Накъде отива този свят

Ива Касабова

            Работя в малка фирма. Всичко на всичко сме трима души. Сашо – мъж на моята възраст, Коко – млад двадесет и три годишен колега и аз – единствената жена. Бяхме сплотен колектив от професионалисти и много се уважавахме. Освен колеги обаче бяхме и добри приятели. Та нали човек прекарва на работното си място повече време отколкото където и да било другаде?

            Всеки ден обядвахме заедно в едно малко ресторантче близо до офиса и споделяхме проблемите си, за семейството, за децата, за работата, с две думи – всичко.

            Днес, както винаги, се отправихме заедно на обяд и се заприказвахме за нещата от живота. Само Коко си мълчеше и ни слушаше, което не беше присъщо за него. Той бе отракано хлапе, много наясно с компютрите и новите технологии, и почти не му спираше устата.

            – Къде си се замислил, драги? – подканих го да се присъедини към разговора. – Някое ново гадже може би?

            – Ами! Няма такова нещо. То днешното жени ли са...

            – Айде пък сега – усмихнах се – едва на двадесет и три, а вече женомразец.

            – Ех... – въздъхна Сашо – преди двадесетина години, когато бях на твоята възраст, животът беше само любов. Събуждах се с нея сутрин и си лягах с нея вечер и нищо друго не ме интересуваше. И рок-енд-ролът беше млад.

            – Да-а-а – носталгично си припомних и аз. – Какви мъже имаше тогава! Истински кавалери с въображение и стил.

            – А как иначе? – повдигна вежди. – Да не би да сме имали избор? Жените бяха взискателни и това ни поддържаше във форма. Трябваше да четем, да сме търпеливи и обаятелни, иначе ще ти върже гадже, ама друг път.

            – Е, недей така – разсмях се. – Просто не искахме да ни мислите за леки. Все пак представите ви за морал бяха доста строги.

            – Абе аз, честно да си призная, бая се чудех кой глупак наложи тия морални норми, та си изтърквах подметки от тичане след някоя, докато ми върже. Но не съжалявам, защото, като се замисля, всяка жена с която съм бил, съм я обичал безумно, а любовта умножава стократно удоволствието от секса.

            – Че това и за мъжете ли важи? Аз мислех, че само жените изпитват по-голямо удоволствие, ако усетят и наличие на любов.

            – Важи, и то с пълна сила. Бих казал, че женените по сметка мъжете са далеч по-малко от жените, ама това е тема на друг разговор. Спомням си един случай, в който доста бях хлътнал по едно момиче – намести се Сашо и заря поглед в пространството. – Тя ме харесваше също. Ходехме вече няколко месеца, но все не ми се отваряше парашута. Целувки, прегръдки и – до там. Да минеш на въпроса направо си беше жива простащина и имаше сериозен риск да отнесеш някой лют шамар. Та аз си мислех, че всичко се дължи на това, че все не можем да останем насаме. По ония години всички почти се познавахме и се събирахме на големи тумби, така че една вечер реших да я поканя в моята бърлога – една таванска стаичка която си бях наредил за себе си и ако не бяха скосените тавани, можеше спокойно да мине за боксониера.

            Заех се да се приготвям за специалната си гостенка. То беше чистене, то беше чудо. Изнамерих готини плакати на “Бийтълс” и “Ролинг стоунс”, обрах паяжините, даже взех една китара на заем от един приятел за декор, защото мадамите много си падаха по романтични мъже с китари. След като приключих със стаята, се хванах да създам атмосфера: купих две саксии с цветя, свещи, покривка за масата, някакъв ароматизатор за кола тип „Борче”, абе с две думи – цяла седмица се занимавах с това.

            В деня в който бях решил, че ще я поканя, взех едно пиле от магазина, някаква готова салата, вино и вносни цигари насипно – да се поглезим малко. Бедни години, “Арда” без филтър бяха най-оборотните цигари сред младежта по онова време. И така, изпекох пилето и тръгнах за срещата. Казах й че съм намислил да я водя у нас, че имам изненада за нея, и тя се съгласи. Боже как ми биеше сърцето! Мисля че получих аритмия в този момент. Всичко вървеше по план, но като отключих вратата ме лъхна остра миризма на изгоряло и кълба дим се натъркаляха около нас – разсмя се Сашо. – Да, всичко щеше да е по план, ако не бях забравил да изключа фурната. Та вместо романтична вечер, вкусно пиле с винце, хубава музика и романтика на свещи, цяла вечер развявах една хавлия, за да изкарам неприятния, задушлив дим през прозореца.

            Но все пак не беше пълен провал. Тъкмо си помислих, че ме е взела за кръгъл идиот, когато тя ме запрегръща и после се любихме цяла нощ, гладни и жадни, но поне с хубави, вносни цигари.

            – Ох – въздъхнах – колко такива спомени мога да разкажа.

            – Много са наистина – поклати глава Сашо.

            После се сетихме за нашия млад колега и го погледнахме, като очаквахме да ни разкаже, как стоят нещата днес.

            Коко само поклати отрицателно глава и каза:

            – Нямам какво да ви разкажа.