Мечът на Хефест

Прияс се изкачваше по каменистия скат. Облачета прах се издигаха под уморените му стъпки, Хелиос обгаряше околните скали, а горещината ставаше непоносима. Това беше нормално: миризмата на сяра и нажежени въглени му подсказваше, че е на прав път и наистина, след като подмина поредния завой, зърна през маранята обвита в дим пещера. Прияс спря за миг, избърса потта от очите си, пое въздух и се престраши да навлезе в нея.

– Търся могъщия Хефест – извика и се огледа.

Потръпна, когато различи сенки през кълбата тежък дим и два големи циклопа заплашително го приближиха.

– Моля за помощ великия ковач, господаря на моя занаят – извика отново мъжът към страховитите фигури.

– Оставете го! – прогърмя глас.

Циклопите се спряха, единичните им очи продължаваха да го гледат застрашително, но вниманието на Прияс бе отклонено от ново раздвижване в тъмнината. Напрегна зрението си и с ужас забеляза как кълбящият се дим в пещерата започна да добива очертанията на страховито лице.

– Имаш вяра – разнесе се могъщият глас сред угнетяващата тишина. – Говори.

Прияс някак успя да овладее потрепващата си челюст.

– Дойдох за познание.

– Познание?

Мъжът пристъпи и облиза устни:

– Цар Палемон, господарят на моя остров, остров Фанус, сигурно го знаеш, загина. Островът не може да остане без цар и новият трябва да бъде избран от жена му, Ерина – въздъхна Прияс. – Такъв е законът. Тя обаче обяви, че ще избере за цар този, който ѝ донесе вълшебен меч, който да може да порази сърце, без да го нарани. Мога да изкова изящен меч. Разбира се, ти, Хефест, си ненадминат, но макар и да съм смъртен, моите мечове се славят сред хората с якост и красота. Но с вълшебствата не ме бива – разпери ръце.

– Искаш да станеш цар? – потъмня облакът – лице.

– Не.

– А какво?

Прияс се загледа пред себе си и тихо отвърна:

– Обичам я.

Отново се възцари тишина. Лицето го гледаше неподвижно и едновременно променливо от виещия се дим.

– А тя?

Мъжът сви рамене.

– Знае ли изобщо за теб?

– Макар да е царство, Фанус е много малък остров – отвърна.

– Бронтес, Стероп, връщайте се вътре – разнесе се тътнещият глас. – Хванете се с Аргес да разпалите огъня.

Двата циклопа безмълвно потънаха в пещерата. Прияс не помръдваше. Огромното лице сякаш се приближи, започна да се смалява, оглеждайки дръзкия мъж, мина от лявата му страна, заобиколи го откъм гърба и след миг, от дясната му страна се появи рошав, червендалест старец, който, макар и с яко тяло, накуцваше.

– Искаш да спечелиш сърцето ѝ? – присви очи старчето.

Прияс кимна.

– Искрен си... – поклати глава – но защо дойде точно при мен? При куция и недодялан ковач? Какво разбирам аз от любов?

– Ами... все пак... – мъжът реши да бъде прям – твоята жена не е коя да е, а богинята на любовта. Аз съм ковач, и реших, че като покровител на този занаят и живял с Афродита, може би ще можеш да ми помогнеш най-добре.

– Мдам... – почеса рижата си брада Хефест – Афродита...

Настани върху един камък пред входа.

– Сядай – подкани го и щракна с пръсти.

Прияс се ококори, когато от тъмнината на пещерата изникна златен човек, им подаде два бокала и потъна отново в пещерата, но се овладя и не каза нищо.

– Пий – каза старецът – тук е горещо. Вълшебен меч, който може да порази сърце, без да го нарани, казваш?

Мъжът кимна.

– И не знаеш как да го изковеш?

Кимна отново.

– Тази Ерина ще да е умна жена – усмихна се старецът и се замисли. – Знаеш ли, не всеки истински меч е меч. Един меч може да представлява много неща – говореше сякаш по-скоро на себе си, но се сепна и погледна Прияс. – Обичаш ли работата си, да ковеш мечове, доспехи, щитове?

– Да – отвърна той – макар да се уморих от оръжия.

Въздъхна, изпи водата си и остави бокала.

– Уморих се да гледам как хората се унищожават. Донякъде се чувствам виновен, но това ми е занаятът.

– Харесваш ми – усмихна се отново старецът – но занаятът обаче може да има много страни. Ела – тупна го с тежката си десница и се надигна.

Мъжът едва се удържа да не извика, разтри рамото си и последва бога. Старческата фигура, която накуцваше пред него сякаш започна да свети и отново да се увеличава. Прияс се огледа. Всичко се променяше.

– Раздвижете духалата – изрева Хефест – разгорете огъня, разтопете камъните в злато, в най-доброто злато, достойно да бъде ковано от моя чук!

Планината цялата беше в лава, димът разпростираше облаци над земята, циклопите се разбързаха. Мъжът не усещаше себе си, сякаш бе в транс. Не виждаше духалата, но сякаш самите Борей, Евър, Зефир, Нот раздухваха жаравата, от която Хефест вадеше разтопения метал.

– Гледай, момче и запомняй – ревеше със смях Хефест – учи се и владей майсторството!

Земята се тресеше под ударите му, искри се издигаха в небесата, божественият ковач охлаждаше метала в кипящите води на морето и отново го нажежаваше в недрата на земята...

Когато всичко утихна и Прияс се осъзна, двамата с куция старец отново седяха на камъните пред пещерата.

– Ето – проговори Хефест и му подаде неголям вързоп. – Това е мечът, който ти трябва.

Мъжът повъртя с изненада увитото парче кожа, което не изглеждаше, като да съдържа меч.

– Не се притеснявай – разсмя се старецът. – Имам обаче едно условие: не го отваряй. Утре го занеси на Ерина, подари ѝ го и нека тя го отвори.

Прияс кимна, благодари и се надигна. Хефест го изпроводи с поглед надолу, по каменистата пътека. „Един, който е на прав път – мислеше си и се усмихваше в рижата си брада. – Може да изпратя след него и онзи нехранимайко, Ерос. Диването е опърничаво, обаче ще ме послуша, защото знае, че без моите стрели е нищо.”

Мъжът така и не можа да мигне цяла нощ. Гледаше странния вързоп, поглаждаше го, пръстите му се спираха върху кожените върви, които го пристягаха, но си спомняше даденото обещание и въпреки огромното си любопитство, се отказваше дори да го поразгърне, за да види какво е това нещо вътре, което по никакъв начин не приличаше на меч. Едва дочака утрото и още с първия полъх на Еос, се отправи към красивата, но неголяма постройка, която изпълняваше функцията на царски дворец.

Разгони овцете пред портата на каменната ограда, каза на стражниците, че носи на царицата вълшебен меч, изтърпя снизходителните им погледи и след известно време го въведоха във вътрешния двор, където го посрещна Ерина, седнала на малък, но изящен трон от тисово дърво. Скромните ѝ, но спретнати дрехи сякаш подчертаваха с контраста си изящната ѝ фигура и величието на ранга ѝ.

– Носиш вълшебен меч, Прияс? – кимна му тя и мъжът подаде неголемия вързоп.

– Така е, Ерина.

– И това е... меч? – тя огледа пакета и повдигна вежди. – Който може да порази сърце, без да го нарани?

Мъжът стисна зъби и кимна.

– Досега нито един кандидат не се е справял – промълви царицата, повъртя пакета в ръцете си, внимателно дръпна връвчиците и отгърна кожата.

В ръцете ѝ блесна най-невероятното колие, което някой бе виждал. Гледаха го без дъх. Ерина бавно прокара върха на пръстите си по миниатюрните фигурки, които разказваха цялата история на Фанус, по изящните детайли, по фините брънки, които ги прикрепваха.

– Ти ли си го направил? – едва промълви жената и вдигна поглед.

– Да – кимна Прияс.

Едновременно лъжеше и не лъжеше, защото, без да може сам да си го обясни, знаеше, че може да го направи отново. Сякаш докато бе наблюдавал Хефест и вихъра на божествения му чук, бе попил необходимото познание и умение.

– Не всеки истински меч е меч. Един меч може да представлява много неща –мъжът повтори думите на Хефест. – Мечовете не винаги могат да решат всичко.

Ерина се изправи, като държеше блестящото колие в ръцете си и изучаваше мъжа пред себе си.

– Комай ти единствен разбра какво бях казала... – приближи се близо до него, като се вглеждаше в лицето му – макар да изпълни поръчката по неочакван начин...

Някъде над тях, невидим сред облаците, Ерос обтягаше на златния си лък една специално изработена от Хефест стрела.

Тук няма разум

Сандо се събуди от юнашко думкане по вратата. Мъжки глас дрезгаво го викаше от двора. Изгрухтя сънено, обърна тежкото си, тромаво тяло на другата страна и погледна през джама. Все още беше нощ. Думкането и виковете продължаваха упорито и най-накрая достигнаха до съзнанието му, залутано някъде между алкохолното опиянение и махмурлука. Отметна завивката, клатушна се до седнало положение и се почеса по прокъсания потник. Надигна се, дотътри се до вратата и я отвори с такъв замах, с какъвто му идеше да я стовари връз главата на досадника. А досадникът се оказа Гьорето, който веднага откри словесен огън, от който Сандо нищо не можа да разбере, тъй като разказването и на най-незначителната случка костваше на Гьорето сериозно усилие както за подреждането на мислите си, така и за тяхното формулиране (а късно вечер – и за тяхното членоразделяне). „Мамка му и шебек! – помисли си Сандо – Веднъж да не го прибера до тях от кръчмата, и той ще се накваси като сюнгер!” Едрият мъж преодоля желанието си да навре Гьорето в кочината и постепенно започна да разбира, че дългучът срещу него не беше толкова къркан, колкото сащисан. Обясняваше нещо за някакви светлини в нивата отвъд рида. За момент понечи да се върне в постелята си, когато видя другите пияници от махалата да се мъкнат с шумна гълчава от кръчмата към края на селото. Навъси вежди, попощи мустаки, навлече анцуга и се измъкна на двора. Извърна се по посока на протегнатата, кокалеста ръка на Гьорето и подсвирна. В небето над долния край на махалата, наистина струяха виолетови и резедави лъчи.

– Млъкни, бре! – изгъгна по дългуча и се запъти към вратнята, а сетне, заедно с още няколко души, продължи по тясната, кална уличка.

Кривнаха между схлупените къщи, прегазиха шубрака по ниския хълм и когато го изкачиха, занемяха. В нивата пред тях, досущ като динен фенер без капаче, се беше облещила летяща чиния.

Командирът следеше операцията на триизмерния екран на борда на могъщия боен крайцер, който се намираше на геостационарна орбита и замислено мърдаше пипало. За първи път достигаха до тази планета. Твърде дълго бяха търсили следи от що-годе разумен живот, който можеше да бъде използван. След битката край Алдебаран, бордовият компютър на крайцера частично беше излязъл от строя, комуникационните модули – също и макар екипажът да успяваше да поддържа навигацията, не беше в състояние да изчисли обратната траектория до родната им планета. Единственият шанс беше да привлекат разумни същества с достатъчно развита електрико-ментална система и да ги вкарат в ступор чрез парализиращия лъч. После вече си беше работа на биокибернетиците да свържат мозъците им в обща изчислителна система. Командирът не разбираше от това и не искаше да разбира. Интересуваше го крайния резултат: да получи координатите, за да успеят да се върнат до познатите галактични области. Затова бе изпратил модул със съответната апаратура и група техници и десантчици, да парализират и уловят няколко разумни биологични единици, за да послужат като достатъчно мощен компютър. Според всички проучвания, този тип същества изглежда притежаваха необходимия умствен капацитет. На борда на кораба, командирът включи екрана и проучи обстановката край модула долу. Биологичните единици отвън бяха все още далеч и трябваше да изчака, да се приближат още малко, преди да нареди да се действа.

– Бах мааму! – Сандо придърпа долнището на анцуга си и пъхна ръце в джобовете.

– Аслъ... – съгласи се Гьорето.

– А бе, тия да не снимат филм нещо? – обади се някой.

– Бе ти откàчи ли? – измърмори друг. – Че ти доде некой диван чапраз у тойо пущиняк, филми да ти снима, та да ти праи оборот у кръчмата!

– Ба ли го... ми кво е тогава те туй, те?

– Дай да одим да видим?

– А-а-а, оди ти, язе и оттука моем да си киризим.

– Трайте бе, серсеми – провикна се Сандо, ама замлъкна, щото някой му подаде бутилка домашна; погледна я, отпи, предаде нататък и обърса мустаки. –  Туй ще да е некой вертолет, дето е фъркал много ниско, хакнал се е у дърветата и е изорал нивата. Я,  верно, да одим да видим... мое да са го закъсале, ората вътре.

– Ба... не мяза на вертолет...

– Ще да е нов модел, Гьоре, некоя нова технология – изгледа го едрият мъж – ама кво ли ти разбира на тебе кратуната от нови технологии!

Сандо потри брада и се заклатушка към светещата топка.

– Верно, га ли пак ше видим нещо таквози – рече някой, групата се развика куражлийската и се затътри след него.

Командирът навири антенки. Знаеше, че лъчът е по-ефективен от сравнително близко разстояние и затова изчакваше. Десантната група беше готова да се намеси, ако нещо се обърка, но досега нямаше такъв случай. Заповяда да включат енергийния щит, изчака биологичните единици отвън да се доближат още малко и по негов знак, операторите изстреляха парализиращия лъч.

– Кво беше тва бе, дееба! – викна Сандо, докато мъжете разтриваха челата си. – Абе, Геле, кво па си сипàл у ракията, дето ни я пробутà?

– Епа нищо не съм сипвàл... – измърмори кръчмарят. – Май тия нещо направѝха от вертолето...

– Нихната мама! – изрева някой. – Ние идем да им помагаме, а они ни светат с неква гадна ламба!

В следващия момент празната бутилка полетя и се строши в нещо като антена, като я откърти, а следващото шише тръгна от ръка на ръка.

– Май верно не си я магерил – избоботи Сандо.

– Аз кат ти казвам... – разпери ръце кръчмарят – да си имаме уважението!

Командирът изтръпна. За първи път се случваше лъчът да не порази противника. Такова нещо нямаше описано дори и в учебниците. Ефективността му беше такава, че въздействаше стопроцентово дори на елементарни форми на разум. На всичкото отгоре не беше очаквал физическо нападение; щитът можеше да спира високоенергийни лъчи, но не и твърда материя. Сега системата беше вън от строя. Извърна се към десантната група и избълва серия звуци. Вратата се отдръпна и десантчиците се плъзнаха напред. Бяха елитни бойци, срещу които съществата отсреща нямаха шанс. Щяха да ги парализират един по един с мобилните излъчватели.

– Ге-е-е... кви са тия, бе? Кат баяти охлюви! – изфъфли Гьорето.

– Абе, да не са верно некви марсианци? – попита някой.

– Ба ли ги – люшна се Сандо. – Нещо не ми аресват.

В този момент проблясна серия светкавици.

– Ай стига бе! Да не ни снимат? – обади се някой.

– Хах! Я, дружината, я се нахилете кат ората, да излезем убави – изкикоти се друг.

– Бе то добре, ама ми се замая главата от тия техни светкавици.

– Замаяла ти се е, оти си кекав – изсмя се Сандо. – Навремето, на изпращането на унуката на Дойчо Печеното, цела дамаджана опраих, и видео имаше, и пà нищо ми немà.

– Я-я-я, дай да си одим – викна някой. – Нема да се праиме на шашави по сред нощите.

– Ма то, верно, па и жената пà ше мърмори...

– Еми-и-и, то, мое и да сте прави – почеса се Сандо. – Аре, утре сабале ше додем да видим ква е хавата.

– Само тия охлюви да не додат у селото... – почеса се кръчмарят.

– Не бой са – разнесе се смях. – Нема да ти земат пърцуцата. Па и не видиш ли, че са вързани за оная машина, сигур не могат да мърдат надалече.

– Ма се пак, марсианци са това...

– Абее-е-е... ти ако знаеш какви таласъми е виждàла стрина Койна от горната ма'ала... чекай, да ти разправям – подвикна Гьорето и залитна.

– Ай стига с тия таласъми – подхвана го Сандо – въри тука, да та вода у вас, че инак пак ша ни разбуташ посред нощите.

Мъжете се извърнаха и се заклатушкаха обратно към селото.

Командирът беше втрещен. Бе подбрал мястото според всички правила на наръчника – малко поселение от биологични единици, които да бъдат привлечени от светлините им, но не беше очаквал такова поведение от тяхна страна. Модулът изчепваше енергията си и нямаше време да се предприема каквото и да било друго. Освен това, фактът, че лъчите не оказаха никакъв ефект означаваше, че биологичните единици, на които се бяха натъкнали, бяха на крайно примитивно ниво, въпреки едрите си размери. Очевидно нямаше смисъл да продължават да си губят времето на тази планета. „Тук няма разум”, сгърчи антенки командирът, разпореди връщане на модула и изключи екрана.

Изгубеният полет

Ива Касабова

~~~~~~~~~~~~~~~~

Ако трябваше някой да се сърди, то това право определено беше на дамата, прередена от трима нахалници, които почти вдигнаха скандал на продавачката, че трябва да се редят на опашка за нещо толкова обикновено като билети за полет, макар и специален. Атракционният полет се извършваше в открития космос, но поради черната му слава нямаше много желаещи и затова се осъществяваше веднъж годишно. При първия полет, организиран преди няколко години, хакер срина компютрите, което провали изстрелването, вторият път шегаджия се обади за бомба, на третият – богаташ забави старта с два часа и совалката едва не се разби при приземяването, поради буря, която организаторите се бяха надявали да избегнат. Затова от космическата компания решиха да обявяват датата едва три дни предварително, не се допускаха резервации и кандидатите трябваше да се редят на опашка за петдесетте места на борда на туристическата совалка. Само по себе си, реденето на опашка, както се е правело преди сто и петдесет години, беше своеобразна атракция за повечето хора, но за немалко кандидати беше изнервящо. Още повече, че понякога местата не достигаха и някои от желаещите трябваше да изчакат цяла година, за да погледнат земята с „очите на звездите”.

Ася изгледа напористите младежи с безразличие. Притесняваше се да пътува със самолет, кораб, летящо такси, с всичко, от което оставаше без земя под краката си, но този път се налагаше. Суетният ѝ шеф все мърмореше, че конкуренцията винаги била пред тях, въпреки че статистиките показваха друго. Беше му свикнала, макар да ѝ бе смешен, защото дори не ставаше въпрос за някакво сериозно списание, а за най-обикновен сайт за споделяне, в който хората да разказват своите впечатления от екскурзии, любовни истории, разводи и въобще всичко, което вълнуваше хората откакто свят светува. Обаче никой не споделяше нищо и Ася трябваше да измисля всякакви истории, които да привличат читатели и коментиращи, от което се определяше заплатата ѝ. Шефът си бе наумил, че разказ за пътуване в космоса би бил добро попадение и бе изпратил Ася и ако не искаше доказателства че се е качила на борда – билет, брошурки и сувенирите, които се полагаха само пасажерите – тя вероятно щеше да си измисли и тази история.

Когато дойде реда ѝ Ася с неохота плати, след което прозорчето на касата се хлопна.

– Съжалявам, местата свършиха – касиерката се усмихна със съчувствие на мъжа след нея – заповядайте догодина. Със сигурност ще имате късмет.

– Трябва да предупреждавате когато започнат да се изчерпват билетите, ако знаех, че няма повече места нямаше да допусна онези младоци да изпреварят всички – изсумтя той.

Ася намести чантата на рамото си и тръгна към терминала.

– Ако това пътуване не ви е спешно бих могъл да купя билета ви на тройна цена – спря я мъжът.

Ася го погледна и се замисли.

– Спешно ли вие? – усмихна се.

– Е, не, но бих се радвал да се кача сега.

– Бих ви дала билета си на драго сърце, но няма как да пропусна този полет тъй като е свързан с работата ми.

Мъжът въздъхна и отпусна рамене.

– Знаете ли – обади се Ася – ако обещаете да ми предоставите билета и сувенирите от полета, мога и да ви отстъпя мястото си. Разбирате ли, аз трябва да предоставя доказателства, че съм била на този полет, пък и името ми е на билета.

– О, никой няма да забележи. Виждат билета и минаваш – грейна мъжът – Ще ви го върна, заедно с всички сувенири плюс куп любителски снимки, обещавам.

Ася се поколеба за миг, след което подаде билета си на непознатия мъж.

– Разчитам само на честната ви дума...

– Бъдете спокойна, няма да ви злепоставя – усмихна се мъжът и се втурна към терминала.

Полетът обикновено траеше шест часа, а вече бяха изминали дванадесет. Ася бе научила, че на борда имало незначителна авария, която всеки момент щели да оправят, но въпреки това, закъснението беше огромно. Липсата на каквато и да било друга информация я изнервяше. Едновременно с това ѝ беше смешно: седеше на празните пейки в чакалнята и чакаше не някой, не нещо жизнено важно, а билет и сувенири, за да прикрие лъжата си. Минаваха й всякакви мисли през главата. Можеше да каже на шефа си, че билетите са свършили точно пред нея, но името ѝ бе вписано сред пътниците и една справка веднага би я разконспирирала. А това вероятно щеше да ѝ коства уволнение. „Какъв проблем само, а?”, усмихваше на себе си. Можеше да загине в орбита и това щеше да е по-добре, отколкото да се окаже лъжкиня, или пък пъзла, или пък че се скатава от работа.

– Чакате ли някого? – прекъсна я женски глас.

Ася се обърна и видя млада жена, който проверяваше информационните табла.

– Не... всъщност да – чакам совалката.

– Странно, за толкова години за първи път виждам посрещач.

– Така ли – усмихна се неловко Ася, та нали и тя не беше посрещач, просто си чакаше доказателствата.

– Ами да, не е нищо кой знае какво, най-обикновен полет.

– Е, все пак закъснява значително, никой ли не се притеснява?

– Това е просто малка авария, скоро ще я оправят. Защо не се приберете у дома да си починете? Ако ми кажете името на вашия човек ще му предам чрез таблото да ви се обади веднага щом кацнат.

– Не, не, няма нужда, ще почакам. Приятно е усещането да чакаш някого.

Ася не знаеше името на мъжа, нямаше време да се запознаят, а и тя не държеше особено. Разбира се, че нямаше нищо приятно в това да чакаш, при това непознат, но се беше впуснала в тази авантюра и се налагаше да изтърпи, докато се оправят нещата. Всъщност отдавна никой за нищо и никого не чакаше. Технологиите се грижеха всичко да става светкавично. Чакането беше най-ужасното чувство на света, най-загубеното време, най-бавно минаващите минути, за часове да не говорим. „Приятно е усещането да чакаш някого”, повтори си Ася и се усмихна. Нищо чудно че измисляше най-четените и коментирани „човешки истории”.

Изминаха още четири часа. Ася се опасяваше, че полетът може и да не се върне. Ами ако се разбие при кацането? Ами ако всички загинат? Ами ако просто се е изгубил някъде в космоса? Изведнъж изтръпна: личният ѝ идентификационен код се водеше в регистрите на полета и ако се случеше нещо фатално, щеше да е мъртва за света. Дори и ДНК тест нямаше да може да си направи, за да докаже, че е жива. Нима вече се бе превърнала в призрак, а все още не знае? Въздъхна, дори не можеше да се обади на някой за съвет, та нали е в космоса?

Изминаха още два часа. Ася седеше в чакалнята сама и нямаше сили за нищо, дори и за историите, които си измисляше, за да отбие времето.

Събуди се от необичайна глъчка. Беше заспала на пейката. Хората шумяха около нея. Разтърка очи и разпозна сред групата тримата младежи, които я бяха прередили. Разбра, че са се приземили успешно. Скочи на крака, огледа се и забеляза мъжа, който също я видя и се приближи към нея.

– Благодаря ви много, беше вълнуващо преживяване, макар и малко страшничко – усмихна се той. – Няма да забравя какво направихте за мен.

– Радвам се, че всичко свърши благополучно – въздъхна Ася – разтревожих се.

– О! Много сте мила – изненада се мъжа – за първи път някой се тревожи за мен.

Ася се смути. Та тя през цялото време се тревожеше за себе си. Изведнъж осъзна защо хората не разказват своите човешки истории: такива просто нямаше. Тя умееше да ги пише, защото й се искаше да има такива отношения, такива преживявания и емоции, но те липсваха  дори и у нея и затова ги измисляше.

– О, моля ви, не ми благодарете, май повече се тревожих за себе си. – въздъхна горчиво.

– Натъжихте се? Не се притеснявайте. Надявам се да се успокоите ако ви кажа, че и аз повече се тревожих за себе си, отколкото за вас и даденото обещание. Тъжно нали? – мъжът въздъхна на свой ред и седна до нея. – Може ли да ви изпратя до вас? Наистина съм ви благодарен, че ми преотстъпихте билета си... ще ви разкажа за патилата ни там горе...

– Направих го заради себе си – усмихна се Ася – не обичам да летя. Всъщност само разказвам човешки истории в един сайт, а пътуването би било добра тема.

– Да тръгваме, ще ви покажа снимките – мъжът я хвана за ръка. – Хайде усмихнете се, колкото и рядко се случва, ето че самите ние създадохме една човешка история... или поне началото...

Пространствено-времевият континуум и златната ябълка

– Чакай, чакай! Не можеш да ме изядеш току така – каза юнакът и отхапа от хот-дога си.

Драконът не можеше да повярва на ушите си и от изненада чак димът спря да излиза от ноздрите му. Извъртя глава и изгледа момъка с жълтото си око.

– И защо да не мога? – скалите потрепераха от гласа му.

– Времето не позволява – мляскаше момчето, като стискаше под мишница дървен меч.

В първия момент, на огромния дракон – пазителят на златната ябълка – му се прищя да го разкъса с масивните си зъби, но безумната дързост на това странно човече, изтупано в марков анцуг, му стана интересна.

– Да не мислиш, че ще ме уплашиш с този дървен меч?

– О, не, но ти си дракон и ми трябва меч. Да не искаш да мъкна по тези чукари някакво желязо?

– Хм... и какво общо има времето? – изсмя се чудовището и се излегна, като продължаваше да го наблюдава. – Аз вече изядох двамата ти братя и времето не ми попречи.

Младежът нещо се замисли, но след малко отвърна:

– В новогодишната баница ни се падна, че с братята ми ще изкараме лятна почивка на Ибиза, а лятото наближава. Като се върнем, можеш да ме ядеш, обаче сега не става.

Драконът се надигна и му се стори, че чак роговете му се изпружиха от изненада.

– Като ти разпоря шкембето, никъде няма да ходиш – присви очи.

– Нищо не схващаш – въздъхна младежът, натика в устата си последния залък и избърса с палец кетчупа от ъгълчетата на устните си. – Ифпаднаха ми ени пауи и уеше напуафих уезеувации – изфъфли с пълна уста, но като видя, че драконът не разбираше за какво му говори, преглътна и додаде: – Виж сега, получих сума, която точно ще стигне за екскурзия и на трима ни. В наши дни това си е цяло чудо, което доказва, че късметите от баницата са верни. Та, вече резервирах хотел, купих билети, така че не ми се прави на интересен.

– Абе, какви билети, каква почивка! Нали изядох онези двама хаймани, братята ти, дето също ми досаждаха? – ядоса се драконът и избълва огън.

– Я се стегни! – кресна младежът. – Ще ми опърлиш косата! Няма значение какво и кого си ял – продължи да вика. – Ти живееш в друга приказка, а в тази, тук, не съществуваш. Няма как да промениш времето и събитията в приказка, която не е твоята, така че си събирай гнидавите люспи и се омитай.

– Как така в друга приказка... – хлъцна звярът и се задави от собствения си дим.

– Ами ей така – отвърна момчето, хвана меча и се почеса с дървения връх между плешките. – Не знам, какви си ги дробил напоследък, ама нещо се е оплескало с пространствено-времевия континуум.

– Пространствено-времеви ко... к’во?

– Пространствено-времеви континуум – повтори. – Потърси в Гугъл. Така или иначе, всички знаят, че дракони не съществуват. Теб и твоите подобни може и да ви има в някой друг свят, ама в нашия ви няма.

– Е, как да ни няма? Ей ме на, нали съм тук?

– Абе ти си тук, ама я се огледай. Това прилича ли ти на твоя свят? – разпери ръце младежът.

– Хм... вярно че беше по-зелено наоколо... – огледа се драконът.

– А-а-а, ще се сети-и-иш... – поклати глава юнакът. – По-зелено е било, защото в твоя свят не е имало нито индустрия, нито промишленост, нито химия. То, като гледам и твоята ябълка, все е взела-дала – посочи дръвчето зад дракона, на чиито клони се кипреше един-единствен, малък, златен плод.

Той извърна глава.

– Я ми кажи – продължи момъкът – не ти ли се струва, че допреди време и това дърво е било по-кичесто?

– Ами-и-и... – драконът повдигна задна лапа и се задръгна по ухото – като че ли... хм... сега, като ми обърна внимание...

– О, със сигурност е било по-разлистено – отсече момъкът. – Ама ти не се безпокой, това е нормално. При цялата тази химия във въздуха и водата, няма как да е иначе. Да не говорим че... я да видя?

Младежът се приближи към ябълката. Драконът се наежи, но юнакът го скастри:

– Не ми се репчи, защото май и златната ти ябълка е генномодифицирана. Ха-ха... резил! И цялата е с евтини пайети – младежът се тресеше от смях. – Ще ме умориш, драконе-е-е... и ти ми пазиш съкровище, разбир’ш ли!

В следващият момент момъкът го изгледа с присвити очи.

– А тя дали изобщо е златна или е само позлатена?

– Как така – позлатена! – драконът започна да се вбесява.

– Ами като я гледам... не за друго, ама ако е менте, само да те надушат данъчните, ще ти одерат люспите, ще ги продадат за сувенири, теб ще те нарежат на парчета и ще те опекат на собствения ти огън. Ако си мислиш, че ти си дракон, не си ги видял те на какво приличат!

– Само да посмеят!

– О, ще посмеят, и още как! Само че преди това колко документи ще трябва да попълниш и обяснения да даваш... и пак ще си щастливец, ако се разминеш с глоба, че може и в пандиза да те тикнат – юнакът се замисли и додаде: – Или в цирка, да полагаш общественополезен труд. И не си мисли, че ще се справиш с тях. Нямаш представа колко са лакоми данъчните и какви зъби имат.

– Но аз само я пазя, не съм й правил нищо – заоправдава се драконът.

– Хич няма и да те питат. Така де, държавата трябва да върже бюджета и въобще не им пука, на данъчните, кой е крив и кой е прав; гепят ли те, спукана ти е работата.

– Толкова ли е страшно? – подви опашка драконът.

Младежът се замисли.

– Чакай малко – проговори след миг. – Мога да ти помогна и да те измъкна от тази каша. Ще взема златната ябълка и ще я скрия – приближи се към звяра и доверително му обясни: – Така де, ако видят това менте, ще си търсят виновник, а ако не го видят, с тяхната бумащина, най-вероятно изобщо няма да разберат, че тук е трябвало да има златна ябълка. А ти си обирай крушите и се омитай обратно в твоя си свят.

Юнакът откъсна бляскавия плод под стъписания поглед на дракона.

– Хайде, хайде – внимателно го потупа по лапата, с нокти, колкото китката му. –Такова голямо гущерче, пък да плаче! Бягай, докато не са се появили разни инспектори.

 Пъхна ябълката в джоба си и тръгна обратно.

– И да оправиш пространствено-времевия континуум, че да не стават повече такива каши! – подвикна му през рамо.

Звярът блъвна облаче дим, подръгна си другото ухо, тъжно погледна опустялото дърво и унило се затътри сред скалите. Толкова години вярна служба бяха отишли на вятъра. Не му харесваше тази приказка! Трябваше да си намери своята и да оправи това... забрави му името... което някак беше объркал, без да разбере как и кога.

„Глупаво добиче – мислеше си в това време юнакът. – Върза се като новобранец! Да не може да различи пайети от кристали „Сваровски” – и тихо се изсмя под нос. – Дори не разбра, че нямам братя. Кой знае кого е ял. Сигурно някакви местни тарикатчета. Във всеки случай, като шитна тази ябълка, ще ми стигне за едно страхотно лято на Ибиза”.

Когато се събуди, младежът се пресегна да се порадва на придобивката си, но напипа единствено будилника. Разтърка очи и се огледа. Беше си вкъщи. Нямаше никаква златна ябълка. „Странен сън – разсмя се – макар че щеше да е страхотно, ако беше истина.” Измъкна се от леглото, навлече дрехи и се отправи към балкона, да види какво е времето навън, но балкон нямаше. Пред очите му се бе ширнала тучна ливада, по която се извисяваха величествени дървета с най-различни скъпоценни плодове. Това, което истински го смая обаче, бяха десетки дракони, най-различни по вид и големина, които се разхождаха, летяха или се боричкаха.

– Здравей отново – дочу някъде над себе си ехиден смях. – Не вярвах, че ще се срещнем толкова скоро.

Беше неговият звяр. Той запречи с опашка входа на апартамента, или това, което трябваше да бъде неговия апартамент, и го изгледа хищно. Юнакът бавно заотстъпва по ливадата. Струваше му се, че дим се издигаше дори от ушите на звяра.

– Добре ме метна – продължи той с тих, гъргорещ глас – но сега сме в моята приказка и тук няма нито индустрия, нито промишленост, нито химия. Да не говорим за данъчни.

Младежът видя като на забавен кадър как онова, което трябваше да е неговият дом, се превърна в скала, как пастта на чудовището се раззина и струя нажежена жупел полетя към него. В следващият миг младежът търчеше презглава, тупаше дъното на пламналия си анцуг и чуваше зад себе си грохота от скоковете на дракона, който раздираше с рева си въздуха: 

– И да ти кажа, оправих онзи континуум. От моята приказка вече няма измъкване!

Възход

Макар да няма общо с разкази, вчера, сякаш от нищото, без да съм го мислил изобщо, се появи един стих, който реших, че си заслужава да запиша и публикувам. Със сигурност е далеч от съвършенството, но - ето го:
~~~
Възход

Човек ще се превърне
единствено в това,
което сам приеме
за собствена съдба.
Творец самият той е -
греховен или свят,
сам себе си избира
за нищ или богат.

И както тази кал
под нашите нозе
с трева ще се покрие
и ще роди цветя,
така и хората
със будни умове
ще стигнат обичта -
ще бъдат богове.

Филип Данчев

Огледалото на вечността

Мъжът се озърташе. Огънят в масивната камина не успяваше да освети докрай каменната зала, която му се струваше огромна. Беше се оказал в пространство на сенки; изтъкано от трепетливите, червеникаво-оранжеви сенки на пламъците, вплетени с неподвижните, сивкаво-черни сенки на голи колонади и пустеещи ниши. По-нататък беше мрак. Не разбираше как се бе озовал тук, в тази напълно празна зала с голи стени без орнаменти; само студени камъни, сякаш споени от времето.

– Седни!

Мъжът подскочи и сърцето му пропусна удар. Не виждаше никого, но край камината се бяха появили два каменни трона.

– Седни – прокънтяха отново стените.

Положи усилие, протътри крака, стигна до едното кресло и внимателно приседна на края му.

– Хм-м-м... – затъркаля се гъгнив тътен – и така ли мислиш да я караш?

– Н-н-е разбирам...

– Не разбирал! – изсмя се гласът. – Къде мислиш, че се намираш?

Не отговори, но в този глас имаше някаква позната нотка. Не можеше да каже откъде идваше това чувство, но...

– Теб питам! – отекна ехото под свода, чезнещ някъде в тъмнината.

– Не знам – отвърна и се озърна отново.

– Не гледай с очите си, а се остави на чувствата. Как го усещаш това място?

Мъжът се намести и реши, че ще бъде по-добре да се подчини. Затвори очи и се заслуша в глухотата на тишината.

– Не знам, но някак... познато? – сам се изненада от думите си.

– Значи имаме напредък – в гласа звънна нотка на доволство. – Хайде опитай отново.

Продължи да извръща глава в различни посоки, като се опитваше да долови нещо, без да знае какво.

– Студено е. Огънят... огънят не топли.

– Правилно – смехът се търкаляше между колоните и ги блъскаше, сякаш искаше да ги срути. – Добре, много добре.

– Кой си ти? – кресна мъжът, отвори очи и подпря юмруци на каменните облегалки. – Писна ми! Покажи се!

Първоначално тишината сякаш се вплътни, замря мъртвешки, но след малко нещо сякаш се раздвижи. Първо бе усещане, последва полъх, едва прошушна плат, тихо проскърцаха стъпки. Чернотата в далечният ъгъл се размърда, бавно се открои тъмно петно, придобиващо все по-сивкави очертания, оформи се силует, сенките на пламъците го близнаха, започнаха да играят по него докато се приближаваше и до съседното кресло се изправи фигура, обвита в плащ с качулка.

– Толкова ли не се сещаш кой съм?

Някъде беше чувал този глас, но не можеше да си спомни нито къде, нито кога. Опитваше се да зърне лицето, но мяркаше само отблясъците от очите. Фигурата вдигна ръце, отмести назад качулката под която се показа изпъстрено с бръчки лице и побелялата коса. Познато му беше, знаеше, че го бе виждал някъде, но продължаваше да не може да...

– Не може да бъде! – прошепна мъжът и скочи. – То-това... това съм аз, т.е. ти... аз съм ти или...

Старецът пред него се усмихна криво.

– Очаквах, че ще си по-съобразителен – проехтя гласът му. – Сядай!

Настани се на съседното кресло.

– И как я мислиш да я караш?

– Кой си ти? Къде съм?

– Аз съм твоето Аз след години, а това е твоят живот.

– Не разбирам.

– Не ме и учудва – измърмори. – Така си се затворил, че си затъпял повече, отколкото предполагах.

– Обясни ми.

– Какво да ти обяснявам... – въздъхна старецът – какво правиш с живота си? Така ли мислиш да си стоиш сам, вкъщи, без приятели, без да се срещаш с някого, без да вършиш нищо, освен да ходиш на някаква работа, която ти е втръснала, където стоиш затворен в една канцелария и също не виждаш никого?

– А какво да правя? – окопити се мъжът. – Ако ти наистина си моето Аз, би трябвало да знаеш, че опитвах какво ли не, обаче все удрях на камък?

– На камък – повтори сякаш на себе си възрастният и се огледа наоколо: – Виждам. И затова реши, че повече няма смисъл да опитваш?

Отново втренчи поглед в него.

– А какво стана с твоето момиче?

– Какво да стане? – сви рамене мъжът. – Знаеш, че ме заряза. Не успях да й подсигуря нормален живот и тя си тръгна.

– И си мислиш, че е заради това? – въздъхна старецът и почеса брадата си. – А с предишните? И с тях ли се раздели заради това?

– С някои. Другите просто... – махна с ръка, но се наведе напред – ама ти какво си ме заразпитвал? Като си моето Аз, значи би трябвало да знаеш какво е положението и всичко, което ми се струпа, колко се борех и как нещата все се проваляха! И, въобще, ще ми кажеш ли най-накрая къде съм и какво става тук изобщо?

Старецът поклати глава, докато очите му го изучаваха, сетне се отпусна и се загледа в огъня.

– Аз съм твоето Аз в настоящото ти бъдеще – промълви бавно – а това е твоята настояща вечност. Ще рече, че така, както живееш сега, това е вечността, която те очаква в бъдеще. Сам си я създал.

– Но как? – преглътна мъжът, макар че се досещаше за отговора.

– С начина, по който живееш сега. Затворен и ядосан на всички. Светът ти е крив и предпочиташ да седиш вкъщи, пред компютъра, отколкото да опиташ да си намериш по-добра работа, или да потърсиш начин да продължиш по пътя на мечтите си, или... въобще, да си размърдаш задника – свъси вежди. – Имал си немалко ядове, но да не мислиш, че няма хора, които да са преживяли далеч по-тежки неща? Или си мислиш, че всички останали си живеят живота, а само ти отнасяш гадостите?

– И какво искаш да направя? – подпря длани на колената си. – Да продължавам да си бъхтам главата в стената? Не виждаш ли, че всичките ми мечти удариха на камък...

– Пак този камък...

– ...че цял живот бачках като вол какво ли не? И за какво? Нещо да постигнах? Какъв беше смисълът?

– Кой искаш да ти каже какъв е смисълът, ако сам не можеш да го откриеш? Мен ли питаш? – гласът на стареца прогърмя в залата. – Та нали аз съм ти, защо не попиташ себе си? Как искаш аз да знам? Казваш, че жените те оставят, защото не можеш да им подсигуриш нормален живот и си вярваш! А замислял ли си се, че поне някои може да са те оставяли, не заради липсата на условия, а заради това, че не виждат у теб хъс за живот? Толкова ли не можеш да разбереш, че много по-важно от материалните условия, в които се намираш, е именно волята ти за живот? Или си мислиш, че е много приятно за една жена да те гледа, как тътриш чехли из къщи и се почесваш, докато мрънкаш? И вместо да се вземеш в ръце и да я върнеш, си седиш сам! Не разбираш ли, че ако не намериш нещо, което да те движи, което да те крепи, ако не намериш начин да се радваш на живота си, той ще ти става все по-горчив?

– А ти не разбираш ли, че се уморих да копая залудо, да хвърлям усилия на вятъра и в резултат да оставам все с празни ръце? Пак те питам, какво искаш да направя?

– Ами докато го гледаш така, все ще си с празни ръце. Питаше какво е това място и какво става? Животът ти е огледало на начина, по който живееш, а това тук е твоята вечност! Виж я добре. Искаш ли да я живееш? Вечно? Знаеш ли какво е да си сам в полумрак, сред тези голи стени?

Мъжът се сепна.

– Искаш да кажеш, че това е животът след смъртта? – стигнаха до него думите.

– Това е твоят живот след твоята смърт към настоящия момент от твоя живот. Това е отражението на вечността, която те чака, ако не промениш нещо. И, мамка му, ще го промениш! – надигна се старецът. – Не знам как и не ме интересува, защото аз съм твоето Аз, което заради теб живее тази твоя вечност сред тези камъни в глуха самота.

Старецът го сграбчи, вдигна го и го запокити към стената. Миг преди да се блъсне в масивните камъни, в една пролука проблясна светлина, разшири се и мъжът прелетя през нея.

– Стойте спокойно – дочу женски глас.

– Къде съм?

– В болницата. Паднали сте, ударили сте си главата, но всичко е наред. Лекарят ще ви прегледа отново и може още днес да ви изпишем – каза сестрата, докато се суетеше наоколо. – Дрехите са ви на шкафчето.

Погледът му беше ясен, умът – бистър, нямаше болка. Размърда се и се огледа. През прозореца видя небето, изпъстрено с ефирни облаци.

– Хубаво е огледалото, но трябва да го почистя – измърмори.

– Моля? Тук няма огледало.

– Ще намеря начин да почистя отражението – усмихна се.

Изчака сестрата да излезе, пресегна се към дрехите си и въздъхна, когато намери телефона си. „Ще излъскам цялото огледало и ще започна още сега”, мислеше, докато набираше номера на приятелката си. Имаше да ѝ казва много неща.