Но бяхме млади...

            Лятото беше в разгара си, горещината бе започнала да отслабва и златистите лъчи, които все още надзъртаха между покривите, озаряваха последните етажи по фасадите на отсрещния тротоар. Емил вървеше с ръце в широките джобове на бермудите си и разсеяно зяпаше плътно опрените една в друга витрини, профучаващите автомобили и най-вече шарената тълпа от минувачи. Не се заглеждаше особено в нищо и в никого, просто се наслаждаваше на живота, който кипеше в ранната вечер, когато някой извика името му.

            – Ехей, здрасти, Емо, радвам се да те видя.

            – Ха! Вальо! Къде се загуби бе, човек? – Емил хвана с две ръце протегнатата длан. – Не сме се виждали от... даже вече не си спомням от кога.

            – Да бе, нашето наистина е резил – обърса чело Валентин.

            – Накъде си тръгнал? Хайде на по биричка?

            – Ох, нямам...

            – Време... – засмя се Емил. – Защо ли ми се струва, че съм го чувал?

            – Ами то си е така. Все има нещо за правене. Ти си си добре, нямаш семейни ангажименти.

            – Хайде сега! Всички си имаме своите проблеми. Та... биричка?

            Няколко минути шеговито се пазариха, но накрая Валентин отстъпи с въздишка.

            – Ама за двадесетина минути, че...

            – Добре де, добре, няма да се бавим. Дай ще вземем по една кутийка и ще седнем отсреща в градината.

            – А! В градината – тръсна глава Валентин. – Дай да влезем в някоя бирарийка, ей там, по-надолу има.

            – За какво? Докато чакаме да я донесат, времето ще мине. Да не говорим, че сега вече става приятно навън. Цяла зима ще стоим на затворено.

            Валентин въздъхна, огледа се, погледна часовника си.

            – Имаш право. Хайде.

            Три минути по-късно седяха на една от малкото свободни пейки и отпиваха от студената течност.

            – Браво бе, един бял косъм нямаш. Не си мръднал – ведро подвикна Валентин, докато сядаше. – Нито по външност, нито по... все същия младеж си.

            – Същите сме си, Вальо, и защо да не сме? – разсмя се Емил, преметна широко крак връз крак и отпусна ръка на коляното си. – Как сте вкъщи? Какво става с вас?

            – Какво да става – приглади пооредялата си коса Валентин. – Едно и също, както си го знаеш. Тони ходи на работа, малката сега е във ваканция, та сме я пратили при нашите, аз съм си в института, имам си ядове там с един колега, дето се натиска на шефа... Нищо ново.

            – Значи сега, без малката, сте като ергени с Тони? Супер! Кой като вас.

            – А, ергени! Използвам момента да пооправя това-онова из къщи, жена ми иска да пребоядисаме, за да се освежи, трябва да сменям бойлера, че нещо тече, все си има някакви задачки.

            – Стига с тези задачки де, Вальо, цял живот все задачи ни гонят. Я дайте да се организираме, да се видим, да излезем някъде.

            – Вярно е, трябва, ама  да видим кога.

            – Че какво има да гледаш? Избираме един ден и толкова. Днес сме четвъртък, какво ще правите в събота и неделя?

            – Ами не знам... трябва да говоря с Тони...

            – Хайде да се вдигнем някъде в планината – оживи се Емил – ще си намерим една хубава поляна и ще си направим страхотен пикник.

            – Бе къде ще се катерим по чукарите и ще се търкаляме по поляните!

            – Защо не? Навремето как го правехме?

            – Е, навремето! – махна с ръка Валентин. – Навремето беше друго, бяхме млади.

            – Я стига, какво ни е сега? Да не сме тръгнали с бастуни?

            – Не, ама годинките започват да се усещат, а и кинтите...

            – Бе за какви пари говориш! – махна с ръка Емил. – Колко ще ни излезе? Взимаме по едно одеало, вода, бира, по няколко сандвича, карти или зарове, мятаме се на колата и сме там.

            – Охо! Одеала, пътуване... то, докато стигнем, ще се скапем, а после цял ден ще се ръбим по земята. Не, дай да се видим тук. Ще минеш през нас, Тони ще направи вечеря и ще се видим като хората. Само да е другата седмица, че сега съм разместил мебелите.

            – Стига бе, човек – тупна го по рамото Емил. – Стига с тези софри! За какво да се изхвърляте с вечери, когато една разходка ще е също приятно. Сам казваш, че вкъщи правите ремонт... така е, няма смисъл от вечери.

            – Е, не е гот иначе. Какво? Няма да седим на една салата я.

            – Защо не, в крайна сметка? Какво му трябва на човек?

            – Ами то вярно, че почти нищо – намести се Валентин и отпи от бирата.

            – Навремето, помниш ли, събирахме се ей така. Нямаше значение какво има за хапване, важното беше да ни бъде весело, а сега с месеци не се виждаме, защото, разбираш ли, трябва задължително да е на софра.

            – Да де, ама навремето бяхме млади и нямахме грижи.

            – Какво общо имат грижите? Точно ще се разтоварим от тях. Ей, изпозабравихме се!

            – Какво да правиш, такъв е животът.

            – Животът е такъв, какъвто си го направим. Ама аз защо ли те питам, ами не взема да се обадя на Тони и да се разберем с нея, да видиш как ще те подкара набързо – разсмя се Емил.

            – Не бе, нямам нищо напротив – повдигна вежди Валентин – просто това с поляните, някак... добре де, ще видим. Ама нека е по-нататък.

            Емил въздъхна и се загледа по хората, които минаваха през градината, спокойни или забързани, весели, строги, замислени, усмихнати, безгрижни, угрижени. Точно срещу тях група млади момчета и момичета се смееха шумно.

            – Трябва да тръгвам – Валентин допи бирата си и се надигна. – Иначе ти си добре?

            – Перфектно, както винаги – енергично кимна Емил.

            – Няма ли да си хванеш някоя мацка най-накрая бе, Емо?

            Той се ухили.

            – Остаряха, Вальо, остаряха. Не искам живот пред телевизора, така да се каже, а не останаха млади духове.

            Валентин въздъхна и се почеса по ръката.

            – Бе то, вярно, ама...

            – Бягай, да не те чака Тони, че има да обясняваш къде ходиш – смееше се Емил. – И да й пратиш поздрави.

            – Да... добре. Ще се чуем...

            – Да, да. Разбира се.

            Гледаше замислено след стария си приятел. “Какво му трябва на човек – чудеше се – почти нищо. Ама никой не го иска това нищо.”

            Слънцето се беше скрило, небето потъваше в лазуритени багри, неоните постепенно изпъстряха улиците. Младите продължаваха да се кикотят на отсрещната пейка, а минувачите тихо разговаряха.