходим, да говорим с Венци да ти върне нещата. Ще мине време и само ще си спомняме с усмивка за това.

            – Не мога – поклати глава Андрей. – Такива са правилата. Какво очаквате всички от мен, да ходя да се моля ли? Оставете ме. Сам си го направих, сам ще се оправям.

            – Оф-ф-ф, сега пък проблем с гордостта! Всеки е башка луд. Аре стига, че ми писнахте! Уморен съм и съм гладен, искам да се прибирам да се наспя, а не мога, докато не съм сигурен, че всичко е наред.

            – Ами айде де, върви си и ме остави, никой не ми трябва. Искам да остана сам.

            Васко го изгледа, вдигна ръце и си тръгна. Не можеше да разбере какво им ставаше на всички. Нима имаше нещо по-ценно от приятелството им? “Хората са умирали за приятел, особено във време на война, а сега се правят на мъже Провалиха всичко. Глупаци! – мърмореше си. – И този Венци, толкова пък да е алчен, всичко си има и кола, и пари и дом, за какво са му нещата на Андрей?”

***

            Боян стоеше на паркинга и мислеше върху думите на Васето: “Истинското приятелство означава да си на линия, когато някой е в беда, да отделиш от залъка си, за да не оставиш приятеля си гладен, да протегнеш ръка, когато е паднал и да му помогнеш да се изправи, да му простиш когато те е обидил, да го приемеш такъв какъвто е, да разчиташ на него и той да разчита на теб...” Не обичаше проблемите. Самото възникване на проблем означаваше, че някой не е достатъчно разумен, за да избегне проблема, а това на свой ред значеше, че няма място за проява на разбиране. Не понасяше да се нагърбва с хорските несгоди, но сега не ставаше въпрос за когото и да е. Чувстваше се въвлечен в нещо, в което сам той никога не би въвлякъл когото и да било, още повече пък приятел. Но не можеше да остане безразличен.

            Изпъшка и се отправи към едно денонощно кафене. Трябваше да се поразсъни. Хрумна му да поговори с Андрей и да го накара да се разберат с Венци, но се отказа. Андрей беше от хората, които не обичат да губят, а това означаваше, че ще се скарат.

            Боян се настани на една от масите, отпи от кафето и се опита да си събере мислите. Той беше най-богатия от тримата. Можеше да помогне на Андрей само с пари. Може би трябваше да му отпусне някакъв заем на първо време, можеше да си позволи дори да откупи колата му от Венци и да му я подари, но не беше убеден, че е редно, а и знаеше, че Андрей вероятно нямаше да приеме подаръка му. “Ами годеницата му, сватбата му... и нея ли да платя?” Не, не можеше да му помогне. Нямаше как. Това безсилие го ядоса, идеше му да ги набие и двамата. Така й не разбираше защо Венци си замълча. Можеше веднага да се ухили и да обърне играта на майтап. Андрей пък дори и дума не каза, стана и си тръгна като последния баровец. Сега, вместо да си отиде и да се наспи като всеки път, докато жена му я нямаше, трябваше да намира изход от някакво глупаво положение, което по принцип изобщо не би трябвало да съществува. “Ама и Васето, значи! – гледаше пред себе си навъсено. – С неговите философии за приятелството, уж приятелите трябвало да си помагат, а си тръгна и остави нещата на самотек. Голям идеалист няма що!” За Боян истинското приятелство се състоеше в това, никога и по никакъв повод то да не опира до пари. Чиста проба отношения, без никакви материални компромиси. Сега обаче беше готов да наруши това правило. Знаеше, че това щеше да е края на приятелството му както с Венци, така и с Андрей, защото и двамата щяха да са го принудили да изневери на себе си, което едва ли щеше да им прости, но сякаш имаше дълг към изминалите двадесет години. Сякаш сега беше моментът да си плати сметката затова, че е имал добри приятели.

