Новости в блога (или представяне на двата ми нови блога)

Направи ми впечатление, че в интернет на български не може да се намери почти нищо за творческото писане, докато на английски и френски има множество сайтове, посветени на това изкуство. В повечето случаи не става въпрос за наръчници, дори не и за съвети, а по-скоро за идеи, които биха могли да бъдат от помощ за хората, които имат желание да подобрят стила си. Разбира се, има и онлайн курсове, които вероятно са доста полезни, но тяхната цена е повече или по-малко сериозна, да не говорим, че за да се изкара един такъв курс, в който лекторите поставят и задачи за изпълнение, се изисква повече от отлично владеене на съответния език – в крайна сметка става въпрос за умението човек да се изрази на добро литературно ниво в писмен вид.

Така или иначе, стори ми се че би било добре да има идеи за творческо писане на български. Същевременно, макар и да пиша разкази, съм далеч от мисълта, че съм достатъчно добър, за да мога да си позволя да говоря за своите идеи и начин на работа, но поне бих могъл да превеждам относително кратки текстове, които да запълнят тази липса – важни са принципите, които са едни и същи във всеки език и които много други са формулирали и изразили значително по-добре отколкото аз бих могъл да го направя.

Тъй като следя развитието на издателската работа на Запад (в много отношения там нещата са отишли много напред и – доколкото имам някакви скромни наблюдения върху ситуацията в България – нямат еквивалент като техника и принципи на работа у нас) ми се стори също така подходящо да превеждам доколкото мога интересни новини за новостите в този бранш. Под новости имам предвид не кое издателство какви нови книги и автори издава, а принципите на работа и подхода по веригата автор – (литературен агент) – издател – реклама – книгоразпространител – книжарница. Освен това в цялата тази сфера стремглаво навлизат и електронните книги, объркващи изцяло този бранш, който в момента ври и кипи и е в процес на създаване на нови принципи на работа. Една от тези промени например е възможността всеки писател да публикува творбите си само в електронен вариант, като ги качи в многобройните сайтове за продажба на електронни книги. Полемиката е сериозна: от една страна са защитниците на “аромата на хартията и мастилото”, от другата – апологетите на прогреса. За едните този начин на самостоятелно издаване е неприемлив, защото позволява излизането на всякаква така да се каже плява, за другите това е идеалният вариант, защото премахва цензурата на издателите, които, с оглед на своята печалба, може да отхвърлят нещо наистина добро, само защото в дадения момент няма голям интерес към един или друг жанр. Същевременно, от една страна немалко големи издателства се отнасят с пренебрежение към т.нар. “инди” автори (от английското “индипендънт” – независими), от друга страна има издателства с гъвкав подход, които ги следят отблизо и щом някой автор, който е издал книгата си в електронен вариант започне да я продава добре, сами го намират и му предлагат договор с презумпцията, че след като книгата му се продава и без да е минала по стандартния път, значи тя си струва, а той знае какво прави.

Ето защо добавих две нови страници към този блог (т.е. два нови блога), линковете към които можете да видите в горната част на страницата: единият ще е посветен на съвети и идеи за творческо писане, другият – на електронните книги и новостите в тенденциите на книгоиздаването по света. Надявам се, че ще бъдат интересни и полезни за немалко хора. Приятно четене.

Търговците

            Погледът му блуждаеше по иконите на стелажите в полутъмно помещение на църковния магазин в храма, по провесените лъскави кандила, свещниците и другата църковна утвар с поставени по нея цени, хвърляше око на заглавията по гърбовете на книгите.

            – Какво ще желаете? – кротко попита младият продавач.

            Мъжът се извърна и го огледа. С прилежно вързана на опашка коса, все още къса и мека брада оформена на скромно катинарче и черно, спретнато расо младежът изглеждаше като студент в семинарията, а може би вече беше послушник или може би клисар. Все объркваше различните чинове и длъжности, пък и не успяваше да се ориентира добре в църковните правила.

            – Ами... търся Библия – усмихна се и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

            – Цялата Библия или само Новия завет? – повдигна вежди момчето зад щанда и сините му очи сякаш грейнаха.

            – Цялата.

            – Имаме различни издания – протегна се към една от полиците, смъкна две обемисти книги и ги постави на стъкления плот. – Едната е на Синодалното издателство, другата също е отпечатана с благословията на Светия Синод. Нямат разлика, освен външно.

