Граница на зрелостта

На Ива,
за помощта
и за предоставената идея.

            – Хайде, отпусни се, остави работата, няма да избяга! – Ясен се протегна, погали я по лицето и се облегна назад като разпъна широко ръцете си върху облегалката на пейката. – Споко, ядове винаги ще има.

            – Да де, но аз съм тази, която ще го отнесе, ако не успея да се оправя навреме с брошурите.

            – Защо да не се оправиш? Добра си, ще стане. Пък и този твой клиент, като не ти е донесъл навреме логото, което иска да му бъде поставено, ти какво си виновна?

            – Иди го обяснявай на моята шефка!

            – Само да си допия кафето и отивам.

            – Стига! – разсмя се жената – Имай малко уважение към моите проблеми.

            – Имам уважение към теб, не само към проблемите ти.

            – Хайде сега, сладкодумник.

            – Нима се съмняваш, Нели? Стой тук, сега ще ти го докажа.

            Преди тя да успее да каже нещо мъжът скокна, мина между масите на кафенето, загуби се на отсрещния тротоар и след малко се върна с голям, напиращ към небето червен балон.

            – Луд човек! – укори го Нели, но и стана безкрайно приятно. – Знаеш ли от колко време не са ми подарявали балони?

            – Нима мъжете са толкова слепи?

            – Очевидно – отвърна тя и й се стори, че съвсем леко поруменя. – И сега какво ще обяснявам в службата като се върна с балон?

            – Майната им! Нищо няма да обясняваш.

            – Така си мислиш ти.

            Нели погледна часовника си.

            – Време е да тръгвам. Обедната ми свърши, даже ще закъснея.

            – Идвам с теб. За днес нямам работа, така че докато ти се бориш с твоите брошури, аз ще ти разказвам вицове за добро настроение.

            – Хе... как ли пък не!

            – Да не мислиш, че съм се изчерпал откъм вицове?

            – Началството ще плесне с ръце от удоволствие.

            – Началството, ако знае много, ще го плесна с удоволствие.

            – Стига, да не те плесна аз.

            – О! Да! Бий ме, строга господарке! За теб съм готов на всичко! – подвикна той малко по-силно.

            – Ясене! Дръж се прилично! На двадесет и седем години си – скастри го тя полусериозно, полу на шега и се огледа крадешком дали някой не ги гледаше.

            – Добре, няма повече, но ти трябва да свалиш малко от твоите четиридесет и да си позволиш да полудуваш.

            – Ще те убия! На тридесет и шест съм!

            – Знам, знам, шегувам се – разсмя се мъжът.

            Плати сметката и й подаде ръка да се измъкне от тясното пространство между пейката и масата. Наметна светлосивото сако върху тъмно-синята блуза с къс ръкав, извади от дънките ключовете за Аудито си и когато отвори пред нея вратата на колата, тя се спря за момент и се засмя:

            – Не мога да занеса балона в работата. Ще го пусна да лети на воля и да разказва на хората, че все още има романтични мъже.

            – И жени, които ги заслужават – усмихна се Ясен.

            – Утре ще се видим ли? – попита той докато караше към работата й.

            – Не зная... Обади ми се сутринта, ако мога да се измъкна в обедната, ще се видим.

            – Аз пък мислех, като свършиш работа, да отидем някъде да хапнем.

            – Ами... не... знаеш, при мен е трудно след работа – отказа колебливо Нели.

            – Добре, както кажеш, дарлинг – усмихна се мъжът.

            Целият следобед беше прекарала в разправии с шефката си заради грешка, допусната от нейна колежка, която беше успяла да се оправдае като я натопи. Допълнително я беше изнервило закъснението на клиента, но докато пътуваше към къщи в претъпкания автобус се бе успокоила. Мислите й се връщаха към Ясен, който винаги намираше начин да я развесели и да я накара да се почувства малко по-далеч от сивотата на всекидневието си. Покрай него се усещаше по-млада, може би дори по-млада от него, но същевременно се питаше докъде ли ще стигне тази нейна авантюра. Харесваше го, но ако разликата в годините не я притесняваше, то я караше да се чувства някак особено; опасяваше се, че на него можеше да му омръзне да се съобразява с нейните ограничения. Но пък когато бяха заедно й беше толкова приятно! Отдавна не бе изпитвала галантното внимание на мъж, който не я затрупваше със свои проблеми. Излезе от унесените си мисли и видя, че наближава нейната спирка. “Каквото – такова. Ще видим”, каза си Нели и се запровира към вратата.