***

            Годеницата на Андрей Вървеше напосоки, а в главата й се меняха картини от техните щастливи моменти, от прекрасните любовни нощи, на романтичните им вечери през които мечтаеха да създадат семейство. Сълзите й се стичаха по бузите, вървеше, а хората я гледаха състрадателно. Трябваше да спаси любовта си и бъдещето им, но той сякаш нехаеше. Горделив е, знаеше го и нямаше да се върне, но... хрумна й, че тя можеше да отиде при Венци. Ще му каже каквото има да му казва, а той ще реши и ще постъпи както иска. Смяташе, че познава приятелите му и че те не са толкова безкомпромисни. Все пак винаги са били заедно, колко пъти Венци е идвал у тях на гости и е разказвал такива невероятни истории за тяхното приятелство. Тя трябваше само да му ги припомни и да го помоли. За нея приятелството беше в това да знаеш, че приятелят ти, който и да е той е щастлив. Никакви услуги, никакви купони и никакви игри не бяха по-важни от това. Свърна към таванската стаичка на Венци, където знаеше, че четиримата се събираха.

***

 

            Венци седеше подпрял брада на юмруците си и не помръдваше. Гледаше натрупаните пари и ключове по масата и се опитваше да разбере, как се бе стигнало до тук. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако беше загубил той. В момента в който разбра, че печели беше решил да провери как ще реагират другите двама. Правилата който загуби – губи, който спечели – печели важаха за всички и ако трябваше да бъдат нарушени тази вечер, то значи всички трябваше да са единодушни, но Васко и Боян мълчаха. Разбра, че ако губещият бе той, те щяха да си мълчат по същия начин. Гледаше навъсено пред себе си. Ако някой се беше обадил в подкрепа на Андрей, щеше да му бъде много по-лесно да му върне нещата и нямаше да е толкова неловко.

            Изпъшка, тупна по масата и се надигна да прибере чашите, преди да отиде при Андрей и да му върне вещите. Все пак това беше само една игра и тя не биваше да променя нищо между толкова добри приятели. Имаше си всичко и не му трябваха нещата на Андрей, трябваше му само неговото приятелство.

            Приключи с разтребването и се пресегна за якето си, когато се почука. Венци се усмихна. Беше сигурен, че това е Андрей, който се е върнал да се разберат, но на вратата му стоеше много разстроена неговата годеница.

            Съвзе се, накара я да седне и я разпита как е Андрей.

            – Спокойно, нищо не е загубил – въздъхна Венци след като я изслуша. – Разбира се че ще му върна нещата, за какво са ми? Хайде успокой се.

            – Той каза, че такива били правилата и нямал право да иска от теб да му върнеш парите и всичко което е заложил...

            – Оф-ф-ф, аман от неговата гордост! – изправи се рязко. – Да се прави на честолюбив пред някой друг разбирам, ама пред мен? Приятели сме от толкова години! Обижда ме това, че е допуснал, че съм толкова алчен.

            Крачеше из стаята. Ядосваше се и на безразличието на другите двама.

            – Айде... то се е видяло, че аз трябва сега да отида и да го помоля най-учтиво да си вземе живота обратно. Баси човека!

            Махна с ръка, наплиска лицето си с вода и се избърса.

            – Да вървим при него – постави ръка на рамото й, когато отново се почука.

            Венци се извърна и отвори. На прага му мълчаливо стоеше Боян. Изненада се, защото знаеше отношението му към парите. Беше убеден, че вече се е прибрал и се е паркирал да спи. Боян се вмъкна вътре, но се замръзна, когато видя приятелката на Андрей.

            – Стига си се оглеждал като в небрано лозе – бутна стол към него.

            Новодошлият се настани и се прокашля.

            – Венци, виж... знам че спечели честно, но дали трябва да бъдем толкова стриктни към правилата – заговори, като поглеждаше към жената. – Ако си държиш на печалбата, дай поне да откупя колата на Андрей, той не може да работи без нея, това ще го убие.

            Венци слушаше и не вярваше на ушите си. Точно от Боян най-малко беше очаквал такова предложение. Знаеше колко е стиснат. Никога не се бе надявал и на една стотинка от него, но след двадесет години явно все още имаше от какво да се изненада. “Явно в ситуацията имаше и положителен момент”, незабележимо се подсмихна Венци.

            – Я стига глупости! И ти ли си мислил, че няма да върна нещата на Андрей? Никой ли не ме познава? Баси... кажи поне защо чак сега реши да се обадиш?

