Билкарката

По идея на Мария Янакиева

Нож се вади по много начини...

Имало едно време в едно далечно царство, зад девет планини в десета...

– Мани я, Лудата! – изсумтя Улфберт, без да обръща внимание на Ото, който продължаваше да се хили след дрипавата, попригърбена жена, преметнала на рамо малка избъсана торба, с която не се разделяше.

Тромавият ковач се суетеше в работилницата си, колкото да се убеди, че всичко бе на мястото си. Беше се развиделило и под розовеещите облаци свежият въздух бе изпълнен с аромат на сено, тор и хвойна; разнасяше се шум от скърцащи порти, кудкудякане, хрускане на камъчета по калдъръма на криволичещата между къщурките улица.

– А! Дреме ми за нея – подвикна длъгнестият, съсухрен Ото и побутна периферията на качулатата си шапка. – Ама й се чудя коя чавка й е изпила мозъка, та все по чукарите драпа сам-сама. Няма ден, дето да не хукне по баирите, да мъкне всякакви треви. Дори и в неделя!

Улфберт се спря и поглади късо подстриганата си брада.

– Малко е улава, верно, ама си разбира от работата. Всеки, когото е хванала да цери, е оздравял. Лани излекува и големя син, когато го беше хванала треска. Нека прави каквото си знае. Не пречи на никого.

– Абе тя не пречи, ама попът сериозно се е заканил да я анатемоса, особено откак спря да се вясва в черквата – подпря се на паянтовата ограда Ото, но веднага се поизправи, когато вратата на къщата се хлопна и дочу познати стъпки по разкаляната пътека.

– Тебе трябва да те анатемоса попът – изръмжа Улрике. – От сутринта миришеш на бъчва! Улфберт, хайде, по-бързо, че ако изпуснем службата, аз ще те анатемосам!

– Брех, ама си се лъснала! – ухили се пак Ото, Улрике попридърпа отеснелия си сукман, хвана Улфберт под ръка и тримата последваха съседите от махалата, които вървяха надолу към черквата.

Както всяка неделя, хората от затънтеното село стоически изчакаха с вглъбен вид да завърши литургията, като незабележимо подхвърляха погледи, за да видят дали някой се е натъкмил с дреха, различна от опърпаните вехтории, носени от всички, има ли някой, който не е дошъл и други подобни дреболии, които почти изчерпваха любопитството им към света и им даваха теми за разговор по седенките и в таверната. След като дребничкият свещеник приключи службата, граквайки едно последно „Амин!”, стотината души излязоха с облекчение и глъчка на чист въздух, бъбрейки на малкия площад под топлите лъчи, преди да се отправят по къщите си, когато се разнесе тропот от препускащи коне. Извърнаха се, колкото да видят двама ездачи в униформата на гвардията на херцог Ранулф. Единият от гвардейците приближи коня си към утихналата тълпа, намести шлема си и без да слиза от седлото, се провикна:

– Има ли във вашето село лекар?

Никой от примигващите хора не наруши тишината и мъжът додаде:

– Негово благородие херцог Ранулф търси лекар и дава награда от петдесет жълтици на онзи, който успее да излекува дъщеря му.

Този път тих шепот пропълзя сред хората.

– Н-н-няма ли лечители сред свитата на Негово благородие? – обади се един мъж, но веднага се сви пред муцуната на приближилия се кон.

– Не ти е работа да знаеш! – изръмжа гвардеецът и пръстите на ръката му се стегнаха около дръжката на втъкнатия в ножницата меч. – От околните села казаха, че тук има лечител, който може да свърши работа. Кой е и къде е?

Хората се спогледаха колебливо, но след като под все по-навъсения поглед на конника някой спомена името на Гудрун, започнаха един през друг да обясняват, че това ще да е само Лудата, която обикаля горите за билки и прави отвари.

– Никой не знае къде ходи... обикаля по чукарите... живее сама... прибира се в селото чак привечер...

Войникът разпореди да му я доведат веднага щом се върне, обърна коня си и гвардейците се отправиха към таверната в отсрещния край на площада.

***

– Лоша работа – измърмори Улфберт. – Да те викат в замъка... не бих искал да съм на нейно място.

– Давал цели петдесет жълтици. Да го видя, няма да го повярвам.

– Ако я излекува, Ото. Ами ако не успее?

Крачеха умислени обратно към къщите си в края на селото.

– Що не вземе принцесата да пукне още днес, преди да откарат Лудата? – избухна длъгнестият мъж. – Таман и Ранулф да види какво е да ти е гадно!

– Ото! – сгълча го Улрике. – Тя е все още дете. Няма вина за това, че херцогът е животно.

Тишината над селцето беше гъста дори и за неделен ден. Въпреки хубавото време хората бързаха да се приберат по къщите си и скоро единствено по дворовете се мяркаше по някоя фигура.

– Мен ако питаш, хич няма какво да пращаме Лудата – продължи да мърмори длъгнестият мъж.

– Така или иначе, теб никой не те пита – стрелна го изпод вежди жената. – Ако никой не я изпрати при ония двамата главорези в таверната, те ще си отидат и ще се върнат с цяла войска.

Ото направи кисела физиономия.

– Заради тях, вместо да се съберем да ударим по едно пиво следобед, ще трябва да си висим по къщите.

– Това е единственото, което те интересува. Да не си си помислил да идваш у дома.

– Пази, Боже, да дойда у вас, та да ти търпя мърморенето!

– Улрике! – Улфберт възпря жена си, посегнала да цапне длъгнестия мъж, който отскочи ухилен. – Хайде стига си му се връзвала пък ти! Видим ли билкарката, ще й кажа. Довечера вероятно отново ще мине покрай нас.

Предположението му се оказа вярно. Рехавите облаци във виолетовото небе над притъмняващите сенки на стрехите бяха започнали да порозовяват, когато Улрике скочи от поста си край малкия прозорец.

– Ставай, Улфберт, ето я – провикна се тя към мъжа си, който дялкаше играчка за едно от децата.

Той въздъхна и се почеса по главата.

– Не ми се занимава с това... някой друг ще й каже.

– Я стига! Трябва да се помогне на момичето, пък и докато я мерне някой друг, главорезите на херцога ще вземат да си тръгнат и тогава тежкò ни.

Последните й думи сякаш убедиха мъжа, който се надигна, затътри се към портата на двора и я повика.

– Знаеш ли... – разроши брадата си, когато жената се доклатушка до него с понапълнена торба на рамо – днес дойдоха двама стражи на херцога, Гудрун... принцесата била болна...

Тя приглади побелелите си коси.

– Усещах го.

Улфберт повдигна вежди, докато бабата продължаваше да го гледа с воднистите си очи.

– Въздухът над селото тегне.

– Пак ли видение? – отстъпи мъжът.

– Може да недовиждам вече, но вие сте слепите – усмихна се жената сякаш на себе си.

Улфберт тръсна глава.

– В таверната са и те чакат.

Жената мълчаливо продължи по уличката.

– Да дойда ли с теб?

Гудрун не отговори, мъжът изруга тихо, повъртя се, дръпна портата и я настигна.

***

Вратата зад тях глухо изтропа и Улфберт се огледа в опушеното помещение, осветено от няколко вощеници. Войниците, които дремеха над два полупразни бокала край една от масивните маси, се извърнаха.

– Можеш ли да лекуваш? – единият присви недоверчиво очи.

– Не лекувам аз – гледаше го Гудрун. – Билките ми лекуват.

– Ще се справиш ли?

– Имам ли избор? – не помръдваше тя.

– Ама ти нещо май ми наглееш – мъжът тупна по масивната дъбова маса, която издумтя в пустото помещение.

– Господа... – опита се да се намеси Улфберт.

– Остави я – размърда се другият гвардеец. – Да не губим време.

– Трябва да взема някои билки.

– Отиваме до къщата ти и веднага тръгваме. Имаш ли какво да яздиш?

Бабата повдигна рамене. Гвардеецът се извъртя към кръчмаря, който старателно се вглъби в бърсането на вмирисания от разливаната бира тезгях, но щом войникът се приближи, изчезна през задната врата и след минути ги чакаше на входа с магарето си. Възрастната жена се покатери върху добичето, кръчмарят го погали с въздишка и двамата с Улфберт мълчаливо изгледаха как трите фигури се скриха зад завоя.

През цялото време гвардейците мърмореха заради бавния ход на магарето, докато Гудрун съзерцаваше звездите над себе си и понякога току се усмихваше на сивите силуети на дърветата край тъмнеещия път.

– Излекуваш ли принцесата, ще забогатееш! – разсмя се единият гвардеец, докато над тях черните стени на крепостта, поглъщаха небето.

