Съдба ли е това

Ива Касабова

            Майката и малкото момиче превалиха заснежения хълм и през сивкавата мъгла видяха затрупаните покриви на селцето в което се надяваха да намерят подслон. Малката Ана едва газеше в снега и хленчеше, устните й изпръхваха и я боляха. Валентина я влачеше за ръка с последни сили, придърпваше качулката и шала й, за да не диша ледения порив на вятъра.

            – Още малко скъпа, още малко, не остана – ободряваше детето и себе си.

            Пътят почти не се виждаше и двете стъпваха внимателно, и това ги бавеше допълнително. Здрачът вече се промушваше между върхарите на боровете, преез костеливите, наежени клони на другите дървета между тях и притискаше гъстата плетеница на оголените храсталаци наоколо. Носеше се кучешки лай. валентина взе на ръце детето и продължи задъхано, простенвайки на моменти от умора. Още малко и щяха да пристигнат.

            Двете бяха свикнали да бягат. Бягаха откакто се помнеха. Ана плачеше и се страхуваше; не разбираше нито защо се местят постоянно, нито защо нямат дом, или някакъв багаж освен една неголяма раница с най-необходимото. Това бе непосилно и отчайващо и за жената, но се налагаше.

            Валентина се беше омъжила за човек, който, с течение на годините се бе превърнал в жесток, безмилостен деспот. Биеше я често, но когато започна да посяга и на дъщеря им, тя реши да го напусне. От този ден нататък двете се превърнаха в бегълки. Беше се заканил, че ще я убие. Тя знаеше, че е напълно способен да го направи и тогава детето й не го чакаше нищо добро.

            – Не искам мамо... моля те, не искам повече да се местим – проплака Ана.

            – Няма миличка, няма. Обещавам...

            С последни сили се добраха до селото и се огледаха за местната кръчма, където да се стоплят и да вечерят. Пристъпиха вътре, отръскаха палтата и ботушите си от снега и се приближиха към бумтящата печка на дърва в ъгъла. Нямаше почти никого, освен един подпийнал дядо, който ги наблюдаваше с кротко любопитство, без да се опитва да ги заговори. Поръчаха си супа и хляб и се нахвърлиха на храната. Валентина разпита кръчмарката за квартира, без да спомене кои са и откъде идват, но сякаш това не бе необходимо на възрастната съдържателка. Личеше си, че са в беда и сякаш това й беше достатъчно. Облече кожуха си и ги отведе до една от къщите. Малката беше премръзнала, едвам движеше пръстите на краката си, но за техен късмет хазаинът им бе учил медицина и им помогна да се възстановят без усложнения.

            Скоро майката и дъщерята заживяха спокойно. Хазаинът бе тих и добър човек, помагаше им с каквото можеше. Заобича малката Ана и даваше мило и драго за нея. След известно време спря да взима наем от тях и ги прие като собствено семейство. Валентина си намери работа в една шивашка фирма в съседно село и бе почти сигурна, че този път са се скрили добре и няма да бъдат намерени.

            Из селото веднага се разчу, че е самотна и любопитството на хората към тях постепенно растеше, още повече, че двете не излизаха никъде освен Валентина – на работа и понякога малката – до магазина. Вечерите разговаряха за различни неща с хазаина си, който се бе оказал изключителен събеседник. Научиха, че из селото били плъзнали различни слухове за тях и тяхното пристигане. Когато все пак се случеше Валентина да излезе да свърши нещо из селото, ергените се навъртаха около нея, а жените ставаха все по остри в клюките.

            Димитър беше местния бабаит. Имаше цяло досие от хулигански прояви и никой не смееше да му се изрепчи, особено ако е пил две ракии. Той бе особено запленен от нейната красота и постоянно я следеше, като търсеше всякакви поводи да я заговори и да привлече вниманието й. Каквото и да се случеше той винаги се появяваше изневиделица от някъде и без нужда натрапваше услугите си. Валентина се чувстваше благодарна, но не искаше да се обвързва, имаше горчив опит и се чувстваше добре сама в компанията на своя хазаин.

            Така се изтърколи един месец, мина Коледа и настана Нова година. Всички се бяха събрали на мегдана, имаше огньове, хора, беше весело и всички се забавляваха. Когато мина полунощ Валентина поведе Ана към къщи, за да я сложи да си легне. Празничната глъчка остана зад нея, тя сви към къщата, когато от сянката на един дувар се размърда някакъв силует и пред очите й изникна бившия й мъж. Без да обръща внимание на притихналото дете се приближи към нея и впери поглед в очите й.

            – Мислеше, че ще ми избягаш ли? – изсъска. –  Колко си наивна! Не знаеш ли, че ще те намеря където и да отидеш, глупачке?

            Валентина стисна ръката на Ана и усети как страхът панически я обзема.

            – Мръсница! Ще те убия, разбираш ли? – стисна я за лакътя и я разтърси. – Ще те убия! Тръгвай с мен, ти си моя!

            Задърпа след себе си, жената се отърси от вцепенението, понечи да извика, когато, пред тях изскочи Димитър и изръмжа:

            – Остави жената и да те няма!

            – Жената е моя жена – наежи се съпругът й.

            Пусна я и се доближи толкова близо до Димитър, че почти се допряха. Не се изпускаха от очи. Лицата им ставаха все по-сурови.

            – Разкарай се – извика бившият й мъж и замахна, но Димитър го хвана за гърлото.

            Валентина притисна детето към себе си, за да не гледа. Ударите се сипеха ехтяха викове, черни петна пръскаха по снега. Димитър извади съперника си от равновесие и с последен, тежък юмрук го просна.

            – Изчезвай и повече да не си се мярнал! – изрева той.

            Бившият й мъж тромаво се надигна и залитайки изчезна в мрака, а Димитър се завъртя към Валентина.

            – Благодаря... – промълви тя.

            – За нищо – избоботи Димитър. – Имам печено пиле с картофи вкъщи, елате у дома, ще ви пазя и ако този се върне отново, ще му строша главата.

            Жената се поколеба, но не можеше да рискува да се случи нещо с детето, ако бившият й наистина решеше да се върне. Кимна и тримата се отправиха към дома му в края на селото. Пътьом минаха през хазаина й, за да прибере малкото си багаж. Завари го да я чака и се притесни, когато разбра за случилото се.

            – Исках да говоря с теб – каза й тихо, като поглеждаше към Димитър, който стоеше в антрето и гледаше през малкото прозорче. – Исках да ти призная нещо...

            Валентина погледна и по лицето му разпозна мислите му.

            – Недей... – отрони тя.

            Харесваше го, но не можеше да рискува бившият й да му направи нещо, ако се върне.

            – По-добре всичко да си остане така – додаде след малко.

            Притисна раницата, хвана детето за ръка и последва Димитър навън.

            Две години по-късно Валентина крачеше през преспите и бързаше да стигне до едно затънтено село преди да се стъмни. Носеше две годишния си син на ръце, а до нея крачеше изтощена дъщеря й Ана. Отново бягаха. Бягаха от съдбата си. Онова чувство, че се е родила с лош късмет, я бе превърнало в мъченица. Нямаше я вече онази красота, нито онзи дух, който притежаваше някога. Вторият й съпруг не беше лош, но груб и с ужасно пиянство. Търпеше го да я бие, но да посяга на децата не можа да изтърпи...