            – Как защо? – изгледа го Боян. – Че не зависи ли единствено и само от теб дали ще върнеше нещо, което е станало твое? Какъв съм аз да се меся, не исках да смяташ, че аз вземам страна в този случай, все пак и двамата сте ми еднакво близки...

            Оживи се и се изправи.

            – Радвам се, че си решил да му върнеш нещата. Издигаш ми се в очите. Давай да вървим, няма какво да се мот...

            Думкане по вратата го прекъсна. Без да чака покана, в стаята нахълта Васил и се стъписа. Огледа всички един по един и погледът му се спря върху Боян.

            – Ти пък какво правиш тук?

            – Дойдох да говоря с Венци за Андрей, а ти?

            – И аз за това съм дошъл – смотолеви Васко.

            – Мислех, че си тръгна, къде се шля досега?

            – Ходих при Андрей, мислех да му поговоря да се разберат с Венци, ама той не пожела. Изгони ме и като не намерих друг начин дойдох тук.

            – Баси и човека! – изръмжа Венци. – Всички се тревожат за него, а той се прави на горд и на принципен. Хайде верно да вървим, че като го знам какъв е...

            – Като го знаеш какъв е да беше го спрял навреме, та да се разберете –подметна Васко.

            – Айде пък сега! А ти защо не се намеси? Ако го бях спрял щеше да е по-малко горд ли? Вие двамата трябваше да се обадите, да подметнете някоя шега, ама не.

            – Да се намесим? Как да се намесим? Когато залогът стана голям ние се отказахме, вие продължихте. Проблемът си остана ваш, ама май накрая се оказа, че не е само ваш.

            – Стига сте спорили. Да тръгваме – изстена годеницата на Андрей, която нямаше търпение да се прибере.

***

            Настроението им се беше оправило и когато пристигнаха, изкачиха стълбите гонейки се. Годеницата на Андрей вървеше спокойно след тях и дори не се и опитваше да ги настигне. Позвъниха, но никой не им отвори.

            – Отключвай, че тоя май е заспал – каза й Васето.

            – Нямам ключ. Оставих му го.

            Венци се подсмихна, бръкна в джоба си и извади ключа на Андрей.

            Нахълтаха в апартамента, но гледката, която видяха ги шокира. Васко се извърна и задържа момичето в коридора. Андей лежеше на дивана, на пода се търкаляше празна бутилка от водка, а на масата имаше опаковка от приспивателни и лист. Имаше пулс. Извикаха бърза помощ, помогнаха да го пренесат в линейката, приятелката му тръгна с него към болницата, а Васко, Венци и Боян останаха в празния апартамент и мълчаливо си предаваха и препрочитаха изписания лист: „Няма  приятелство, няма любов. Няма нищо истинско. Има само илюзии. Не искам да живея в тази фалшива действителност”.

 Какво нещо беше човекът и човешката психика. Никой никого не познава напълно. Андрей уж беше най-силния от тях, а се оказа най-слабия. Боян уж беше най-стиснатия, а се оказа най-щедрия, Васко уж беше най-чувствителния, а се оказа най-хладнокръвния. А Венци? Той беше този на когото се крепеше цялото им приятелство. Той ги помиряваше и им организираше купони, той беше щуракът и душата на компанията, а какво се оказва сега? Човек съди твърде прибързано, и наистина никой никого не познава напълно, защото Андрей нямаше как да знае, че Боян бе готов да откупи колата му, че Васко се бе скарал с Боян за да го защити, че Венци никога не е смятал да задържи нещата му, че приятелката му беше отишла да се моли заради тях и тяхната любов. Андрей просто беше решил, че никой от тях не го обича, подложи на съмнение всичко освен собствената си преценка. Понякога нещата изглеждат по един начин, а всъщност са съвсем други. Всички му бяха много добри приятели, но Андрей не им беше. Ако им беше наполовина добър приятел, колкото те на него, никога нямаше да ги постави в това положение, никога нямаше да ги остави да носят тази вина. Вина, която щеше да носи всеки един от тях, дори и годеницата му, макар че тя нямаше нищо общо с това. А това беше само една игра, но коварна, игра в която никога не знаеш дали печелиш докато не се обърне и последната карта…

Съдба ли е това

Ива Касабова

            Майката и малкото момиче превалиха заснежения хълм и през сивкавата мъгла видяха затрупаните покриви на селцето в което се надяваха да намерят подслон. Малката Ана едва газеше в снега и хленчеше, устните й изпръхваха и я боляха. Валентина я влачеше за ръка с последни сили, придърпваше качулката и шала й, за да не диша ледения порив на вятъра.

