вторник, 3 септември 2013 г.

Оковите

             Ива Касабова 

            Струваше й се, че стъпва по въздуха. Не ходеше, а летеше. Свободата я обгръщаше от всички страни, сякаш дишаше по-леко, спеше по-спокойно, смееше се по-често. Беше като преродена. След развода животът бе открил пред нея нови възможности, нови приятели, нови преживявания. Беше забравила миналото толкова бързо, че чак се учудваше на себе си. Ревността, страхът, оковите – всичко беше зад гърба й, а тя сякаш преживяваше отново младостта си и преливаше от сила и увереност.
            Радваше на нова любов и бе на гребена на щастието. С новия си приятел излизаха от доста време и бяха изградили доверие и уважение един към друг. Допадаха си до съвършенство във всяко едно отношение – като мироглед, като интереси, като любими занимания и навици.
            Тази неделя се излежаваха блажено в леглото, наслаждавайки се на слънчевите петна, озарили отсрещната стена и си приказваха лениво, когато мъжът тихо се разсмя. Надигна се на лакът и непринудено я попита:
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Предложение ли ми правиш? – усмихна се тя.
            – Да! Мисля, че да. Не, не мисля, сигурен съм! Точно така е, предлагам ти брак.
            Тя вплете пръсти в косата му и се засмя.
            – Така ли се прави предложение? Защо не си на колене пред мен с малка плюшена кутийка в ръка с венчален пръстен в нея, а? Казвай бързо.
            – Ами-и-и... не бях го планувал, затова – разсмя се на свой ред. – Спонтанно ми дойде отвътре, но ако държиш, ще застана на колене пред теб.
            Огледа се и видя кутията й за бижута, взе я и коленичи до леглото както си беше гол.
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Но това са моите бижута! – продължи да се смее тя.
            – Да, и скоро при тях ще има и пръстен. Моят пръстен за теб.
            Жената се отпусна на леглото и се замисли. Не каза нищо, но макар да продължаваше да се усмихва, неусетно повдигна вежди и тънка бръчица проряза челото й. Мъжът едва забележимо поклати глава, остави кутийката на нощното шкафче. Надигна се, целуна по челото и тръгна към банята.
            Следите от предишния й брак и тежкия развод все още си бяха в нея. Макар болката да отшумяваше, все още я пронизваше понякога. Сама с две деца и в тежко финансово положение, тя бе изпаднала в състояние на безнадеждност, отчаяние и страх, но постепенно бе разбрала, че нито хората са толкова жестоки, нито животът, нито пък тя е толкова слаба. Децата й я подкрепяха и не й създаваха грижи. На работното си място бе високо ценена и веднага след развода си се изстреля към върховете на успеха. Успяваше във всичко, без дори да е очаквала.
            Цялата тази свобода, да мисли, да решава, да бъде себе си, без да се съобразява с някого, я направиха силна, волева и самостоятелна. Бракът бе като окови за нея. Бившият й съпруг – ревнив и жесток – я бе обсебил. Казваше й какво да прави, кога да се прибира, не й даваше право на лично време и беше на принципа, че една жена не трябва да остава без работа, за да не й минават щуротии през главата. Преди да се оженят не беше такъв, но с времето любовта си отиде и цялата му същност изплува на повърхността. Въпреки всичко тя дълго бе отлагала решението си за раздяла. Обичаше уюта, мило й беше всяка неделя да пържи мекици гледайки някой следобеден филм, докато децата и мъжът й спяха следобедния си сън. Хубаво беше също така онова чувство, че като се прибере у дома няма да е сама, хубаво беше, че имаше кой да се грижи за сметките, ремонтите на колата, гумите, крушките и куп други неща. Но за всичко това тя плащаше със свободата си. Мъжът й беше ходил хиляди пъти за риба, на мач или на бира с приятели, но тя не можеше дори и веднъж в месеца да си позволи да излезе с приятелки без да обяснява с часове къде и с кого ще бъде.
            Сега бе получила отново предложение за брак, което, макар да приличаше на шега, си беше съвсем сериозно. Трябваше да реши дали иска да се обвърже отново или не, какво ще спечели и какво ще загуби.
            Минаха дни, двамата се срещаха, но не отваряха дума за направеното предложение. Бе започнала да говори по-малко и само го гледаше с умиление и колебание. Обичаше го, искаше го, но...
            Накрая просто реши. Една вечер излезе от дома си, взе си такси и отиде при него. Искаше да го изненада. Позвъни на врата, но никой не отвори. Явно не си беше у дома. Обърна се и натисна копчето на асансьора, когато вратата зад гърба й се отвори.
            – Хей, какво правиш тук? – повдигна вежди и се усмихна. – Извинявай че се забавих, бях гол. Мислех че е пак онази досадна съседка от горния етаж.
            Не обърна внимание на думите му. Осветлението на стълбището угасна. Тя се приближи към него, и на светлината от уличното осветление се взря в очите му.
            – Ще се ожениш ли за мен? – прошепна жената.
            – Предложение ли ми правиш?
            – Да!
            – Така ли се прави? – разсмя се той.
            – Извинявай не бях го планирала – прекъсна го. – Моля те, не ме карай да падам на колене пред погледа на любопитните ти съседки.
            – Влизай – притисна я към себе си вмъкна я в коридора и затвори вратата.
            Пет години по-късно тя вече имаше друго мнение за брака. Бе омъжена щастливо, имаше кариера, излизаше с приятелки всяка седмица и имаше истински приятел у дома. Беше си все така влюбена в него както и в началото. Ценеше го високо и бе убедена, че на света няма друг такъв мъж като нейния.