Целувката

            Неоновите реклами се отразяваха в лъсналия от ситния дъжд асфалт. Ромолеше тихо и влагата се просмукваше навсякъде, но той не я усещаше. Леките капки, които кацаха на лицето му сякаш го очистваха и мъжът, загърнат в коженото си палто, с вдигната яка, с ръце в джобовете, незабележимо се усмихваше.
            – Време е да те целуна – тихо каза жената до него. – Познаваме се вече от години.
            – Така е. Хубави времена, през които винаги бях готов за теб.

            Беше спокоен. Нямаше и следа от ефирното притеснение, което бе изпитвал всеки път, когато срещаше нейния топъл, искрящ поглед, някак загадъчен над палавата й усмивка. Беше спокоен, защото тази нощ всички условности, които ги бяха съпровождали през всичките тези дълги години, всички прегради, които очакваше във всеки един момент да се стопят, най-накрая, веднъж завинаги бяха изчезнали. Между тях двамата всичко вече бе ясно.

            – За какво мислиш? – попита тя.

            Той спря и я погледна. Не можеше да откъсне очи от лицето й.
            – Мисля за това, че те обичам. Наистина.

            – Обичаш ме? – усмихна се тя. – Не е ли малко странно? Никой досега не ме е обичал... или поне не истински. Напротив...

            – Хората не те познават – прекъсна я. – Забързани са във всекидневието си, гонят живота и в тяхното шеметно препускане не им остава време да те погледнат, да те почувстват. А и ти не си от онези, които се натрапват, тропат с крак и търсят внимание.

            – Да – отвърна жената и се замисли.

            Беше тихо, сякаш градът бе заспал непробудно. Вървяха спокойно по празната улица без да се докосват. Той – защото не се решаваше, тя – защото все още изчакваше.

            – Повечето хора са слепи за красотата – продължи мъжът. – Трябва смелост за да я приемеш.

            – Но ти го направи. Ти ме прие отдавна. Защо?

            – Нима не го заслужаваш? – учуди се той. – Та ти винаги си била до мен, помагала си ми толкова пъти!

            – Не-е-е... до теб бях само понякога и не съм ти помагала. Само идвах от време на време да те видя.

            – Въпреки това твоето присъствие ми помагаше. Може би не си била непрекъснато до мен, но те усещах до себе си. Чувството беше толкова живо, сякаш никога не се отделяше от мен.

            – Зная... приятно ми е да зная, че по някакъв начин съм ти помагала.
            – И то неведнъж! – каза мъжът и вдигна поглед, зареян към спомените си. – Когато пропадна кариерата, която бях градил години, ти беше тази, която не допусна да потъна и отново ми даде воля за живот; когато жена ми ме напусна и бях на ръба, пак ти беше тази, която ме вдигна на крака; когато ме предаваха приятели, точно ти ми помагаше да не се ядосвам и да продължавам напред... смея да твърдя, че не се отчайвам, но откакто двамата се запознахме, винаги когато понасях ударите на живота и ми беше тежко, успявах да остана прав с вдигната глава и да продължавам да живея с усмивка и хъс само и единствено благодарение на теб.

            – Благодаря ти.

            Жената сведе глава и се загледа в разноцветните отблясъци по мокрия асфалт.

            – Спомняш ли си как се запознахме?

            Мъжът се усмихна.

            – Нима бих могъл да забравя как стоеше на края на леглото ми в болницата, когато не беше ясно дали ще оживея?

            – Да. Така беше. Но аз знаех, че ще оживееш.

            Дъждът продължаваше да ръси ситни капчици, леки като пара.

            – Време е – каза тихо тя и погледна с топлите си очи в неговите. – Ще те целуна. Готов ли си?

            – Знаеш. От години.

            Преплетените им погледи не се откъсваха. Тя прокара ръце по раменете му, погали косата му, прегърна го бавно и много внимателно, сякаш дори нерешително, докосна неговите устни със своите. Стояха насред улицата, потънали в най-нежната целувка, която и двамата бяха преживявали.

            Когато отново тръгнаха, неразделно прегърнати, светът за тях вече не съществуваше. Не забелязваха червените светлини, които нервно примигваха някъде назад, не усещаха суетенето на хората, не чуваха гласовете им:

            – Гаден дъжд! Дайте носилката е да го товарим, че станахме вир-вода!

            – Час на смъртта 23:15. Затваряй вратите и да тръгваме.