            – Още малко скъпа, още малко, не остана – ободряваше детето и себе си.

            Пътят почти не се виждаше и двете стъпваха внимателно, и това ги бавеше допълнително. Здрачът вече се промушваше между върхарите на боровете, преез костеливите, наежени клони на другите дървета между тях и притискаше гъстата плетеница на оголените храсталаци наоколо. Носеше се кучешки лай. валентина взе на ръце детето и продължи задъхано, простенвайки на моменти от умора. Още малко и щяха да пристигнат.

            Двете бяха свикнали да бягат. Бягаха откакто се помнеха. Ана плачеше и се страхуваше; не разбираше нито защо се местят постоянно, нито защо нямат дом, или някакъв багаж освен една неголяма раница с най-необходимото. Това бе непосилно и отчайващо и за жената, но се налагаше.

            Валентина се беше омъжила за човек, който, с течение на годините се бе превърнал в жесток, безмилостен деспот. Биеше я често, но когато започна да посяга и на дъщеря им, тя реши да го напусне. От този ден нататък двете се превърнаха в бегълки. Беше се заканил, че ще я убие. Тя знаеше, че е напълно способен да го направи и тогава детето й не го чакаше нищо добро.

            – Не искам мамо... моля те, не искам повече да се местим – проплака Ана.

            – Няма миличка, няма. Обещавам...

            С последни сили се добраха до селото и се огледаха за местната кръчма, където да се стоплят и да вечерят. Пристъпиха вътре, отръскаха палтата и ботушите си от снега и се приближиха към бумтящата печка на дърва в ъгъла. Нямаше почти никого, освен един подпийнал дядо, който ги наблюдаваше с кротко любопитство, без да се опитва да ги заговори. Поръчаха си супа и хляб и се нахвърлиха на храната. Валентина разпита кръчмарката за квартира, без да спомене кои са и откъде идват, но сякаш това не бе необходимо на възрастната съдържателка. Личеше си, че са в беда и сякаш това й беше достатъчно. Облече кожуха си и ги отведе до една от къщите. Малката беше премръзнала, едвам движеше пръстите на краката си, но за техен късмет хазаинът им бе учил медицина и им помогна да се възстановят без усложнения.

            Скоро майката и дъщерята заживяха спокойно. Хазаинът бе тих и добър човек, помагаше им с каквото можеше. Заобича малката Ана и даваше мило и драго за нея. След известно време спря да взима наем от тях и ги прие като собствено семейство. Валентина си намери работа в една шивашка фирма в съседно село и бе почти сигурна, че този път са се скрили добре и няма да бъдат намерени.

            Из селото веднага се разчу, че е самотна и любопитството на хората към тях постепенно растеше, още повече, че двете не излизаха никъде освен Валентина – на работа и понякога малката – до магазина. Вечерите разговаряха за различни неща с хазаина си, който се бе оказал изключителен събеседник. Научиха, че из селото били плъзнали различни слухове за тях и тяхното пристигане. Когато все пак се случеше Валентина да излезе да свърши нещо из селото, ергените се навъртаха около нея, а жените ставаха все по остри в клюките.

            Димитър беше местния бабаит. Имаше цяло досие от хулигански прояви и никой не смееше да му се изрепчи, особено ако е пил две ракии. Той бе особено запленен от нейната красота и постоянно я следеше, като търсеше всякакви поводи да я заговори и да привлече вниманието й. Каквото и да се случеше той винаги се появяваше изневиделица от някъде и без нужда натрапваше услугите си. Валентина се чувстваше благодарна, но не искаше да се обвързва, имаше горчив опит и се чувстваше добре сама в компанията на своя хазаин.

            Така се изтърколи един месец, мина Коледа и настана Нова година. Всички се бяха събрали на мегдана, имаше огньове, хора, беше весело и всички се забавляваха. Когато мина полунощ Валентина поведе Ана към къщи, за да я сложи да си легне. Празничната глъчка остана зад нея, тя сви към къщата, когато от сянката на един дувар се размърда някакъв силует и пред очите й изникна бившия й мъж. Без да обръща внимание на притихналото дете се приближи към нея и впери поглед в очите й.