Войниците размениха по няколко думи със стражата и едното крило на масивната порта бавно изскърца. По нареждане на гвардейците жената последва един лакей, който я поведе през тъмните коридори на замъка до малка зала, в която съсухрена фигура на тежък стол гледаше навъсено огъня в каменната камина.

– Ваше благородие, лечителката – каза слугата и бутна бабата с лакът. – Поклони се!

Жената почти не помръдна, докато фигурата срещу нея извърна глава и впери очи в нея.

– Не ми приличаш на лекар.

– Не съм учила тази наука, но познавам лековитите билки.

– Това ли намериха моите загубеняци! – скочи херцогът. – Моят лекар, който е магистър, се провали, та тази дрипла?

Лакеят стоеше с каменно лице, докато Гудрун наблюдаваше Ранулф с кротко любопитство.

– Да вървим – изпъшка мъжът и слугата тръгна по нови коридори пред тях.

Момичето едва ли имаше десет години. Лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

– До скоро бълнуваше, господарю, но се успокои – прошепна жена на средна възраст, която седеше до леглото. – Обаче все още гори.

– Виж я как е и се захващай на работа – херцогът изръмжа без да поглежда Гудрун и тя се приближи към детето.

Приседна на кревата, огледа бледата кожа, напуканите устни, тъмните кръгове около очите му. Прокара длан по челото му, отмести сплъстените от пот завивки, опипа корема, обхвана китките.

– Пускали са й кръв? – погледна към слугинята, която кимна. – Не е трябвало. Сърцето й почти не бие.

Гудрун скочи и занарежда какви съдове ще й трябват, поиска прясна вода.

– И бързо, няма време!

Слугинята хукна през вратата.

– Как е?

– Извикали сте ме твърде късно. Ще направя каквото мога...

Херцогът бавно се обърна към билкарката, веждите му се спуснаха над очите, ноздрите му се разшириха.

– И ще е по-добре за теб! – просъска той, извърна се и излезе с трясък.

***

– Чу ли? – влетя в ковачницата длъгнестият Ото. – Тази сутрин принцесата умряла!

– И таз добра! – измърмори Улфберт и изтри длани в панталоните си.

– Да, Генимар го научил от попа, когото срещал събалем, който му казал, че нощес го извикали в замъка, да й даде последно причастие.

– Абе той, Генимар...

– Вярно е, а и знамената са спуснати, вижда се от площада.

– Я гледай ти... – поклати глава ковачът и се прекръсти. – Бог да го прости, детето. А Лудата върна ли се?

Ото се почеса, загледа се в пода и измърмори:

– Херцогът я оковал. Бил пратил в тъмницата и своя лекар. Искал да ги беси.

– Мамка му! – тупна с длан по наковалнята.

– И аз това викам. От тая гад Ранулф всичко може да се очаква.

– Е, поне стана това, което искаше: принцесата е мъртва. Може да си доволен. Сега и Гудрун ще го отнесе.

– Хайде сега пък... доволен – измърмори Ото.

– Ти си лесен, нямаш деца, ама сега няма кой да ги лекува. Хайде, нас – кучета ни яли, макар че и това не е баш така.

– То, с тоя живот, дето го водим, като си платим данъците на херцога, сме по-зле и от кучетата – поклати глава длъгнестият мъж. – Попът отишъл отново до замъка, за да говори с Ранулф. Пък и племенницата му, Кларамонд тръгнала с него; нали тя ходи да се грижи за затворените.

– Какво да го правиш – въздъхна Улфберт – така е рекъл Господ. Дано свещеникът да успее да освободи Лудата.

Ото изруга под нос.

– Абе, като хвана една тояга и ще му дам аз едно „така бил рекъл”!

– Направо ще изтрепеш цялата гвардия – изсумтя ковачът. – То, цялото село сме една шепа хора.

– Каква ти шепа! – длъгнестият мъж завря юмруци в джобовете си. – На хората от околните села отдавна им е писнало и са готови. Може да вися в кръчмата често, ама чувам какво се шушне.

Погледите на двамата се срещнаха в сумрачната работилница. Единият – с набита фигура и с физическа сила във всяко движение, другият – с цяла глава по-висок, кльощав на вид, но с жилави мускули.

– Само така си приказват – махна с ръка Улфберт.

Ото бавно поклати глава.

– Не е само да си приказват. Ей го: Генимар каза, че няма да кара зарзават в замъка.

– Как така няма да закара... – ококори се Улфберт – та нали всеки ден трябва да го прави?