            Измъкнала се от автобуса, тя извади телефона и се обади на дъщеря си. Беше й заръчала да напазарува, та поне това да не трябва да прави, но както очакваше, нейната петнадесет годишна тинейджърка изобщо не си беше мръднала пръста. Мина през няколко магазина, едвам натисна звънеца, но никой не й отвори. Наложи се да рови из чантата за ключове, внимавайки да не изпусне някоя от торбите.

            – Не чуваш ли, че звъня? – попита мъжа си, който се беше изтегнал пред телевизора и гледаше новини.

            – Не... а ти нямаш ли ключ, та си се раззвъняла? – завъртя глава той.

            – Имам, и ключ, и торби, които мъкна, защото тук никой не ще да се помръдне за нищо!

            – Нали Силвето трябваше да пазарува? – почеса се.

            – Ами ти да си я видял да пазарува? Поне можеше да я изпратиш да го направи – понесе торбите към кухнята.

            – Аз да не я следя непрекъснато? Какво да направя, като си я разглезила до немай-къде!

            – Естествено, аз съм виновна! – сопна се Нели.

            – Мамо, къде е гелът за коса? – появи се на вратата Силвия по ефирно бюстие и разкопчани дънки.

            – Ще ти дам един гел! Ти не можа ли да напазаруваш?

            – Ами не ми остана време.

            – Защото аз имам време!

            – Ооо, остави ме на мира! Писна ми да съм крива на всички! – врътна се дъщеря й и блъсна вратата на стаята си.

            – Хайде стига сте викали – отпусна гласа си мъжът й.

            – И на мен ми омръзна да ви хрантутя всички! – извика след нея Нели и отиде да се преоблече.

            Извади телефона от чантата си, за да го чуе, ако звъни и видя, че е получила съобщение. Приседна на леглото и прочете: “И все пак си помисли за една уютна вечеря.”

            “Определено ще си помисля – каза си Нели и се отпусна. – Дори няма какво да мисля, ще се видим след работа... дарлинг.” По лицето й плъзна усмивка.

            “Дори няма какво да мисля, ще се видим след работа... дарлинг...:)”, прочете Ясен на екрана и се изпъна доволно.

            – Хайде стига бе, пак ли си хванал някоя мадама – тупна го по рамото Петър, опря се на облицованата с ратан колона до бар-плота и приглушената светлина от тръбите на медния аплик освети вертикално късата му коса.

            – Малей, ама ти милост нямаш! – обади се Нколай. – Пешо, давай да се стягаме, че тоя няма да остави нищо за нас.

            – Я стига! – ухили се Ясен, пъхна телефона в калъфа на колана и метна отгоре края на коженото яке. – То пък от вас човек да не може една мацка да закачи.

            – Каква една бе, братче, изтърка си клавиатурата от тия ес-ем-ес-и.

            – Ами търкайте си ги и вие бе, ама коя ще отговори на дебили като вас.

            – Ти не ми се отваряй, че само да ми се появиш с тая мадама, направо си тръгваш сам, да знаеш.

            – Вярвай си! Тя е жена с вкус – Ясен махна на сервитьорката за още три бири.

            – Ти по-добре кажи каква е, къде я забърса? – полюбопитства Петър.
            – Страхотна е. Работи в една фирма, в която бях дал оферта за диагностика на автомобилите срещу абонамент. Бачка нещо на фотошоп, разни брошури, рекламни материали, нещо такова. Секретарката я нямаше и докато чаках шефа им се заприказвахме. После като ходих да уговаряме условията пак се видяхме, пихме кафе и... така.

            – Браво бе! И от колко време? – извъртя се на стола си Николай.

            – Ами някъде около три седмици.

            – Я стига си дрънкал, ами кажи как е в леглото – побутна го от другата страна Петър.

            – Ей, серсем! Ето затова не можеш да завъдиш една свястна жена край себе си. Финес трябва, братле! – перна го по тила Ясен. – Това не ти е някоя двадесетгодишна пияна дропла, забърсана в дискотеката.

            – На колко е? – повдигна вежди Николай.

            Ясен пое въздух и изстреля:

            – На тридесет и шест.

            Бурният смях на приятелите му заглуши музиката, разнасяща се от тонколоните в бара.

            – Стига бе! – Петър за малко да разлее бирата си. – Ох, не... ще ме умориш! – кискаше се той.

            – На момчето му се дощяло кака? – продължаваше да се кикоти Николай, бършейки с опакото на ръката очите си.

            – Хилете се, вие, хилете се, ама вашите фльорци не могат да й стъпят на малкия пръст – подсмихваше се Ясен.

