четвъртък, 10 юни 2010 г.

Невъзможност

“...Пристъпи и оня, който бе взел единия талант, и рече: господарю, аз те знаех, че си жесток човек: жънеш, дето не си сеял, и събираш, дето не си пръскал; и като се уплаших, отидох, та скрих таланта ти в земята; ето ти твоето. А господарят му отговори и рече: лукави и лениви рабе! Ти знаеше, че жъна, дето не съм сеял, и събирам, дето не съм пръскал; затова трябваше парите ми да внесеш на банкерите, а аз, като дойдех, щях да си прибера своето с лихва; вземете, прочее, от него таланта и го дайте на оногова, който има десет таланта; защото всекиму, който има, ще се даде и преумножи, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има;...”
(Мат. 25, 24-29)

"И казва им: чий е този образ и надпис? Отговарят Му: на кесаря. Тогава им казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу"
(Мат. 22, 20-21)

            Доротея пропусна сина си да влезе, хлопна входната врата с крак, подаде му ученическата чанта, влетя с торбите в кухнята, набързо прибра продуктите в хладилника, хвърли поглед в разхвърляния хол и се провикна към детската стая:
            – Жоре, прибери си всички играчки от хола, че след половин час ще дойде леля ти Ася.
            Както очакваше, десетгодишния й син се опита да се измъкне с мрънкане, но му знаеше номерата.
            – Трябва да ми помогнеш. Или ти ще си прибереш нещата, или ще ги прибера аз, но тогава да не се сърдиш, ако в бързината нещо се счупи.
            – Добре де, добре! – разнесе се гласът на сина й.
            Нямаше време за приготовления, така че беше купила повечето неща от топлия щанд в съседния магазин. Оставаше само да подреди масата, да вземе набързо един душ и да се преоблече; нещо което успя да направи съвсем навреме преди да се разнесе звънецът над входната врата.

            Не се бяха виждали отдавна: през делниците Доротея беше натоварена покрай работата, уроците на сина си, всевъзможните домакински ангажименти, докато Ася работеше предимно събота и неделя. Все не успяваха да се организират и сега се опитваха да наваксат, разказвайки преживелиците си една на друга.
            – Какво направи с рисуването? Започна ли най-накрая да се занимаваш с него?
            Доротея се усмихна с лека тъга. Всеки път, когато се видеха, приятелката й засягаше този въпрос и всеки път, когато научеше, че отново нищо не е пипнала, я кореше, че пилее времето си.
            – Имаш страхотен талант, момиче! Трябва да го използваш, длъжна си да направиш нещо с него!
            – Кога? Цял ден съм на работа, вкъщи ме чака отново работа, вечер заспивам пред телевизора, ако изобщо го включа...
            – Хайде стига оправдания! – махна с ръка Ася. – Не си единствената, която е принудена да се оправя сама в живота.
            – Не става толкова лесно. Това изисква време, трябва вдъхновение, не може просто да се върна от работа, да сложа яденето във фурната и докато помагам на за домашните на Жоро, да мацна няколко четки ей така, между другото.
            – Вдъхновението никога няма да дойде, ако не започнеш да рисуваш, пък дори ако трябва и насила – гледаше я настойчиво Ася. – Това ти е призванието. Винаги си била добра, още в Академията беше с класи над останалите.
            – Всички, които познавам и които рисуват, го правят от дъжд на вятър, колкото да се успокояват, че не са престанали, докато изкарват хляба си с нещо съвсем различно. Между впрочем ти също не рисуваш – присви хитровато очи Доротея.
            – Знаеш, че никога не ми е било в кръвта, никога не ми е било мечта. Завърших Академията само поради настояването на нашите, но после се насочих към хотелиерството, защото това беше нещото, с което исках да се занимавам. Е, нямам хотел, но станах отличен сомелиер и имам един от най-добрите барове в града, нищо, че не е голям. Харесвам си работата и сутрин се будя с удоволствие. Не ми казвай, че си доволна от обработката на разни снимки.
            – За това също се изисква усет на художник, така че донякъде не съм изоставила съвсем творчеството.
            – Глупости! – тръсна глава Ася.
            – Добре де, някой да е преуспял с рисуване? – заинати се Доротея. – Ако ще бъда художник не искам да рисувам нещо ей така, между другото колкото да се каже, че го правя. А за да го правя така както искам, трябва да мога с това да изхранвам и Жорето, и себе си.
            – Защо да не може? Откъде знаеш?
            – Къде ще ги продавам, кой ще ги купува?
            Двете жени се гледаха без да помръдват.
            – Момиче, влез в двадесет и първи век! Има сайтове за разпродажби, има И-бей, мъжът ми може да ти направи личен сайт с възможност за продажба през интернет... снимаш ги, публикуваш ги и всеки може да купува от цял свят. Пращат ти парите, ти изпращаш картината и готово! Само започни, другото ще се уреди!
            – Не знам... чак пък от цял свят, едва ли.
            Ася се облегна на стола и се отказа да спори.
            – Пропиляваш си таланта, момиче, а ще съжаляваш за това. Мъчно ми е да гледам как го опропастяваш, но не мога да те убедя насила.

            Не обичаше да оставя къщата разхвърляна и затова изми чиниите, разтреби хола, надникна да види спящия си син, погали го в съня му и се приготви за лягане. Чувстваше се уморена, предстоеше й натоварен ден и се отказа от мисълта да почете в леглото. “Вече дори и за това не ми остава време”, помисли Доротея с малко тъга.
            Разговорът от изминалата вечер не излизаше от ума й. С Ася бяха водили този спор много пъти, никога не го бе приемала сериозно и не можеше да разбере упоритостта от страна на приятелката й в нейното ирационално виждане по въпроса. “На нея й е лесно – мислеше Доротея. – Има човек до себе си на когото може да разчита, който може да й помогне и затова навремето лесно заряза работата си и вземе заема, с който да осъществи мечтата си.” А Доротея беше сама.
            Откакто се беше развела й се налагаше да се справя с всичко. Не можеше да разчита на никого и изобщо не можеше да става въпрос за каквито и да било фантазии. Гледаше се в огледалото докато втриваше крема в кожата на лицето си и въпреки приглушената светлина на нощната лампа отново констатира почти незабележимите белези на времето, макар че за своите 38 години все още се намираше за симпатична. Спомни си за някогашните мечти, за удоволствието, с което рисуваше, за вълшебните мигове, през които бе насаме с багрите, които раждаха четките й. Нищо не беше останало от онова време освен неголяма дъска за рисуване с няколко листа, една стара палитра, повреден статив, както и бамбуковата кутия за четки, подарък от покойната й баба по повод приемането й в Академията. Не се стърпя, бръкна в дъното на гардероба, изрови кутията, седна на леглото, постави я на коленете си и прокара ръка по полираната повърхност. Гледаше поостарялото, потъмняло дърво, очите й се спираха на драскотините по повърхността, пръстите й опипваха малките нащърбени вдлъбнатинки по ръбовете, сякаш я връщаха в един отдавна изчезнал и забравен свят. Спря очи на потъмнелите месингови кукички които придържаха капака затворен, внимателно ги избута встрани и го повдигна. Отвътре я лъхна поизветрял аромат на боя, който тя вдиша с наслада. Галеше кутията, сякаш милваше момичето, което бе някога. Докосваше старите си четки, подредени в специалната стойка на капака, няколко полуизползвани и вероятно засъхнали туби с маслена боя, останали кой знае от кога да се търкалят в дървеното отделение, няколко шпатули.
            Доротея се отърси от своя унес. Това беше минало. Хлопна капака, остави кутията на тоалетката и загаси лампата. Утре я чакаха куп неотложни задачи.