– Ами ей така – повдигна рамене Ото. – Повечето хора са съгласни с него. Няма какво да се церемоним. Вдигаме се и ги разпердушинваме!

– Да бе, то така става! Дори и да стане, мислиш ли, че кралят няма да изпрати войска?

– Разправят, че кралят също не го долюбвал.

– Кой разправя?

– Е сега... кой! Хората.

Улфберт го изгледа, изруга и хвърли престилката.

– Хайде да отидем да видим.

Подвикна на жена си да прибере децата и да не излиза.

– Защо? Какво става? – попита го Улрике, но той се завтече по улицата след Ото, без да й отговори.

Въпреки следобедния зной площадът беше изпълнен с хора. Щом ги зърна, Улфберт се намръщи. Явно всички бяха постъпили като него: никъде не се виждаха жени и деца. Бяха само мъже, които би трябвало да са със стадата, по нивите или в работилниците си. Говореха оживено, жестикулираха, спореха. От това, което чуваше разбра, че повечето са гневни на херцога и са съгласни да спрат доставките на каквито и да било провизии за замъка. Имаше единици, които се колебаеха и се опасяваха от гвардията му, но почти всички бяха настроени войнствено.

– Какво може да ни вземе повече? – викаха един през друг. – Вече едвам се изхранваме, дечурлигата ходят полуголи, а зимъска дори няма да има кой да ги цери.

– Като се появят главорезите на херцога, никой няма да има нужда от цяр, а от опело – обади се някой.

– Ами таман ще се свърши отведнъж това тегло.

– Па и все ще взема някой от неговите апаши с мен за пъклото, нищо че имам само гьостерица – подвикна друг.

– Що пък само гьостерица? Малко ли сърпове и коси имаме? Вярно, не могат да се мерят с оръжията на гнардейците, ама все ще свършат някаква работа.

– А! Ей го и Улфберт! Слушай, при тебе сигурно ще се намерят няколко от твоите прочути мечове.

– Има един – два... – повдигна рамене ковачът – ама в гарнизона са няколкостотин души...

– Все ще свършат работа – тръсна глава Ото.

– А кой ще ги върти? Дори аз, дето ги кова, не му разбирам много на тоя занаят. Това не е като чука.

– Във всеки случай е по-добре да ги имаме – каза някой, когато хората изведнъж замлъкнаха.

Улфберт се извърна и над главите на множеството видя в отсрещния край на площада няколко гвардейци на коне, зад които яздеше сенешалът на херцога.

– Какво става тук? – разнесе се гласът му над площада, но му отвърна единствено тишината. – Днес нищо не е пристигнало в замъка. Какво си мислите, че правите?

– Мислим, че нищо няма и да пристигне – извика един здравеняк.

Улфберт се надигна на пръсти. Беше Ганимар.

– Днес мислим да се нахраним и ние като хората – додаде мъжагата.

– Мислим, че и утре ще ядем нормално – обади се още някой. – И вдругиден също.

– И искаме Ранулф да пусне Гудрун още днес – провикна се трети. – Имаме нужда от нея.

Гвардейците се спогледаха.

– Ранулф? Наричате негово благородие херцога просто Ранулф?

Сенешалът приближи коня си към тълпата. Изгледа с безразличие Ганимар, понамести се на седлото и го удари през лицето с дръжката на камшика си.

– Сега тръгвам към замъка. Час по-късно там да са пристигнали и провизиите, които дължите. А негово благородие ще реши как да постъпи с вас за вашето вироглавство.

Лек вятър шумолеше сред дърветата в гората, над селото се разнесе писък на сокол.

– Ще тръгнеш, ако можеш – Ганимар обърса разкървавената си буза.

Сенешалът се извърна към него, повдигна вежди, мъжът го сграбчи за колана; конят отскочи, ездачът се строполи в прахта, мъжът го натисна с коляно и в ръцете му проблясна нож. Гвардейците посегнаха към мечовете си, когато тълпата изрева и ги помете. Цвиленето на животните се смесваше с крясъците на хората, в прахоляка се сипеха юмруци и ритници, в ръцете се появиха камъни, пръски кръв попиваха в земята. Двама от конниците успяха да се измъкнат от бъркотията и препуснаха към края на селото.

– Мамка му! Не трябваше да ги изпускаме! – ядосваха се едни, но други казваха, че все някой трябвало да занесе вестта на Ранулф.

– Въпросът е сега какво ще правим – обади се кръчмарят, докато бършеше с ръкав лицето си.