            Посетителят взе едната, усети тежестта в ръката си, прелисти я напосоки, поспря се тук-там, взря се в ситня текст през сумрака, взе другата и също започна да я разгръща. Знаеше всичко, което е написано вътре, но щеше да му бъде забавно да прочете отново някои пасажи.

            – Имате ли по-малки по размер? Нещо, което да е по-удобно за носене... джобен формат?

            – Как така джобен формат? – извърна се послушникът.

            Мъжът повдигна рамене.

            – Просто искам да я нося с мен, за да мога да я чета, когато имам време през деня, когато съм навън...

            – Но това е Библия, Светото писание! Не можете ей така да го мъкнете като тефтер!

            Камбанката на вратата зад тях издрънка и в канаскията влезе съсухрена баба.

            – Няма друг начин – продължи мъжът. – Тези са неудобни за носене, даже и в чанта ще тежат...

            – Така или иначе няма джобни издания – отсече младежът.

            – Но... аз съм виждал? Бяха едни такива, малки, сини...

            – Аха, сините! – завъртя се послушникът и очите му помътняха. – Сигурно някоя от онези, на евангелистите? Това не са Библии, а извращения!

            – Не са ли все Словото Божие?

            – Какво Божие слово! – махна послушникът и повиши глас. – Словото Божие е единствено в Православието, оттам нататък всичко е дяволска работа. Преиначили са всичко както им е изгодно! Ако искате от тях, нямате работа тук.

            – Но нали смисълът е същият? – заинати се мъжът.

            – Смисълът? Кой ви дава право да решавате какъв е смисълът? Кой може да каже какъв е смисълът освен самият Бог? Ние сме раби и от нас се иска само да четем истинното Слово и да му се покланяме.

            – Аз пък си мислех, че Господ е дал на хората свободна воля – ядоса се мъжът. – А защо решихте, че за толкова векове Словото изобщо се е запазило някъде такова, каквото е било дадено?

            – Сквернословец! – изсъска момчето в расото. – Не искам да ви слушам.

            – Добре, не могат ли да се намерят някъде Православни Библии с по-малък формат?

            – Следващият!

            – Искам малко тамян да прекадя вкъщи... за здраве – пристъпи старата жена, която търпеливо бе слушала препирнята, придавайки си разсеян вид. – Ау-у-у... ама и то поскъпнало...

            – Така е – повдигна рамене продавачът. – Всичко поскъпва.

            – Прекадете за слава Божия, госпожо, а здравето си е здраве, ще дойде – подвикна мъжът, отвори вратата на магазина и прекоси притвора на храма, без да се оглежда.

            Когато излезе навън, пое дълбоко въздух и тихо се разсмя. Някога беше изгонил търговците, но не беше изхвърлил купувачите. Можеше, но те си искаха своето. Поизпъна тениската си и тръгна през площада. Каза си, че няма да им налива акъл на сила. И без това не бяха проумяли нищо от думите му, а за толкова време и малкото, което сякаш бяха разбрали, го бяха забъркали в една голяма, безсмислена каша, всяка група по своему. Не им трябваше нито на тези, нито на някой от другите. Свърна по близката улица и изчезна в сенките на дърветата.

Подаръкът

Посветено на една рожденичка

            Не излезе в обедна почивка, защото чакаше телефонното й обаждане. Седеше на компютъра и, макар че работеше, мъжът се подсмихваше, докато си представяше реакцията й на изненадата, която й бе подготвил. Беше пъхнал флашката в компютъра, имейлът му беше отворен, чакаше само да се обади.

            Радваше се, че я познава. Тя беше невероятен човек, какъвто не бе срещал, а обичаше да наблюдава хората и знаеше, че преценката му бе напълно реална. Бяха намерили общ език за огромен брой теми, бяха се опознали в голяма степен и си бяха помагали неведнъж. Чувстваше се поласкан от това, че тя го бе допуснала в нейния свят, в който му се струваше, че трудно допуска случайни хора: вероятно малцина биха могли да разберат красотата му. А той бе пъстър и изящен, изпълнен с различни, шарени хора, всеки от тях със своите мечти, своите проблеми и болки, с хора, които вървяха заедно, но се надвикваха, защото не се чуваха, с хора, които инатливо спореха със седмици нищо ли е нулата, с такива, които преоткриваха вътрешната красота на другите на някой маскен бал или потъваха до безумие в някоя игра на карти, за да преоткрият приятелството; едни рискуваха всичко и отпускаха нажежените спирачки, омаломощени от въпроси, други неистово бягаха към луната чрез музиката на една цигулка, която беше тяхната прокоба, играеха от скука шах с домашния си любимец... От една възрастна жена беше научила вълшебството на Голямата мечка, надеждата, която съзвездието таеше и отдаваше, и оттогава никога не бе забравяла за него...

            Мъжът се усмихваше и изчакваше обаждането, което – сигурен беше – скоро щеше да последва. Беше далеч, не можеше да й поднесе никакъв подарък за рождения й ден и доста време се беше чудил какво да направи, за да я изненада; тя го заслужаваше. Всъщност, струваше му се, че каквото и да направи, тя винаги би заслужавала повече.

            Беше му хрумнала хубава идея, намираше я за свежа и се надяваше, че по този начин ще я зарадва. “В крайна сметка, ако хората не си доставяме удоволствие дори и по скромен начин, за какво го живеем този живот?”, мислеше той и затова предната вечер се беше захванал с реализирането й.

            – Е-е-е, страхотен букет, благодаря, не очаквах – долавяше усмивката в гласа й.

            Моментално й изпрати подготвеното съобщение по имейла.

            – Нима си мислела, че ще пропусна да те изненадам? – разсмя се й той. – Надявам се, че е пристигнал благополучно и цветята не са готови за салата.

            – Напротив, идеален си е. Много мило...

            – Супер! Опасявах се, че в кутия, по куриер, няма да приличат на нищо.

            – Не, идеални са, но... хе... в картичката пишеш за някакъв подарък?

            – Мдам... – доволно се ухили той.

            – И какъв е де?

            – Явно все още не си отваряла имейла си днес?

            – Защо?

            – Ха-ха-ха... ами не знам, ще трябва да разбереш сама.

            Десетина минути по-късно телефонът му отново иззвъня.

            – Страхотен поздрав – смееше се тя. – Добре си се справил.

            – Добре? Само добре? – престори се на засегнат. – Аз мислех, че съм се справил перфектно и че Марк Кнопфлер може спокойно да се изяде от яд.

            – Ама разбира се, че може да се изяде, направо трябва да си хвърли китарата и повече никога да не пее. Как го направи?

            – Ами просто се записах и с една програмка монтирах моя глас с мелодията. Ако знаеш колко време се чудех коя песен да избера... не беше най-добрата, котя исках, но успях да намеря само инструментал на много малко от песните, които ми бяха харесали. Исках да е някоя нежна, свежа... абе някоя като за теб – готина. Обаче ако знаеш как се смях докато се записвах!

            – Мога да си представя. Сигурно е било голяма играчка?

            – Не чак толкова. За именния ти ден ще дойда до твоя офис и ще ти изпея някоя песен лично.

            – Само да си посмял! – прихна тя.

            – Че защо? Ще си взема даже и някоя по-голяма шапка, току виж сме изкарали за една хубава вечеря.

            – И после всички да ме разнасят из офиса?

            – Ти само ми го покажи кой е тоя, който ще смее да те бъзика и ще му изпея някой дед-метъл. Повече няма да посмее да гъкне.

            – И ще си остана без работа...

            – Да не са луди? Нищо да не вършиш, само да красиш офиса, пак трябва да те държат, че й да ти плащат двойно!

            – Ласкател! – смееше се. – Трябва да затварям обаче. Няма как, работа...

            – Жалко. Щеше ми се да съм наблизо, за да ти донеса цветята сам и да те прегърна...

            – Хей, не се размечтавай – изхихика тя.

            – Що? Ще си мечтая пък! – разсмя се в отговор.

            Когато затвориха, той се изправи и се загледа през прозореца. Продължаваше да се усмихва доволен от това, че вероятно я бе накарал да се чувства специална, каквато си беше. Бяха в различни градове, рядко имаха възможност да се видят, но винаги щеше да бъде благодарен на съдбата, че я познаваше.

Обич

            – Здравей, Жоре, нали си носиш такъмите? – Добри махна на новодошлия от верандата, надигна се тежко и тръгна към портата да посрещне госта си.

            – Разбира се, нали за риба сме дошли, накъде без тях?

            Младият мъж се протегна, здрависаха се, разтовари багажа от колата си и двамата прекосиха двора.

            – Знам страхотно място, ще видиш утре сутринта. Идеално е за риболов, момче!

            – Не се и съмнявам, толкова си ми разправял в работата, че от сума време си мечтаех най-накрая да се организираме и да отидем.

            – Така де, мераклиите от моя набор вече се пенсионираха, а от вас, новобранците, никой не се интересува от това удоволствие. Добре, че се появи ти, та в почивките да има с кого да си приказвам – разсмя се Добри.

            – Хубава вила си спретнал – огледа се Жоро. – Поздравления.

            – А, не е кой-знае какво, обаче такава си я харесвам – домакинът повдигна сламената си шапка, прокара длан през прошарената, рехава коса и додаде: – Ела, ще ти покажа стаята, да се настаниш. После ще метнем едни хубави пържолки на скарата, а привечер ще те разведа из околността, да видиш каква е красота оттатък селото, към гората. Ей сега ще те запозная и с жена ми.

            – И тя ли е тук?

            – Че разбира се, защо?

            – Не, нищо... просто жените обикновено не обичат да ходят за риба и...

            – Добрине-е-е – разнесе от къщата силен женски глас, който се приближаваше. –  Къде си турнал захарта, не мога да я намеря, никога няма да се научиш да оставяш нещата на мястото им!

            Вратата се отвори със замах.

            – Чуваш ли като те викам! Доб... о, добре сте дошъл – изведнъж омекна гласът и притежателката му ведро се усмихна. – Не разбрах че сте пристигнал.

            Гостът малко боязливо подаде ръка на понатежалата от годините, но все още симпатична жена, която бойко се беше появила на терасата. Добри ги представи един на друг, след което тя побърза да се върне към кухнята, а младежът се почеса замислено:

            – Ако така те командори непрекъснато, не ти е леко...

            – Напротив – разсмя се звучно домакинът. – Тя е душа човек, но си е такава, енергична. Не го прави с лошо.

            – Щом казваш, значи е така – повдигна рамене Жоро и го последва навътре.

            Петнадесет минути по-късно двамата седяха на верандата, отпиваха от студената бира и се наслаждаваха на ливадите, ширнали се от последните къщи нататък, към гората.

            – Ей това ме дразни у жените – подхвана младият мъж. – Приятелката ми, и тя е като жена ти: не е лоша, обаче непрекъснато за нещо ми мърмори, все за нещо ми вика, нямам мира направо.

            – Има разлика, дали вика по теб и ти мърмори, или си вика по принцип и си мърмори сякаш повече на себе си.

            – Все едно. Това тяхно дърдорене... бръмва ми главата понякога, пък и все са недоволни. Каквото и да направиш си им крив, няма угодия!

            Добри го погледна изпод периферията на шапката си и се подсмихна.

            – Че то не е необходимо да им угаждаш непрекъснато, достатъчно е да ги уважаваш, да си загрижен и, разбира се, да ги поглезваш поне от време на време. Няма какво да си кривим душата, всички обичаме да ни поглезват.

            Младежът прогони една пчела, която се завъртя около главата му.

            – Бе то, че е така, така е, ама все пак...

            – Така е, Жоре. И най-важното: да им дадеш свободата да бъдат себе си. Тогава всичко ще е наред.

            – А! Айде сега да ми се качи на главата. Не я спирам, ама ако почне да прави каквото си иска, всичко ще обърне надолу с главата.

            Мъжът присви очи и го изгледа. Сетне протегна крака и се намести удобно.

            – Знаеш ли – замислено започна той. – Има една притча, една приказка, за един млад мъж, който харесал страхотно красива и добра девойка и поискал ръката й. Тя се съгласила, но при едно условие: всеки месец да излиза от къщи за една нощ, да се прибира на сутринта и младежът никога да не я пита къде е и какво прави. Той решил, че това не е проблем и се оженили. Заживяли щастливо, обичали се до полуда. Тя се грижела за него, за дома, винаги била мила и любвеобвилна, никога не го погледнала накриво, камо ли да му каже дума напряко. Той също я обичал и се грижел за нея, бил внимателен и нежен, внимавал да не я засяга, помагал й.      Когато една вечер тя поискала да излезе до сутринта, той приел желанието й без да я пита нищо. На сутринта тя се прибрала малко уморена, но спокойна и всичко си продължило както винаги.

