сряда, 16 октомври 2019 г.

Смешникът



Разказ от Ива Касабова
~~~~~~~~~




Изглеждаше като зле нарисувана карикатура. Висок, слаб, леко прегърбен, с коса, разхвърляна във всички посоки, с ту сресани, ту спластени къдрици и голям нос. Може би някога да е бил щастлив, може дори да е бил красив, но днес беше само една карикатура, чиито болни очи непрекъснато сълзяха и изглеждаше сякаш плаче, докато в същото време вечно разпънатите в усмивка устни му придаваха вид на веселяк. Какво беше и той не знаеше, дали плачещ веселяк или усмихнат страдалец, а може би и двете, но едно беше сигурно – караше всеки, който го види, да се смее. Смееха се от малкото дете до възрастния старец и се смееха чистосърдечно, като на актьор, който нарочно се е гримирал така, за да развеселява хората, но всъщност животът го бе превърнал в това, в което беше, а именно – в смешник.
            Всяка сутрин смешникът излизаше от дома си и се спираше до близката кафе-машина, където изглежда се усмихваше на продавачките от близките магазини, които се редяха на опашка за скъпоценната, тонизираща напитка, поздравяваше ги с „добро утро“ и търпеливо чакаше своя ред, докато жените се споглеждаха и кикотеха, без да му отговорят. А очите му сълзяха и сълзяха, и усмивката му все така си седеше на лицето като нарисувана. Никой не знаеше името му, никой не го заговаряше, никой не го взимаше на работа, изобщо никой не се занимаваше с него. Беше от хората, които можеш да опишеш само с една дума: „смешник“ и тази дума се превърна в неговото лично име. Ето защо, когато един ден го намериха припаднал в парка, никой не можа да каже на лекарите от „Бърза помощ“ кой е той. В болничния лист беше записано само: „Мъж, около петдесет годишен, с прякор Смешник“.
            – Какво имаме тук? – попита доктор Зелински.
            – Мъж с инсулт, на около петдесет. Не знаем кой е, никой не го е разпознал и не намерихме документи у него – отговори лекарят от „Бърза помощ“.
            – Очите му плачат ли?
            – Свръхсекреция на очите. Предполагам, че е  възпаление.
            – А тази усмивка?
            – Има лицеви увреждания, вероятно причинени от сериозно измръзване.
Двамата се отдръпнаха, колкото да направят път на санитарите, които прехвърлиха пациента на количка.
            – Какво е състоянието му?
            – Разминал се е леко, мисля няма да има сериозни последици, дано се оправи...
            – Дано – въздъхна  доктор Зелински и сложи ръка върху челото на непознатия.
            Няколко дни в болницата се говореше само за новопостъпилия. Всяка сутрин в очите му слагаха капки, за да се справят с инфекцията и да спрат сълзенето, но то продължаваше. Изглежда сякаш наистина плачеше от някаква болка или тъга, но не беше в състояние да им каже, а може би имаше някакво неизвестно заболяване на очите, за което не знаеха и не можеха да излекуват. „Усмивката“ беше неспасяема; беше минало твърде много време и по всичко личеше, че щеше да си умре с нея някой ден. Разбира се, в болницата всички се смееха като го видеха, дори измислиха и вицове за него, макар да се опитваха да проявяват състрадание. Най-жестоката съдба е да си смешник външно, няма как да го скриеш, нито да заблудиш някой, нито пък да се промениш. Само доктор Зелински като че ли разбираше бремето на тази външност и никак не му беше смешно от вида на човека. Не само това, но и се дразнеше ужасно на всички, които си шушукаха и кикотеха по коридорите на болницата. Изминаха няколко дни докато оттокът в мозъка започна да спада. Наистина нямаше тежки поражения. Изглежда се беше отървал с лека парализа на дясната ръка, която бързо щяха да преодолеят с упражнения. Доктор Зелински беше истински развълнуван да се запознае със своя странен пациент и да научи всичко за него.
            – Добро утро – поздрави го той и пациентът отвърна. – Радвам се да ви видя и да ви съобщя, че извадихте голям късмет. Скоро ще се оправите и ще заживеете сякаш нищо не се е случило, но ще трябва да промените живота си.
            – Съжалявам да го чуя, бих предпочел да умра – отвърнаха усмихнатите устни на смешникът.
            – Е, не така. Рано или късно всички ще умрем. Не бъдете готов да се предадете толкова лесно. Виждам, че имате сериозни проблеми, които вгорчават живота ви, но можем да ги поправим, пластичната хирургия е доста напреднала.
            – За недъзите, които имам, хирургия няма докторе – въздъхна смешникът и се отпусна на възглавницата. – Всичко сам си причиних.
            – Каквото и да ви се е случило, било е някога, днес имате втори шанс, не го изпускайте – усмихна се доктор Зелински и се отправи към вратата.
            – Докторе? – извика след него пациентът. – Ако ме изслушате, ще ме оставите ли да си вървя?
            Лекарят се спря за миг, погледна часовника си, след което се върна и приседна до леглото на болния.
            – Може би, но само ако и вие ми обещаете, че усилията ми не са отишли напразно. Само ако обещаете, че каквото и да се е случило, ще направите усилия да извлечете радост от живота дотолкова, доколкото ви позволяват възможностите. Обещавате ли?
            – Обещавам.
            Лекуващият лекар придърпа един стол към леглото на болния, настани се удобно, кръстоса ръце пред гърдите си и се загледа в плачещите очи на мъжа пред себе си.
            – Аз... – започна несигурно смешникът – аз бях един успяващ млад мъж, доста добър математик с обещаващо бъдеще. Тя... – замълча за миг и въздъхна тежко – тя беше удивителна певица с красив глас и зашеметяваща красота. Аз бях безнадеждно влюбен в нея, тя – луда по мен. Но се карахме често. Колкото повече ме нараняваше, толкова по-жесток ставах към нея. Колкото по-жесток ставах с нея, толкова повече тя ми се надсмиваше. „Ти си един смешник, хилиш се сега, но един ден усмивката ти ще изстине, когато те напусна“, ми казваше и ме проклинаше во веки. Бях толкова обладан от желание да ѝ докажа, че усмивката ми никога няма да изчезне, че я замразих завинаги. Когато тя ме напусна, изпитах огромна тъга. Отидох при нея и паднах на колене в краката й. Очите ми плачеха, а лицето ми се хилеше. Тя ме гледаше и ми се смееше. Последното нещо което ми каза бе: „ти си само един жалък смешник“. Сега гледам хората как ме зяпат, дочувам смеха им зад гърба си, дочувам и думите ѝ като ехо от миналото и страдам. Аз знам, че мога да оперирам лицето си, но дълбоко в себе си продължавам да се инатя да запазя усмивката си. Въпреки всичко ще си умра с нея. Разбирате ли докторе, аз никога няма да изтрия усмивката от лицето си, никога.
            – Единственото нещо, което разбирам е, че голямото ви его ви е превърнало в една усмихната кукла на конци – тихо отвърна лекарят. – Още днес ще ви изпиша. Вървете, живейте и умрете със своята усмивка, тя изглежда е по-важна за вас от любовта, от успеха, от щастието... дори от вас самия.
            Доктор Зелински стана и се отправи към вратата, хвърляйки един последен поглед на пациента си. „Какъв смешник“, помисли си с тъга и излезе.

1 коментар:

Неви каза...

Чудесна публикация... С интерес я прочетох! Пожелавам Ви успех с развитието на този блог!
А ти интересуваш ли се от Дигитален маркетинг? Имаме решение за ВАС! Запчонете от тук:


VISEO