Времето за нас е малко

Ива Касабова

            Валеше пороен дъжд и чистачките едвам успяваха да изчистят предното стъкло. Елена бързаше и не искаше да се замисля за времето, за настъпващата нощ, за трудния, черен път. Бързаше, защото там където отиваше, я чакаше един много специален за нея човек.

            Емил беше пристигнал по-рано, беше запалил камината и надничаше тревожно през прозореца. Чакаше я, а тя се бавеше. „Ами ако не дойде?”, питаше се и сам се окуражаваше: „Ще дойде.” Когато през плътните пердета се прокрадна светлина от фарове, той въздъхна с облекчение. Отиде да я посрещне. Отвори вратата но се стресна при вида на патрулната кола отвън.

            – Емил Иванов? – попита младият полицай.

            – Аз съм – едва отговори.

            – Познавате ли жена на име Елена Цанова?

            – Познавам я – тревогата му нарастваше стремглаво.

            – За съжаление трябва да ви съобщим една много неприятна новина. Госпожа Цанова е претърпяла тежка катастрофа тази вечер. Едвам е успяла да се обади по телефона на бърза помощ. Почина на тръгване към болницата. Всичко което ни каза беше вашето име и къде се намирате. Моите съболезнования.

            Студен душ обля Емил по цялото тяло. Не можеше да осмисли чутото. Буца застана на гърлото му, душеше го, зави му се свят. Сълзите напираха в очите му, а краката му едвам го държаха. Имаше чувството че е умрял, по-лошо – прекършен е; жив но без живот, без желание за живот, без смисъл, без надежда, без сили, без радост, без любов, без нищо... без нея...

            Отпусна се в тъмното на дивана със затворени очи и си спомни последния път когато бяха заедно. Бяха на същото това място. Спомни си усмивката й, нежното й лице, топлия глас, грациозната походка, сладкия смях, нейната ненакърнена невинност и деликатност, чувствените й целувки, приятните разговори, нежното й докосване, нейната истинска любов и колко безрезервно му я даваше. Спомни си последния им разговор.

            – Колко е хубаво да съм с теб! – гласът й звучеше толкова истински, сякаш тя и сега бе до него.

            – Ще се разведа, ще подам молбата още утре.

            – Недей. Защо си усложняваш живота? Знаеш колко е трудно, прекалено сложно е.

            – Защото времето за нас е малко. Не мога да понасям вече да съм далече от теб. Искам те всяка вечер до себе си.

            – Времето е малко, но пък е безценно. Може би затова и се обичаме толкова много, защото защото копнеем за това малко време в което ще бъдем заедно, защото го очакваме, защото жертваме. Ами ако се съберем и изгубим това усещане? Страх ме е, не искам да загубим любовта си, тя е най-скъпото което имам.

            – Няма, няма, ще видиш. Няма да го допуснем, ще внимаваме, толкова време не сме я изгубили, няма да я изгубим и сега.

            Емил си спомняше този разговор и изпитваше такава болка и горчивина каквато не подозираше, че човек е способен да изпитва. Спомни си как винаги той е бил човекът на разума, как никога преди не й беше обещавал да се разведе, как в началото дори съвсем откровено й го беше казал, за да не се чувства излъгана, ако го очаква от него. А сега, когато разбра, че не може без нея, че няма смисъл да се връща при жена си след като не е останала и капчица любов в семейството му и че тя му носи само обиди и недоволство, след като е разбрал, че парите не са всичко на света, след като реши да започне нов живот и след като тази сутрин подаде молба за развод, Елена вече я нямаше! Закъснял е! Времето за тях е било предопределено да бъде малко или може би той предопредели това. Не биваше да я кани, но нямаше търпение да й каже. А тя, тя имаше безкрайно търпение, две години и половина чакаше, чакаше толкова дълго че дори накрая се примири.

            Емил стоеше в луксозната си вила, за която трябваше да води кървави съдебни битки с жена си, макар че не стъпваше в нея с години, вилата която бе кивотът на единствената му истинска любов.

Накъде отива този свят

Ива Касабова

            Работя в малка фирма. Всичко на всичко сме трима души. Сашо – мъж на моята възраст, Коко – млад двадесет и три годишен колега и аз – единствената жена. Бяхме сплотен колектив от професионалисти и много се уважавахме. Освен колеги обаче бяхме и добри приятели. Та нали човек прекарва на работното си място повече време отколкото където и да било другаде?

            Всеки ден обядвахме заедно в едно малко ресторантче близо до офиса и споделяхме проблемите си, за семейството, за децата, за работата, с две думи – всичко.

            Днес, както винаги, се отправихме заедно на обяд и се заприказвахме за нещата от живота. Само Коко си мълчеше и ни слушаше, което не беше присъщо за него. Той бе отракано хлапе, много наясно с компютрите и новите технологии, и почти не му спираше устата.

            – Къде си се замислил, драги? – подканих го да се присъедини към разговора. – Някое ново гадже може би?

            – Ами! Няма такова нещо. То днешното жени ли са...

            – Айде пък сега – усмихнах се – едва на двадесет и три, а вече женомразец.

            – Ех... – въздъхна Сашо – преди двадесетина години, когато бях на твоята възраст, животът беше само любов. Събуждах се с нея сутрин и си лягах с нея вечер и нищо друго не ме интересуваше. И рок-енд-ролът беше млад.

            – Да-а-а – носталгично си припомних и аз. – Какви мъже имаше тогава! Истински кавалери с въображение и стил.

            – А как иначе? – повдигна вежди. – Да не би да сме имали избор? Жените бяха взискателни и това ни поддържаше във форма. Трябваше да четем, да сме търпеливи и обаятелни, иначе ще ти върже гадже, ама друг път.

            – Е, недей така – разсмях се. – Просто не искахме да ни мислите за леки. Все пак представите ви за морал бяха доста строги.

            – Абе аз, честно да си призная, бая се чудех кой глупак наложи тия морални норми, та си изтърквах подметки от тичане след някоя, докато ми върже. Но не съжалявам, защото, като се замисля, всяка жена с която съм бил, съм я обичал безумно, а любовта умножава стократно удоволствието от секса.