– Първо ще разкараме тези – Ганимар подритна трупа на единия от гвардейците. – След това ще известим околните села и ако до залез Гудрун не се върне, ще му подпалим задника на Ранулф.

– Няма да имаме време да се организираме – обади се Улфберт. – Трудно ще превземем замъка само със сърпове, коси и тояги.

– Не е необходимо да го превземаме – каза някой. – Достатъчно е да го обсадим. От другите села са готови. Като се вдигнем, няма да може и пиле да прехвръкне. Седмица, две, най-много месец и са се предали; ние храна имаме. Донеси мечовете, които са при теб.

Ковачът кимна и двамата с Ото тръгнаха обратно към работилницата.

– Май работата стана дебела... – измърмори длъгнестият мъж.

– Нали това искаше. Ето ти сега възможност да разпердушиниш гвардията на херцога.

– Хайде де, все едно си доволен от живота си.

– Не съм – изръмжа Улфберт, премина през двора си и бутна вратата на работилницата.

– А и нали Гудрун... – подхвана Ото, но замлъкна, когато ковачът се приближи към голям сандък в дъното на помещението и вдигна капака. – Какво е това, по дяволите?

– Голяма поръчка – отвърна набитият мъж. – Майната й. Трай и докарай каруцата.

В полумрака на ковачницата, наредени в сандъка, проблясваха десетки и десетки мечове, носещи щемпела на Улфберт.

***

Гудрун не обърна внимание на стъпките, които се приближаваха, но когато ключалката изщрака и здравата решетка изскърца, извърна глава. След часовете, които беше прекарала в полумрака на подземието, разсейван донякъде единствено от редките факли, окачени по стените във влажния коридор, светлината на фенера почти я заслепи.

– Съжалявам за случилото се – промълви влязлата женска фигура, когато стражарят заключи и се върна към поста си.

Възрастната жена уморено се усмихна.

– Не е станало кой-знае какво, Кларамонд. Жалко само за детето.

– Направила си каквото си могла. Нося ти храна – отвърна посетителката, остави фенера и кошницата на влажния под и приклекна до билкарката. – Не се страхувай. Вуйчо ми поиска среща с херцога. Ще се опита да го омилостиви.

– Свещеникът няма да успее. Видях Ранулф и зная, че ще остане непреклонен.

– Трябва да имаш вяра, Гудрун! – хвана я за рамото посетителката. – Господ е милостив.

– Господ не беше много милостив към принцесата.

– Неведоми са пътищата...

– О, да – разсмя се Гудрун. – Зная го по-добре от теб, макар да не почитам Бога по начина, по който очакваш.

– Няма да се разберем с теб – поклати глава Кларамонд – но сега това няма значение. Трябва да имаш вяра, защото хората се нуждаят от теб. Въпреки че не почиташ Бога, Той е избрал теб за инструмент, чрез който да лекува хората. Нужна си им, Гудрун! Просто не знаеш, че заради теб хората се бунтуват и то не само в нашето селце, а и в цялата околност. Не трябва да се предаваш, най-малкото защото хората са готови да въстанат срещу херцога заради теб и тогава ще стане страшно.

– И ще са прави – въздъхна бабата. – Те обаче не се вдигат заради мен. Аз съм само капката, която е накарала чашите им да прелеят. Ранулф сам си го предизвика с отношението си към тях.

– Може и така да е, но той е херцогът, господарят на тези земи.

– Още по-зле. Именно затова трябва да е за пример, а не да ги потиска.

– Какъвто и да е, той е господарят, който е поставен на това място от Бога. Не трябва да се вдигат срещу Божията воля.

– Божията воля? – разсмя се отново Гудрун. – Ако хората се вдигнат, разрушат замъка и му вземат главата, тогава това няма ли също да е по Божията воля?

– Ако успеят... ами ако не успеят? Даваш ли си сметка какво ги чака?

– Имай повече вяра, Каларамонд. Сама го каза: неведоми са пътищата на Твореца.

Посетителката изля вмирисаната течност от мърлявата паница, остави на нейно място бутилка с прясна вода, клекна отново до бабата в малкото, мъждиво осветено от фенера пространство и обхвана колнете си.

– Защо така мразиш Бога, Гудрун? – попита след малко.

– Не мразя Бога, момиче – поклати глава билкарката и разтри слепоочията си. – Просто не харесвам Бога на хората. Това, в което хората и Църквата са превърнали Бога. То е нещо много по-голямо от това, което се разказва в писаниците, от които чете вуйчо ти.

