неделя, 14 април 2013 г.

Няма да споря с теб

Ива Касабова

            Денят бе спокоен и обикновен, всичко беше мирно, уютно и тихо. Вечерята бе сложена, детето спеше дълбоко и двамата си почиваха след работния ден, вечеряха на спокойствие и хвърляха по едно око към телевизора.
            – Знаеш ли, днес стигнах до извода, че няма такова понятие като „нищо” или „нула” – обади се жената.
            – М-м-м... не мога да се съглася с теб – отвърна разсеяно мъжът й. – Нулата според мен е център от който започва положителното или отрицателното броене.
            – Не, ти не разбираш – продължи тя. – Според мен нулата е математическо число с което се обозначава отсъствието на нещо присъстващо в математическото условие. Представи си, че на нашата маса има две ябълки и ние ги изядем. Тогава на масата ще останат нула ябълки, а не „нищо”, т.е. нулата представлява обозначаването на отсъствието на ябълките, защото в условието се говори за тях.
            – Виж, много лесно си обясняваш нещата – отмести очи от екрана на телевизора. – Ако нашият син е на шест години, то ние ги броим от раждането му, той не се ражда на една година. За да стане на една година, трябва да броим от момента на раждането до момента на настъпването на втората година.
            – Именно: сам казваш, че такова понятие като „нищо” или „нула” няма. От момента на раждането започват секундите или стотните от секундата или дори хилядните от секундата.
            – Но преди хилядните от секундата е нулата, т. е. нищото. Според твоята теория ако приемем, че най-малко число е една хилядна, то числото минус една хилядна трябва да започва от числото плюс една хилядна и обратното, така ли?
            – Скъпи, опомни се. Кому е нужно да брои нищото? Ако искаме да изброим чиниите по масата от нула чинии ли ще започнем?
            – Няма да споря с теб, очевидно не разбираш – каза мъжът и се върна към вечерята.
            – Няма да спориш, защото не можеш – усмихна се победоносно жена му. – Трябва да признаеш, че съм права.
            – Не, не си права и много добре го знаеш – отново вдигна очи към нея.  – Просто каквото и да ти кажа няма да ме чуеш.
            – Така ли? – наежи се тя. – А, какво казваш ти? Нищо, което да е неоспоримо.
            Мъжът започна да се изнервя.
            – Ами нали ти дадох пример с годините? Какво съм виновен, че не схващаш?
            – Хайде пък сега... май ти не схващаш. Примерът ти за годините е достатъчно ясен и сам си противоречиш с него, защото имаме условие да изброим годините. Ако синът ни е роден сутринта и е на четири часа, ще имаме нула дни, нула седмици, нула месеци и съответно нула години, но ако имаме условие да изброим часовете ще получим четири часа, така че нулата съществува само когато имаме условие, което я прави математическо число – разпалено ръкомахаше жената. – Ако отидеш някъде ще броиш нещото, а не нищото: две пердета, две вази, три маси и т.н., а не нула чаши, нула стола, нула дивана и прочее. Едно число, колкото и да го делиш, няма да получиш нула. За да получиш нула трябва да изваждаш, а за това е нужна система, изваждаш от една система и изваденото отива в друга. Няма абсолютно нищо.
            – Но това означава, че ще има само една безкрайност и не може да се премине от минус безкрайност до плюс безкрайност, което не ми се струва логично. Трябва да има пресечна точка от която да се преминава от едното към другото.
            – Тогава не можем да говорим за безкрайност и според теб нулата е безкрайност или нищото е безкрайност?
            – Ох, добре – изпъшка мъжът. – Остави ме на мира. Щом не искаш да разбереш, твоя работа. Философствай си колкото искаш, но преди да започне едно състезание хронометърът е спрян и стартира в един определен момент, преди това няма нищо и това се отнася за всичко. Метърът започва от нула, а не от един милиметър, преди началото на плата няма плат за мерене, няма нищо за мерене, това е.
            – О, или по-точно има обратно броене. Вземи часовника 23 часа, 59 минути и 59 секунди след изтичането на 60 секунда започва първата от новия ден...
            – Но според това което казваш означава, че нещата нямат начало, а това не е вярно, нищо не може да работи без нула, вземи компютрите например... нулата по принцип е числото, което е по-малко от най-малкото число и по-голямо от най-малкото число с отрицателен знак, тя е точката на началото.
            – Кой е казал, че може без нула? Казвам само, че нулата не е равна на нищо, че тя е математическо понятие за измерение точно толкова, колкото и единицата, и петицата, и...
            – Чудесно и каква е нейната измерителна стойност?
            – Ами нали ти казах, отсъствието на посоченото в условието на задачата нещо.
            Жената стана и се разшета из кухнята. Разбираше какво й казва той, но мъжът й явно не разбираше какво му казва тя. Това я дразнеше и се чувстваше ядосана. Двамата мълчаха. Беше вече доста късно и те се отправиха към спалнята. Легнаха си в двете половини на широката спалня и размишляваха. Беше топло, мъжът протегна ръка и я погали по бедрото. Тя хвана кутрето му с двата си пръста и пренебрежително отметна ръката му в неговата половина на спалнята. После сърдито добави:
            – Навлязъл си в моята половина, ще те помоля да внимаваш да не нарушаваш личното ми пространство.
            – О, добре! Само ако можеш да определиш от коя точка на чаршафа започва твоята половина и от коя моята…
            Тя стана, взе една панделка и я разпъна по дължината на леглото. После сърдито каза:
            – От тази панделка нататък е моята половина от леглото!
            – Чудесно, а може ли да си сложа ръката върху панделката, все пак, ако я приемем за нула би трябвало да е неутрална територия.
            – Ако я приемем за нула, то би трябвало да е нищо, което означава, че не можеш да си сложиш ръката върху нищото, така че я приемай като разделителна ивица и не нарушавай правилата.
            Изниза се цяла седмица, но спорът не стихваше. И двамата държаха на позицията си. Минаха през сътворението на света, агрегатните състояния на водата, термометъра, през цялата философия. Шест годишното им дете ги гледаше с широко отворени очи и не разбираше за какво толкова се инатят и двамата. Междувременно в спора бяха се забъркали и други хора, заемащи едната или другата позиция. Проблемът изглеждаше неразрешим, единият от двамата трябваше да отстъпи. Във всеки от тях се беше загнездило чувството, че е прав и никой нямаше намерение да се предаде и да признае другия за победител.
            Цяла нощ бе валяло и утринната хладина навлизаща през отворения прозорец обгръщаше тялото й като го караше да настръхва. Тя придърпа чаршафа към себе си, а после се отмести и нарушавайки всякакви правила за лично пространство, се сгуши в тялото на мъжа си. Топлината му бе като вълшебен елексир за удоволствие, толкова хубаво бе това усещане. Той я гушна в прегръдката си и със сънен глас промълви:
            – Мир?
            – Мир – усмихна се тя.
            – Трябва да знаеш, че си голям инат... – усмихна се той.
            – Аз ли? Ами ти?
            – Признай, че съм прав.
            – Не мога да призная нещо което не е вярно.
            Чуха се малки стъпчици, след миг врата се отвори и синът им се присъедини, като се разположи между тях, целувайки ги един след друг. Двамата се усмихнаха, а после си продължиха разговора:
            – Не признаваш от инат – продължи да се усмихва той.
            – Инат? Не е инат, а правота.
            – Стига! Пак ще се скарате! – викна синът им. – Толкова ли сте глупави, някой знае ли изобщо какво значи „нищо”?

4 коментара:

Kайти каза...

Тия хора нямат проблеми, за какви неща спорят само :))

Philip Danchev каза...

Споровете за маловажни неща понякога са най-сериозните, Кайти :):):)

Даниела Паскова каза...

Хахаха. Браво,Ива. Страхотен разказ. Усмихна ме. Прекрасен спор. Ако е реалност сигурно ти е било трудно, но пък ти завиждам за опонента. Напомни ми доста случки от личния ми живот, само че моята половинка много бързо се предава- просто не обича да спори, а аз обожавам. А спорът точно за такива "маловажни" на вид неща е най- интересен. И парадокс...точно след един такъв кратък спор, в който той се предаде още на второто изречение и аз естествено останах неудовлетворена, че не съм изказала всичките си аргументи, намуси се и млъкна, малкият ми син(въпреки че не беше чул за какво въобще става дума) ми каза:" Мамо, явно трябва да се извиниш на тати, нещо ти се сърди"- хи хи представяш ли си как ми се искаше не панделка ами една стана да иззидам в спалнята:) Извинявам се за многословието. Прекрасен разказ. Браво.

Анонимен каза...

Аз също предпочитам някой не особено важен спор, отколкото семеен скандал за глупости :)... Все пак казват, че спора е гимнастика за ума :)...
поздрави на всички: Ива