            – Че това и за мъжете ли важи? Аз мислех, че само жените изпитват по-голямо удоволствие, ако усетят и наличие на любов.

            – Важи, и то с пълна сила. Бих казал, че женените по сметка мъжете са далеч по-малко от жените, ама това е тема на друг разговор. Спомням си един случай, в който доста бях хлътнал по едно момиче – намести се Сашо и заря поглед в пространството. – Тя ме харесваше също. Ходехме вече няколко месеца, но все не ми се отваряше парашута. Целувки, прегръдки и – до там. Да минеш на въпроса направо си беше жива простащина и имаше сериозен риск да отнесеш някой лют шамар. Та аз си мислех, че всичко се дължи на това, че все не можем да останем насаме. По ония години всички почти се познавахме и се събирахме на големи тумби, така че една вечер реших да я поканя в моята бърлога – една таванска стаичка която си бях наредил за себе си и ако не бяха скосените тавани, можеше спокойно да мине за боксониера.

            Заех се да се приготвям за специалната си гостенка. То беше чистене, то беше чудо. Изнамерих готини плакати на “Бийтълс” и “Ролинг стоунс”, обрах паяжините, даже взех една китара на заем от един приятел за декор, защото мадамите много си падаха по романтични мъже с китари. След като приключих със стаята, се хванах да създам атмосфера: купих две саксии с цветя, свещи, покривка за масата, някакъв ароматизатор за кола тип „Борче”, абе с две думи – цяла седмица се занимавах с това.

            В деня в който бях решил, че ще я поканя, взех едно пиле от магазина, някаква готова салата, вино и вносни цигари насипно – да се поглезим малко. Бедни години, “Арда” без филтър бяха най-оборотните цигари сред младежта по онова време. И така, изпекох пилето и тръгнах за срещата. Казах й че съм намислил да я водя у нас, че имам изненада за нея, и тя се съгласи. Боже как ми биеше сърцето! Мисля че получих аритмия в този момент. Всичко вървеше по план, но като отключих вратата ме лъхна остра миризма на изгоряло и кълба дим се натъркаляха около нас – разсмя се Сашо. – Да, всичко щеше да е по план, ако не бях забравил да изключа фурната. Та вместо романтична вечер, вкусно пиле с винце, хубава музика и романтика на свещи, цяла вечер развявах една хавлия, за да изкарам неприятния, задушлив дим през прозореца.

            Но все пак не беше пълен провал. Тъкмо си помислих, че ме е взела за кръгъл идиот, когато тя ме запрегръща и после се любихме цяла нощ, гладни и жадни, но поне с хубави, вносни цигари.

            – Ох – въздъхнах – колко такива спомени мога да разкажа.

            – Много са наистина – поклати глава Сашо.

            После се сетихме за нашия млад колега и го погледнахме, като очаквахме да ни разкаже, как стоят нещата днес.

            Коко само поклати отрицателно глава и каза:

            – Нямам какво да ви разкажа.

Няма да споря с теб

Ива Касабова

            Денят бе спокоен и обикновен, всичко беше мирно, уютно и тихо. Вечерята бе сложена, детето спеше дълбоко и двамата си почиваха след работния ден, вечеряха на спокойствие и хвърляха по едно око към телевизора.

            – Знаеш ли, днес стигнах до извода, че няма такова понятие като „нищо” или „нула” – обади се жената.

            – М-м-м... не мога да се съглася с теб – отвърна разсеяно мъжът й. – Нулата според мен е център от който започва положителното или отрицателното броене.

            – Не, ти не разбираш – продължи тя. – Според мен нулата е математическо число с което се обозначава отсъствието на нещо присъстващо в математическото условие. Представи си, че на нашата маса има две ябълки и ние ги изядем. Тогава на масата ще останат нула ябълки, а не „нищо”, т.е. нулата представлява обозначаването на отсъствието на ябълките, защото в условието се говори за тях.

            – Виж, много лесно си обясняваш нещата – отмести очи от екрана на телевизора. – Ако нашият син е на шест години, то ние ги броим от раждането му, той не се ражда на една година. За да стане на една година, трябва да броим от момента на раждането до момента на настъпването на втората година.

            – Именно: сам казваш, че такова понятие като „нищо” или „нула” няма. От момента на раждането започват секундите или стотните от секундата или дори хилядните от секундата.

            – Но преди хилядните от секундата е нулата, т. е. нищото. Според твоята теория ако приемем, че най-малко число е една хилядна, то числото минус една хилядна трябва да започва от числото плюс една хилядна и обратното, така ли?

            – Скъпи, опомни се. Кому е нужно да брои нищото? Ако искаме да изброим чиниите по масата от нула чинии ли ще започнем?

            – Няма да споря с теб, очевидно не разбираш – каза мъжът и се върна към вечерята.

            – Няма да спориш, защото не можеш – усмихна се победоносно жена му. – Трябва да признаеш, че съм права.

            – Не, не си права и много добре го знаеш – отново вдигна очи към нея.  – Просто каквото и да ти кажа няма да ме чуеш.

            – Така ли? – наежи се тя. – А, какво казваш ти? Нищо, което да е неоспоримо.

            Мъжът започна да се изнервя.

            – Ами нали ти дадох пример с годините? Какво съм виновен, че не схващаш?

            – Хайде пък сега... май ти не схващаш. Примерът ти за годините е достатъчно ясен и сам си противоречиш с него, защото имаме условие да изброим годините. Ако синът ни е роден сутринта и е на четири часа, ще имаме нула дни, нула седмици, нула месеци и съответно нула години, но ако имаме условие да изброим часовете ще получим четири часа, така че нулата съществува само когато имаме условие, което я прави математическо число – разпалено ръкомахаше жената. – Ако отидеш някъде ще броиш нещото, а не нищото: две пердета, две вази, три маси и т.н., а не нула чаши, нула стола, нула дивана и прочее. Едно число, колкото и да го делиш, няма да получиш нула. За да получиш нула трябва да изваждаш, а за това е нужна система, изваждаш от една система и изваденото отива в друга. Няма абсолютно нищо.

