Разказ от Ива Касабова
~~~~~~~~~
Изглеждаше като
зле нарисувана карикатура. Висок, слаб, леко прегърбен, с коса, разхвърляна във
всички посоки, с ту сресани, ту спластени къдрици и голям нос. Може би някога
да е бил щастлив, може дори да е бил красив, но днес беше само една карикатура,
чиито болни очи непрекъснато сълзяха и изглеждаше сякаш плаче, докато в същото време
вечно разпънатите в усмивка устни му придаваха вид на веселяк. Какво беше и той
не знаеше, дали плачещ веселяк или усмихнат страдалец, а може би и двете, но
едно беше сигурно – караше всеки, който го види, да се смее. Смееха се от
малкото дете до възрастния старец и се смееха чистосърдечно, като на актьор,
който нарочно се е гримирал така, за да развеселява хората, но всъщност животът
го бе превърнал в това, в което беше, а именно – в смешник.
Всяка
сутрин смешникът излизаше от дома си и се спираше до близката кафе-машина,
където изглежда се усмихваше на продавачките от близките магазини, които се
редяха на опашка за скъпоценната, тонизираща напитка, поздравяваше ги с „добро
утро“ и търпеливо чакаше своя ред, докато жените се споглеждаха и кикотеха, без
да му отговорят. А очите му сълзяха и сълзяха, и усмивката му все така си
седеше на лицето като нарисувана. Никой не знаеше името му, никой не го
заговаряше, никой не го взимаше на работа, изобщо никой не се занимаваше с
него. Беше от хората, които можеш да опишеш само с една дума: „смешник“ и тази
дума се превърна в неговото лично име. Ето защо, когато един ден го намериха
припаднал в парка, никой не можа да каже на лекарите от „Бърза помощ“ кой е
той. В болничния лист беше записано само: „Мъж, около петдесет годишен, с
прякор Смешник“.
–
Какво имаме тук? – попита доктор Зелински.
–
Мъж с инсулт, на около петдесет. Не знаем кой е, никой не го е разпознал и не
намерихме документи у него – отговори лекарят от „Бърза помощ“.
–
Очите му плачат ли?
–
Свръхсекреция на очите. Предполагам, че е възпаление.
–
А тази усмивка?
–
Има лицеви увреждания, вероятно причинени от сериозно измръзване.
Двамата се
отдръпнаха, колкото да направят път на санитарите, които прехвърлиха пациента
на количка.
–
Какво е състоянието му?
–
Разминал се е леко, мисля няма да има сериозни последици, дано се оправи...
–
Дано – въздъхна доктор Зелински и сложи
ръка върху челото на непознатия.
Няколко
дни в болницата се говореше само за новопостъпилия. Всяка сутрин в очите му
слагаха капки, за да се справят с инфекцията и да спрат сълзенето, но то продължаваше.
Изглежда сякаш наистина плачеше от някаква болка или тъга, но не беше в
състояние да им каже, а може би имаше някакво неизвестно заболяване на очите,
за което не знаеха и не можеха да излекуват. „Усмивката“ беше неспасяема; беше
минало твърде много време и по всичко личеше, че щеше да си умре с нея някой
ден. Разбира се, в болницата всички се смееха като го видеха, дори измислиха и
вицове за него, макар да се опитваха да проявяват състрадание. Най-жестоката
съдба е да си смешник външно, няма как да го скриеш, нито да заблудиш някой,
нито пък да се промениш. Само доктор Зелински като че ли разбираше бремето на
тази външност и никак не му беше смешно от вида на човека. Не само това, но и
се дразнеше ужасно на всички, които си шушукаха и кикотеха по коридорите на
болницата. Изминаха няколко дни докато оттокът в мозъка започна да спада.
Наистина нямаше тежки поражения. Изглежда се беше отървал с лека парализа на
дясната ръка, която бързо щяха да преодолеят с упражнения. Доктор Зелински беше
истински развълнуван да се запознае със своя странен пациент и да научи всичко
за него.
