По пътя към мечтите

            Никол Анна Дефусе седеше до голямата камина и се взираше в огъня. Знаеше, че рано или късно този момент ще дойде. Познаваше сина си добре, неговият буден ум, неспокойния му дух, силното му и жилаво тяло. Забелязваше как през последните години Марко прекарваше все повече и повече време на пристанището в “Санта Кроче”, където с часове сновеше между камарите стоки или на другия край на града, на самия връх на “Кастело”, откъдето в унес наблюдаваше заминаващите и пристигащи кораби. Разбираше го. Разказите на пътешествениците и търговците за далечни земи, разнообразните ценни, екзотични стоки, всичко това не можеше да не окаже влияние върху юношата. Венеция беше светът, тук се срещаха търговците от Изтока и Запада и богатствата се изливаха щедро върху могъщия град.
            Очакваше този момент със свито сърце. Беше неизбежно: почти всеки мъж тук пътуваше по света в търсене на стоки. Такъв беше баща й, такъв беше брат й, такъв беше съпругът й. Нямаше как Марко да не прихване от духа на времето.
            – Не е ли още рано за теб? – попита жената.
            – Не съм малък, мамо – спокойно отвърна синът й. – Нима баща ми не е тръгнал също на път когато е бил на седемнадесет? А Матео?
            – Вярно е, но...
            Искаше й се да каже, че времената са били други, но знаеше, че това не е така. Напротив, от година на година градът разпростираше властта си, а откакто окончателно се бяха разправили с пиратите от Далмация, пътуванията бяха станали много по-спокойни.
            – И все пак – подхвана отново майка му – това не е обикновено пътешествие.
            – Именно затова е още по-важно да замина. А и от какво се притесняваш? Знаеш, че и баща ми, и чичо са били по онези земи. Нали ще съм с тях? Познават пътя, познават обичаите на местните хора, така че рискът не е голям.
            – Но все пак съществува, Марко.
            – Хайде, мамо! Четири или пет години не са малко време, но не е и толкова много. Искам да го направя. Знаеш, че това е бъдещето.
            – Няма ли как да те разубедя? – вдигна поглед жената, но видя отговора в блестящите очи на сина си и сведе глава. – Ще кажа на Николо и Матео да те държат денонощно под око. Искам утре сутринта, преди да отпътуваш, да вземеш Свето причастие.
            – Ще го направя – отвърна Марко. – Отивам на пристанището да помогна за последните приготовления.

* * * 

            – Гладен ли си? – попита Цветана веднага щом синът й влезе в кухнята и без да дочака отговор, извади чиния и започна да му слага вечеря.
            – Остави яденето, искам да поговорим. После ще си сипя.
            – Ами! Та да разбуташ всичко в хладилника – измърмори жената. – Кой знае какво си ял през деня; не може така – бутна тя към него чинията.
            Не знаеше какво да го прави това опърничаво дете – като си наумеше нещо, се запъваше като магаре на мост и изобщо не се интересуваше от разумни съвети. Така беше и сега: синът й беше решил, че не иска да живее тук, че няма бъдеще, че иска да постигне нещо повече в този живот. Беше си изпратил документите в някакъв университет във Франция и на следващото утро трябваше да замине.
            – Искам да разбереш, че това е по-добрият вариант за мен – започна без заобикалки Марко.
            – Ти съвсем си пощурял. Тук не можеш ли да учиш?
            – Казах ти, че точно тази специалност я няма никъде.
            Жената дръпна стола и уморено се настани срещу сина си.
            – Добре де – наложи си спокоен тон. – С какво ще живееш?
            – Ще работя, както всички.
            – На теб морето ти е до колене! То така лесно става... през деня ще имаш лекции, вечер ще миеш чинии някъде, а нощем ще учиш. И колко време мислиш, че ще издържиш?
            – Колкото трябва. Това сме го говорили. Няма да съм първият, който го прави.
            – Ти не гледай другите. Успели са тези, на които родителите им плащат, останалите или са изпокапали още през втората година, или живеят като мизерници.
             – А тук няма ли да живея като мизерник?
            – Че какво ти липсва сега? – кресна жената. – Имаш компютър, имаш телевизор, уредба, сготвено ти е... затова ли цял живот опъваме с баща ти, за да ни наречеш мизерници?
            Марко поклати глава и изсумтя.
            – Винаги сме ти угаждали, гледали сме те, само за да ни зарежеш, за да скиториш в чужбина! Ама така е, защото сме те разглезили! Намерил, та премерил... мислиш си, че там де що лети, се яде.
            – Напротив! – повиши глас синът й. – Знам много добре, че няма да е лесно!
            – Знаеш ти! Нищо не знаеш – изфуча жената. – Не те е грижа за нас. Ама като видиш дебелия край, да не си почнал да ми се жалваш!
            Марко понечи да отвърне нещо, но майка му излезе от кухнята и трясна вратата след себе си. 