            – Но това означава, че ще има само една безкрайност и не може да се премине от минус безкрайност до плюс безкрайност, което не ми се струва логично. Трябва да има пресечна точка от която да се преминава от едното към другото.

            – Тогава не можем да говорим за безкрайност и според теб нулата е безкрайност или нищото е безкрайност?

            – Ох, добре – изпъшка мъжът. – Остави ме на мира. Щом не искаш да разбереш, твоя работа. Философствай си колкото искаш, но преди да започне едно състезание хронометърът е спрян и стартира в един определен момент, преди това няма нищо и това се отнася за всичко. Метърът започва от нула, а не от един милиметър, преди началото на плата няма плат за мерене, няма нищо за мерене, това е.

            – О, или по-точно има обратно броене. Вземи часовника 23 часа, 59 минути и 59 секунди след изтичането на 60 секунда започва първата от новия ден...

            – Но според това което казваш означава, че нещата нямат начало, а това не е вярно, нищо не може да работи без нула, вземи компютрите например... нулата по принцип е числото, което е по-малко от най-малкото число и по-голямо от най-малкото число с отрицателен знак, тя е точката на началото.

            – Кой е казал, че може без нула? Казвам само, че нулата не е равна на нищо, че тя е математическо понятие за измерение точно толкова, колкото и единицата, и петицата, и...

            – Чудесно и каква е нейната измерителна стойност?

            – Ами нали ти казах, отсъствието на посоченото в условието на задачата нещо.

            Жената стана и се разшета из кухнята. Разбираше какво й казва той, но мъжът й явно не разбираше какво му казва тя. Това я дразнеше и се чувстваше ядосана. Двамата мълчаха. Беше вече доста късно и те се отправиха към спалнята. Легнаха си в двете половини на широката спалня и размишляваха. Беше топло, мъжът протегна ръка и я погали по бедрото. Тя хвана кутрето му с двата си пръста и пренебрежително отметна ръката му в неговата половина на спалнята. После сърдито добави:

            – Навлязъл си в моята половина, ще те помоля да внимаваш да не нарушаваш личното ми пространство.

            – О, добре! Само ако можеш да определиш от коя точка на чаршафа започва твоята половина и от коя моята…

            Тя стана, взе една панделка и я разпъна по дължината на леглото. После сърдито каза:

            – От тази панделка нататък е моята половина от леглото!

            – Чудесно, а може ли да си сложа ръката върху панделката, все пак, ако я приемем за нула би трябвало да е неутрална територия.

            – Ако я приемем за нула, то би трябвало да е нищо, което означава, че не можеш да си сложиш ръката върху нищото, така че я приемай като разделителна ивица и не нарушавай правилата.

            Изниза се цяла седмица, но спорът не стихваше. И двамата държаха на позицията си. Минаха през сътворението на света, агрегатните състояния на водата, термометъра, през цялата философия. Шест годишното им дете ги гледаше с широко отворени очи и не разбираше за какво толкова се инатят и двамата. Междувременно в спора бяха се забъркали и други хора, заемащи едната или другата позиция. Проблемът изглеждаше неразрешим, единият от двамата трябваше да отстъпи. Във всеки от тях се беше загнездило чувството, че е прав и никой нямаше намерение да се предаде и да признае другия за победител.

            Цяла нощ бе валяло и утринната хладина навлизаща през отворения прозорец обгръщаше тялото й като го караше да настръхва. Тя придърпа чаршафа към себе си, а после се отмести и нарушавайки всякакви правила за лично пространство, се сгуши в тялото на мъжа си. Топлината му бе като вълшебен елексир за удоволствие, толкова хубаво бе това усещане. Той я гушна в прегръдката си и със сънен глас промълви:

            – Мир?

            – Мир – усмихна се тя.

            – Трябва да знаеш, че си голям инат... – усмихна се той.

            – Аз ли? Ами ти?

            – Признай, че съм прав.

            – Не мога да призная нещо което не е вярно.

            Чуха се малки стъпчици, след миг врата се отвори и синът им се присъедини, като се разположи между тях, целувайки ги един след друг. Двамата се усмихнаха, а после си продължиха разговора:

            – Не признаваш от инат – продължи да се усмихва той.

            – Инат? Не е инат, а правота.

            – Стига! Пак ще се скарате! – викна синът им. – Толкова ли сте глупави, някой знае ли изобщо какво значи „нищо”?

Не ме е страх

Ива Касабова

            Ася и Краси бяха женени от шест години и обмисляха да имат дете. Бяха щастливи заедно и се обичаха. Подредили скромния си дом, отдадени на работата си, двамата живееха в хармония и спокойствие, което чак граничеше с мързел. Предпочитаха да си останат в къщи отдадени един на друг, създавайки си приятна атмосфера, вместо да се скитат по кръчмите или пътищата, както често го правеха преди. Имаха спестявания и планове за бъдещето, които бяха също така скромни и кротки както целия им съвместен живот. Понякога се питаха и се тревожеха дали не живеят прекалено скучно, но после и двамата единодушно отсичаха, че са си много добре – скучаещи в малкия си свят, който си бяха изградили. Спокойният им и монотонен живот обаче се преобърна в деня, в който Ася откри бучка на едната си гърда и докторът произнесе присъдата: рак. От този момент у тях се загнезди страхът и чувството, че тя вероятно ще напусне живота преди да го е изживяла. Дните им загубиха цвета си, а вечерите тегнеха от потискано притеснение.

            Лежаха в леглото замислени, от време на време се споглеждаха, въздишаха тежко и пак потъваха в мисли.

            – Знаеш ли? – проговори тя. – Трябва да направим всичко, за което само сме мечтали, всичко което сме планували. Трябва да излезем от тук и да разгледаме света, да отидем на екскурзия да видим пещерите... все се каним, а нищо не правим. Проспиваме живота си, изгубили сме способността си да търсим и намираме нови усещания...

            – Хайде тогава, ставай и се обличай – завъртя се към нея Краси и си наложи да се усмихне. – Да отидем на бар, да танцуваме, да се напием, а утре да ближем люти рани от тежък махмурлук; да си купим „Кама сутра” и да изпробваме всички пози в нея; да изтеглим пари от банката и да предприемем пътуване.

            – Чудесна идея, да отидем до Париж...

            Двамата се умълчаха отново. Мъжът погали лицето й, сетне преплете пръсти с нейните и останаха така, загледани един в друг. Страхът ги бе обзел, а имаха много неща, които мечтаеха да направят заедно. Въпреки това жената гледаше философски и дори си позволяваше черен хумор, докато на него никак не му беше до философия и шеги.

            Когато тя заспа, той остана да я съзерцава. Въздишаше и имаше чувството, че се задушава от тревогата, която растеше в гърдите му досущ като онази малка бучка.

            На другия ден стана преди нея. Почти не беше спал. Направи й закуска и кафе, които й поднесе в леглото, напълни банята и я пренесе на ръце, докато тя тихо се смееше, а после я пусна в топлата вода и започна да я къпе като малко дете. Не след дълго се озова във водата при нея и в дълго боричкане, шеги и наместване на крака и ръце, се отпуснаха в големия облак от пяна, който бяха направили в борбата си за малко местенце.

            – Мен не ме е страх от смъртта – каза внезапно тя.

            – Каква смърт? Не ти разрешавам да говориш така. Знаеш че позитивното мислене е много важно...

            – Но аз говоря по принцип, не ме е страх аз да умра. Страх ме да не би смъртта да отнеме някой много близък човек и аз да трябва да живея без него. Това е много по-страшно отколкото ти самия да умреш.

            Краси усети остра болка, душата му се сви от същия този страх, заради който не бе мигнал цяла нощ. Не искаше дори да си го помисли, дори да допусне да си го помисли. Изражението му стана мрачно. Той знаеше, че сега трябва да е много силен. Каквото и да каже докторът след като излязат резултатите, трябваше да го приеме хладнокръвно, но не беше хладнокръвен, нито силен. Не можеше да си представи, че ще я загуби. Настръхваше само от мисълта, че може да остане без нея, усещаше, как го обземаше гняв срещу съдбата. Никога нямаше да се примири, щеше й вдъхва увереност, да я гледа като новородено бебе, но нямаше да я пусне да си отиде!

            – Как така не те е страх, всеки го е страх от смъртта – опита се да се отърси от усещанията си и да изглежда спокоен.

            – Ами така. Мисля си за хубави неща, как ще отида в рая... там сигурно има красиви къдрокоси ангели със светли очи и перфектни тела, а огромните им разкошни крила ще потръпват нежно на гърбовете им...

            – Я виж ти! – ухили се той. – Мислиш си за други мъже така ли, а аз се тревожа за теб. На това ли му викаш любов?

            – Но мили, как си го помисли? – прегърна го във водата. – По точно бих стояла до портите на рая, за да те чакам и няма да направя и крачка през прага му докато не дойдеш.

            – Кой ще те остави, щом Господ е толкова нетърпелив сигурно има недостиг на ангели в рая и едва ли ще остави най-красивия от всички да ме чака до портите навън.

            – О-о-о, няма такъв ласкател като теб, любов моя. Толкова си мил и сладък понякога!

            Тя го обсипа с целувки.

            – Такъв съм си... – отвърна небрежно. – Мил и сладък, и само твой.

            Лечението се проточи дълго, операцията, химиотерапията, всичко беше болезнено и мъчително, и Ася често имаше чувството, че няма да издържи. Понякога й толкова зле, че дори желаеше смъртта, но помислеше ли си за Краси, се изпълваше със сили и живот. Краси й помагаше доколкото можеше и грижите които полагаше за нея й даваха сили, докато един ден, след последните процедури, резултатът се оказаха добри. Бяха преборили болестта.

            Когато научи, Краси едвам се сдържа да не се разкрещи от щастие, а Ася не знаеше на кое да се радва по-напред: на оздравяването си или на обичта, която той сякаш изливаше над нея.

            От този момент нататък те не пропуснаха миг от живота си, който да не изживеят пълноценно, с много любов и приятни спомени. Никога не си позволиха да мразят, да се ядосват, бяха разбрали, че когато човек знае кога ще си отиде от живота е по-способен да го живее щастливо. Купиха си „Кама сутра” и изпробваха всички пози в нея, дори си набелязаха любимите. Отидоха до Париж, макар да нямаха нито лев в банката за бъдещето и за старините си. Понякога се налагаше да свият разходите си, но никога не се лишаваха от нещата които искаха да изживеят. Краси си купи китара, защото от малък мечтаеше да се научи да свири и понякога й изнасяше серенади, които подлудяваха съседите им. Ася пък го накара да й направи серия голи снимки, които постави в рамки по стените и не изпитваше никакво неудобство от приятелите, които им идваха на гости. В който и момент да дойдеше смъртта, за да ги поиска, те бяха готови. Нямаше нищо което да ги накара да чувстват, че са пропуснали нещо. Можеха само да са благодарни на болестта, че ги научи да живеят.

            Страхът си беше отишъл завинаги. Смъртта бе само временна раздяла докато се срещнат пак, до срещата която единият щеше чака тук, а другият – до портите на рая.

В ново тяло

Ива и Филип - съвместен разказ

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            – Искам ново тяло – опитах се да звуча спокойно.

            Жената срещу мен кимна.

            Нищо не харесвах у себе си: големи крака, твърде широк ханш и малки гърди, неправилни черти на лицето. За моите двадесет и седем години бях опитвала какво ли не, но колкото и внимателно да подбирах дрехите си, така че да прикрият множеството дефекти, колкото и старателно да се гримирах, да оформях косата си, нищо не беше в състояние да подобри външността ми. Бях мислила дори за пластична хирургия, но дори и тя нямаше да може да направи чудото, което ми беше необходимо, за да мога поне да предизвикам нечий поглед, дори не нещо повече, а само един одобрителен поглед...

            Малкото ми приятелки се опитваха да ме ободряват, да ме успокояват, че не всичко е толкова зле, че все някога ще срещна мъж, който ще ме оцени и хареса заради това, което съм, без да се отдръпва заради недостатъците ми, че има далеч по-тежки случаи от моя, но всичко това не ми помагаше особено. Постепенно си дадох сметка, че няма смисъл да ги натоварвам с моите проблеми – така или иначе нищо не можеше да се направи – само се превръщах в досадница, която щеше да започне да ги отегчава.      Всичко това продължи до деня, в който попаднах на реклама за някаква нова технология, която позволяваше създаването на напълно ново тяло. В първия момент ме обзе съмнение, но чувствах, че това беше може би единствения ми шанс. Проучих цялата налична информация, която успях да намеря, разговарях по телефона със специалистите от клиниката, където се извършваше процедурата. Всичко изглеждаше наред. Медицинските сертификати от министерството гарантираха сигурността на метода и макар със свито сърце, отидох до лабораторията с надеждата, че най-накрая ще променя живота си.

            Служителката ме измъкна от мислите ми, като постави пред мен дебел каталог.

            – Изберете си тяло – каза меко. – Впоследствие, заедно със специалиста, който ще ви поеме, ще уточните всички допълнителни промени, които искате да нанесете по него. Биомолекулярния ни метод позволява да коригираме тъканите при изработването му, така че да задоволим и най-малкото ваше желание.

            Едва си поемах въздух докато с притреперващи пръсти разлиствах масивния каталог.

            – Новите тела, които изработваме имат срок от десет години в зависимост от експлоатацията им – додаде младата жена.

            – А... моето?

            Знаех отговора, разбира се, но все пак ми прозвуча стряскащо.

            – Съхраняваме телата на клиентите ни в специални индивидуални камери, където запазват естественото си остаряване, даже стареенето им малко се забавя. Така ще можете да се върнете в него когато му дойде времето.

            Поех дълбоко въздух и преди да продължа с проучването на каталога, подписах документите.

            Това беше моят ден! Щях веднъж завинаги да реша проблемите си. Десет години, през които щях да изживея прекрасни мигове, да чувам думи на възхита от мъжки устни, да виждам блясъка в очите и преклонението им пред сексапила и красотата ми, щях да намеря любовта! Тези десет години бяха цяла вечност. Струваше си огромната сума, която събрах, разпродавайки почти всичко, което имах.

            Последваха няколко часа в уточнение на подробностите по тялото, което си бях избрала. Изграждах го сантиметър по сантиметър заедно със специалиста, ваех всяка извивка докато не станеше точно такава, каквато си мечтаех да бъде, каквато мечтаех да бъда аз.

            Две седмици по-късно, когато ми се обадиха, че новото ми тяло е готово, отново отидох в клиниката. Поканиха ме направо в лабораторията, където да го погледна и да го одобря окончателно преди да бъда прехвърлена в него. Беше божествено! Макар и в нещо като огромна стъкленица, пълна с прозрачна течност, подхранвано чрез някакви тънки тръби или кабели, то беше точно това, което бях поръчала, което бях видяла в мечтите си. Едва успях да кимна и сестрата ме отведе в едно малко помещение, за да ме подготвят за процедурата.

            Тя не беше никак лека, да не говорим за болката. Макар че бях под наркоза, имах чувството, че промушваха душата ми през много тесен отвор, а от другата страна я дърпаха сякаш с вакуум, но самата болка не беше физическа. Беше наистина ужасно, но забравих всичко това в момента в който се събудих и се видях в новото си тяло. Не можех да повярвам, че е истина! Усещах всичко, сякаш си бях самата аз, всеки допир, слабото движение на въздуха в помещението, полюшването на всеки косъм от пищната ми коса, вдишването, издишването, помръдването на всеки крайник, на всеки пръст...

            Следващите три дни останах в клиниката. Не съществуваше каквато и да било опасност, но това беше рутинна практика, за да мога да свикна със себе си, преди да се прибера. Бях значително по-лека, доста по-слаба, усилията с които бях свикнала да местя обичайните предмети бяха различни, движенията ми – малко несигурни. Привикнах към тялото си много бързо, но продължавах да стоя гола пред огледалото с часове и не можех да се наситя на гледката.

            Нямах търпение да започна своя нов живот. Още в първите дни след като напуснах клиниката си накупих тоалети, изящни обувки и сменях прически, каквито не бях и сънувала! Помня, когато излязох за първи път на улицата... хората се обръщаха след мен, а аз вървях опиянена като фея, като богиня, като истинска жена! Приятелките ми, макар да знаеха какво исках да направя и да ги бях подготвила за това, което щяха да видят, останаха втрещени. Доста време им бе необходимо, за да свикнат, че това съм си аз, с моя си характер, с моите си разбирания, с моите си начин на изразяване и хумор. Радваха се бурно и нескрито ми завиждаха. Флиртувах непрекъснато, забавлявах се с желанието на мъжете да ме имат, усетих властта си над тях; търсеха ме, тичаха след мен, надпреварваха се да ми кавалерстват, само за да получат малко внимание от моя страна; отхвърлях ги, подбирах най-красивите и снажни, забавни и изискани, имах в леглото си всеки, когото пожелаех, а те ми даваха невероятни нощи, изпълнени със сладострастна нега, надхвърляха себе си, за да ги харесам.

            Бързо си намерих нова работа, създадох нови контакти, изградих нов живот. Минаваха седмици, седмиците станаха месеци, а аз все по-рядко се сещах за старото си тяло. Завързвах нови познанства, нови връзки, а щом не се получеше с някой от мъжете, които ми харесваха, не губех време в самосъжаление; знаех, че веднага ще намеря друг, по-добър. Ако ли не беше по-добър, просто щях да го сменя със следващия от върволицата обожатели. Успехи, празници, рождени дни, нови години – животът беше един безспирен, вдъхновяващ фойерверк от радостни емоции...

            Докато един ден не забелязах някакво бледо петно на кожата си. На корема, малко встрани, точно под лявата гръд. В първия момент не му обърнах внимание, но когато няколко дни по-късно се появи второ, а после трето, когато петната започнаха да се множат, а кафеникавия им цвят да потъмнява, светът ми се сгромоляса! От седмица на седмица, от ден на ден бавно и безжалостно петната ставаха все повече и все по-големи. Постепенно косата ми стана чуплива, ноктите загубиха блясъка си... не бях усетила кога бяха отлетели десет години! Стоях пред огледалото, гледах тялото си и нищо не можех да направя.

            Точно тогава ме връхлетя ужасът от една мисъл: не бях срещнала любовта! Едва в този миг осъзнах, че за всичкото това време не бях намерила онзи на когото спокойно бих могла да призная, че скоро ще трябва да се върна в старото си тяло, че то не се доближава дори наполовина до сегашното! Не намерих онзи, който би ме утешил, защото обича мен, а не тялото ми. С огорчение си дадох сметка, че всеки един от онези, които бях срещала, се беше интересувал единствено от красотата ми. Сякаш едва сега виждах как гледат втренчено в изящните ми крака докато им говоря, в деколтето ми и дори не ме слушат... по-страшното беше, че малцината, които може би се бяха интересували от мен, а не единствено от прелестите ми, бях отблъснала сама, само защото у тях имаше нещо, което не ми бе допаднало, защото не бяха идеалния, когото търсех, но вече беше късно! Промените настъпваха, правилата не допускаха повторно купуване на ново тяло толкова скоро и трябваше да се върна в своето. За миг ми се прииска да избягам, да се скрия, да не се връщам в онази лаборатория, но знаех, че е безсмислено: щяха да ме обявят за издирване и щяха да ме заведат там под конвой, иначе тялото ми щеше да се разпадне и щях да загина – нещо което нито клиниката, нито властите, издали разрешителното за тази технология, можеха да допуснат.

            Всичко се повтори – лабораторията, малкото помещение за подготовка, упойката, крайно неприятните усещания по време на самата процедура, трите дни престой след нея... но този път нямаше и помен от еуфорията, която изпитвах някога, преди десет години. Бях тромава, бях тежка, свиквах отново със сякаш недодяланите си движения на своето грозно, истинско тяло, което междувременно също се беше състарило с десетина години и сякаш изглеждаше още по-неугледно.

            Предварително бях напуснала интересната си и добре платена работа. Не можех да им кажа истината. Имах достатъчно спестени средства, за да живея спокойно поне няколко месеца. Дни наред не можех да се погледна в огледало, не смеех да изляза навън, не вдигах телефона, не допусках дори приятелките си: тези, с които се бях сприятелила през изминалите десет години не знаеха и щяха да изпаднат в ужас, а старите, онези няколко, които бяха останали до мен от онова отдавна отминало време, които познаваха грозното ми тяло от преди, те щяха да ми съчувстват. Не можех да понеса ужаса на първите, когато разберат истината, нито съжалението на вторите. Не можех да се понасям, ненавиждах се, гледах по цял ден в една точка и се чудех с кой акъл съм предприела тази глупост, какво съм очаквала? Животът ми преди новото тяло не беше нищо особено, но му бях свикнала, а този, от последните десет години... той ми донесе хубави, незабравими, но мимолетни преживявания. И все пак се чудех дали след време да не опитам пак... процедурата не позволяваше да се купи следващо ново тяло преди да са изминали поне пет години, за да не се нанесе травма на психиката от честото прехвърляне на душата, но вече не бях сигурна, че това ще ми донесе нещо повече от онова, което бях изживяла.

            Постепенно започнах да се съвземам. Трябваше някак да продължа живота си. Намерих нова работа. Беше непретенциозна, но това вече нямаше никакво значение. Отново се регистрирах в сайтове за запознанства с надеждата да срещна самотна душа, нуждаеща се от внимание, от топлина, от обич, макар че след като не я бях срещнала тогава, когато имах страхотна външност, сега вече беше практически невъзможно, но не ми оставаше нищо друго. Трябваше да продължавам да мечтая, не можех да си позволя да се откажа, това щеше да е равносилно на самоубийство.

            Занизаха се дълги, самотни вечери пред монитора, запознанства в различни сайтове, небрежни флиртове. Някои от тях преминаваха в смислени и интересни разговори, но видеха ли отсреща снимките ми, всички се отдръпваха, постепенно прекъсваха общуването ни, или така и не правеха стъпка към нещо повече от размяна на неангажиращи шегички. Въпреки това, един ден получих съобщение от доста симпатичен мъж. Известно време общувахме както се случваше с всички останали, но с него беше някак си по-различно. Пишехме си за какво ли не, обсъждахме идеи, смеехме се... не можех да повярвам, че човек с такава външност, такова чувство за хумор и толкова разностранни интереси, ми обръщаше внимание, нещо повече, продължи да ми обръща внимание и след като разгледа няколкото мои снимки, които бях публикувала. Известно време се опасявах, че може би е някакъв присмехулник, решил да си направи неприятна шега, даже за момент започнах да се отдръпвам, готова за някоя подигравка, но не се случи нищо подобно. Той си остана мил, любезен и много въодушевен от разговорите ни.

            Може би месец след като се бяхме запознали, ме покани на среща. Почти бях сигурна, че от това няма да излезе нищо, но, макар и със свито сърце, отидох.

            Оказа се много по-красив отколкото изглеждаше на снимките в профила си. Усетих как краката ми се подкосиха, главата ми се замая. Знаех, че скоро щеше да си намери извинение и ще си тръгне, сигурна бях. Подготвих се психически за такъв край, така че да не го изживея тежко и се отдадох на удоволствието да прекарам поне малко време в неговата компания. За моя изненада останахме заедно часове, а разговорът ни бе още по-интересен и увлекателен на живо. След кафенето, в което се срещнахме, той предложи да отидем в някое уютно ресторантче, след което си направихме хубава разходка, изпрати ме. Вечерта бе толкова невероятна, че се чувствах като в любовен филм.

            На другия ден ме покани на кино, на следващия – на концерт, а седмица по-късно ме любеше, сякаш съм единствената жена на света! Не можех да повярвам, че това е истина, че се случва точно на мен! Когато оставах сама, броях часовете до следващата ни среща, едвам се удържах да не му звъня час по час и не можех да проумея що за шега си бе направила съдбата с мен: когато бях с онова невероятно тяло, не срещнах дори помен от тази любов, която ме връхлетя с такава сила сега, когато бях със старата си, повяхнала с десет години външност. Не можех да разбера как беше възможно, но това нямаше никакво значение. Изживявах нещо изключително и не пропусках нито един миг, сякаш исках да наваксам за целия си предишен живот. Не спирах да уверявам приятеля си, че бих дала всичко, за да съхраним чувствата, които изпитвахме, че никога не бих го изоставила, каквото и да се случи, че може да има пълно доверие в мен, независимо от всичко, а той ми отвръщаше по същия начин. Ето защо донякъде се озадачих, когато един де се обади по телефона и някак смутено ме помоли да се видим в любимото ни кафене.

            Чакаше ме омърлушен. Седнах срещу него и той обхвана дланите ми. Известно време ме погледа безмълвно. Личеше, че нещо му тежеше и това ме караше да се чувствам зле. Не исках дори да допусна мисълта, че може би е решил да се разделим. Не знаех какво да кажа и просто седях срещу него, стискайки пръстите му.

            – Много те обичам, мила – проговори с мъка. – Трябва обаче да ти разкажа за един човек.

            – Какъв човек? – попитах възможно по-спокойно.

            – За един егоистичен тип, който прибягна до една голяма измама, за да се добере до жена.

            Поръчахме сокове и той тихо продължи:

            – Беше твърде нисък, малко закръглен и не особено привлекателен. Мразеше тялото си. Заради него получаваше не просто откази, а жестоки шамари по самочувствието си от всяка що-годе красива жена. Това го озлоби, но колкото и да презираше жените, се надяваше да срещне онази, която щеше да оцени личността му.

            Ръцете му конвулсивно стиснаха моите.

            – Тогава той направи нещо безумно: купи си ново тяло.

            Студени иглички пропълзяха кожата ми.

            – Кой е той?

            – Аз.

            Причерня ми. Седях и се опитвах да се овладея, докато той тъжно ме наблюдаваше.

            – Реших да наказвам всяка жена, независимо колко е красива. Мислех да прелъстявам всяка до която се домогна, за да усети какво е самота и презрение, и го правех... докато не срещнах теб.

            Някъде далеч приглушено жужаха гласове, потракваха чаши, дрънна лъжичка.

            – Щом те видях, разпознах себе си – продължи. – Видях как се прикриваш зад дрехите си, както се прикривах аз, видях как на първата ни среща очакваше да си тръгна, както твърде често съм го очаквал и аз, но постепенно откривах твоя характер и се влюбвах все повече и повече...

            Въздъхна тежко.

            – Нямах сили да ти кажа, но... скоро ще трябва да се върна в старото си тяло.

            Слушах го и треперех. Стените наоколо незабележимо се въртяха. Не знаех какво да кажа, не знаех какво да мисля. Сякаш едва сега забелязах онези малки признаци, които ми бяха толкова познати – неголеми, все още едва различими петна по шията и дланите, загубилата блясък коса, станала суха и чуплива, лющещите се нокти... Излъгана ли бях? Можех ли да го виня за неща, които и аз съм правила? Разбира се, беше ми неприятно, че не ми е казал по-рано, бях ядосана, но все пак разбирах всяка негова подбуда. Вероятно е смятал, че когато се влюбя напълно, ще понеса и простя по-лесно лъжата му. Гледах го и едвам удържах потреперващите си устни. Виждах тъгата му, плахата надежда с която ме гледаше, с която чакаше отговора ми и сякаш се смаляваше и свиваше с всяка секунда през която се бавех, но аз не отговарях. В този момент сякаш дори не осъзнавах, че трябва да отговоря. Мислех какво ли бих направила самата аз, ако се бях оказала в огледална ситуация по времето в което бях в новото... в купеното си тяло. Вероятно и аз щях да го излъжа, не знам... и все пак не бях излъгала никого. Никой не си бе направил труда тогава, не бе положил усилия да опознае мен, да опознае нещо повече от тялото ми. Тогава никой не ме бе обикнал истински, а сега... сега понесох всички рискове и страхове, като се изправих пред човека срещу мен такава, каквато съм, докато той ме е примамвал с лъскава стръв, виждайки как се влюбвах все по-силно и по-дълбоко. Каквато и да беше външността му нямаше да е от значение защото щях да съм привикнала с нея. Сега обаче съм свикнала да го възприемам с това тяло и когато се върне в другото ще е все едно да си легна до непознат!

            – Човекът и тялото му са едно цяло – съвзех се аз. – Все едно е дали ще се представиш в друго тяло или с друг характер. И в двата случая лъжеш. Човек първо вижда тялото, след това душата, затова и много пъти се съм се ядосвала, че заради тялото ми не поглеждаха в душата ми! А сега опознах твоята и мислех че съм опознала и тялото ти, но както изглежда ще трябва да те опознавам отново...

            Плачех. Не знаех от какво повече се страхувах: дали от това, че ако се разделим няма да намеря отново любовта и ще остана сама завинаги, или че ако останем заедно няма да го харесам, че ще ми липсва тялото, което прегръщах страстно, чиито рамене галех с наслада, чийто аромат ме опияняваше, чиято кожа целувах ненаситно, чиито ръце бяха по-нежни от криле на ангел... и което се разпадаше.

            Седеше и ме гледаше. Трябваше да му дам отговор и то сега – знаех прекалено, болезнено добре какво изпитва и не можех да го подлагам на това напрежение.

            Овладях се някак, но отговорът... поех въздух и леко стиснах дланите му.

             – Трябва и аз да ти кажа нещо – започнах плахо. – Аз също си бях купила тяло. Върнах се в моето преди няколко месеца. Искаше ми се да се бяхме срещнали тогава за да ме видиш красива...

            Зърнах, сякаш физически усетих надеждата, която проблясна в очите му.

            – Недей – прекъсна ме. – Ти си красива и сега. Тогава просто щях да те взема за поредната кучка и щяхме да пропуснем всичко, което се случи между нас...

            Надигна се, заобиколи масата, седна до мен и ме прегърна. Беше толкова мило, може би смешно за всички останали в кафенето, но това не ни интересуваше.

            – Кажи ми, че ме обичаш – едва прошушна, сякаш искаше още един път да го убедя, че новото му тяло нямаше да ни раздели.

            – Да... обичам те – отвърнах тихо. –  Какво пък, ако искаме можем да си купим пак тяло нали?

            – Огледай се – усмихна се – вече е мода. Всички около нас са с нови тела.

            Озърна се из кафенето и последвах погледа му, докато той продължаваше:

            – Погледни искрите в очите им, харесват се, щастливи са, радват им се все още, но един ден всичко ще свърши и ако не са намерили любовта, ще бъдат съсипани.

            Отново се извърна към мен.

            – Аз те харесах, защото си естествена, различна, не така съвършена както всички онези жени, които ден след ден се появяваха все повече и повече около мен. Тези нови тела... те ме научиха да ценя уникалното в човека, а не съвършеното.

            Не можехме да седим повече в кафенето. И на двама ни сякаш не ни достигаше въздух. Дори и улицата по която вървяхме ни се струваше тясна, за да побере чувствата, които и двамата изпитвахме за първи път в живота си.

Не искам да ме нараняваш

Ива Касабова

            Тя знаеше какво харесват мъжете, знаеше как да ги предизвика, как да ги влуди. Омагьосваше ги по някакъв начин, впрягаше целия си чар, целия този сексапил и всички бяха луди по нея.

            Аз я наблюдавах. Гледах я отстрани и се чудех. Чудех се какъв ли мъж ще си избере, с кого ли ще остане, с толкова голям избор сигурно ще удари шестицата или ще попадне на някое леке което ще й съсипе живота. Харесвах я, но само толкова, нямах сили за още любовни приключения. След последната си връзка станах напълно безразличен. За какво ми е любов, след като ще ми носи само болка? Все едно, всички са еднакви. Химия, която отминава и после – мъка, защото мъжете сме други: като обичаме – обичаме, като мразим – мразим. Няма променливи настроения при нас: днес – обичаме, утре – не, после пак обичаме, после пак – не... щом сме с една жена значи я обичаме всеки ден. Но жените не са такива, те са на настроенията, днес се гушка в теб, утре крещи по теб и така до безкрайност. Никаква любов вече не искам, добре съм си така. Не че ще стана монах, просто не мога да си позволя да се побърквам вече.

            Всеки ден я срещах в кварталното барче, където, вечер, се събирахме компания от цялата махала. Тя се приближи до мен и ме заговори, не помня какво, някакви общи приказки. Отговорих й безразлично и си поръчах една бира, предложих и на нея но тя не поиска. Постепенно се запознахме. Беше интересна, ставаше лаф и наистина се забавлявахме понякога.

            Една вечер я изпратих до тях, поговорихме си пред блока, и тя сподели, че ме харесва. Не знам как се почувствах, приятно ми стана, все пак е най-харесваната от всички, но тъй като се бяхме сприятелили, не исках да се впускам във връзка чийто изход ми беше известен. Да, имаше всички шансове да ми разбие сърцето и вероятно щеше да го направи ако се оставя, но аз не мога да си го позволя. Вече съм изстрадал достатъчно и знам че момичета като нея не са лъжица за моята уста.

            С времето ставахме все по-близки и тя все по-силно се осланяше на мен, за всеки мой празник ми правеше някаква изненада, когато исках да споделя нещо разчитах на нея, но така и не давах воля на чувствата си.

            – Ех, защо всички ме харесват, само не и този когото искам? – ме попита веднъж.

            – Сигурно е гей, иначе няма как да не те харесва – пошегувах се.

            Тя се усмихна.

            – Нима си гей?

            – Не съм и за това те харесвам.

            – Аз пък бях готова да се обзаложа, че си – посърна някак усмивката й.

            – За такъв ли ме мислиш?

            – Не, но не си като другите. Те знаят да искат само едно, сякаш жените сме секс играчки...

            – Аз не съм за теб, така че по-добре си намери друг.

            Тя въздъхна.

            – Щом казваш... може и да си прав. За какво ли хабя любовта си по теб...

            Не след дълго тя изчезна от погледа ми, не се обаждаше. Търсех я, но все не можех да я открия, а откриех ли я, тя все бързаше. Започна ужасно да ми липсва. Не спирах да мисля за нея защото я обичах, въпреки че постоянно се съпротивлявах на това. Бях решил, че ако човек се настрои, ако си внуши нещо, то ще стане, че може да контролира чувствата си и дори си мислех че успявах, докато не я изгубих.

            Един ден все пак се срещнахме.

            – Къде изчезна? Липсваш ми – подхванах аз.

            – Нима? Мислех, че пет пари не даваш за мен.

            – Как можеш да си го помислиш! – изненадах се и поех въздух: – Аз мисля, че те обичам...

            – Хайде бе? По странен начин показваш любовта си – хладно отвърна тя.

            – Просто се предпазвам... не искам да бъда наранен... затова подхождам резервирано понякога.

            – Oт какво се пазиш? От мен ли? Толкова ли съм страшна? – продължаваше да ме гледа студено.

            – По-точно от себе си, от чувствата си, които са бурни. Не искам да бъда наранен...

            – Наранен? Ясно, давай да мъча другите, та да се предпазя. Е, как е? Успя ли да се предпазиш?

            – Не! Искам да съм с теб и не искам да се пазя!

            Чувствах накъсаното си дишане.

            – Ще ти мине – отвърна сериозно. – Аз не съм момиче за теб, по-добре си намери друга.

            – Защо говориш така? – не вярвах на ушите си. – Нали каза че имаш чувства към мен? Какво стана? Омръзна ли ти вече да ме харесваш? Набързо ме замени с нова любов, нали?

            Тя погледна настрани, сякаш се замисли за нещо, но след миг отново се извърна към мен.

            – Какво стана ли? Ти уби всичко! Аз горях по теб, а ти ме отблъскваше с безразличието си, караше ме да се чувствам нехаресвана, сега се сети... сети се, че можеш и да обичаш, но аз не искам вече да ме нараняваш, няма да ти позволя.

            Тя се обърна и си тръгна, а аз останах да гледам след нея. Как ми се свиваше сърцето само, сякаш виждах любовта ми как си отива безвъзвратно.