– Наистина си неспасяема антихристка!

Бабата се опита да се усмихне, но се закашля.

– Няма смисъл да спорим, Кларамонд. А и какво да направя аз? Вече съм на възраст. Така или иначе, я ми остава още някоя годинка, я не – дишаше тежко. – Отивам си, момиче, но това е без значение, защото след мен ще се появи друг, който да продължи да цери хората.

– Кой? Знаеш, че из тези чукари лекари няма, няма и лечители, които да те заместят.

– Всеки може да лекува, ако познава билките и техните свойства – тръсна глава Гудрун и белите й коси се спуснаха пред воднистите й очи. – Просто трябва да предам уменията си на някого, който има добро сърце и обича хората.

– Моли се, защото ако вуйчо не успее да убеди херцога да те помилва, няма да имаш такава възможност – гледаше я жената.

Билкарката се замисли за момент, след което прошепна:

– Не се знае, Кларамонд, не се знае.

Размърда се пресегна се към тъмния ъгъл на килията и примъкна торбата си, все още пълна с билки. Отвори я, порови внимателно вътре, извади неголяма, протъркана книга и я постави в скута на посетителката. Задъха се и се отпусна върху малката купчина вмирисана на плесен прогнила слама.

– Това е цялото ми познание. Тук съм записвала всяка билка, как изглежда, кога се бере, какво лекува и как се използва. Описала съм как се приготвя всяка отвара, както и признаците на различните болести.

Жената гледаше с изненада ту книгата, ту бабата, но не посмя да разгърне кориците.

– Давам ти я, Кларамонд – продължи билкарката. – Ти ще продължиш да лекуваш хората. Имаш добро сърце, иначе нямаше да обикаляш тъмницата и да помагаш на затворените, нямаше дори да убедиш херцога да ти позволи да го правиш.

– Но аз не мога... това не е от Бога...

– А от кого е? От Дявола? – Гудрун се разсмя, но се задави в пристъп на кашлица. – Та нали по твоята вяра всичко става или по волята Божия или с Божието допущение? Нима има нещо зло в това да помагаш на хората?

Жената мълчеше.

– Нали сама каза, че хората се нуждаят от мен? Не им трябвам аз, момиче, трябва им знанието ми. Давам го на теб.

– Ако разбере вуйчо ми... – прошепна посетителката – как ще му кажа?

– Доброто познание винаги идва от Бога, независимо как го възприемаме, Кларамонд – смигна билкарката. – Аз съм стара и уморена вече. Не мисля, че има какво да правя повече на този свят. Сега ти си Негов инструмент. Ще опитам да спра хората, макар че не вярвам, че те ще се откажат вече.

– Чакай, нищо не се знае, още, Гудрун – промълви жената. – Ще взема книгата, но ти вярвай. Ако се видим, ще ти я върна.

– Ако се видим... – бабата се загледа в покрития с мухъл, едва осветяван от фенера на Кларамонд таван – със сигурност ще се видим все някога, момиче, някъде отвъд.

– Говориш, сякаш си се предала. Не те ли е страх от смъртта?

– Страх? – усмихна се билкарката, но се задави в кашлица. – Краят е ново начало.

Въздухът не й стигаше.

– От какво да ме е страх? Страх от дома? – прошепна и притвори очи.

Младата жена забеляза капките пот по челото й.

– Какво ти е, Гудрун? – подскочи тя и разтърси ръката й.

Дланта й беше ледена.

– Добре ли си? Ще извикам лекар!

– Няма лекар, който да се справи с билките ми – едва забележима усмивка плъзна по устните й.

– Какво си направила! – почти извика Кларамонд.

От към коридора се дочуха стъпките на стражаря.

– Тихо – прошепна бабата, протегна с мъка ръка и погали главата на жената до себе си. – Слушай ме: видях, че ще изгинат много хора. Предай им долу, в селото, че сама реших да си отида от този свят. Да не се вдигат срещу Ранулф заради мен. Зная, че това едва ли ще ги спре, но би било добре. Лекувай ги. Можеш. Това също го зная.

– Хайде, времето мина – изгъгна мъжът и отвори решетката.

– Ще се моля за теб – прошепна Кларамонд, скъта томчето в диплите на дрехата си. Избърса очите си, надигна се и се промуши край стражата.