            – Мислеше, че ще ми избягаш ли? – изсъска. –  Колко си наивна! Не знаеш ли, че ще те намеря където и да отидеш, глупачке?

            Валентина стисна ръката на Ана и усети как страхът панически я обзема.

            – Мръсница! Ще те убия, разбираш ли? – стисна я за лакътя и я разтърси. – Ще те убия! Тръгвай с мен, ти си моя!

            Задърпа след себе си, жената се отърси от вцепенението, понечи да извика, когато, пред тях изскочи Димитър и изръмжа:

            – Остави жената и да те няма!

            – Жената е моя жена – наежи се съпругът й.

            Пусна я и се доближи толкова близо до Димитър, че почти се допряха. Не се изпускаха от очи. Лицата им ставаха все по-сурови.

            – Разкарай се – извика бившият й мъж и замахна, но Димитър го хвана за гърлото.

            Валентина притисна детето към себе си, за да не гледа. Ударите се сипеха ехтяха викове, черни петна пръскаха по снега. Димитър извади съперника си от равновесие и с последен, тежък юмрук го просна.

            – Изчезвай и повече да не си се мярнал! – изрева той.

            Бившият й мъж тромаво се надигна и залитайки изчезна в мрака, а Димитър се завъртя към Валентина.

            – Благодаря... – промълви тя.

            – За нищо – избоботи Димитър. – Имам печено пиле с картофи вкъщи, елате у дома, ще ви пазя и ако този се върне отново, ще му строша главата.

            Жената се поколеба, но не можеше да рискува да се случи нещо с детето, ако бившият й наистина решеше да се върне. Кимна и тримата се отправиха към дома му в края на селото. Пътьом минаха през хазаина й, за да прибере малкото си багаж. Завари го да я чака и се притесни, когато разбра за случилото се.

            – Исках да говоря с теб – каза й тихо, като поглеждаше към Димитър, който стоеше в антрето и гледаше през малкото прозорче. – Исках да ти призная нещо...

            Валентина погледна и по лицето му разпозна мислите му.

            – Недей... – отрони тя.

            Харесваше го, но не можеше да рискува бившият й да му направи нещо, ако се върне.

            – По-добре всичко да си остане така – додаде след малко.

            Притисна раницата, хвана детето за ръка и последва Димитър навън.

            Две години по-късно Валентина крачеше през преспите и бързаше да стигне до едно затънтено село преди да се стъмни. Носеше две годишния си син на ръце, а до нея крачеше изтощена дъщеря й Ана. Отново бягаха. Бягаха от съдбата си. Онова чувство, че се е родила с лош късмет, я бе превърнало в мъченица. Нямаше я вече онази красота, нито онзи дух, който притежаваше някога. Вторият й съпруг не беше лош, но груб и с ужасно пиянство. Търпеше го да я бие, но да посяга на децата не можа да изтърпи...

По течението

Ива Касабова

            Нощта се очертаваше спокойна. Кирил беше минал вечерната си визитация и болницата бе утихнала. Занимаваше се с някакви документи в кабинета си, когато го извикаха: от “Бърза помощ” докарали младо момиче в тежко състояние. Прекоси коридора, но щом погледна пациентката, го скова ужас: беше дъщерята на най-добрите му приятели. Не се знаеше със сигурност, но предположи, че беше смесила алкохол и наркотици. Животът й висеше на косъм. Направи всичко необходимо, всичко, което зависеше от него, екипа му и медицината, за да спаси живота й. Изходът зависеше само от силата на младия й организъм. На Кирил не му оставаше друго освен да чака.

            По-голямата част от нощта прекара до леглото й. Беше кум на родителите й и неин кръстник. Вдовец, без деца, той я чувстваше като негово собствено дете. След смъртта на жена си той не се бе оженил повторно. Сега вече четиридесет и пет годишен, за него бе останала само работата, на която се беше посветил.

