четвъртък, 10 юни 2010 г.

Победителят

            Чувстваше се напрегнат, защото това му беше първото представяне на новия модел прахосмукачка. Беше прекарал не малка част от следобеда в подготовка за това важно за него събитие и специално се беше издокарал за случая с единствения си костюм.
            Бивш служител в куриерска фирма, бивш пощальон, само със средно образование, но добър по душа, веселяк по характер и гледащ на живота от смешната му страна, Джонатан беше заемал множество дребни длъжности и беше работил какви ли не дребни професии. Не се страхуваше от работа, не беше претенциозен, винаги се беше старал да направи най-доброто което можеше, но досега не бе имал успех в нито едно от начинанията си. Този път обаче имаше усещането, необяснима увереност, че всичко ще бъде наред.
            Когато първоначално бе попаднал на обявата за набиране на дистрибутори за “нов модел прахосмукачка с революционна технология”, работата му се стори шантава и съвсем неподходяща за него, но последното му съкращение, след което отново се оказа на улицата и непрекъснатото оплакване на жена му от живота, който водеха, натякванията й, че другите се справят по-добре, го беше принудило да се хване за първото нещо, което му се беше изпречило на пътя. Не беше най-доброто, но гладен не се стоеше. Обичаше жена си, надяваше се в скоро време да имат деца и искаше най-накрая да успее в нещо, за да подсигури за семейството си хубав живот, за какъвто винаги бе мечтал. Ето защо, макар и с голямо нежелание, Джонатан отиде на първата сбирка на дистрибуторите, организирана в салона на някакво старо кино, където масивният мъжага се чувстваше дискомфортно сред тълпата жени, очевидно също дошли по обявата. Постепенно обаче представената прахосмукачка му се стори доста интересна и наистина ефективна, технологичните подробности го увлякоха, започна да слуша с интерес и да попива всички параметри на представения агрегат. В края на срещата се записа за дистрибутор и няколко дни по-късно му доставиха машината, която разучи в най-малки подробности. Дори се беше заровил в интернет, в различни справочници, за да научи всевъзможни допълнителни подробности за хигиената на дома и вредата, която би могла да нанесе домашната прах и съставките, които се откриваха в нея, проучи различните модели прахосмукачки, които съществуваха на пазара и техническите им характеристики. И ето че тази вечер, напълно подготвен, възбуден и малко нервен, Джонатан очакваше приятели, приятелски семейства и съседи, които беше поканил на нещо като парти. Беше съобщил на всички, че ще иска да им представи въпросната страхотна прахосмукачка, за да са наясно хората и да не бъдат изненадани. Както винаги, когато беше запленен от някаква своя луда идея, и тази му донесе немалко закачки от приятели и познати, къде по-остри, къде не чак толкова, но той не допускаше това да убие ентусиазма му и ги подминаваше с усмивка.
            Седем часа минаваше и всеки момент гостите му щяха да започнат да пристигат.
            – Всичко готово ли е в кухнята? – попита жена си, която го увери, че всичко е наред.
            – Как изглеждам? – крачеше мъжът из хола.
            – Като синтезираната еманация на перфектните дистрибутори на прахосмукачки – изхили се Марша.
            – Стига де! Знаеш, че ми е напрегнато!
            – Една домакинска престилчица ще помогне ли? – продължаваше да се смее тя.
            – Държиш се гадно! Престани.
            – Добре, добре, още повече, че с твоето прахосмучещо, перящо и дезинфекциращо хипер-чудо няма да имаш никакви проблеми с почистването на къщата след гостите.
            Джонатан свъси вежди.
            – Колко стана?
            – Почти седем и двадесет.
            – Какво правят! Вече трябваше да са тук – нервничеше той и току приклякаше до прахосмукачката, за да провери всичко ли е сглобил както трябва.
            – Нямам представа. Може да са сащисани от невероятната възможност да видят това достижение на техниката и събират кураж да се сблъскат с неговите изключителни възможности – подиграваше го тя.
            – Млъкни!
            – Добре. Отивам в спалнята да почета нещо докато твоите бъдещи клиенти дойдат и да не преча на концентрацията ти – засегна се Марша и холната врата издумка след нея.
            Джонатан се завъртя, пусна тихо уредбата, продължи да крачи и да се пита къде се губят всички, погледна часовника, беше осем без двадесет, спря уредбата, включи телевизора и седна на дивана с очи, вперени в някакви кадри и ум, изглаждащ неговата презентация.
            Когато погледна отново часовника, осем и десет минаваше. Джонатан изключи телевизора и се изправи насред хола. Направи няколко крачки с ръце на кръста, ризата го стягаше, измъкна я от панталоните си, прокара ръка през косата си, беше задушно, отвори балконската врата. Навън беше тъмно, цареше тишина и тогава, малко по малко мъжът осъзна, че вечерта за която се беше готвил повече от седмица, неговата първа демонстрация на която искаше не да вербува клиенти, а само да разбере как ще се представи, да види реакцията на хората, да прецени какво трябва да подобри в изложението си, тази негова първа вечер няма да се състои. Бяха го изоставили. Беше сам.
            – И какво стана? – не беше усетил кога жена му беше влязла. – Хората ще си счупят краката да тичат да видят тая прахосмукачка.
            – Очевидно.
            – Казах ти, че от това няма да излезе нищо. Тя е скъпа, може и да е добра, но в крайна сметка си е една прахосмукачка, няма да впечатли хората, няма да се заинтересуват. Казах ти го.
            – Знам.
            – Да не говорим, че самата представа мъж да продава прахосмукачки е меко казано странна. Със същия успех можеш да продаваш и дамски превръзки. Нима очакваше да стане нещо? Виж другите мъже как се оправят, намират си стабилни работи, а ти се захващаш с най-невъзможни неща. Как искаш да успееш? Трябва ти нещо сериозно, иначе никога няма да постигнеш нищо...
            Джонатан мина покрай укорителния й поглед без да каже нищо, блъсна вратата след себе си и се заключи в банята. Нямаше мисли, нямаше усещания, само празнота. Завъртя крана на чешмата, прокара ръце под студената струя, гледаше правите, дълги но силни пръсти, набраздените си длани. Напълни шепите си с вода, наведе се и я плисна на лицето си, намокри косата си. Овални мокри петна се разширяваха по ризата му. Подпря се на умивалника и бавно вдигна глава.
            От огледалото, през няколко стичащи се капки вода, навъсено го гледаше един пълен, тотален неудачник.
            Гневът се надигна у него, яростта кипна в главата му и с цялата си сила натресе юмрук удар в лицето на това гадно, смотано копеле, на този скапан нещастник, станал за присмех на всички. Огледалото изтрещя, плъзнаха пукнатини и триъгълни отблясъци се посипаха звънко, пръскайки се в искри върху чучура на чешмата, ръба на мивката, пода.
            – Джо! Какво става! – изпищя жена му.
            Той бавно обърна ръката си, загледа нарязаните си пръсти, стичащата се кръв, яркочервените капки по умивалника, размиващи се във водовъртежа на водата и чезнещи в небитието на канала. “Няма да се дам! Кръв ще точа, но няма да изчезна и аз!”, мислеше Джонатан. Изплакна ръката си, бръкна в шкафа, намокри парче памук с риванол, омота отгоре някакъв бинт и ритна вратата.
            – Какво става! – крещеше жена му. – Какво си направил? – ужаси се тя. Джонатан се обърна и едва сега забеляза неразборията в банята, цялата в стъкла и кръв.
            – Новата прахосмукачка е прекалено глупава за теб, а нашата ще се повреди от стъклата. Вземи метлата.
            – Бе ти полудя ли бе!
            Мъжът се ухили злорадо и се запъти към спалнята.