            На другия ден получи нова поръчка за изработката на графичния дизайн на някакъв прах за пране. Предаде обработените снимки, поръчани от една модна къща. Изтърпя мърморенето на началника за закъснението, с което напредваше спрямо сроковете за рекламните брошури на една фирма за куриерски услуги. В обедната почивка беше успяла да занесе един костюм на химическо чистене, беше отскочила до оптиката за да вземе очилата, които беше поръчала тъй като от известно време беше започнала да вижда леко размазано, едва беше успяла да хапне накрак и сега бързаше, защото часовете на сина й бяха приключили и той вероятно я чакаше във фоайето на училището. Трябваше да се срещне с неговата учителка, за да разбере как се справя, има ли някакви проблеми, тъй като й се струваше, че нещо я лъготи с домашните и си спестява някои от тях, но се наложи да довърши нещо в работата. Изпусна автобуса си и поради това, както и поради задръстванията, вероятно нямаше да може да я завари в училище. Сети се, че интернетът не беше платен, но реши да го остави за другия ден, защото трябваше да мине да напазарува, да вземе и няколко крушки, че бяха свършили, а тази на настолната лампа на бюрото на сина й беше изгоряла. Освен това знаеше, че няма да се размине и с отиването до кварталната градина, където приятелите от класа на Жоро играеха малко след часовете; и за него беше добре да потича навън. Доротея погледна несъзнателно да види дали няма да вали и едва сега забеляза пъстрите багри на топлия есенен ден.

            Този път в градинката имаше малко деца, водени предимно от своите баби, които се бяха настанили на две пейки, затрупани с шарени ученически чанти. Поздрави ги, обмени няколко приказки, но беше уморена и нямаше особено желание да приказва с тях. Седна малко по-надалеч до някакъв зачетен във вестника си възрастен мъж с къса, рядка бяла коса, заострена брадичка и хрисим вид, близо до когото момиченце на не повече от 5-6 години играеше в пясъчника с разни кукленски тенджерки и си тананикаше. За момент изпъна напред уморените си крака и се загледа в детето. Винаги бе искала да има и момиченце, но си даваше сметка, че това едва ли някога ще се сбъдне, а и както се беше развил нейния живот си представи какво би било, ако трябваше сега да тича до детска градина да го взима, още по-голямата работа вкъщи, вероятните караници с брат й. Сигурно щеше да се справи, нямаше да има избор, но щеше съвсем да изнемогне. И все пак... щеше да й бъде приятно да сплита плитки, да връзва панделки, да избира шарени роклички...
            – Дядо, виж какво сготвих! – дотича момичето, като протегна съдинка, пълна със смачкани листа, ситни клечки и пясък.
            – Изглежда вкусно – усмихна се мъжът. – Това супа ли е?
            – Гъбена супа – отговори сериозно детето. – Искаш ли да я опиташ?
            Мъжът се разсмя, остави вестника, пресегна се за пластмасовата лъжичка и се направи, че загребва от “гозбата”.
            – Много е вкусна. А след супата ще има ли второ ядене?
            – Сега ще сготвя пържола с пържени картофки – хукна момичето обратно към пясъчника.
            Доротея наблюдаваше отстрани, стана й весело и макар и да не й се приказваше, не можа да се стърпи:
            – Сладурана.
            – Да – отвърна мъжът и взе вестника, но го отпусна на коленете си. – Докато са малки всички деца са симпатични.
            – Прекрасна възраст. Дори не съзнават колко са свободни. Царство на игри...
            – Така е, макар че след градината не й остава много свободно време.
            – Защо?
            Дядото я погледна.
            – Има много музикален слух. Непрекъснато пее. Пее много добре и родителите й записаха на уроци по музика.
            – На нея харесва ли й? Повечето родители страдат от амбиции и понякога се престарават...
            – Те не я насилват и решиха, че в момента, в който й омръзне, ще я спрат. Но засега й харесва. Може пък това да й е призванието.
            – Дано да й върви, току виж един ден станала звезда – усмихна се Доротея.
            – Чак звезда не зная, но определено има талант и след като й се отдава, защо да се изпуска?
            – Да... – замисли се Доротея. – Много дарби остават неразвити и неизползвани...
            – Това не е хубаво, не трябва да е така – въздъхна дядото. – Животът изисква много, но и духът също търси своето. Трябва да се обръща внимание и на двете.
            Той се облегна назад и поглади брадичката си.
            – Всеки талант е дар свише, никой не е даден случайно. Ако бъде пренебрегнат, все едно упорито отказваме подарък и рано или късно го губим.
            – Чак да го загубим... едва ли – наклони глава жената.
            – Е, може и да не бъде загубен напълно, но по един или друг начин на човек ще му бъде потърсена сметка.
            – Условията може да не позволяват човек да прояви дарбата, която има.
            – И това е вярно... но пък от друга страна тогава едва ли би я притежавал, тъй като би било безсмислено. Съдбата нищо не дава случайно.
            – Мамо, хайде да тръгваме – прекъсна ги Жоро и седна до нея.
            – Няма ли да играете още малко?
            – Ами другите си тръгват и няма какво да правя.