* * * 

            На пристанището кипеше всекидневната суетня, но на Никол Анна Дефусе й се стори необичайна. Под все още косите лъчи на въздигащото се слънце търговци брояха сандъци със стоки, слуги товареха и разтоварваха обемисти денкове, трупаха ги на камари, птици кръжаха и кряскаха в търсене на храна, пълни и празни каруци трополеха по паважа до складовете и обратно.
            Намери тримата мъже на кея да обсъждат до кораба последните приготовления.
            – Виждам че сте готови за потегляне – поздрави ги тя.
            – Напълно! – възторжено отвърна Марко.
            – Качвам се на борда да проверя всичко ли е наред – каза Матео, взе си довиждане със снаха си и се оттегли, за да остави семейството на спокойствие.
            – Избирайте сигурни пътища – поръча им тя и се обърна към Николо: – Да ми го върнеш здрав и невредим.
            – Така и ще бъде – кратко каза мъжът й, прегърна я и също се качи на кораба.
            – Ще ми липсваш – промълви седемнадесетгодишният младеж.
            – Такава е съдбата ти. Рано или късно щеше да последваш този път. Върви смело, момчето ми и го покори. Господ да ви закриля.
            Целуна сина си по челото, той се метна през трапа и помаха от перилата. Жената не можеше да откъсне поглед от стройната му, дръзка осанка. Взираше се след кораба, докато платната се скриха зад хоризонта. Знаеше, че ще минат години без да ги види, без да има известие от тях. Пръстите на ръцете й бяха преплетени до болка, но беше горда, защото знаеше, че Марко щеше да бъде достоен наследник на фамилията Поло. 

* * *

            Пристигащи и заминаващи пътници мъкнеха сакове, тътрузеха куфари, сновяха из автогарата, бутаха се и се заобикаляха, трупаха се около автобусите, разговаряйки на висок глас или седяха по пейките, поглеждайки с досада часовниците си в очакване. Марко набута двете големи чанти в багажното отделение, обади се на шофьора и се приближи до родителите си, стоящи безучастно встрани.
            – Не искà да ни послушаш – измърмори Цветана.
            – Хайде да не почваме пак.
            – Какво да почваме... – избоботи баща му.
            Младежът въздъхна, пъхна ръце в задните джобове на дънките и се огледа напосоки сред тягостното мълчание.
            – Трябва да вървя...
            – Като си решил да си трошиш главата... – обади се мъжът. – Ама айде, успех там...
            – И като се настаниш се обади. И да се храниш добре – заръча жената.
            – Добре – кратко отвърна Марко и тръгна унило към автобуса.
            Не знаеше как ще се справи, но се надяваше да успее. Някак трябваше да се справи.
            – И да се пазиш от климатиците, да не настинеш – нареждаше майка му зад него.
            “Добре че поне не съм Тотев”, усмихна се криво младежът и се тръшна на седалката. Навън родителите му хвърляха сърдито коси погледи след автобуса.