            Нов залп смях разтърси мъжете, които едва успяваха да си поемат въздух.
            – Не можа ли да хванеш... ох... нещо по-агнешко?

            – На кака момчето!

            – Пеше, давай да му пускаме обява за запознанство, че го изтървахме наш Ясенчо!

            – Пич – продължаваше да се подсмихва Ясен – аз и без обяви съм далеч пред теб с материала.

            – Хеле пък на възраст... – подхилкваха се все още двамата.

            – Слушай, Ясо, не знам какво ти става, ама вземи се стегни – каза след малко Петър. – Не знам с какво ти е размътила акъла тая, ама оправи я като ти е зор и не се занимавай с глупости.

            – Ще видим.

            – Ама ти сериозно си хлътнал!

            – Е, чак пък...

            – Ти си знаеш, приятелю – вдигна бирата си Николай. – Важното е да има жени. Наздраве.

            Половин час преди края на работния ден Нели започна да събира нещата си.
            – Кети, шефката я няма. Ще изчезна малко по-рано – пошушна тя на единствената колежка, с която бяха наистина близки.

            – Къде хукна? – погледна я жената и усети свежо нанесения парфюм. – Лъснала си се? – присви очи в закачлива усмивка.

            – М-м-м... нещо такова – Нели взе чантата си и енергично тръгна по коридора.

            – Тук става нещо! – подскочи колежката й и хукна след нея. – Кой, кой, кой?

            – Нищо сериозно.

            – Не на мен тия! Усещах аз, че си по-лъчезарна напоследък – двете жени влязоха в тоалетната и се увериха, че са сами. – Готин ли е?

            – Симпатяга е... – зарови в чантата си Нели.

            – Стига де! Симпатяга бил! – бутна я по рамото приятелката й.

            – Добре де, метър и осемдесет и пет, здрави ръце, снажно, стегнато тяло, къса, чуплива, кестенява коса, спортно-елегантна натура, веселяк с чувство за хумор и най-вече чистоплътен. Симпатяга...

            Кети се ококори и обхвана лицето си.

            – Ще ме умориш! С чувство за хумор, стегнато тяло... Къде го намери, Нело?

            – Просто се срещнахме.

            – Аха! И как аз не мога да срещна някакъв такъв симпатяга? Кажи нещо повече де!

            – Сега нямам време. Закъснявам.

            – Да не е омъжен – присви очи Кети.

            – Не е – отвърна носово Нели докато поставяше червило протегнала се към огледалото.

            – И на колко е?

            Нели тихо се изсмя, пусна червилото в чантата, завъртя се и погледна колежката си право в очите:

            – На двадесет и седем.

            В първи момент Кети онемя, но бързо се овладя.

            – Ти добре ли си? Та това са девет години разлика!

            – В моя полза – намигна Нели и тръгна към вратата.

            Кети стоеше с угрижен вид, с ръка на кръста, обхванала с другата челото си.

            – Ще ме умориш... и какво мислиш, че ще излезе от цялата тази работа?

            – Не зная... ще видим. Закъснявам. Чао.

            – Луда, луда, луда... успех! – подвикна след нея приятелката й.

            Ресторантът не беше голям, но бе изискан и най-важното – това, за което Нели напразно се притесняваше – бе закътан и не много известен. Нямаше вероятност да срещне някого от познатите си тук, още повече че Ясен предвидливо бе избрал маса в ъгъла, прикрита от салона от голямо растение и дебела колона, облицована донякъде с тъмна ламперия, а нагоре – оцветена в керемидено. Беше я изчакал с колата и с една изящна, дъхава роза на две преки от работата й, но до последно не й беше казал къде я води.

            Уютната атмосфера, леката, вкусна храна и виното я бяха накарали да се отпусне, и съвсем малко замаяна, Нели се беше смяла от сърце на невероятните истории на Ясен, който отново се бе доказал като неподражаем кавалер. Той самият не беше пил нищо, освен едно малко бренди с кафето след плодовата салата. Седеше облегнат назад и откритият му поглед, с който й се любуваше, предизвикваше у нея едва осезаем трепет.

            – Как си?

            – Не съм се чувствала така от безкрайно много време – призна жената.

            – Радвам се, че се чувстваш добре – усмихваше се Ясен. – Това ме кара и аз да се чувствам добре.

            – Беше наистина прекрасна вечер – усмихна се тя.

            – Беше? Защо беше? Надявах се, че не е завършила.

            – Какво имаш предвид?

            – Мислех да продължим някъде. В някой клуб или пиано бар... а може да измислим и нещо друго... – мъжът се наведе напред, бавно плъзна ръка по масата и обхвана пръстите й.

