Демиургът гледаше внимателно света, който беше създал. Този разкошен свят,
роден от неговата мисъл и воля, изваян педантично до най-малките детайли с
безкрайна любов и старание. Пред него се простираха обширни равнини, жълтеещи поля,
тучни долини през които се плискаха пенливи потоци, тръгващи от недрата на
високите планини и техните насечени, скалисти зъбери и събиращи се в пълноводни
реки. Обхождаше света и наблюдаваше своите творения: хората, които го
населяваха, обитаващи градовете, мислейки си, че са построени от тях, без ни
най-малка представа за това, че всичко бе негово дело. Всичко, до последната
песъчинка: пътищата, автомобилите, които караха, различните съоръжения, които
подобряваха живота им. Мънички, крехки и беззащитни, зависещи изцяло от
неговата воля. Не си даваха сметка, че той е над тях, внимава за всеки един и е
във властта му без никакво усилие, с нищожно докосване, да покоси както
отделния човек, така и да срине цялата тази малка, изящна вселена. Разхождаха се,
бързаха нанякъде, стояха на място, седяха на припек, запознаваха се, приказваха
един с другиго.
Демиургът си спомняше трудностите, които бе имал докато ваеше този свят,
проблемите, с които се бе сблъсквал, начините, по които ги бе решавал, така че
всяко нещо да бъде на мястото си, да бъде отделно и същевременно неразделно
свързано с всичко останало и да бъде осъзнавано като цялостно и завършено
творение. Разбира се Демиургът виждаше дребни пропуски, които бе допуснал,
откриваше някои несъвършенства, опитваше се да ги отстрани, ликуваше, когато
успееше, страдаше, когато не се получаваше, но съзнаваше, че тези малки
недостатъци бяха прекалено незначителни, за да бъдат забелязани от хората, от
онези, които нямаха неговите очи.
Наблюдаваше движението в този негов свят. Съвършения танц на тази амалгама от
организми и механизми, изумяваше се от красотата, която откриваше дори в
машините, на които хората рядко обръщаха внимание, сякаш бяха някаква даденост.
Любуваше се на автомобилите и самолетите, които им даваха свобода, но най-вече
на красивите влакове, виещи се из долините и хълмове. Тръпнеше пред кипежа по
гарите – едни от любимите му места – носещи в себе си история и съвремие,
пътешествия към новото и завръщане към дома, още от времето на старите парни
машини, та до стройните, стрелкащи се високоскоростни влакове. Радваше се на
пътниците, които се качваха и слизаха, някои безразлични от натрупания навик,
други все още радостни от пътуванията, посрещачите, които тичаха към близките
си, изпращачите, които махаха с мъничко тъга. Следеше внимателно всичко да е
наред, макар хората да си мислеха, че сами управляват нещата.
Внезапен грохот го изтръгна от съзерцанието му. Обърна се. Грешка в системата
беше пропуснала през затворена стрелка товарна композиция, която се врязваше в
преминаващия насрещен експрес. Мигновено изключи захранването, но инерцията на
тежките цистерни вряза дизеловия локомотив в дългите пътнически вагони. Първите
бяха дерайлирали, третия и четвъртия бяха обърнати от ударилата ги машина,
останалите се натрупваха едни през други, цистерните се обръщаха. Демиургът
изтръпна. Гледаше с ужас настъпилия хаос, и проверяваше за поражения.
– Тате, какво стана? – развика се любопитния му син, който винаги му помагаше с
интерес.
– Не питай!
– Нещо счупило ли се е?
Демиургът оглеждаше внимателно макета.
– За щастие няма нищо повредено – отдъхна си той.
Започна отново да подрежда внимателно вагоните, без да обръща внимание на жена
си, която се беше подала от ватата и снизходително цъкаше с език:
– С влакчетата ли си играете? Детска му работа...
Стана му смешно, но не отговори: тя не можеше, никога нямаше да разбере
красотата на неговото хоби. Демиургът върна времето, нареди отново двете
композиции и бавно ги пусна в движение, така че този път да се разминат успешно
и изобщо не усещаше, че над него, някъде високо, Богът го гледаше, усмихваше се
и си припомняше: “Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца,
няма да влезете в Царството Небесно.”
* * *
Посветен на всички жп маниаци :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар