Проститутката

            Сивото октомврийско небе бе притискало ръждивата гора през целия ден, пропивайки със ситен, студен дъжд оголялата земя. Кокетните къщи на малкото предградие се гушеха зиморничаво под лъщящите керемиди на мокрите си покриви, докато вечерният сумрак постепенно потули с глуха тъмнина и малкото есенни багри.

            Жером навъсено гледаше през прозореца светлините от недалечните прозорци надолу по алеята и се чудеше защо бе дошъл тук. Знаеше, разбира се: уморен от тежката работна седмица и подтиснат от раздялата с Натали, която го беше изоставила без обяснения преди повече от четири месеца. Типично в неин стил. Своенравна, свободолюбива и малко потайна, тя не беше от жените, които увисваха на врата на мъжа, разчитайки за всичко на него и в това се криеше част от обаянието й, което толкова го привличаше. Натали имаше своя много добре платена работа в редакцията на една информационна агенция, където работеше само нощем и поне три пъти в седмицата отсъстваше. Това тормозеше Жером, но нищо не можеше да направи: тя обичаше занаята си и никога не бе давала и дума да става да я сменя.

            Сега обаче бе напълно сам. Подгонен от празнотата на апартамента си в града, където бе живял с Натали, той се надяваше да прочисти мислите си сред тишината на малкото селце, в уютната вила, която бе наел и обзавел само преди два месеца, да му бъде убежище именно в такива моменти. Напразно. Самотата му го бе последвала и сега почти съжаляваше, че няма възможността да излезе по шумните улици в града, да се напъха в някой бар и старателно, безпаметно да се накърка сред хорска глъчка.

            Изсумтя с досада и спусна щорите. Пламъците в камината сякаш придаваха живот на мебелите в неголямата всекидневна, чиито сенки трепкаха по стените, преплитайки се с топлите, светли кръгове, хвърляни от двете декоративни лампи край канапето.

            Беше се надявал, че малко по малко споменът ще избледнее и ще излезе от апатията, която го бе обзела, но самотата го терзаеше, леглото беше твърде голямо и студено и макар тя никога да не бе идвала тук, стаите пустееха без стъпките, гласът, смехът на Натали. След раздялата се беше опитал да завърже нови познанства, само за да прогони това усещане, но отвътре нещо сякаш го спираше и нищо не се бе получило; сякаш чувството у него прогонваше всяка една по-симпатична жена, с която бе опитвал да се сближи.

            Измъкна от барчето бутилка коняк и една чаша, отпусна се на канапето и я напълни. Питието го загря отвътре, но дори вкусът му сякаш бледнееше. Жером остави чашата и въздъхна. Ръбът на хромирания усилвател проблесна пред очите му, но не му се слушаше музика, а за телевизора и дума не можеше да става. Черният екран му подхождаше чудесно. Книгите... плъзна поглед по малката библиотека; беше ги чел. „И все пак трябва да направя нещо преди да откача”, помисли мъжът, но нямаше ни най-малка идея какво му се правеше, какво би могло да го разсее. Надигна се от канапето и машинално седна пред компютъра, включи монитора и влезе в някакъв информационен портал, когато вниманието му бе привлечено от някакъв натрапчив банер с женска стилизирана фигура. С досада въздъхна – реклама за компаньонки. Зачете се в някакво заглавие, но изведнъж погледът му спря и някаква идея се стрелна сред мислите му. „А може би точно това ми трябва?”

            Върна се на банера, взе телефона и въведе цифрите от изписания номер. Палецът му се плъзна по зеления бутон, без да се осмели да го натисне. Никога не беше спал с проститутка. Струваше му се, че изобщо не би му харесало. Колкото и да беше добра, колкото и професионално да играеше ролята си, Жером беше убеден, че ще усети деловото й отношение, студенината на задължението. За миг се разколеба. Не можеше просто да си поръча момиче, ей така, като пица. Не беше нормално. Палецът му се отдели от бутона, но в следващия момент мъжът си помисли, че поне нямаше да бъде сам. “Все ще бъде жена, човек, живо същество. Даже може би... – Жером за миг присви устни – може би нищо няма да правя, в крайна сметка е и компаньонка.”

            Пое въздух и натисна зелената слушалка. Дори не чу представянето на чуруликащия глас. Опомни се едва когато го попитаха отново какво ще желае.

            – Ами попаднах на обявата ви... – измърмори Жером – доколкото разбрах, става въпрос за... за момичета за компания?

            – Разбира се, господине – несмутимо отвърна жената от другия край. – Какво ще желаете?

            – Аз... просто, разбирате... исках за тази вечер, но...

            – Разбирам ви, господине – усмихна се вежливо гласът. – Не се притеснявайте. Търсите жена за компания или желаете повече близост?

            Жером за миг понечи да затвори, но си даде сметка, че на неговите тридесет и осем години не би трябвало да се държи като ученик.

            – И за двете.

            – Чудесно. Каква жена предпочитате?

            – Ами... – започна да крачи нервно из всекидневната.

            – Руса, брюнетка, висока или не толкова?

            – Брюнетка, с нормален ръст...

            – Чудесно, господине. Други предпочитания имате ли?

            Изпъшка. Никога не беше мислил за това.

            – Елегантна, по-тиха натура или спортен тип момиче, динамична? Или по-властна? – деликатно подпитваше гласът. – Да владее чужд език или някакви допълнителни изисквания към външността?

            “Тази подиграва ли ми се?”, свъси вежди Жером и изстреля:

            – Искам да е спортна, но спокойна натура, около метър и седемдесет, да не носи парфюм, но да ухае на чисто, на свежо, да говори италиански и английски, да е с малки, стегнати гърди, да няма татуировки или пиърсинг, да не е много приказлива, но и да не е мълчалива, да е без маникюр, без грим, с коса до рамената, да разбира от изобразително изкуство и интериорен дизайн, да...

            Ядосан от подробните въпроси, които му задаваше момичето от другия край на линията, Жером изброяваше всичко, което му хрумнеше, сякаш искаше да му натрие носа с неизпълними изисквания.

            – И искам преди всичко да ме изненада, всичко да бъде като истинско, като случайност, да не идва просто като за... като при поредния клиент!

            Очакваше някакви възражения, но остана като поразен, когато дочу:

            – Чудесно, господне. Записах желанията ви, ще бъдат изпълнени. За колко време?

            – За цяла нощ – почти избухна мъжът.

            – Отлично – отвърна гласът и го информира за цената.

            – Бихте ли ми дал адреса си?

            Мъжът го каза набързо и момичето отвърна, че тъй като е далеч от центъра, исканата от него жена ще пристигне до два часа и половина най-късно.

            Жером подхвърли телефона на ниската масичка, тръшна се отново на канапето и отпи голяма глътка коняк. Не можеше да  повярва на това, което вършеше. Имаше чувството, че не той, а някой друг беше набрал телефонния номер и бе направил тази луда поръчка, но това не беше илюзия: след около два часа, а може би дори по-рано, на вратата му щеше да позвъни истинска проститутка.

            Скочи на крака и отново закрачи из всекидневната. Не го свърташе на едно място. Не можеше просто да стои така и да чака, трябваше нещо да прави. Може би да въведе малко ред? Не че беше разхвърляно, но все пак... или да смени чаршафите в спалнята... щеше ли да спи с нея? Че за какво я беше поръчал? Само за да си приказват? Да, това щеше да му бъде приятно, търсеше компания, за да не е сам, но... защо пък не? И все пак, сигурно щеше да се чувства неприятно, знаейки, че момичето идва по задължение, но какво пък... Жером прокара пръсти през косата си. Да, трябваше да смени чаршафите, да поразтреби и да си вземе душ.

            Приключи с всичко за около час. Подбра дрехи и се сети, че за вечеря има само пиле на грил с картофено пюре, но след като беше поръчал жена за цяла нощ, вероятно трябваше да й предложи нещо по-хубаво. Налагаше се да отскочи до близкия магазин. Все още имаше време, нямаше да му отнеме не повече от петнадесетина минути. Повдигна щорите и погледна през прозореца. Дъждът навън се беше усилил, валеше проливно и Жером се отказа да излиза. Тъкмо си помисли, че щяха да си разделят пилето, когато от антрето се разнесе мелодично позвъняване. За миг се закова на място, погледна часовника – беше пристигнала значително по-рано. Приглади косата си и отиде да отвори.

            Пред вратата стоеше притеснена млада жена.

            – Извинете ме, колата ми се повреди, а батерията на мобилния ми телефон падна – неуверено каза жената. – Съжалявам за безпокойството, но мога ли да се обадя на пътна помощ?

            Жером даже отстъпи от изненада. Огледа момичето – малко по-ниска от неговите сто и осемдесет сантиметра, с мокра, тъмнокестенява коса, която се спускаше до раменете й. Велуреното яке, дънките и маратонките й бяха подгизнали от дъжда. Стоеше със свити пред себе си ръце и трепереше от студ.

            – Разбира се... – съвзе се мъжът. – Влезте.

            Жената благодари и плахо пристъпи в антрето. Жером хлопна вратата. Не беше очаквал нещо подобно и си помисли, че ако в този момент се появеше проститутката, щеше да се окаже в относително конфузна ситуация, но не можеше да остави момичето навън, камо ли да я изгони. Погледна я и му дожаля от вида й. Протегна ръка и се представи. Името й бе Жозефин.

            – Седнете до камината да се постоплите – придърпа единия фотьойл. – Къде ви е колата?

            – Ами на около километър оттук. Нещо стана и не иска да запали.

            – Има ли гориво? – взе телефона си той.

            – Certamente*  – усмихна се тя.

            Жером замръзна.

            – Говорите италиански?

            – Да – погледна го изненадано жената. – Аз съм италианка. Макар че живея тук от доста време все още понякога неволно използвам родния си език.

            Огледа я внимателно. Отговаряше в много голяма степен на описанието, което бе направил по телефона. “Нима това е... проститутката?” – учуди се Жером.

            – Сега остава да кажете, че говорите и английски – усмихна се той.

            – Естествено – погледна го озадачено момичето. – В наши дни това е неизбежна необходимост.

            Той тихо се засмя. Наистина го беше замислила добре. Играеше ролята си отлично.

            – Разбирам...

            Погледна телефона, и отново премести поглед върху жената. “Добре, нека да играем”, каза си той.

            – Сигурна ли сте, че искате да извикате пътна помощ по това време? Сега е почти девет, докато дойде ще мине вероятно час, ще пътувате по тъмното, ще стигнете в града чак към единадесет... къде ще намерите отворен сервиз посред нощ?

            – Прав сте, но какво друго да правя? – смути се тя. – Има ли хотел наблизо?

            – Не – поклати глава Жером.

            Младата жена повдигна рамене и отпусна поглед към ръцете в скута си.

            – Тогава няма как.

            – Знаете ли – започна Жером, като си придаде необходимата сериозност, за да изиграе ролята си. – Знам че не се познаваме, може би ще прозвучи неподходящо, но защо не останете тук? Имам свободна стая, където ще се чувствате добре, а утре, по светло, ще извикате пътна помощ и ще пътувате по светло.

            – Не, господине... – смутено отвърна тя.

            – Зная, че във вашите очи изглежда съмнително, но, все пак, вир-вода сте, навън е студ, докато се приберете, ще сте премръзнала.

            – Не бих желала да ви притеснявам...

            – Да ме притеснявате? Ни най малко, госпожице! Чакайте – сети се Жером. – Сега ще ви намеря някакви дрехи, които да облечете. Не можете да стоите така, ще настинете.

            Излезе от хола преди момичето да е отвърнало нещо и след минута се върна с кърпа, памучен суичър и долнище към него.

            – Ще са ви малко големи, но ще се чувствате по-добре, отколкото ако стоите мокра. Преоблечете се спокойно, аз ще приготвя нещо за хапване. Сигурно сте гладна. После, ако желаете, ще се обадите на спешния телефон да изпратят дежурна кола. Ето телефона ми – подаде й го той заедно с дрехите и отиде към кухнята.

            Жером се подпря на плота и безмълвно се разхили. Момичето определено си го биваше. Играеше толкова добре, че му беше необходимо известно време, докато се усети, че това не е случайност. Изуми се от бързината, с която бяха реагирали от агенцията за компаньонки. “Наистина е точно такава, каквато я описах”, мислеше си той. Приличаше донякъде на Натали. Изведнъж си даде сметка, че очевидно още не беше забравил предишната си приятелка и подсъзнателно беше вмъкнал част от нейните черти. Жером се отърси от тази мисъл. Извади пилето и картофеното пюре от хладилника и ги сложи в микровълновата печка, която тихо забръмча. В ума му се завъртя една идея, на която не можеше да устои. “Не е редно – каза си мъжът. – Ако ме види ще стане тъпо, но... какво пък, в крайна сметка тя си е от занаята.” Жером тихо се измъкна от кухнята и внимателно подаде главата си наполовина иззад стената в коридора.