***

– Разбра ли? – задъхано подхвана дребничкият свещеник, когато Кларамонд излезе от подземието и се озова в двора на замъка. – В селото са нападнали сенешала и придружаващите го гвардейци, двама едва се измъкнали живи и сега негово благородие херцогът е решил да накаже селото.

Денят отминаваше и небето се беше обагрило във виолетово, но въпреки приглушената светлина, младата жена примигна заслепена след мрака в тъмницата.

– Мобилизирал е цялата гвардия! Искал да избие всички, за да послужат за назидание на другите – продължаваше той. – Горко ни! Дяволът ги е подлъгал и сега един Господ знае какво ще стане! Херцогът обаче прояви благоволение към нас и ни разреши да останем в замъка.

Жената се огледа и едва сега забеляза суматохата, която цареше навсякъде.

– Добре ли си, Кларамонд? – вгледа се в нея свещеникът. – Видя ли се с Гудрун? Само като си помисля, че всичко е заради нея!

– Тя не е виновна, чичо. Видях я. Иска да предупредим хората, да ги спрем.

– Това е лудост! Как ще стане? – разпери ръце отчето. – Очевидно са обхванати от бяс. Да не мислиш, че ще ни послушат?

– Не знам дали ще се вслушат, но трябва да опитаме – отвърна тя и се отправи към портата на крепостната стена.

– Чакай, къде хукна? – завтече се след нея свещеникът, като ръкомахаше оживено. – Полудя ли? Какво си мислиш, че правиш?

– Ще опитам да спра хората, някак да ги вразумя и да ги избавя от клането. Това не е ли богоугодно?

– Тук сме защитени. Нима ще отхвърлиш благоразположението на херцога?

– Остави херцога, чичо – махна жената. – Става въпрос за хората! Ако искаш да знаеш, Гудрун е изпила отрова. В този момент тя сигурно вече е мъртва. Направила го е именно, за да нямат повод да се бунтуват заради нея.

– Проклетницата! Останала си е грешна до края! – кресна отчето и дръпна племенницата си за ръкава. – Забранявам ти да минаваш през тази врата!

– Нищо не можеш да ми забраниш – отскубна се тя и стражата отвори портата. – Или искаш да кажеш, че в името на Бога ще кютаме тук, за да си спасим задниците и да пропуснем и най-малката възможност да спрем едно кръвопролитие?

– Господи, Боже, какъв език! – прекръсти се отчето. – Нищо подобно, разбира се... просто не си позволявам да се мешам в Божиите дела.

– А аз мислех, че всеки от нас е инструмент на Бога, за да правим добро. Явно спасяването на едно село не е достатъчно добро за теб.

– Как смееш! – изкряска отново свещеникът. – Стой...

Кларамонд не му обърна внимание, прекоси портата и тръгна по пътеката. Отчето подбра с две ръце полите на расото си и се завтече след нея.

– И в теб се е вселил демон! Всички полудяхте! Знаех си, че и тази, Гудрун, трябваше отдавна да я отлъча от Църквата! И да ги спреш, злото е извършено, знаеш, че негово благородие няма да остави ненаказана смъртта на сенешала и войниците, така че нищо няма да постигнеш, най-много, като дойдат гвардейците в селото, и ние да минем под ножа зàлудо... – продължаваше да нарежда дребничкият свещеник, подтичвайки след Кларамонд, която се спускаше с бърза крачка по стръмната пътека.

Под зеления свод на гората беше още по-тъмно, жената се препъваше из коренища и дребни камъни, но не спираше. Мислеше единствено, че трябва да стигне възможно по-бързо в селото и да предупреди хората. Притесняваше се, че всичко може наистина да е напразно, но трябваше да опита. Винаги беше възприемала Гудрун със смесени чувства. Удивляваше се, на свободния й нрав, на уменията, с които лекуваше хората като по чудо; същевременно изпитваше боязън именно от тези нейни почти чудотворни умения, които нямаше как да са от Бога, след като момичето не си спомняше да бе виждало билкарката да стъпва в черквата. Сега обаче съмнението й някак избледняваше. Не беше възможно възрастната жена да владее уменията си от Дявола, при условие, че винаги бе вършила само добро, живееше в нищета – мизерия, голяма даже за дрипавите й съселяни и дори бе жертвала живота си, за да спаси хората.

Увлечена в тези свои мисли, изведнъж се сепна от някакъв шум. Отчето също замлъкна. Миг след това се мярнаха две сенки, тя изпищя, свещеникът запелтечи „Vade retro...” и силни ръце ги уловиха.

– Аз съм, Кларамонд – съобрази да извика името си момичето.

Хватката на ръцете отслабна, сетне сенките се отдръпнаха.

– Какво правите тук? – попита мъжки глас.

– Нося новини от Лудата – прошепна, докато се опитваше да успокои сърцето си. – Ти ли си, Улфберт?

Гласът потвърди и Кларамонд преразказа накратко разговора си с билкарката.

– И таз добра! – измърмори ковачът. – Елате.

Бутна другия мъж и му каза да остане да пази.

– Ще ти пратя още някого. Ако има нещо, знаеш сигнала.

Поведе ги по пътеката, не след дълго кривна встрани и малко след това съзряха сред дърветата малък огън, край който клечаха, седяха или лежаха двадесетина души. По-нататък блещукаше втори, а на Кларамонд й се стори, че още по-далеч се мерджелееше отблясък от трети.

– Херцогът иска да нападне селото – каза жената, докато се опитваше да си поеме въздух от забързания ход.

– Предполагам – отвърна Улфберт – но Ранулф още не знае, че е обсаден.

– Какво? – подскочи свещеникът. – Това е лудост! Вие сте обсебени! Вие, вие... вие сте вампирясали!

– Сядай, отче и млъквай – изръмжа длъгнест мъж. – Все още къркаме само бира като теб. Да ти се намира?

– И ти млъквай, Ото – намести се до него Улфберт.

– Гудрун се е отровила – проговори момичето.

Хората се размърдаха и ги наобиколиха. Кларамонд разказа по-подробно разговора, който бе водила с билкарката. Когато завърши, имаше чувството, че дори листата на дърветата са спряли да шумолят.

– Вече няма смисъл да се вдигате срещу херцога. Направила го е по свое желание, именно за да ви предпази – проговори отново жената, отгърна наметалото си и измъкна окъсаното томче. – Тя ми предаде и познанието си, за не се загуби и ми заръча да лекувам вместо нея.

– Господи! – прошепна отчето и се прекръсти.

Мъжете гледаха замислено книгата.

– Май ще се окаже, че Лудата не е била толкова луда... – обади се Ото.

– Даже си е била съвсем нормална – додаде друг.

– Така или иначе, нещата далеч не са само заради Гудрун – поклати глава Ганимар. – С нея или без нея, не можем да седим и да продължаваме да търпим.

– Тя и това знаеше – въздъхна Кларамонд. – Знаеше, че едва ли ще се откажете.

– Права е била – проговори Улфберт. – Да не говорим, че ако не беше Ранулф, тя също щеше да бъде жива.

– Но какво ще постигнете? – разпери ръце отчето. – Господ е казал: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат”.

– Въпросът е кой е извадил първи ножа, защото нож се вади по много начини – изгледа го Ганимар. – А и в евангелието пише, че Христос е изгонил търговците от храма като е прекатурил масите и пейките им със сила, а не с благи приказки.

– Вярно е, че нож се вади по много начини – обади се Улфберт. – Къде остана заповедта да обичаш ближния си както самия себе си за херцога? Какво направи той за твоята енория дори, за черквата? Ходиш да го причастяваш, но когато трябваше да се ремонтира, не помогна с нищо; пукната пара не даде.

Свещеникът изпъшка и се загледа в огъня.

– И все пак... само едно село срещу гвардията му... каза, че бил обсаден?

– Не сме само ние, а всички села в околността – отвърна ковачът. – От крепостта се слиза само по тази пътека. Тя е тясна, а тук сме много. Няма да могат да минат, но за всеки случай сме завардили цялата околност. Каквито и запаси да има, рано или късно ще свършат.

Улфберт се спогледа с Ганимар и продължи:

– Но има и още нещо, което не знаеш: като васал, Ранулф е отказал да изплаща своя данък на краля.

– Значи кралят няма да се намеси? – повдигна вежди свещеникът.

– Не.

В огъня изпращя съчка и няколко искри се понесоха към звездите. Свещеникът постоя известно време замислен. Погледът му се спря върху един от мечовете наблизо. Пресегна се, хвана дръжката му и бавно го измъкна от ножницата. Острието проблясна на слабата светлина.

– Хубав меч. С твоето име – свещеникът прокара пръсти по щемпела на ковача. – Един от най-добрите.

От своята кула Ранулф мрачно наблюдаваше малките светлинки в подножието на крепостния хълм, които се множаха все повече и повече.

...и те живяли дълго и щастливо.