            Следващите месеци бяха натоварени за Джонатан. Организираше срещи по целия град, раздаваше брошури, пускаше реклами и продаваше завиден брой прахосмукачки. Нямаше клиент, който да не успее да омае и дори най-скептичните не успяваха да устоят на неговите оферти. Достатъчно беше да се появят и той знаеше, че са в ръцете му, че портфейлите и портмонетата им са негови. Ню-Йорк беше негов! От фирмата му предложиха да заеме поста “Регионален представител”, а не след дълго стана генерален мениджър за Източните щати. Пътуваше непрекъснато, обикаляше офисите по различните градове, строяваше регионалните представители по места, наритваше персонала и непрекъснато въвеждаше успешни оптимизации, които водеха до все по-големи и по-големи печалби. Почти не се свърташе вкъщи и жена му непрекъснато мърмореше, че я пренебрегва и че не работеха достатъчно по въпроса за наследници.
            – Искам да се разведем – каза му тя една вечер, когато се беше прибрал само за един ден. – Подадох документи, остава само да ги подпишеш.
            Джонатан взе листовете, които тя му подаде и се зачете.
            – Не мога повече така. Вече не живеем заедно.
            Джонатан продължаваше да чете без да й обръща внимание.
            – Ние не сме семейство.
            – А бяхме ли? – впи поглед в нея.
            Тя понечи да отговори нещо, но се отказа. Поклати глава, стана и отиде в кухнята.
            – Тази нощ ще спя на дивана, утре ще излизам рано, ще разпиша документите през деня и в един часа ще се срещнем на пристанището да ти ги дам – провикна се мъжът.
            – Защо пък на пристанището? – Марша подаде глава от кухнята.
            – Така – отвърна той без да й даде подробности.

            Марша вървеше между хората. Кеят, който мъжът й беше посочил за среща, беше пълен с пътници, качващи се на огромен презокеански кораб и изпращачи, които весело подвикваха с вдигнати към палубата глави. Нямаше ни най-малка представа защо Джо беше настоял да се срещнат тук. Оглеждаше се за него, когато видя семейство техни приятели, а след това още едно приятелско семейство. Откри с изненада, че почти всичките им приятели, познати и съседи са се събрали на пристанището.
            – Какво правите тук? – питаше озадачено Марша.
            – Много се радваме за вас – наобиколиха я всички. – Да не повярваш, Джо наистина проби. Щастливка си ти, момиче! Един месец луксозно пътешествие с огромен лайнер, ще видите Париж, Лондон... Не можехме да изпуснем изпращането ви. А, ето го и Джо!
            Марша се обърна втрещена. Мъжът й се появи ухилен до ушите, връчи куфара на носач, който го помъкна по трапа и започна да приема поздравления и да разменя шеги с всички. Жена му стоеше объркана и нямаше представа какво става.
            – Хей, Джо, ама ти наистина направи пари от тези пусти прахосмукачки! – подвикна някой.
            – Голяма клечка стана нашият Джо! Браво! – весело се обади друг.
            – Нали, момчета? Направо е невероятно! Круиз и екскурзия в Европа за сметка на компанията за постигнати успехи... това си е нещо.
            Отнякъде се появи усмихнато момиче в униформа на корабния персонал, която поднесе на всекиго по чаша шампанско.
            – Благодаря на всички, че ми оказахте тази чест и дойдохте да се видим. Сега обаче трябва да изчезвам – каза той след една наздравица, бръкна в джоба на сакото, подаде на съпругата си сгънатите документи и докато познатите му се усетят, той се изкачи на палубата.
            – Тичай, момиче – обърна се със смях една от жените в компанията. – Ще си изпуснеш кораба.
            – Аз... не знаех... че ще пътува.
            – Какви ги говориш – загледаха я изненадано хората. – Нали си с него?
            – Ами... не... нямам билет... – промълви Марша като едва сдържаше сълзите си.
            – Чакай, а това какво е? – попита някой. Тя гледаше пред себе си и не виждаше нищо.
            – Документите за развод... накарах го да ги подпише...

            В настаналата тишина се разнесе глухият рев на кораба. Освободените въжета плясваха във водата и се издигаха нагоре, издърпвани от моряците. Отнякъде се чуваше духов оркестър и въздухът беше пълен с реещи се конфети. Джонатан стоеше на палубата и гледаше надолу към своите приятели. Тук бяха. Всички до един. Всички те, които преди две години пренебрежително се бяха подиграли с него. В едната ръка държеше чашата с шампанско, бавно вдигна другата за поздрав и ухилен ехидно, тържествено им показа среден пръст.

            Няколко годни по-късно Джонатан беше станал мениджър за Европа, беше минал през различни началнически длъжности и като Генерален директор на компанията беше в борда на директорите. Знаеше че зад гърба му го наричат “Демонът”, но това не го интересуваше. Прахосмукачките отдавна бяха останали в миналото. Непрекъснато разширяваше продуктовата гама, унищожаваше конкуренцията, съсипваше некадърниците и изцеждаше успешните. Дори колегите от борда на директорите му имаха страх и се обръщаха към него подчертано почтително, но това не го впечатляваше. Беше на върха и скоро щеше да изкупи основния дял акции на компанията.
            Имаше семейство – жена и цели три деца, които живееха разкошно. Продължаваше постоянно да пътува и не ги виждаше често, но това нямаше значение. Пощальонът у него отдавна беше изчезнал.
            Веднъж на някакво парти на което и сам не знаеше защо е отишъл, видя Марша, която се оплакваше от липсата на късмет в живота и неуспешната кариера на новия си съпруг – смачкан човечец на средна възраст, който кротко пиеше пунш на бара. Спомни си как някога я бе обичал и нещо леко го жегна. За момент размисли дали да не й се обади, но се отказа. Беше преуспял така, както тя искаше, но самата тя беше минало. Всичко беше минало и вече нямаше значение.

Share

Няма коментари: