Огледалото на вечността

Мъжът се озърташе. Огънят в масивната камина не успяваше да освети докрай каменната зала, която му се струваше огромна. Беше се оказал в пространство на сенки; изтъкано от трепетливите, червеникаво-оранжеви сенки на пламъците, вплетени с неподвижните, сивкаво-черни сенки на голи колонади и пустеещи ниши. По-нататък беше мрак. Не разбираше как се бе озовал тук, в тази напълно празна зала с голи стени без орнаменти; само студени камъни, сякаш споени от времето.

– Седни!

Мъжът подскочи и сърцето му пропусна удар. Не виждаше никого, но край камината се бяха появили два каменни трона.

– Седни – прокънтяха отново стените.

Положи усилие, протътри крака, стигна до едното кресло и внимателно приседна на края му.

– Хм-м-м... – затъркаля се гъгнив тътен – и така ли мислиш да я караш?

– Н-н-е разбирам...

– Не разбирал! – изсмя се гласът. – Къде мислиш, че се намираш?

Не отговори, но в този глас имаше някаква позната нотка. Не можеше да каже откъде идваше това чувство, но...

– Теб питам! – отекна ехото под свода, чезнещ някъде в тъмнината.

– Не знам – отвърна и се озърна отново.

– Не гледай с очите си, а се остави на чувствата. Как го усещаш това място?

Мъжът се намести и реши, че ще бъде по-добре да се подчини. Затвори очи и се заслуша в глухотата на тишината.

– Не знам, но някак... познато? – сам се изненада от думите си.

– Значи имаме напредък – в гласа звънна нотка на доволство. – Хайде опитай отново.

Продължи да извръща глава в различни посоки, като се опитваше да долови нещо, без да знае какво.

– Студено е. Огънят... огънят не топли.

– Правилно – смехът се търкаляше между колоните и ги блъскаше, сякаш искаше да ги срути. – Добре, много добре.

– Кой си ти? – кресна мъжът, отвори очи и подпря юмруци на каменните облегалки. – Писна ми! Покажи се!

Първоначално тишината сякаш се вплътни, замря мъртвешки, но след малко нещо сякаш се раздвижи. Първо бе усещане, последва полъх, едва прошушна плат, тихо проскърцаха стъпки. Чернотата в далечният ъгъл се размърда, бавно се открои тъмно петно, придобиващо все по-сивкави очертания, оформи се силует, сенките на пламъците го близнаха, започнаха да играят по него докато се приближаваше и до съседното кресло се изправи фигура, обвита в плащ с качулка.

– Толкова ли не се сещаш кой съм?

Някъде беше чувал този глас, но не можеше да си спомни нито къде, нито кога. Опитваше се да зърне лицето, но мяркаше само отблясъците от очите. Фигурата вдигна ръце, отмести назад качулката под която се показа изпъстрено с бръчки лице и побелялата коса. Познато му беше, знаеше, че го бе виждал някъде, но продължаваше да не може да...

– Не може да бъде! – прошепна мъжът и скочи. – То-това... това съм аз, т.е. ти... аз съм ти или...

Старецът пред него се усмихна криво.

– Очаквах, че ще си по-съобразителен – проехтя гласът му. – Сядай!

Настани се на съседното кресло.

– И как я мислиш да я караш?

– Кой си ти? Къде съм?

– Аз съм твоето Аз след години, а това е твоят живот.

– Не разбирам.

– Не ме и учудва – измърмори. – Така си се затворил, че си затъпял повече, отколкото предполагах.

– Обясни ми.

– Какво да ти обяснявам... – въздъхна старецът – какво правиш с живота си? Така ли мислиш да си стоиш сам, вкъщи, без приятели, без да се срещаш с някого, без да вършиш нищо, освен да ходиш на някаква работа, която ти е втръснала, където стоиш затворен в една канцелария и също не виждаш никого?

– А какво да правя? – окопити се мъжът. – Ако ти наистина си моето Аз, би трябвало да знаеш, че опитвах какво ли не, обаче все удрях на камък?

– На камък – повтори сякаш на себе си възрастният и се огледа наоколо: – Виждам. И затова реши, че повече няма смисъл да опитваш?

Отново втренчи поглед в него.

– А какво стана с твоето момиче?

– Какво да стане? – сви рамене мъжът. – Знаеш, че ме заряза. Не успях да й подсигуря нормален живот и тя си тръгна.

– И си мислиш, че е заради това? – въздъхна старецът и почеса брадата си. – А с предишните? И с тях ли се раздели заради това?

– С някои. Другите просто... – махна с ръка, но се наведе напред – ама ти какво си ме заразпитвал? Като си моето Аз, значи би трябвало да знаеш какво е положението и всичко, което ми се струпа, колко се борех и как нещата все се проваляха! И, въобще, ще ми кажеш ли най-накрая къде съм и какво става тук изобщо?

Старецът поклати глава, докато очите му го изучаваха, сетне се отпусна и се загледа в огъня.

– Аз съм твоето Аз в настоящото ти бъдеще – промълви бавно – а това е твоята настояща вечност. Ще рече, че така, както живееш сега, това е вечността, която те очаква в бъдеще. Сам си я създал.

– Но как? – преглътна мъжът, макар че се досещаше за отговора.

– С начина, по който живееш сега. Затворен и ядосан на всички. Светът ти е крив и предпочиташ да седиш вкъщи, пред компютъра, отколкото да опиташ да си намериш по-добра работа, или да потърсиш начин да продължиш по пътя на мечтите си, или... въобще, да си размърдаш задника – свъси вежди. – Имал си немалко ядове, но да не мислиш, че няма хора, които да са преживяли далеч по-тежки неща? Или си мислиш, че всички останали си живеят живота, а само ти отнасяш гадостите?

– И какво искаш да направя? – подпря длани на колената си. – Да продължавам да си бъхтам главата в стената? Не виждаш ли, че всичките ми мечти удариха на камък...

– Пак този камък...

– ...че цял живот бачках като вол какво ли не? И за какво? Нещо да постигнах? Какъв беше смисълът?

– Кой искаш да ти каже какъв е смисълът, ако сам не можеш да го откриеш? Мен ли питаш? – гласът на стареца прогърмя в залата. – Та нали аз съм ти, защо не попиташ себе си? Как искаш аз да знам? Казваш, че жените те оставят, защото не можеш да им подсигуриш нормален живот и си вярваш! А замислял ли си се, че поне някои може да са те оставяли, не заради липсата на условия, а заради това, че не виждат у теб хъс за живот? Толкова ли не можеш да разбереш, че много по-важно от материалните условия, в които се намираш, е именно волята ти за живот? Или си мислиш, че е много приятно за една жена да те гледа, как тътриш чехли из къщи и се почесваш, докато мрънкаш? И вместо да се вземеш в ръце и да я върнеш, си седиш сам! Не разбираш ли, че ако не намериш нещо, което да те движи, което да те крепи, ако не намериш начин да се радваш на живота си, той ще ти става все по-горчив?

– А ти не разбираш ли, че се уморих да копая залудо, да хвърлям усилия на вятъра и в резултат да оставам все с празни ръце? Пак те питам, какво искаш да направя?

– Ами докато го гледаш така, все ще си с празни ръце. Питаше какво е това място и какво става? Животът ти е огледало на начина, по който живееш, а това тук е твоята вечност! Виж я добре. Искаш ли да я живееш? Вечно? Знаеш ли какво е да си сам в полумрак, сред тези голи стени?

Мъжът се сепна.

– Искаш да кажеш, че това е животът след смъртта? – стигнаха до него думите.

– Това е твоят живот след твоята смърт към настоящия момент от твоя живот. Това е отражението на вечността, която те чака, ако не промениш нещо. И, мамка му, ще го промениш! – надигна се старецът. – Не знам как и не ме интересува, защото аз съм твоето Аз, което заради теб живее тази твоя вечност сред тези камъни в глуха самота.

Старецът го сграбчи, вдигна го и го запокити към стената. Миг преди да се блъсне в масивните камъни, в една пролука проблясна светлина, разшири се и мъжът прелетя през нея.

– Стойте спокойно – дочу женски глас.

– Къде съм?

– В болницата. Паднали сте, ударили сте си главата, но всичко е наред. Лекарят ще ви прегледа отново и може още днес да ви изпишем – каза сестрата, докато се суетеше наоколо. – Дрехите са ви на шкафчето.

Погледът му беше ясен, умът – бистър, нямаше болка. Размърда се и се огледа. През прозореца видя небето, изпъстрено с ефирни облаци.

– Хубаво е огледалото, но трябва да го почистя – измърмори.

– Моля? Тук няма огледало.

– Ще намеря начин да почистя отражението – усмихна се.

Изчака сестрата да излезе, пресегна се към дрехите си и въздъхна, когато намери телефона си. „Ще излъскам цялото огледало и ще започна още сега”, мислеше, докато набираше номера на приятелката си. Имаше да ѝ казва много неща.