Роднини

            Прошареният мъж на около петдесет години беше подпрял глава на дланта си и разговаряше с възрастната жена срещу себе си. По къси панталони, кожени чехли, измъкната от колана поизбеляла, раирана риза, но гладко избръснат, той изглеждаше уморен за разлика от жената до него – малко по-млада, с червена рокля, малка брошка, неголям пръстен върху тънките, кокалести пръсти и дълга, боядисана, тъмночервена коса и достолепна осанка – която внимателно слушаше бабата срещу тях, без да отмества поглед от нея, като кимваше от време на време и почти не се обаждаше. Въпреки че терасата на кафенето беше покрита с просторен бял сенник, горещината беше голяма и разговорът вървеше без особено настроение.
            – Всичко поскъпна и поддръжката на едно жилище вече е направо лукс – говореше мъжът. – Нали гледам по себе си: вече едва смогвам да плащам всичките разходи.
            – Вярно е – отвърна възрастната жена. – Някога беше много по-добре.
            Тя седеше на стола и държеше ръцете в скута си.
            – Направо ти се чудя как се оправяш, лельо. При тези пенсии...
            – Ами както мога. Икономисвам от всичко и се ограничавам. Като всички.
            – Лоша работа – подметна жената с червената рокля.
            – Какво друго ми остава да правя?
            Жената продължи да я фиксира, без да отговори.
            – Жоро помага ли ти? – попита мъжът.
            – Помага, момчето, но и на него не му е леко, знаеш. Откакто работата му не върви добре и той е затруднен.
            – Казвах му навремето на брат ми, че този бизнес с който се е захванал не е добър, ама той нали все знае много!
            – Защо не се сдобрите, Тодоре? Братя сте, а непрекъснато сте на нож – наведе се напред бабата, докато жената отмести поглед към мъжа до нея.
            – Как, като той все се дърпа? – махна той, отпи от кафето и се намести на стола. – Опитвах какво ли не, но винаги е контра. Ето, предложих му аз да те гледам, ама той, нали е горделив, каза, че ще се справи.
            – Така е – жената с червената рокля извади цигара, запали я и отново се загледа в бабата.
            – Не зная, ама тази работа не е хубава – приглади късата си чуплива коса бабата. – Пък и Жорето е все още сам, а ти също не си цъфнал и вързал, не можеш да ми помагаш, ето, имаш жена, деца...
            – Това не е проблем – обади се бързо жената срещу нея и тръсна цигарата си. – Ще се оправим.
            – Жоро, та Жоро! – въздъхна мъжът и се отпусна.
            Жената до него загаси недопушената си цигара, и го погледна настойчиво. Той се подпря отново на масата.
            – Не разбираш ли, лельо, че можеш да живееш по-добре, ама той не може да ти подсигури нищо. Помага ти единствено, защото се надява един ден да му припишеш апартамента си.
            – Знаеш, че аз нямам никого – кротко каза бабата. – Това, което имам, ще бъде за двама ви.
            – И ще трябва да го продадем за да разделим парите, и той ще прахоса половината.
            – Недей така, Тодоре! – смъмри го бабата. – Жоро не е прахосник.
            – Знам, знам – отвърна мъжът и се загледа настрани.
            Телефонът на жената с червената рокля изпиука. "Довечера те чакам, скъпа", прочете тя, подсмихна се незабележимо и припряно запали друга цигара.
            Горещината не намаляваше, над паркираните автомобили се вдигаше тънка мараня, а в края на терасата двете сервитьорки безразлично си вееха с вестници.