            Александра бе в трудна възраст. Поради невъзможност да изплатят жилището си, родителите й бяха заминали да работят в чужбина за повече пари и я бяха поверили на грижите на баба й. Възрастната жена я гледаше всеотдайно и нямаше никакви грижи с нея през близо двете години в които се справяха сами. Момичето беше умно, приветливо и открито, бе старателно в училище и се очертаваше като добър и стабилен човек, докато не срещнала любовта.

            Запознала се в парка с младо, двадесет и една годишно момче, художник, което я рисувало докато тя хранела гълъбите. Поискала да види рисунката и останала възхитена от таланта му. Започнали да излизат все по-често, докато накрая се влюбила много силно. В последствие обаче разбрала, че той е зависим от кокаина и с оптимизма на своята любов решила, че може да му помогне, че ще се справи и ще го откъсне от дрогата, но неусетно тя станала тази, която започнала бавно да потъва в неговия тъмен свят. Решила да опита веднъж, за да разбере какво толкова намира любимият й в наркотиците и после нещата взели необратимо да излизат от контрол.

            Скоро изоставила училището, младото й лице неусетно започнало да повяхва и въпреки дарбата на своя приятел, често били без пари. Сашка чувствала, че върви по наклонената плоскост, но вече била попаднала в капана и не можела да намери сили да се пребори с него, а и донякъде не искала, защото откривала някакъв странен чар в този живот. Била изградила своя житейска философия и за нея било по-важно, че не е обикновена, че не е като останалите хора – скучни и еднообразни, неспособни да разберат уникалността на живота, подвластни на безсмислените правила, които не важали за нея, за гаджето й, за приятелите им. Тя се карала жестоко с баба си за парите, които нейните родителите изпращали, за да се издържат двете и винаги успявала да ги открадне. На предела на силите си, баба й се поболяла от притеснение, чудела се какво става и се виждала в невъзможност да се справи. Не знаела за наркотиците; мислела, че всичко това, което ставало с внучката й е плод на юношеската й възраст и се надявала скоро да отмине. Писала писмо на родителите й, но то не съдържало много, само любовния проблем на дъщеря им, а те, обвързани с договор, не можели да се върната веднага.

            Междувременно нямало нещо, което Сашка да не била правила: била крала, била спала с мъже за пари, била изнасилена от някакви момчетии. В това време нейният приятел рисувал картините си, опитвал се да ги продаде и сякаш не забелязвал какво й се случва. Страдала, опитвала се да избяга, връщала се обратно при момчето. Чувствала се като във водовъртеж. Мъчела се да изплува, но отново потъвала. Често пъти искала да сложи край на живота си. Искала да промени непоправимото, но нямала воля: това било по-силно от нея и тя не можела да го пребори.

            Заварила в мърлявия апартамент своя художник с друго дрогирано момиче. Уж била негов модел, но и двамата били голи. Кикотели  се докато тя се гънела сладострастно на леглото, а той се опитвал да я рисува. Сашка стояла на вратата и не можела да повярва. Толкова й било познато, сякаш виждала всички свои вълшебни нощи! Грабнала една доза, с парите на баба си купила бутилка водка и хукнала към парка, където я намерил случаен минувач, който извикал “Бърза помощ”.

            Три дни, след като беше приета, три дни в които бе спала на системи, момичето бавно и уморено отвори очи и първото нещо, което видя, беше усмивката на Кирил. Тя се опита да каже нещо, но беше много слаба и едва промълви:

            – Аз... много съжалявам...

            – Не говори – тихо каза Кирил – Пази си силите, Саше. Зная.

            Той продължаваше да се усмихва, а момичето искаше да потъне от срам. Кирил внимателно протегна ръка, отметна кичурите от лицето й и погали хлътналите й бузи. Беше си отдъхнал с облекчение и едвам овладяваше радостта си.

            – Виж, Сашке, мила, в живота на всеки човек има моменти, в които сякаш светът се обръща против него, сякаш късметът го изоставя и има чувството, че е в някаква безизходица. Както и да се бориш срещу това няма никакъв изглед да справиш сама, но ние заедно ще се справим – потупа я по ръката. – Познавам те. Ти си силна и умна, ще ти помогна, няма да те оставя така. Нали съм ти кръстник? Сега си почивай. Докато си при мен, няма страшно, а аз ще съм винаги до теб.