–
Добро утро – поздрави го той и пациентът отвърна. – Радвам се да ви видя и да
ви съобщя, че извадихте голям късмет. Скоро ще се оправите и ще заживеете сякаш
нищо не се е случило, но ще трябва да промените живота си.
–
Съжалявам да го чуя, бих предпочел да умра – отвърнаха усмихнатите устни на
смешникът.
–
Е, не така. Рано или късно всички ще умрем. Не бъдете готов да се предадете
толкова лесно. Виждам, че имате сериозни проблеми, които вгорчават живота ви,
но можем да ги поправим, пластичната хирургия е доста напреднала.
–
За недъзите, които имам, хирургия няма докторе – въздъхна смешникът и се
отпусна на възглавницата. – Всичко сам си причиних.
–
Каквото и да ви се е случило, било е някога, днес имате втори шанс, не го
изпускайте – усмихна се доктор Зелински и се отправи към вратата.
–
Докторе? – извика след него пациентът. – Ако ме изслушате, ще ме оставите ли да
си вървя?
Лекарят
се спря за миг, погледна часовника си, след което се върна и приседна до
леглото на болния.
–
Може би, но само ако и вие ми обещаете, че усилията ми не са отишли напразно.
Само ако обещаете, че каквото и да се е случило, ще направите усилия да
извлечете радост от живота дотолкова, доколкото ви позволяват възможностите.
Обещавате ли?
–
Обещавам.
Лекуващият
лекар придърпа един стол към леглото на болния, настани се удобно, кръстоса
ръце пред гърдите си и се загледа в плачещите очи на мъжа пред себе си.
–
Аз... – започна несигурно смешникът – аз бях един успяващ млад мъж, доста добър
математик с обещаващо бъдеще. Тя... – замълча за миг и въздъхна тежко – тя беше
удивителна певица с красив глас и зашеметяваща красота. Аз бях безнадеждно
влюбен в нея, тя – луда по мен. Но се карахме често. Колкото повече ме
нараняваше, толкова по-жесток ставах към нея. Колкото по-жесток ставах с нея,
толкова повече тя ми се надсмиваше. „Ти си един смешник, хилиш се сега, но един
ден усмивката ти ще изстине, когато те напусна“, ми казваше и ме проклинаше во
веки. Бях толкова обладан от желание да ѝ докажа, че усмивката ми никога няма
да изчезне, че я замразих завинаги. Когато тя ме напусна, изпитах огромна тъга.
Отидох при нея и паднах на колене в краката й. Очите ми плачеха, а лицето ми се
хилеше. Тя ме гледаше и ми се смееше. Последното нещо което ми каза бе: „ти си
само един жалък смешник“. Сега гледам хората как ме зяпат, дочувам смеха им зад
гърба си, дочувам и думите ѝ като ехо от миналото и страдам. Аз знам, че мога
да оперирам лицето си, но дълбоко в себе си продължавам да се инатя да запазя
усмивката си. Въпреки всичко ще си умра с нея. Разбирате ли докторе, аз никога
няма да изтрия усмивката от лицето си, никога.
–
Единственото нещо, което разбирам е, че голямото ви его ви е превърнало в една
усмихната кукла на конци – тихо отвърна лекарят. – Още днес ще ви изпиша.
Вървете, живейте и умрете със своята усмивка, тя изглежда е по-важна за вас от
любовта, от успеха, от щастието... дори от вас самия.
Доктор
Зелински стана и се отправи към вратата, хвърляйки един последен поглед на
пациента си. „Какъв смешник“, помисли си с тъга и излезе.
1 коментар:
Чудесна публикация... С интерес я прочетох! Пожелавам Ви успех с развитието на този блог!
А ти интересуваш ли се от Дигитален маркетинг? Имаме решение за ВАС! Запчонете от тук:
VISEO
Публикуване на коментар