Билкарката

По идея на Мария Янакиева

Нож се вади по много начини...

Имало едно време в едно далечно царство, зад девет планини в десета...

– Мани я, Лудата! – изсумтя Улфберт, без да обръща внимание на Ото, който продължаваше да се хили след дрипавата, попригърбена жена, преметнала на рамо малка избъсана торба, с която не се разделяше.

Тромавият ковач се суетеше в работилницата си, колкото да се убеди, че всичко бе на мястото си. Беше се развиделило и под розовеещите облаци свежият въздух бе изпълнен с аромат на сено, тор и хвойна; разнасяше се шум от скърцащи порти, кудкудякане, хрускане на камъчета по калдъръма на криволичещата между къщурките улица.

– А! Дреме ми за нея – подвикна длъгнестият, съсухрен Ото и побутна периферията на качулатата си шапка. – Ама й се чудя коя чавка й е изпила мозъка, та все по чукарите драпа сам-сама. Няма ден, дето да не хукне по баирите, да мъкне всякакви треви. Дори и в неделя!

Улфберт се спря и поглади късо подстриганата си брада.

– Малко е улава, верно, ама си разбира от работата. Всеки, когото е хванала да цери, е оздравял. Лани излекува и големя син, когато го беше хванала треска. Нека прави каквото си знае. Не пречи на никого.

– Абе тя не пречи, ама попът сериозно се е заканил да я анатемоса, особено откак спря да се вясва в черквата – подпря се на паянтовата ограда Ото, но веднага се поизправи, когато вратата на къщата се хлопна и дочу познати стъпки по разкаляната пътека.

– Тебе трябва да те анатемоса попът – изръмжа Улрике. – От сутринта миришеш на бъчва! Улфберт, хайде, по-бързо, че ако изпуснем службата, аз ще те анатемосам!

– Брех, ама си се лъснала! – ухили се пак Ото, Улрике попридърпа отеснелия си сукман, хвана Улфберт под ръка и тримата последваха съседите от махалата, които вървяха надолу към черквата.

Както всяка неделя, хората от затънтеното село стоически изчакаха с вглъбен вид да завърши литургията, като незабележимо подхвърляха погледи, за да видят дали някой се е натъкмил с дреха, различна от опърпаните вехтории, носени от всички, има ли някой, който не е дошъл и други подобни дреболии, които почти изчерпваха любопитството им към света и им даваха теми за разговор по седенките и в таверната. След като дребничкият свещеник приключи службата, граквайки едно последно „Амин!”, стотината души излязоха с облекчение и глъчка на чист въздух, бъбрейки на малкия площад под топлите лъчи, преди да се отправят по къщите си, когато се разнесе тропот от препускащи коне. Извърнаха се, колкото да видят двама ездачи в униформата на гвардията на херцог Ранулф. Единият от гвардейците приближи коня си към утихналата тълпа, намести шлема си и без да слиза от седлото, се провикна:

– Има ли във вашето село лекар?

Никой от примигващите хора не наруши тишината и мъжът додаде:

– Негово благородие херцог Ранулф търси лекар и дава награда от петдесет жълтици на онзи, който успее да излекува дъщеря му.

Този път тих шепот пропълзя сред хората.

– Н-н-няма ли лечители сред свитата на Негово благородие? – обади се един мъж, но веднага се сви пред муцуната на приближилия се кон.

– Не ти е работа да знаеш! – изръмжа гвардеецът и пръстите на ръката му се стегнаха около дръжката на втъкнатия в ножницата меч. – От околните села казаха, че тук има лечител, който може да свърши работа. Кой е и къде е?

Хората се спогледаха колебливо, но след като под все по-навъсения поглед на конника някой спомена името на Гудрун, започнаха един през друг да обясняват, че това ще да е само Лудата, която обикаля горите за билки и прави отвари.

– Никой не знае къде ходи... обикаля по чукарите... живее сама... прибира се в селото чак привечер...

Войникът разпореди да му я доведат веднага щом се върне, обърна коня си и гвардейците се отправиха към таверната в отсрещния край на площада.

***

– Лоша работа – измърмори Улфберт. – Да те викат в замъка... не бих искал да съм на нейно място.

– Давал цели петдесет жълтици. Да го видя, няма да го повярвам.

– Ако я излекува, Ото. Ами ако не успее?

Крачеха умислени обратно към къщите си в края на селото.

– Що не вземе принцесата да пукне още днес, преди да откарат Лудата? – избухна длъгнестият мъж. – Таман и Ранулф да види какво е да ти е гадно!

– Ото! – сгълча го Улрике. – Тя е все още дете. Няма вина за това, че херцогът е животно.

Тишината над селцето беше гъста дори и за неделен ден. Въпреки хубавото време хората бързаха да се приберат по къщите си и скоро единствено по дворовете се мяркаше по някоя фигура.

– Мен ако питаш, хич няма какво да пращаме Лудата – продължи да мърмори длъгнестият мъж.

– Така или иначе, теб никой не те пита – стрелна го изпод вежди жената. – Ако никой не я изпрати при ония двамата главорези в таверната, те ще си отидат и ще се върнат с цяла войска.

Ото направи кисела физиономия.

– Заради тях, вместо да се съберем да ударим по едно пиво следобед, ще трябва да си висим по къщите.

– Това е единственото, което те интересува. Да не си си помислил да идваш у дома.

– Пази, Боже, да дойда у вас, та да ти търпя мърморенето!

– Улрике! – Улфберт възпря жена си, посегнала да цапне длъгнестия мъж, който отскочи ухилен. – Хайде стига си му се връзвала пък ти! Видим ли билкарката, ще й кажа. Довечера вероятно отново ще мине покрай нас.

Предположението му се оказа вярно. Рехавите облаци във виолетовото небе над притъмняващите сенки на стрехите бяха започнали да порозовяват, когато Улрике скочи от поста си край малкия прозорец.

– Ставай, Улфберт, ето я – провикна се тя към мъжа си, който дялкаше играчка за едно от децата.

Той въздъхна и се почеса по главата.

– Не ми се занимава с това... някой друг ще й каже.

– Я стига! Трябва да се помогне на момичето, пък и докато я мерне някой друг, главорезите на херцога ще вземат да си тръгнат и тогава тежкò ни.

Последните й думи сякаш убедиха мъжа, който се надигна, затътри се към портата на двора и я повика.

– Знаеш ли... – разроши брадата си, когато жената се доклатушка до него с понапълнена торба на рамо – днес дойдоха двама стражи на херцога, Гудрун... принцесата била болна...

Тя приглади побелелите си коси.

– Усещах го.

Улфберт повдигна вежди, докато бабата продължаваше да го гледа с воднистите си очи.

– Въздухът над селото тегне.

– Пак ли видение? – отстъпи мъжът.

– Може да недовиждам вече, но вие сте слепите – усмихна се жената сякаш на себе си.

Улфберт тръсна глава.

– В таверната са и те чакат.

Жената мълчаливо продължи по уличката.

– Да дойда ли с теб?

Гудрун не отговори, мъжът изруга тихо, повъртя се, дръпна портата и я настигна.