            Кирил й се усмихна отново, изправи се, за да я остави да си почива и махна приятелски преди тихо да излезе от стаята. Внимателно затвори вратата и се впусна да свърши всичко, за което трябваше да се погрижи: обади се да успокои баба й, свърза се колеги психолози, потърси програми за хора с наркотична зависимост. Три месеца след като се бе заел с лечението й, у момичето бе започнала да си личи положителна промяна. Сашка се чувстваше все по-силна и все по-стабилна, кризите й – в началото тежки и болезнени, после – все по-леки и редки, бяха започнали да отшумяват и тя усещаше как се връщаше към живота, как животът започваше да се завръща в нея. Кирил беше разговарял с баба й и я беше убедил, че ако Сашка живее при него, ще може да се грижи за нея и да я пази по-лесно. Страхуваше се, че ако се върне при баба си онзи художник ще я потърси и тя отново ще се поддаде. Беше й отделил една стая, която да бъде само нейна, внимаваше дали се храни добре, занимаваше я, разговаряха. Стараеше се да не я притиска, но не я изпускаше от поглед. Момичето беше чисто от няколко месеца и мъжът по-скоро би умрял, отколкото да допусне по някакъв начин тя да се върне към наркотиците. Двамата обсъждаха възможността Сашка отново да тръгне на училище наесен. Дотогава родителите й щяха да са се завърнали, но всеки път, когато се сетеше за тях, тя изпитваше гняв, сякаш ги обвиняваше за всичките си злини. Кирил беше добър човек, добър събеседник, тя виждаше как трепери за нея и искаше да остане при него завинаги.

            Отпразнуваха подобаващо осемнадесетия й рожден ден. Кирил й подари златна верижка с малко изящно разпятие, за да помни своя най-тежък период в краткия си живот, да помни своето избавление и никога да не допуска да пропадне отново в бездната.

            Когато една вечер Кирил се прибра от работа се изненада от това, че въпреки здрача навън, вкъщи не беше запалена нито една лампа. За негово удивление холът бе огрят от топлите пламъци на няколко свещи, поставени в средата на подредената за вечеря маса. Окачи палтото си и с любопитство се огледа, когато от кухнята се появи Александра, облечена в изчистена, изящна рокля, приближи се, плъзна ръце по рамената му, притисна се леко към него, наклони глава и нежно целуна устните му.

            – Обичам те – прошепна тя, а блестящите й очи не се откъсваха от неговите. – Искам да остана завинаги при теб, искам да бъдем винаги заедно...

            В първия момент Кирил се вцепени, но се съвзе, хвана дланите на момичето и леко се отдръпна.

            – Недей... – гласът му бе дрезгав, чувстваше гърлото си пресъхнало. – Не бъркай благодарността с любовта. Това са различни неща, макар и доста да си приличат.

            Той погали лицето й, на което се изписваше смесица от тъга и изненада.

            – Ти си млада и красива жена, тепърва ще намериш истинската си любов.

            Александра леко пристъпи назад.

            – Защо ме отблъскваш? Не ме ли харесваш?

            Отблясъците от малките пламъчета проблеснаха в навлажнените й от удържаните сълзи очи.

            – Саше, ти си достатъчно голяма и разбираш – отвърна тихо, но решително Кирил. – Нашата разлика е над двадесет години. Моят живот е вече по-близо до края, а твоят едва започва. Знаеш, че не може да има нищо между нас. Сега ме обичаш, защото се страхуваш. Страх те е да не паднеш когато си сама, но ти не си сама. Скоро ще се завърнат вашите, а и аз ще съм до теб винаги, докато съм жив.

            Мъжът се отпусна на канапето.

            – Седни.

            Мислеше какво да й каже, докато тя го гледаше тъжно.

            – Течението те отнесе, но ти успя. Вече няма нещо, с което да не можеш да се справиш. Помни, Саше, другия път когато искаш да спасяваш някого, първо разбери как да го направиш, запознай се с начините, които ще помогнат без да ти навредят. Едно е да се водим от любов, друго е да разчитаме само на нея... любовта може да е спасителка, но може и да е убийца, трябва да я познаваме, както и опасността.

            Не беше сигурен, че я разбира, но знаеше, че един ден щеше да го разбере.