            Момичето бе съблякло якето и пуловера, и припряно разкопчаваше колана си. Не носеше сутиен. Пламъците от камината се отразяваха по гладката й кожа, проблясваха по заоблените й рамена, фино рисуваха контурите на нежните й ръце, плъзваха се по плоския корем, трептяха върху малките й стегнати гърди. Независимо от припрените й движения, в тях личеше завладяваща грация. Тя се наведе и смъкна дънките. Мъжът не смееше да поеме въздух. Меката светлина галеше извивките на заобленото й дупе, очертаваше изящно оформените й бедра, светлосенките се спускаха надолу към тънките й глезени.

            Пищенето на микровълновата огласи квартала. Жером се дръпна светкавично и се шмугна в кухнята. Въздъхна шумно и усети, че дланите му незабележимо потреперват.

            – Благодаря за дрехите – чу зад себе си мелодичния й глас.       

            – Няма за какво... вечерята е готова. Не е кой знае какво но...

            – Не беше необходимо...

            – Удоволствието е мое – усмихна се той и отвори бутилка вино.

            Момичето беше страхотно! Вече изобщо не съжаляваше, че бе попаднал на онази реклама, че бе набрал изписания номер.

            – Все пак се обадих на пътна помощ – каза Жозефин, когато се настаниха в малката трапезария. – Дадох вашия адрес и казаха, че до час ще дойдат. Ще закарам колата пред нас, а утре ще мисля за сервиз.

            – Но защо?

            – Не искам да ви притеснявам – отвърна уклончиво, като повдигна рамене.

            Жером я погледна объркано. Не можеше да разбере какво означаваше това. Помисли си, че може би трябва да я попита направо, когато отново се разнесе звънецът в коридора и той се надигна от масата. Отвори входната врата.

            – Здравейте, от агенцията...

            Мъжът застина.

            – Натали?

            Бившата му приятелка изглеждаше не по-малко стресната.

            – Ти?...

            – Какво правиш тук? – едва промълви той.

            – Ами аз... – тя старателно затваряше чадъра си – просто... минавах и...

            – Откъде знаеш, че съм тук? – очите му се присвиха.

            – Не знаех...

            Натали пое въздух.

            – Минавах наблизо и... колата ми се повреди, та просто търсех помощ.

            – Моля? – просъска Жером.

            Умът му се опитваше да осмисли очевидното.

            – Ти откога живееш тук? – изстреля Натали. – Твоя ли е тази къща? Не си ми казвал, че я имаш?

            Мъжът я гледаше със стиснати устни без да примигва. В мислите му пробягваха мигове от съвместния им живот, доверието, което бе имал в нея за всичко, целувките, с които я изпращаше на работа в... редакцията. Искаше му се да я попита, да разбере повече, но изведнъж осъзна, че няма смисъл.

            – Разкарай се.

            – Но, Жером...

            Изпитваше единствено снизходително презрение.

            – Не си прави труда. Излишно е.

            Затвори вратата под носа й и остана загледан в пространството. Не знаеше как да реагира. Трябваше ли да реагира някак? Може би, но, изненадващо дори за самия него, даже омерзението, което бе почувствал в първия момент, беше изчезнало.

            – Жером? – дочу се от трапезарията.

            Гласът го изтръгна от мислите му.

            – Жером? Всичко наред ли е?

            – Да... да – отвърна машинално.

            Пое дълбоко въздух. Мислеше си, че би трябвало да се чувства предаден, да мрази Натали, защото сега си даваше сметка, че тя го е лъгала за работата си през цялото време, но нищо подобно не усещаше. Дори не успя да открие следа от емоциите, които, макар и все по-бледо, продължаваха да живеят в него след като тя го бе напуснала. Единственото, което изпитваше, беше свобода, за първи път от четири месеца.

            Мъжът се усмихна и се върна в трапезрията.

            – От пътна помощ ли бяха? – попита младата жена.

            – Не... един съсед се отби да ми каже нещо.

            Жозефин кимна.

            – Пилето е чудесно. Дано и дрехите ми изсъхнат, докато дойдат да ме вземат.

            Жером се загледа в нежните й черти и тихо се разсмя.

            – Не се притеснявайте за тях. Едва ли ще са изсъхнали. Ще ги сложа в плик и ще вземете моите.

            – Но...

            – Няма да допусна да се разболеете – усмихна се Жером – а и това ще ми даде повод тези дни да ви се обадя, Жозефин, стига да нямате нищо против.

            Тя сведе очи към чинията, докато отрязваше залък месо, но Жером успя да мерне фината й усмивка.

            – Не, разбира се, ще ми бъде приятно.

            Наля виното и тихият звън на чашите меко се разнесе между тях.

---

*Certamente (ит.) – разбира се.