            Нели потрепна, за миг понечи да се отдръпне, но нещо я спря.

            – Какво... ами не... не знам... – запъна се тя.

            – Не знаеш или не искаш? Би ли ти било неприятно?

            – Не... напротив... – сама не повярва какво бе изрекла – но аз, разбери ме...

            – Бързаш ли? Хайде... – настоя Ясен – нима ще загубиш нещо от една изящна до края вечер?

            – Не разбира се...

            – Тогава? Голямо момиче си – мъжът обхвана с две ръце дланта й. – С теб се чувствам безкрайно спокойно, ти с мен се чувстваш по същия начин, зная, че ме харесваш, не по-малко отколкото аз съм запленен от теб... но си напрегната от примката на живота, който водиш. Разказвала си ми. Зная, че е така. Липсва ти нежност... позволи ми да те освободя.

            Вътрешно Нели трепереше, надяваше се, че това не се усеща, не знаеше какво да прави, не искаше вечерта да приключи, но се притесняваше.

            – Хайде ще направим така: ще се качим в колата и ти ще кажеш накъде да карам; дали да те закарам до вкъщи, дали да отидем някъде, или... да те поканя при мен...

            Излязоха в прохладната нощ без да приказват. Малката неосветена улица бе тиха и за първи път жената бе благодарна на тъмнината. Почти машинално седна в колата, мъжът затвори вратата след нея и мина от другата страна. Седеше тихо и я гледаше. Не я докосваше, не помръдваше, чакаше. Жената гледаше навън, наведе глава, въздъхна, погледна го и се усмихна:

            – Добре...

            – Беше фантастично – прошепна тя и наистина го мислеше.

            Лежеше сгушена на рамото му, чуваше учестените удари на сърцето му и сякаш нейният свят бе останал някъде далеч, в някакво друго измерение. От години не бе изпитвала нещо подобно и не знаеше дали някога пак ще изживее такава нощ.

            – Ти си фантастична – целуна я нежно мъжът.

            Бе щастлив, чувстваше се изпълнен с енергия, силен и жизнен. Галеше бавно жената до себе си, прегърнал я така, сякаш искаше да я предпази от целия всемир.

            – Какво ще правим... не искам да свърши...

            – Защо трябва да свърши? – усмихна се мъжът.

            – Знаеш в какво положение съм, трудно мога да се измъквам.

            – Зная, макар да искам да те имам всяка нощ, сутрин да усещам топлината на кожата ти...

            – Това е невъзможно – въздъхна жената.

            – Никога не казвай никога.

            – Как си го представяш?

            – Кое?

            Нели се поизправи, подпря се на лакът и го погледна в очите.

            – Ясене, имам дете, с което, знаеш, никога няма да се разделя. Дори да оставим всичко останало, как мислиш, че ще се грижиш за една петнадесетгодишна тийнейджърка?

            – Принципно защо не? – повдигна вежди мъжът. – Мислиш, че не мога да се справя? Ще станем приятели и готово.

            – Тя и сега е безкрайно опърничава, тресат я хормони, непрекъснато мени настроенията си, своенравна е... как си го представяш току така да станете приятели? Светът ти ще се обърне надолу с главата!

            – Важното е, че ще сме заедно, Нели.

            – Нямаш никаква представа какво означава пубертет.

            – Е, да, но какво пък толкова, всичко ще бъде наред – махна с ръка Ясен.

            Нели гледаше очите му, усмихна се, погали го и промълви:

            – Може би.

            Стана и започна да се облича.

            – Трябва да тръгвам.

            – Идвам да те закарам – скочи той.

            – Не. Ще хвана такси. Предпочитам да не рискувам мъжът ми да ме види. Ще трябва да спреш далеч от блока, а не ми се ходи в тъмното.

            Ясен седна отново на леглото.

            – Добре. Кога ще те видя?

            – Не зная. Ще се чуем.

            Нели седеше в таксито и гледаше през прозореца. Беше й тъжно, но й някак светло. Мислеше за преживяното, мислеше за Ясен, за това колко много би искала да бъде с него, но разбираше, че това не би довело до нищо добро. Бе твърде млад и, макар че бе добър човек, той никога не бе сменял памперс, никога не се бе радвал на първата крачка, никога не се бе притеснявал за една настинка, никога бе бързал за училище, никога не бе треперил по малките часове, с поглед вперен в часовника. Не можеше да разбере какво е. Бе благодарна за тази единствена вълшебна нощ, но осъзнаваше, че втора не би могло да има.