***

Вратата зад тях глухо изтропа и Улфберт се огледа в опушеното помещение, осветено от няколко вощеници. Войниците, които дремеха над два полупразни бокала край една от масивните маси, се извърнаха.

– Можеш ли да лекуваш? – единият присви недоверчиво очи.

– Не лекувам аз – гледаше го Гудрун. – Билките ми лекуват.

– Ще се справиш ли?

– Имам ли избор? – не помръдваше тя.

– Ама ти нещо май ми наглееш – мъжът тупна по масивната дъбова маса, която издумтя в пустото помещение.

– Господа... – опита се да се намеси Улфберт.

– Остави я – размърда се другият гвардеец. – Да не губим време.

– Трябва да взема някои билки.

– Отиваме до къщата ти и веднага тръгваме. Имаш ли какво да яздиш?

Бабата повдигна рамене. Гвардеецът се извъртя към кръчмаря, който старателно се вглъби в бърсането на вмирисания от разливаната бира тезгях, но щом войникът се приближи, изчезна през задната врата и след минути ги чакаше на входа с магарето си. Възрастната жена се покатери върху добичето, кръчмарят го погали с въздишка и двамата с Улфберт мълчаливо изгледаха как трите фигури се скриха зад завоя.

През цялото време гвардейците мърмореха заради бавния ход на магарето, докато Гудрун съзерцаваше звездите над себе си и понякога току се усмихваше на сивите силуети на дърветата край тъмнеещия път.

– Излекуваш ли принцесата, ще забогатееш! – разсмя се единият гвардеец, докато над тях черните стени на крепостта, поглъщаха небето.

Войниците размениха по няколко думи със стражата и едното крило на масивната порта бавно изскърца. По нареждане на гвардейците жената последва един лакей, който я поведе през тъмните коридори на замъка до малка зала, в която съсухрена фигура на тежък стол гледаше навъсено огъня в каменната камина.

– Ваше благородие, лечителката – каза слугата и бутна бабата с лакът. – Поклони се!

Жената почти не помръдна, докато фигурата срещу нея извърна глава и впери очи в нея.

– Не ми приличаш на лекар.

– Не съм учила тази наука, но познавам лековитите билки.

– Това ли намериха моите загубеняци! – скочи херцогът. – Моят лекар, който е магистър, се провали, та тази дрипла?

Лакеят стоеше с каменно лице, докато Гудрун наблюдаваше Ранулф с кротко любопитство.

– Да вървим – изпъшка мъжът и слугата тръгна по нови коридори пред тях.

Момичето едва ли имаше десет години. Лежеше със затворени очи и дишаше тежко.

– До скоро бълнуваше, господарю, но се успокои – прошепна жена на средна възраст, която седеше до леглото. – Обаче все още гори.

– Виж я как е и се захващай на работа – херцогът изръмжа без да поглежда Гудрун и тя се приближи към детето.

Приседна на кревата, огледа бледата кожа, напуканите устни, тъмните кръгове около очите му. Прокара длан по челото му, отмести сплъстените от пот завивки, опипа корема, обхвана китките.

– Пускали са й кръв? – погледна към слугинята, която кимна. – Не е трябвало. Сърцето й почти не бие.

Гудрун скочи и занарежда какви съдове ще й трябват, поиска прясна вода.

– И бързо, няма време!

Слугинята хукна през вратата.

– Как е?

– Извикали сте ме твърде късно. Ще направя каквото мога...

Херцогът бавно се обърна към билкарката, веждите му се спуснаха над очите, ноздрите му се разшириха.

– И ще е по-добре за теб! – просъска той, извърна се и излезе с трясък.

***

– Чу ли? – влетя в ковачницата длъгнестият Ото. – Тази сутрин принцесата умряла!

– И таз добра! – измърмори Улфберт и изтри длани в панталоните си.

– Да, Генимар го научил от попа, когото срещал събалем, който му казал, че нощес го извикали в замъка, да й даде последно причастие.

– Абе той, Генимар...

– Вярно е, а и знамената са спуснати, вижда се от площада.

– Я гледай ти... – поклати глава ковачът и се прекръсти. – Бог да го прости, детето. А Лудата върна ли се?

Ото се почеса, загледа се в пода и измърмори:

– Херцогът я оковал. Бил пратил в тъмницата и своя лекар. Искал да ги беси.

– Мамка му! – тупна с длан по наковалнята.

– И аз това викам. От тая гад Ранулф всичко може да се очаква.

– Е, поне стана това, което искаше: принцесата е мъртва. Може да си доволен. Сега и Гудрун ще го отнесе.

– Хайде сега пък... доволен – измърмори Ото.

– Ти си лесен, нямаш деца, ама сега няма кой да ги лекува. Хайде, нас – кучета ни яли, макар че и това не е баш така.

– То, с тоя живот, дето го водим, като си платим данъците на херцога, сме по-зле и от кучетата – поклати глава длъгнестият мъж. – Попът отишъл отново до замъка, за да говори с Ранулф. Пък и племенницата му, Кларамонд тръгнала с него; нали тя ходи да се грижи за затворените.

– Какво да го правиш – въздъхна Улфберт – така е рекъл Господ. Дано свещеникът да успее да освободи Лудата.

Ото изруга под нос.

– Абе, като хвана една тояга и ще му дам аз едно „така бил рекъл”!

– Направо ще изтрепеш цялата гвардия – изсумтя ковачът. – То, цялото село сме една шепа хора.

– Каква ти шепа! – длъгнестият мъж завря юмруци в джобовете си. – На хората от околните села отдавна им е писнало и са готови. Може да вися в кръчмата често, ама чувам какво се шушне.

Погледите на двамата се срещнаха в сумрачната работилница. Единият – с набита фигура и с физическа сила във всяко движение, другият – с цяла глава по-висок, кльощав на вид, но с жилави мускули.

– Само така си приказват – махна с ръка Улфберт.

Ото бавно поклати глава.

– Не е само да си приказват. Ей го: Генимар каза, че няма да кара зарзават в замъка.

– Как така няма да закара... – ококори се Улфберт – та нали всеки ден трябва да го прави?

– Ами ей така – повдигна рамене Ото. – Повечето хора са съгласни с него. Няма какво да се церемоним. Вдигаме се и ги разпердушинваме!

– Да бе, то така става! Дори и да стане, мислиш ли, че кралят няма да изпрати войска?

– Разправят, че кралят също не го долюбвал.

– Кой разправя?

– Е сега... кой! Хората.

Улфберт го изгледа, изруга и хвърли престилката.

– Хайде да отидем да видим.

Подвикна на жена си да прибере децата и да не излиза.

– Защо? Какво става? – попита го Улрике, но той се завтече по улицата след Ото, без да й отговори.

Въпреки следобедния зной площадът беше изпълнен с хора. Щом ги зърна, Улфберт се намръщи. Явно всички бяха постъпили като него: никъде не се виждаха жени и деца. Бяха само мъже, които би трябвало да са със стадата, по нивите или в работилниците си. Говореха оживено, жестикулираха, спореха. От това, което чуваше разбра, че повечето са гневни на херцога и са съгласни да спрат доставките на каквито и да било провизии за замъка. Имаше единици, които се колебаеха и се опасяваха от гвардията му, но почти всички бяха настроени войнствено.

– Какво може да ни вземе повече? – викаха един през друг. – Вече едвам се изхранваме, дечурлигата ходят полуголи, а зимъска дори няма да има кой да ги цери.

– Като се появят главорезите на херцога, никой няма да има нужда от цяр, а от опело – обади се някой.

– Ами таман ще се свърши отведнъж това тегло.

– Па и все ще взема някой от неговите апаши с мен за пъклото, нищо че имам само гьостерица – подвикна друг.

– Що пък само гьостерица? Малко ли сърпове и коси имаме? Вярно, не могат да се мерят с оръжията на гнардейците, ама все ще свършат някаква работа.

– А! Ей го и Улфберт! Слушай, при тебе сигурно ще се намерят няколко от твоите прочути мечове.

– Има един – два... – повдигна рамене ковачът – ама в гарнизона са няколкостотин души...

– Все ще свършат работа – тръсна глава Ото.

– А кой ще ги върти? Дори аз, дето ги кова, не му разбирам много на тоя занаят. Това не е като чука.

– Във всеки случай е по-добре да ги имаме – каза някой, когато хората изведнъж замлъкнаха.

Улфберт се извърна и над главите на множеството видя в отсрещния край на площада няколко гвардейци на коне, зад които яздеше сенешалът на херцога.

– Какво става тук? – разнесе се гласът му над площада, но му отвърна единствено тишината. – Днес нищо не е пристигнало в замъка. Какво си мислите, че правите?

– Мислим, че нищо няма и да пристигне – извика един здравеняк.

Улфберт се надигна на пръсти. Беше Ганимар.

– Днес мислим да се нахраним и ние като хората – додаде мъжагата.

– Мислим, че и утре ще ядем нормално – обади се още някой. – И вдругиден също.

– И искаме Ранулф да пусне Гудрун още днес – провикна се трети. – Имаме нужда от нея.

Гвардейците се спогледаха.

– Ранулф? Наричате негово благородие херцога просто Ранулф?

Сенешалът приближи коня си към тълпата. Изгледа с безразличие Ганимар, понамести се на седлото и го удари през лицето с дръжката на камшика си.

– Сега тръгвам към замъка. Час по-късно там да са пристигнали и провизиите, които дължите. А негово благородие ще реши как да постъпи с вас за вашето вироглавство.

Лек вятър шумолеше сред дърветата в гората, над селото се разнесе писък на сокол.

– Ще тръгнеш, ако можеш – Ганимар обърса разкървавената си буза.

Сенешалът се извърна към него, повдигна вежди, мъжът го сграбчи за колана; конят отскочи, ездачът се строполи в прахта, мъжът го натисна с коляно и в ръцете му проблясна нож. Гвардейците посегнаха към мечовете си, когато тълпата изрева и ги помете. Цвиленето на животните се смесваше с крясъците на хората, в прахоляка се сипеха юмруци и ритници, в ръцете се появиха камъни, пръски кръв попиваха в земята. Двама от конниците успяха да се измъкнат от бъркотията и препуснаха към края на селото.

– Мамка му! Не трябваше да ги изпускаме! – ядосваха се едни, но други казваха, че все някой трябвало да занесе вестта на Ранулф.

– Въпросът е сега какво ще правим – обади се кръчмарят, докато бършеше с ръкав лицето си.

– Първо ще разкараме тези – Ганимар подритна трупа на единия от гвардейците. – След това ще известим околните села и ако до залез Гудрун не се върне, ще му подпалим задника на Ранулф.

– Няма да имаме време да се организираме – обади се Улфберт. – Трудно ще превземем замъка само със сърпове, коси и тояги.

– Не е необходимо да го превземаме – каза някой. – Достатъчно е да го обсадим. От другите села са готови. Като се вдигнем, няма да може и пиле да прехвръкне. Седмица, две, най-много месец и са се предали; ние храна имаме. Донеси мечовете, които са при теб.

Ковачът кимна и двамата с Ото тръгнаха обратно към работилницата.

– Май работата стана дебела... – измърмори длъгнестият мъж.

– Нали това искаше. Ето ти сега възможност да разпердушиниш гвардията на херцога.

– Хайде де, все едно си доволен от живота си.

– Не съм – изръмжа Улфберт, премина през двора си и бутна вратата на работилницата.

– А и нали Гудрун... – подхвана Ото, но замлъкна, когато ковачът се приближи към голям сандък в дъното на помещението и вдигна капака. – Какво е това, по дяволите?

– Голяма поръчка – отвърна набитият мъж. – Майната й. Трай и докарай каруцата.

В полумрака на ковачницата, наредени в сандъка, проблясваха десетки и десетки мечове, носещи щемпела на Улфберт.

***

Гудрун не обърна внимание на стъпките, които се приближаваха, но когато ключалката изщрака и здравата решетка изскърца, извърна глава. След часовете, които беше прекарала в полумрака на подземието, разсейван донякъде единствено от редките факли, окачени по стените във влажния коридор, светлината на фенера почти я заслепи.

– Съжалявам за случилото се – промълви влязлата женска фигура, когато стражарят заключи и се върна към поста си.

Възрастната жена уморено се усмихна.

– Не е станало кой-знае какво, Кларамонд. Жалко само за детето.

– Направила си каквото си могла. Нося ти храна – отвърна посетителката, остави фенера и кошницата на влажния под и приклекна до билкарката. – Не се страхувай. Вуйчо ми поиска среща с херцога. Ще се опита да го омилостиви.

– Свещеникът няма да успее. Видях Ранулф и зная, че ще остане непреклонен.

– Трябва да имаш вяра, Гудрун! – хвана я за рамото посетителката. – Господ е милостив.

– Господ не беше много милостив към принцесата.

– Неведоми са пътищата...

– О, да – разсмя се Гудрун. – Зная го по-добре от теб, макар да не почитам Бога по начина, по който очакваш.

– Няма да се разберем с теб – поклати глава Кларамонд – но сега това няма значение. Трябва да имаш вяра, защото хората се нуждаят от теб. Въпреки че не почиташ Бога, Той е избрал теб за инструмент, чрез който да лекува хората. Нужна си им, Гудрун! Просто не знаеш, че заради теб хората се бунтуват и то не само в нашето селце, а и в цялата околност. Не трябва да се предаваш, най-малкото защото хората са готови да въстанат срещу херцога заради теб и тогава ще стане страшно.

– И ще са прави – въздъхна бабата. – Те обаче не се вдигат заради мен. Аз съм само капката, която е накарала чашите им да прелеят. Ранулф сам си го предизвика с отношението си към тях.

– Може и така да е, но той е херцогът, господарят на тези земи.

– Още по-зле. Именно затова трябва да е за пример, а не да ги потиска.

– Какъвто и да е, той е господарят, който е поставен на това място от Бога. Не трябва да се вдигат срещу Божията воля.

– Божията воля? – разсмя се отново Гудрун. – Ако хората се вдигнат, разрушат замъка и му вземат главата, тогава това няма ли също да е по Божията воля?

– Ако успеят... ами ако не успеят? Даваш ли си сметка какво ги чака?

– Имай повече вяра, Каларамонд. Сама го каза: неведоми са пътищата на Твореца.

Посетителката изля вмирисаната течност от мърлявата паница, остави на нейно място бутилка с прясна вода, клекна отново до бабата в малкото, мъждиво осветено от фенера пространство и обхвана колнете си.

– Защо така мразиш Бога, Гудрун? – попита след малко.

– Не мразя Бога, момиче – поклати глава билкарката и разтри слепоочията си. – Просто не харесвам Бога на хората. Това, в което хората и Църквата са превърнали Бога. То е нещо много по-голямо от това, което се разказва в писаниците, от които чете вуйчо ти.

– Наистина си неспасяема антихристка!

Бабата се опита да се усмихне, но се закашля.

– Няма смисъл да спорим, Кларамонд. А и какво да направя аз? Вече съм на възраст. Така или иначе, я ми остава още някоя годинка, я не – дишаше тежко. – Отивам си, момиче, но това е без значение, защото след мен ще се появи друг, който да продължи да цери хората.

– Кой? Знаеш, че из тези чукари лекари няма, няма и лечители, които да те заместят.

– Всеки може да лекува, ако познава билките и техните свойства – тръсна глава Гудрун и белите й коси се спуснаха пред воднистите й очи. – Просто трябва да предам уменията си на някого, който има добро сърце и обича хората.

– Моли се, защото ако вуйчо не успее да убеди херцога да те помилва, няма да имаш такава възможност – гледаше я жената.

Билкарката се замисли за момент, след което прошепна:

– Не се знае, Кларамонд, не се знае.

Размърда се пресегна се към тъмния ъгъл на килията и примъкна торбата си, все още пълна с билки. Отвори я, порови внимателно вътре, извади неголяма, протъркана книга и я постави в скута на посетителката. Задъха се и се отпусна върху малката купчина вмирисана на плесен прогнила слама.

– Това е цялото ми познание. Тук съм записвала всяка билка, как изглежда, кога се бере, какво лекува и как се използва. Описала съм как се приготвя всяка отвара, както и признаците на различните болести.

Жената гледаше с изненада ту книгата, ту бабата, но не посмя да разгърне кориците.

– Давам ти я, Кларамонд – продължи билкарката. – Ти ще продължиш да лекуваш хората. Имаш добро сърце, иначе нямаше да обикаляш тъмницата и да помагаш на затворените, нямаше дори да убедиш херцога да ти позволи да го правиш.

– Но аз не мога... това не е от Бога...

– А от кого е? От Дявола? – Гудрун се разсмя, но се задави в пристъп на кашлица. – Та нали по твоята вяра всичко става или по волята Божия или с Божието допущение? Нима има нещо зло в това да помагаш на хората?

Жената мълчеше.

– Нали сама каза, че хората се нуждаят от мен? Не им трябвам аз, момиче, трябва им знанието ми. Давам го на теб.

– Ако разбере вуйчо ми... – прошепна посетителката – как ще му кажа?

– Доброто познание винаги идва от Бога, независимо как го възприемаме, Кларамонд – смигна билкарката. – Аз съм стара и уморена вече. Не мисля, че има какво да правя повече на този свят. Сега ти си Негов инструмент. Ще опитам да спра хората, макар че не вярвам, че те ще се откажат вече.

– Чакай, нищо не се знае, още, Гудрун – промълви жената. – Ще взема книгата, но ти вярвай. Ако се видим, ще ти я върна.

– Ако се видим... – бабата се загледа в покрития с мухъл, едва осветяван от фенера на Кларамонд таван – със сигурност ще се видим все някога, момиче, някъде отвъд.

– Говориш, сякаш си се предала. Не те ли е страх от смъртта?

– Страх? – усмихна се билкарката, но се задави в кашлица. – Краят е ново начало.

Въздухът не й стигаше.

– От какво да ме е страх? Страх от дома? – прошепна и притвори очи.

Младата жена забеляза капките пот по челото й.

– Какво ти е, Гудрун? – подскочи тя и разтърси ръката й.

Дланта й беше ледена.

– Добре ли си? Ще извикам лекар!

– Няма лекар, който да се справи с билките ми – едва забележима усмивка плъзна по устните й.

– Какво си направила! – почти извика Кларамонд.

От към коридора се дочуха стъпките на стражаря.

– Тихо – прошепна бабата, протегна с мъка ръка и погали главата на жената до себе си. – Слушай ме: видях, че ще изгинат много хора. Предай им долу, в селото, че сама реших да си отида от този свят. Да не се вдигат срещу Ранулф заради мен. Зная, че това едва ли ще ги спре, но би било добре. Лекувай ги. Можеш. Това също го зная.

– Хайде, времето мина – изгъгна мъжът и отвори решетката.

– Ще се моля за теб – прошепна Кларамонд, скъта томчето в диплите на дрехата си. Избърса очите си, надигна се и се промуши край стражата.

***

– Разбра ли? – задъхано подхвана дребничкият свещеник, когато Кларамонд излезе от подземието и се озова в двора на замъка. – В селото са нападнали сенешала и придружаващите го гвардейци, двама едва се измъкнали живи и сега негово благородие херцогът е решил да накаже селото.

Денят отминаваше и небето се беше обагрило във виолетово, но въпреки приглушената светлина, младата жена примигна заслепена след мрака в тъмницата.

– Мобилизирал е цялата гвардия! Искал да избие всички, за да послужат за назидание на другите – продължаваше той. – Горко ни! Дяволът ги е подлъгал и сега един Господ знае какво ще стане! Херцогът обаче прояви благоволение към нас и ни разреши да останем в замъка.

Жената се огледа и едва сега забеляза суматохата, която цареше навсякъде.

– Добре ли си, Кларамонд? – вгледа се в нея свещеникът. – Видя ли се с Гудрун? Само като си помисля, че всичко е заради нея!

– Тя не е виновна, чичо. Видях я. Иска да предупредим хората, да ги спрем.

– Това е лудост! Как ще стане? – разпери ръце отчето. – Очевидно са обхванати от бяс. Да не мислиш, че ще ни послушат?

– Не знам дали ще се вслушат, но трябва да опитаме – отвърна тя и се отправи към портата на крепостната стена.

– Чакай, къде хукна? – завтече се след нея свещеникът, като ръкомахаше оживено. – Полудя ли? Какво си мислиш, че правиш?

– Ще опитам да спра хората, някак да ги вразумя и да ги избавя от клането. Това не е ли богоугодно?

– Тук сме защитени. Нима ще отхвърлиш благоразположението на херцога?

– Остави херцога, чичо – махна жената. – Става въпрос за хората! Ако искаш да знаеш, Гудрун е изпила отрова. В този момент тя сигурно вече е мъртва. Направила го е именно, за да нямат повод да се бунтуват заради нея.

– Проклетницата! Останала си е грешна до края! – кресна отчето и дръпна племенницата си за ръкава. – Забранявам ти да минаваш през тази врата!

– Нищо не можеш да ми забраниш – отскубна се тя и стражата отвори портата. – Или искаш да кажеш, че в името на Бога ще кютаме тук, за да си спасим задниците и да пропуснем и най-малката възможност да спрем едно кръвопролитие?

– Господи, Боже, какъв език! – прекръсти се отчето. – Нищо подобно, разбира се... просто не си позволявам да се мешам в Божиите дела.

– А аз мислех, че всеки от нас е инструмент на Бога, за да правим добро. Явно спасяването на едно село не е достатъчно добро за теб.

– Как смееш! – изкряска отново свещеникът. – Стой...

Кларамонд не му обърна внимание, прекоси портата и тръгна по пътеката. Отчето подбра с две ръце полите на расото си и се завтече след нея.

– И в теб се е вселил демон! Всички полудяхте! Знаех си, че и тази, Гудрун, трябваше отдавна да я отлъча от Църквата! И да ги спреш, злото е извършено, знаеш, че негово благородие няма да остави ненаказана смъртта на сенешала и войниците, така че нищо няма да постигнеш, най-много, като дойдат гвардейците в селото, и ние да минем под ножа зàлудо... – продължаваше да нарежда дребничкият свещеник, подтичвайки след Кларамонд, която се спускаше с бърза крачка по стръмната пътека.

Под зеления свод на гората беше още по-тъмно, жената се препъваше из коренища и дребни камъни, но не спираше. Мислеше единствено, че трябва да стигне възможно по-бързо в селото и да предупреди хората. Притесняваше се, че всичко може наистина да е напразно, но трябваше да опита. Винаги беше възприемала Гудрун със смесени чувства. Удивляваше се, на свободния й нрав, на уменията, с които лекуваше хората като по чудо; същевременно изпитваше боязън именно от тези нейни почти чудотворни умения, които нямаше как да са от Бога, след като момичето не си спомняше да бе виждало билкарката да стъпва в черквата. Сега обаче съмнението й някак избледняваше. Не беше възможно възрастната жена да владее уменията си от Дявола, при условие, че винаги бе вършила само добро, живееше в нищета – мизерия, голяма даже за дрипавите й съселяни и дори бе жертвала живота си, за да спаси хората.

Увлечена в тези свои мисли, изведнъж се сепна от някакъв шум. Отчето също замлъкна. Миг след това се мярнаха две сенки, тя изпищя, свещеникът запелтечи „Vade retro...” и силни ръце ги уловиха.

– Аз съм, Кларамонд – съобрази да извика името си момичето.

Хватката на ръцете отслабна, сетне сенките се отдръпнаха.

– Какво правите тук? – попита мъжки глас.

– Нося новини от Лудата – прошепна, докато се опитваше да успокои сърцето си. – Ти ли си, Улфберт?

Гласът потвърди и Кларамонд преразказа накратко разговора си с билкарката.

– И таз добра! – измърмори ковачът. – Елате.

Бутна другия мъж и му каза да остане да пази.

– Ще ти пратя още някого. Ако има нещо, знаеш сигнала.

Поведе ги по пътеката, не след дълго кривна встрани и малко след това съзряха сред дърветата малък огън, край който клечаха, седяха или лежаха двадесетина души. По-нататък блещукаше втори, а на Кларамонд й се стори, че още по-далеч се мерджелееше отблясък от трети.

– Херцогът иска да нападне селото – каза жената, докато се опитваше да си поеме въздух от забързания ход.

– Предполагам – отвърна Улфберт – но Ранулф още не знае, че е обсаден.

– Какво? – подскочи свещеникът. – Това е лудост! Вие сте обсебени! Вие, вие... вие сте вампирясали!

– Сядай, отче и млъквай – изръмжа длъгнест мъж. – Все още къркаме само бира като теб. Да ти се намира?

– И ти млъквай, Ото – намести се до него Улфберт.

– Гудрун се е отровила – проговори момичето.

Хората се размърдаха и ги наобиколиха. Кларамонд разказа по-подробно разговора, който бе водила с билкарката. Когато завърши, имаше чувството, че дори листата на дърветата са спряли да шумолят.

– Вече няма смисъл да се вдигате срещу херцога. Направила го е по свое желание, именно за да ви предпази – проговори отново жената, отгърна наметалото си и измъкна окъсаното томче. – Тя ми предаде и познанието си, за не се загуби и ми заръча да лекувам вместо нея.

– Господи! – прошепна отчето и се прекръсти.

Мъжете гледаха замислено книгата.

– Май ще се окаже, че Лудата не е била толкова луда... – обади се Ото.

– Даже си е била съвсем нормална – додаде друг.

– Така или иначе, нещата далеч не са само заради Гудрун – поклати глава Ганимар. – С нея или без нея, не можем да седим и да продължаваме да търпим.

– Тя и това знаеше – въздъхна Кларамонд. – Знаеше, че едва ли ще се откажете.

– Права е била – проговори Улфберт. – Да не говорим, че ако не беше Ранулф, тя също щеше да бъде жива.

– Но какво ще постигнете? – разпери ръце отчето. – Господ е казал: „Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат”.

– Въпросът е кой е извадил първи ножа, защото нож се вади по много начини – изгледа го Ганимар. – А и в евангелието пише, че Христос е изгонил търговците от храма като е прекатурил масите и пейките им със сила, а не с благи приказки.

– Вярно е, че нож се вади по много начини – обади се Улфберт. – Къде остана заповедта да обичаш ближния си както самия себе си за херцога? Какво направи той за твоята енория дори, за черквата? Ходиш да го причастяваш, но когато трябваше да се ремонтира, не помогна с нищо; пукната пара не даде.

Свещеникът изпъшка и се загледа в огъня.

– И все пак... само едно село срещу гвардията му... каза, че бил обсаден?

– Не сме само ние, а всички села в околността – отвърна ковачът. – От крепостта се слиза само по тази пътека. Тя е тясна, а тук сме много. Няма да могат да минат, но за всеки случай сме завардили цялата околност. Каквито и запаси да има, рано или късно ще свършат.

Улфберт се спогледа с Ганимар и продължи:

– Но има и още нещо, което не знаеш: като васал, Ранулф е отказал да изплаща своя данък на краля.

– Значи кралят няма да се намеси? – повдигна вежди свещеникът.

– Не.

В огъня изпращя съчка и няколко искри се понесоха към звездите. Свещеникът постоя известно време замислен. Погледът му се спря върху един от мечовете наблизо. Пресегна се, хвана дръжката му и бавно го измъкна от ножницата. Острието проблясна на слабата светлина.

– Хубав меч. С твоето име – свещеникът прокара пръсти по щемпела на ковача. – Един от най-добрите.

От своята кула Ранулф мрачно наблюдаваше малките светлинки в подножието на крепостния хълм, които се множаха все повече и повече.

...и те живяли дълго и щастливо.

Премиера

            Известно време поизоставих блога поради куп ангажименти, които отнеха доста време, но пък доведоха до различни, хубави резултати. Един от тях е премиерата на нашия роман “Да бъде приключение”, който ще представим с Ива съвместно със стихосбирката на Мария Янакиева “Срички по вятъра”. Може би на пръв поглед е малко необичайно да се организира премиера на две книги едновременно, още повече, че едната е роман, а другата - стихосбирка, но решихме, че това ще бъде едно интересно предизвикателство.

            Затова каним всички вятърничави приключенци по дух на поетично-романен следобед на 23 ноември (събота) в “Студио 5” на НДК от 15 ч. Ще посетим сричколандия на живо с втората стихосбирка на Мария Янакиева “Срички по вятъра”, а с Ива Касабова ще ви поведем на приключение из Родопите, ще ви запознаем с една омайваща легенда, както и с вдъхновението на художествените автори в романа “Да бъде приключение”.

            Водещ на събитието ще бъде поетесата Даниела Капинчева.

            Вход свободен за всички пристигнали по вятъра и нека да бъде приключение! :)

Оковите

             Ива Касабова 

            Струваше й се, че стъпва по въздуха. Не ходеше, а летеше. Свободата я обгръщаше от всички страни, сякаш дишаше по-леко, спеше по-спокойно, смееше се по-често. Беше като преродена. След развода животът бе открил пред нея нови възможности, нови приятели, нови преживявания. Беше забравила миналото толкова бързо, че чак се учудваше на себе си. Ревността, страхът, оковите – всичко беше зад гърба й, а тя сякаш преживяваше отново младостта си и преливаше от сила и увереност.
            Радваше на нова любов и бе на гребена на щастието. С новия си приятел излизаха от доста време и бяха изградили доверие и уважение един към друг. Допадаха си до съвършенство във всяко едно отношение – като мироглед, като интереси, като любими занимания и навици.
            Тази неделя се излежаваха блажено в леглото, наслаждавайки се на слънчевите петна, озарили отсрещната стена и си приказваха лениво, когато мъжът тихо се разсмя. Надигна се на лакът и непринудено я попита:
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Предложение ли ми правиш? – усмихна се тя.
            – Да! Мисля, че да. Не, не мисля, сигурен съм! Точно така е, предлагам ти брак.
            Тя вплете пръсти в косата му и се засмя.
            – Така ли се прави предложение? Защо не си на колене пред мен с малка плюшена кутийка в ръка с венчален пръстен в нея, а? Казвай бързо.
            – Ами-и-и... не бях го планувал, затова – разсмя се на свой ред. – Спонтанно ми дойде отвътре, но ако държиш, ще застана на колене пред теб.
            Огледа се и видя кутията й за бижута, взе я и коленичи до леглото както си беше гол.
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Но това са моите бижута! – продължи да се смее тя.
            – Да, и скоро при тях ще има и пръстен. Моят пръстен за теб.
            Жената се отпусна на леглото и се замисли. Не каза нищо, но макар да продължаваше да се усмихва, неусетно повдигна вежди и тънка бръчица проряза челото й. Мъжът едва забележимо поклати глава, остави кутийката на нощното шкафче. Надигна се, целуна по челото и тръгна към банята.
            Следите от предишния й брак и тежкия развод все още си бяха в нея. Макар болката да отшумяваше, все още я пронизваше понякога. Сама с две деца и в тежко финансово положение, тя бе изпаднала в състояние на безнадеждност, отчаяние и страх, но постепенно бе разбрала, че нито хората са толкова жестоки, нито животът, нито пък тя е толкова слаба. Децата й я подкрепяха и не й създаваха грижи. На работното си място бе високо ценена и веднага след развода си се изстреля към върховете на успеха. Успяваше във всичко, без дори да е очаквала.
            Цялата тази свобода, да мисли, да решава, да бъде себе си, без да се съобразява с някого, я направиха силна, волева и самостоятелна. Бракът бе като окови за нея. Бившият й съпруг – ревнив и жесток – я бе обсебил. Казваше й какво да прави, кога да се прибира, не й даваше право на лично време и беше на принципа, че една жена не трябва да остава без работа, за да не й минават щуротии през главата. Преди да се оженят не беше такъв, но с времето любовта си отиде и цялата му същност изплува на повърхността. Въпреки всичко тя дълго бе отлагала решението си за раздяла. Обичаше уюта, мило й беше всяка неделя да пържи мекици гледайки някой следобеден филм, докато децата и мъжът й спяха следобедния си сън. Хубаво беше също така онова чувство, че като се прибере у дома няма да е сама, хубаво беше, че имаше кой да се грижи за сметките, ремонтите на колата, гумите, крушките и куп други неща. Но за всичко това тя плащаше със свободата си. Мъжът й беше ходил хиляди пъти за риба, на мач или на бира с приятели, но тя не можеше дори и веднъж в месеца да си позволи да излезе с приятелки без да обяснява с часове къде и с кого ще бъде.
            Сега бе получила отново предложение за брак, което, макар да приличаше на шега, си беше съвсем сериозно. Трябваше да реши дали иска да се обвърже отново или не, какво ще спечели и какво ще загуби.
            Минаха дни, двамата се срещаха, но не отваряха дума за направеното предложение. Бе започнала да говори по-малко и само го гледаше с умиление и колебание. Обичаше го, искаше го, но...
            Накрая просто реши. Една вечер излезе от дома си, взе си такси и отиде при него. Искаше да го изненада. Позвъни на врата, но никой не отвори. Явно не си беше у дома. Обърна се и натисна копчето на асансьора, когато вратата зад гърба й се отвори.
            – Хей, какво правиш тук? – повдигна вежди и се усмихна. – Извинявай че се забавих, бях гол. Мислех че е пак онази досадна съседка от горния етаж.
            Не обърна внимание на думите му. Осветлението на стълбището угасна. Тя се приближи към него, и на светлината от уличното осветление се взря в очите му.
            – Ще се ожениш ли за мен? – прошепна жената.
            – Предложение ли ми правиш?
            – Да!
            – Така ли се прави? – разсмя се той.
            – Извинявай не бях го планирала – прекъсна го. – Моля те, не ме карай да падам на колене пред погледа на любопитните ти съседки.
            – Влизай – притисна я към себе си вмъкна я в коридора и затвори вратата.
            Пет години по-късно тя вече имаше друго мнение за брака. Бе омъжена щастливо, имаше кариера, излизаше с приятелки всяка седмица и имаше истински приятел у дома. Беше си все така влюбена в него както и в началото. Ценеше го високо и бе убедена, че на света няма друг такъв мъж като нейния.

Едно интервю за "Арт новини 365" - блогът на списание "Арт Мениджър 7"

 

             Оригиналът на интервюто – http://artnovini365.blogspot.com/2013/08/blog-post_3744.html

~~~~~~~~~~~~~~

            Филип Данчев и романът му – "Да бъде приключение"

            Днес ви представяме Филип Данчев – един съвременен писател в началото на своя творчески път, с множество разкази и вече издаден първи роман през юни т.г. – "Да бъде приключение", написан съвместно с Ива Касабова. Предстои издаването на следващия му роман „Глупакът от Монсегюр”, както и сборник с исторически разкази „И Рим остана свободен...” .  По образование е с френска филология, а по професия – водещ на новини в БНР. В това интервю можете да се запознаете с неговата творческата личност.

            Здравей, Филип. От какво черпиш вдъхновение за творчеството си?

            Здравей. По принцип всяко нещо може да ми послужи като стимул за писане, да предизвика вдъхновение. В моя случай много зависи от това, дали става въпрос за разказ или за роман. Разказите ми например са вдъхновени предимно от случки, които съм наблюдавал във всекидневието, в живота край мен. Това може да са хората, преминаващи през един подлез, пресрещани от момиче, което раздава листовки (както се роди „Вечер над града“), жена на улицата, която изостава от кавалера си, който пък изобщо не забелязва, че тя е изостанала от него (точно това използвах в „Проверката“), някоя легенда, която ме е впечатлила и съм преработил през своя си мироглед (такива са „И Рим остана свободен...“, „Тезей“, „Зама“) или нещо, което съм преживял сам (например „Щастливецът“). Понякога може дори да е някаква философска идея – макар че това определение ми звучи твърде сериозно – както стана със „Свободната воля“, „Лудост“ или „Човекът без мнение“. А може дори да е представа или картина, която се е появила в ума ми, както се получи с разказите „Целувката“ и „Балада за един несретник“. Във всеки случай при разказите вдъхновението идва от някакъв относително мимолетен стимул.

            При романите е по-различно, доколкото първо се появява идеята, която ме интересува, която е привлякла вниманието ми трайно и след това, започвайки да я разработвам, постепенно идва и вдъхновението. За „Да бъде приключение“, който написахме съвместно с Ива Касабова – съмишленик в писането, водещата идея беше силата на въображението, благодарение на която човек може да постигне много, да преживее невероятни неща, независимо от конкретното си битие, което понякога може да е доста объркано. При всички случаи вдъхновението е на основата на нещо, което по един или друг начин ме е впечатлило, а за мое щастие все още наблюдавам света с любопитство и широко отворени очи.

            Кога и как започна да създаваш своите произведения?

            Някак на шега. Или по-точно – от любопитство, да видя дали ще ми бъде интересно и как ще ми се получи. Това стана относително късно – бях на тридесет и пет или тридесет и шест. Тъй като винаги съм обичал да пиша писма и приятелите ми винаги бяха възхитени от тях, от начина по който ги пишех, един ден се попитах какво ли ще стане, ако се опитам да напиша разказ. Опитах и не се получи зле. Разбира се, далеч не беше добър, но тогава усетих, че ми е приятно да пиша не само писма. Същевременно си давах сметка, че имам много да се усъвършенствам. За мой късмет попаднах в интернет на онлайн-курсове за творческо писане, които бяха организирани от „Barnes & Nobles“ (за съжаление тези курсове отдавна са прекратени) и се регистрирах. Английският ми далеч не беше на добро ниво, но можех да чета спокойно. Всеки курс беше разделен на осем лекции, които биваха обсъждани от участниците. Към тях имаше упражнения за курсистите, които също се коментираха. Практически не участвах, но четях всичко, което се правеше, попивах всеки един съвет или идея. Впоследствие попаднах на една чудесна книга на същата тема: „Курс за творческо писане“ от Йосип Новакович, в която също могат да се открият ценни идеи. Самият Новакович започва книгата си с думите, че на всеки съвет трябва да се гледа като на идея, а не като на правило; че всеки трябва да изпробва дадените съвети, да прецени дали те му подхождат и ако почувства, че те не са за него – да ги отхвърли с чисто сърце. През цялото това време продължавах да пиша разкази, като се стараех да прилагам наученото по начин, който да ми подхожда, да експериментирам, за да усетя стила, в който се чувствам най-добре. Това е и причината сред разказите ми да има и такива на историческа тематика и любовни, и чисто житейски истории, но и фантастика, фентъзи, някои с по-философска насоченост.

            И тъй като вече имах натрупани разкази, реших, че ще е добре да ги кача в един блог, поне да видя как ще бъдат възприети от хората, които са най-добрият критерий. Речено – сторено. Малко бях изненадан, че започнаха да се приемат добре. Постепенно се запознах и с други хора, които също пишеха разкази. Един от тях беше Ива Касабова, с която си допаднахме като интереси, като теми, започнахме да обменяме идеи, да си помагаме, докато се стигна до написването на няколко съвместни разказа. Някак си от самосебе си се появи идеята да напишем роман. В началото започнахме почти на шега, някак без самите ние да вярваме, че ще имаме силата и умението да го завършим. Обмислихме идеята, спряхме се на тема, която вълнуваше и двама ни, изградихме структурата и започнахме да пишем. Оказахме се добър тандем, доколкото се допълвахме чудесно, единият издърпваше другия, когато попадне в криза, после другият издърпваше първия. Постепенно започнахме да гледаме на работата си все по-задълбочено, да изпиваме все повече и повече отделните сцени, докато накрая романът беше завършен. Сега работим върху втория си роман, който е пред завършване.

            Какви са темите, които влагаш в творбите си?

            Както споменах, темите са най-различни. Любопитен съм към света, интересувам се от доста неща и всяко нещо може да ме вдъхнови. В крайна сметка обаче всичко опира до хората. Единствената тема са хората. За тях разказваме, за тях пишем. Та какво по-интересно може да съществува от човешките взаимоотношения в необятната им палитра? Дали темата ще са взаимоотношенията в една любовна двойка или между двама приятели, дали ще е борбата за постигането на някаква мечта, дали ще става въпрос за духовно израстване – всичко е до хората и взаимоотношенията между тях. Може да се каже, че донякъде бягам от всекидневната проблематика, доколкото животът ни не е лек и така или иначе ние го живеем всеки ден. Всеки ден се сблъскваме с него и с грозната му страна, а когато човек отваря една книга, било то роман или пък просто се спира на някой разказ в блога ми, той най-вероятно иска да избяга именно от трудното си всекидневие, да помечтае, да се пренесе някъде – било във времето или в пространството, да изживее нещо приятно. Разбира се, „приятно“ не означава „лековато“. Във всеки случай винаги се старая да внеса някаква светлинка, да дам някаква надежда, че може да се живее и по-добре, че можем да направим живота си поне малко по-хубав, по-красив.

            Иначе като жанр... според мен всичко е до голяма степен изграждане на среда. Вземете например филма „Междузвездни войни“. Заменете космическите кораби с коне, лазерните оръжия – с пищови, лъкове и стрели, а Звездата на смъртта – с форт и ще получите един класически уестърн. Мисълта ми е, че една и съща история може да се пресъздаде както в средновековна атмосфера, така и в съвременна среда и да носи едно и също послание.

            Вярваш ли в нещо и в какво?

            Според мен вярата и надеждата винаги съдържат в себе си доза неверие. Предпочитам убедеността. Когато човек е убеден, той не вярва, а знае, сигурен е; докато когато вярва... едно е да кажеш: „Вярвам, че ще си взема изпита“, друго е да кажеш: „Убеден съм, че ще си взема изпита“. Та ако говорим за убеждения, убеден съм, че човек може да постигне много повече, отколкото е в състояние да си представи, стига да отхвърли съмнението на хората, които неминуемо ще се появят с изрази като: „Да не мислиш, че е толкова лесно?“, „То, ако ставаше така, всички щяха да са го направили...“, „Къде ще се мериш с този или онзи?“ и всички подобни семена на съмнението. Докато човек не опита, няма как да знае дали наистина даденото нещо е невъзможно (разбира се, едва ли някой в България дава зор да стане президент на Съединените щати, например). Естествено, че има фактори като възраст, които действително не позволяват много неща, но въпреки това съм убеден, че повечето ни човешки мечти са напълно осъществими.

            Кои са любимите ти автори?

            Не един и двама. На първо място Умберто Еко; за мен няма такъв гений, който да съчетава огромна ерудиция и талант. Друг, за когото веднага се сещам, е Гор Видал с тънката му, жилеща сатира – достатъчно е да си спомним неговият „На живо от Голгота“. Неоспоримо е майсторството и на Стивън Кинг, макар че този жанр не ми е много по вкуса и вероятно затова не съм писал нищо в тази посока. Няма да подмина и Ерве Базен с неговата трилогия „Писъкът на совата“, „Смъртта на кончето“ и „С глава в стената“, който – за мен – е един от майсторите на психологическата дисекция, ако мога така да се изразя. Няма да подмина и „Малкият принц“ от Екзюпери – книга, която е толкова многопластова, че в даден момент звучи дори езотерично. Разбира се, далеч не мога да се огранича само с изброените. Така или иначе този въпрос едва ли има точен отговор, защото сме живи хора и се променяме, развиваме се, а оттам се променят вкусовете и предпочитанията ни. Ако не е така, значи сме мъртви.

            Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?

            Според мен, независимо от вида изкуство, правилата трябва да се научат много добре, за да бъдат нарушавани майсторски. Проблемът е, че докато се изучават, се случва човек да свикне с тях и впоследствие да забрави да ги промени „по свой образ и подобие“, да ги прилага в съгласие със своето светоусещане. Тогава може да се получи майсторски изпипана творба, която да няма дух. Ако изучаването на правилата се пренебрегне има опасност човек да реши да твори както намери за добре. Тогава е възможно да се получи нещо наистина добро, но в повечето случаи се наблюдава съсипването на иначе добра идея. Златната среда не случайно е Златна.

            Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?

 

            Независимо за какъв тип изкуство става въпрос, има много добри творби, но нерядко те страдат от вторачването в битието ни. Далеч съм от мисълта, че трябва да бягаме от него (и да искаме не можем), но прекаленото фокусиране в калта на живота често пъти оставя тежък привкус. Някой беше казал, че литература, която навява отчаяние, е престъпление, но според мен това се отнася за всяка една област от изкуството. От друга страна, ако се фокусираме единствено върху житейските проблеми в България, никога няма да можем да „пробием“ навън: те са твърде неразбираеми за хората, които не са живяли тук, които не са преживяли това, с което се сблъскваме почти всекидневно. Канадски филмов критик беше писал, че този проблем се наблюдава и при канадското кино: то е толкова насочено към местните проблеми на канадците, че е неразбираемо за хората извън Канада. И действително, да се сещате за някой канадски филм? Пак казвам: това не означава, че трябва да пренебрегваме действителността или да я замаскираме в шарени багри, но прекомерното й експониране вреди не по-малко от нейното пренебрегване. Действието в един роман например може да се развива в България, героите да са българи, но историята да е описана по възможност така, че да е разбираема за всеки един човек по света (а далеч не всеки би разбрал да речем, как може хем да е модерна столица, хем булевардът да е в дупки; хем да е нов „Мерцедес“, хем да е с допълнително монтирана газова уредба). Тогава ще имаме реалния шанс да излезем по широкия свят, защото талантите ги имаме.

Представяне на романа ни в ПОТВ

На връх Успение Богородично с Ива бяхме гости на предаването "Събуди се" на ПОТВ, където представихме първия си роман "Да бъде приключение". Разговаряхме освен това и за книгоиздаването днес, за възможностите, които съществуват и за които често не си даваме сметка. Беше приятно преживяване и имахме удоволствието да се запознаем с изключителни хора. Приятно гледане. :)

Наричат ме Дон Жуан

           Ива Касабова

            Харесвам жените, влюбен съм в тях, в тези уникални създания... толкова красиви, толкова различни! И те ме обичат. Обичат ме защото съм техен. Завинаги. Всяка с която съм бил е в сърцето ми, там й е мястото, там е хранилището на моите музи, на моите усещания, на моите открития, на моите божествени кралици. Имам стотици майки, стотици съпруги, стотици любовници, стотици девици... защото това е жената, всичко това. Само този, който може да ги види в същността им, само той може да разбере, че те притежават всичко, всяко качество, всяка мъдрост, всяка истина. Дали съм се влюбвал? Влюбвал съм се всеки ден, по някога и по два-три пъти на ден. Дали съм обичал някоя цял живот? Всяка една без изключение! Сигурно смятате, че това е невъзможно, но е така. Маниак ли съм? Маниак съм, защото естетиката ми е маниакална, естетика която притежава всяка жена, дори най-грубата, дори дебелата, дори кльощавата без капка женственост, всяка носи чар и огън, много огън у нея. Успееш ли да го запалиш, няма да има по-щастлив от теб, но това е трудно, много трудно... жените не разбират секса, не разбират изкуството на любовта, защото не попадат на естети, на ценители на женското, на поклонници на божествената им натура. Колко бедни са мъжете, които не могат да се докоснат до това богатство! А тя, жената, остава тъжна и неразбрана, потъпквана и мамена, изнасилвана всеки ден от грубоватия си, недодялан мъж, неразбиращ невежа, заек за разплод, безчувствен към нежната й кожа от грубите си ръце, погубващ истинската й природа в безхаберието си, без да осъзнава какво престъпление извършва. Затова ме обичат жените, обичат ме и са ми благодарни, грижат се за мен и дори не се ревнуват една от друга. За тях аз съм единствения мъж на света... търсят ме и аз се отзовавам. Всяка ми е скъпа. Рисувам по тялото й, изтръгвам стонове от тях, които не са човешки, всяка минута посвещавам на нея, не мисля за себе си; моето сексуално удоволствие се състои в нейното, достигне ли върховете достигам ги и аз, иначе не бих могъл. Освобождават се, не искат и не очакват друго от мен, само любов, само това им липсва, липсва им на всички жени откакто е създаден човекът. Някои се заблуждават, смятат че любовта е нещо друго, но не е... това е тя, в най-чистата й форма, сексуална наслада – нищо друго. Без нея всеки брак е обречен на неудовлетвореност, всяка връзка е просто съюз и заблуда. Аз съм длъжен да им помогна да разберат себе си, да отворят съзнанието си за мъжа, да почувстват колко уникални са, да бъдат обичани, желани... затова им се посветих. Затова написах хиляди разкази за тях, еротични разкази, за всяка натура, за всяка чувствителност, за всяка една по отделно.