            Пусна пералнята, смени изгорялата крушка, провери какво са взели в училище, какви домашни има, помогна му за задачите по математика, сложи да вечерят, изми чиниите, простря прането и когато приключи с всичко видя, че вече беше станало девет и половина. Отиде в детската стая и изпрати сина си да се мие. Жоро играеше на компютъра и с неудоволствие се отправи към банята, докато майка му оправи леглото.
            – Пак си оставил цялата стая нагоре с краката – измърмори тя, докато момчето обличаше пижамата си.
            – Хайде бързо, знаеш, че сутрин едвам ставаш за училище – зави го Доротея, седна до него на кревата и го погали: – Разкажи ми нещо интересно от днес.
            – Ами в голямото междучасие играхме футбол и бихме.
            – Браво. Кой срещу кого играхте?
            – Момчетата от класа се разделихме и бях заедно с Васко и Тони.
            – Ти добре ли играеш?
            – Ами да. Е, не като Васко, той е много добър. Знаеш ли, че иска да стане футболист?
            – Не, не знаех. А ти какъв искаш да станеш?
            Момчето повдигна рамена.
            – Ами не знам.
            – Не си ли мислил?
            – Не. А ти като малка каква си искала да станеш?
            – Художник – усмихна се жената.
            – Истински? С бои? – ококори се Жоро.
            – Да – разсмя се тя.
            – А защо не си станала?
            Доротея въздъхна.
            – Трудно е.
            – Но ти рисуваш добре?
            – Едно е да нарисуваш някоя рисунка, друго е да създадеш истинска картина.
            – Че каква е разликата, все е рисунка.
            – Няма как да ти обясня – въздъхна майка му. – Някой път трябва да ти покажа.
            – Ей-й, супер – въодушеви се детето. – Нарисувай ми нещо, ама с бои.
            – Не знам какво... какво да ти нарисувам?
            – Ами... нещо. Каквото искаш.
            – Трябва да помисля.
            – Какво има да мислиш? Художниците не мислят, а рисуват.
            За момент Доротея се стъписа от неочаквания отговор, но се разсмя.
            – Добре, умнико. Хайде заспивай.

            Мислеше да погледа малко телевизия, но беше уморена и предпочете да си легне. Увери се, че входната врата е заключена, влезе в спалнята, и запали нощната лампа. Погледът й се спря на бамбуковата кутия на тоалетката и отново си спомни за разговорите с Ася, която винаги я притискаше да започне да рисува, за думите на онзи дядо на пейката, за мисълта на сина си, но знаеше, че няма как да се захване с рисуването. Искаше, но беше невъзможно...
            Въздъхна и започна да се съблича. Хвърли пуловера на тоалетката и се завъртя да вземе пижамата, когато я стресна силен трясък. Подскочи, обърна се рязко и настъпи кутията. Не беше усетила как я бе бутнала от тоалетката. Доротея събра разпиляните четки и туби с бои, вдигна кутията и разбра, че я е счупила. Малките панти стърчаха изкривени от капака. Стана й тъжно. Взе двете части, седна на леглото и се опита да разбере дали няма начин да се оправи, когато от дъното изпадна малко пожълтяло картонче. Наведе се, взе го, повъртя го между пръстите си и се взря в надписа:

            “На моята скъпа внучка, с пожелания за блестящо бъдеще в попрището на нейните мечти.”

            Беше го забравила. Усети, че очите й се насълзяват. Бавно се изправи. Като в просъница донесе бурканче с вода, машинално отвори тубите, успя да изстиска малко боя на палитрата, разпъна някак стария статив и започна да рисува.
            Рисуваше баба си такава, каквато я помнеше.

Share

Няма коментари: