Зама

            Тулий дочу шума от препускащи копита в последния момент и успя да се обърне в мига, в който иззад близката дюна изскочи конник. Беше картагенец. Ездачът се стъписа, но моментално извади меча си и се нахвърли върху римлянина. Тулий отскочи, прокълна загубата на коня си, измъкна спатата* и вдигна овалния щит. Спешèн, нямаше големи шансове срещу врага си. Трябваше да го свали от седлото. При следващото нападение Тулий се пъхна пред самия кон и удари муцуната му с щита. Изненаданото животно отскочи, рязко се изправи на задните си крака и картагенецът се срина на земята в облак пепеляв пясък. За римлянина това беше идеалния момент, но смазващата горещина и голямата му умора си казаха думата и той пропусна мига, в който можеше да порази врага си.
            Конят беше препуснал двадесетина метра настрани и сега двамата бяха лице в лице. Дебнеха се иззад щитовете. Пустинното слънце нажежаваше шлема на римлянина, сандалите му затъваха в ситния пустинен пясък, силна мараня размазваше всичко, капки пот се стичаха в очите му. С бързо движение Тулий ги забърса и отново зае позиция.
            В главата му разпокъсано се въртяха мисли за това, че нямаше да може да се върне до лагера и да предупреди своите. А беше важно! Ханибал беше получил подкрепления и войската му превишаваше с двадесетина хиляди римската. Заедно с бойните слонове, които щеше да използва, това му даваше огромен превес.
            Отново се сети за нелепата случайност, която го беше оставила без кон: животното се беше препънало в неголяма пясъчна яма и си беше счупило крака, а до лагера имаше повече от ден езда. Трябваше да стигне на всяка цена и, за да се движи по-бързо, Тулий се беше отказал от по-голямата част от снаряжението и провизиите, но въпреки това напредваше бавно. Беше метнал меха с вода на рамо и беше взел само дългия меч и големия щит, които бяха предвидени за удари от височината на седлото, но не му даваха предимство в близкия ръкопашен бой. Това вероятно щеше да му коства живота, но в главата му бушуваше мисълта, че се беше провалил още в първата си съгледваческа мисия.
            Чудеше се какво чакаше картагенецът. Можеше да го порази лесно. Римлянинът беше на предела на силите си, движенията му бяха бавни и тромави, врагът му не можеше да не вижда това, но не нападаше. Тулий се вгледа в него и забеляза, че движенията му също бяха тежки. Направи крачка, втора, втурна се, щитовете се сблъскаха с глухо думтене, остриетата иззвъняха и ударът му бе отбит. Последва схватка, ударите се сипеха, но не нанасяха поражения. Мисълта, че ако победи, не само ще запази живота си, но и ще се сдобие с кон, даваше на Тулий сила. Въпреки това, врагът му също не се даваше, макар и да не успяваше да вземе превес.
            Не знаеше колко време е минало. Схватката им продължи дълго, с малки паузи, които двамата безсловесно си даваха, за да възстановят силите си, но този път бяха на ръба. Тулий повече се подпираше на големия щит, отколкото го носеше. Картагенецът срещу него също залиташе. Отпуснаха мечовете. Жегата беше непоносима. Гледаха се. Римлянинът направи няколко крачки назад, предпазливо свали меха и отпи няколко големи глътки гореща, блудкава, благодатна вода. Картагенецът продължаваше да го гледа без да помръдва. “Прокълната земя! В Картаген, близо до морето, беше далеч по-добре”, мислеше Тулий, но кампанията ги бе отвела на юг в сушата, в пустинята, където се намираше Зама – последният голям град под властта на Ханибал.
            Изведнъж се сепна. Без да го изпуска от поглед, картагенецът се затътри към коня, който омърлушено душеше пясъка и жалките сухи бурени. Трябваше да го спре, без коня беше загубен, не трябваше да го оставя да потегли. Вдигна щита, стисна здраво дръжката на меча и тромаво се впусна напред, когато, за негова изненада, картагенецът вдигна ръка и го посочи с пръст. Римлянинът се спря учудено, неговият враг бавно направи жест сякаш пие, а в следващия момент леко тупна два пъти по гърба на коня.
            Не разбираше какво иска, но картагенецът повтори движенията. Тулий пристъпи още една крачка, огледа по-внимателно коня и забеляза празния мех, който висеше до седлото. Изведнъж прозря значението: картагенецът нямаше да оцелее без вода, но беше решен да защитава коня, а без кон, Тулий беше загубен. Олюля се. Горещината го изпепеляваше. Рязко развърза ремъците и захвърли шлема. Чудеше се какво да направи, но нищо не му идваше на ум. Очевидно бяха с равни сили и даже схватката да продължеше, не беше ясно кой ще надделее. От друга страна трябваше да стигне до лагера на всяка цена, както вероятно и врагът му – до своя. Нямаше избор.
            Римлянинът примигна, приближи се внимателно, вдигна меха си и бавно го протегна. Мърлявата длан на картагенеца обхвана гърлото, докосна потната му ръка и макар че за момент се поколеба, Тулий бавно отпусна пръсти. Картагенецът жадно заизлива съдържанието в гърлото си, като стискаше с десницата меча и не изпускаше от поглед римлянина. Когато врагът му се напи, Тулий се стегна. Не знаеше какво може да предприеме другият. Стисна по-силно дръжката на меча, докато погледите им оставаха вперени, но картагенецът се протегна и подаде меха обратно. Умората се изписваше на лицата, остриетата в десниците висяха отпуснато към земята. Непознатият бавно втъкна меча в ножницата си без да пуска дръжката, наблюдавайки движенията на римлянина. Тулий също прибра своя меч и картагенецът кимна, тупвайки коня.
            Двамата яздеха от часове. Картагенецът насочваше животното, а Тулий, който вече познаваше достатъчно добре местността, знаеше, че отиват към равнината, в която двете армии щяха да влязат в сражение. Часовете се нижеха, конят едвам пъплеше и римлянинът беше загубил надежда, че ще стигне навреме, за да предаде своята информация, макар че бяха яздили през целия ден и цялата нощ. Така и посрещнаха изгрева: странна гледка на легионер в ризница и пустинник в кожени доспехи, един зад друг, връз полужив кон насред пясъчната пустош.
            Някъде по пладне до слуха им достигна далечен шум, който ставаше все по-силен, прерасна в тих кънтеж, в тътен и когато изкачиха едно голямо възвишение, ги удари грохота на започващата битка. В низината пред тях двете армии напредваха една срещу друга. Тулий се ужаси. Гледаше втрещен подгонените в тръс десетки бойни слонове, обучени да тъпчат, гривните със страховити шипове по краката, настъпващи срещу фалангата на Сципион. Почти извика, когато центуриите се прегрупираха мигновено, образувайки коридори, през които чудовищата преминаха, нанасяйки минимални щети. Някои от слоновете бяха избити с дълги копия, други се изплашиха от настъпилата бъркотия, хукнаха обратно и връхлетяха върху редиците на Ханибал. Конниците се смесиха на далечния фланг, първите редици сблъскаха щитове... не знаеше какъв ще бъде изходът, надяваше се неговият провал да не донесе гибел на хората му. До него непознатият следеше напрегнато бъркотията от хора, коне, вексилиуми**.
            Тулий не можеше да стои повече; трябваше да е долу. Размърда се и двамата с непознатия се изгледаха; единият с метална каска с червено-черни пера, другият със странно кожено покривало на главата, уморени, потни и прашни. Нищо не можеха да си кажат, нямаше какво да си кажат.
            Римлянинът изпъна десница, картагенецът кимна в отговор и се разделиха. Под тях Рим и Картаген водеха последната си битка край Зама.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

* Спата – дълъг кавалерийски меч, за разлика от "гладий", който е къс, предвиден за ръкопашни боеве.

** Вексилум – вертикално като хоругва знаме в римската армия (или дълго копие с различни символи) с изображението и обозначението на съответната войскова единица, чиято цел е била да показва на войниците къде е тяхната част и да не се разпръскват по време на боя.