            – Знам я тази история – обади се Жоро. – Така си минавали месеците, младежът се чудел какво ли прави жена му, къде ли ходи, но макар че му ставало все по-интересно да разбере, не задавал никакви въпроси, докато един път, вече разяждан от любопитство, не решил да я проследи. Влязъл в гората след нея и видял как тя се спряла до един пън, съблякла дрехите си, легнала на тревата и се превърнала в змия. Започнала да се гърчи като бясна и диво да се хапе. Мъжът й така се стреснал, че прошумолял, тя го забелязала и на мига се превърнала отново в жена. Попитала го защо я е проследил, защо не изпълнил единственото, за което го била помолила.

            – Мъжът й не могъл да отговори – продължи Жоро – тъпо му било и тогава тя му казала, че, след като вече знае тайната й, няма смисъл да се крие и да ходи в гората. Оттогава жените се превръщат в змии в къщи и хапят мъжете си.

            Полъхът на вятъра довея аромат на прегоряла трева и гореща пръст.

            – Именно това имам предвид – отпи от бирата си младежът. – Остави притчата, това си е детска приказка, обаче точно така с държат жените вкъщи. В началото е добре, после постепенно се превръщат в усойници.

            Добри седеше неподвижно и замислено гледаше в далечината, сякаш не беше чул думите на госта си, но след малко тихо проговори:

            – Чул си историята, която почти всички знаят.

            Жоро го изчака да продължи, но колегата му остана замислен със зареян поглед.

            – А каква друга версия има?

            – По тукашния край историята завършва малко по-различно: докато жената, която се превърнала в змия беснеела, се разнесъл шум, видяла мъжа си и веднага се върнала в обичайния си образ. Попитала го защо я е проследил, не се ли е държала добре с него, не правела ли всичко, което поискал, та не могъл той да изпълни единственото, за което го била помолила без да мисли за себе си. Тогава мъжът й отговорил:

            – Не мислех за себе си, скъпа моя. Мислех за теб. Не ме интересуваше къде си и какво правиш, а се притеснявах дали си добре и дали няма да ти се случи нещо лошо посред нощ в гората. Не те проследих от любопитство, а за да съм наблизо, ако се наложи. Ти си толкова добра, че не мога да си представя какво бих правил, ако нещо ти се беше случило.

            – Мислиш ли, че когато правя нещо, не зная какво правя? – погледнала го с укор жена му. – Та какво може да ми се случи? Дивите животни не идват толкова близо до селото освен през най-лютите зимни дни!

            Мъжът й не отговорил нищо, а само вдигнал ръка и жена му уплашено видяла, че в нея държи един едър, жив таралеж.

            – Добре че бях тук, скъпа. Беше се засилил да те нападне.

            Добри се подпря на облегалката на стола, погледна госта си и кротко додаде:

            – Оттогава жената наистина вече нямало защо да се крие в гората. Започнала да се превръща в змия вкъщи, но си съскала ей така, когато била нервна, хапела се, за да прогони напрежението, но никога, нито веднъж не посегнала към мъжа си, никога не просъскала срещу него. А той никога не казал нищо на никого. Познавал си я, приел я такава каквато си била и си стоял спокойно, като внимавал жена му да не се нарани. Когато й минавало, продължавали да живеят щастливо както и преди.

            Останаха мълчаливи известно време.

            – Хубав край – въздъхна младежът.

            Размърда се, бръкна в джоба на дънките, измъкна телефона си и замислено го загледа.

            – Май ще е добре да се обадя на моята... да й кажа, че съм пристигнал...

            – Тя си има име, Жоре, има си име – погледна го сериозно. – Уважавай я дори и когато не си с нея.

            – Добри-и-и, след малко съм готова, слагай пържолите! – разнесе се гласът на жена му и той се надигна.

            – Добре де, никога ли не ти е писвало?

            – Да ми е писвало? – разсмя се мъжът и го тупна по рамото. – Обичам я, момче, просто я обичам...

            Жоро замислено го гледаше как разпалваше скарата на двора, когато на верандата се появи жена му и остави купа със салата и вилици.

            – Свестен човек е... – поклати глава младежът.

            – Кой, Добри ли? – спря се тя, погледна към мъжа си и се усмихна. – Невероятен е.

            Поколеба се за миг, сетне додаде:

            – Знаете ли, ако трябваше да изживея живота си отначало, щях да избера същия живот и отново да го изживея единствено с него... – тя се окопити и се завъртя чевръсто. – Вие си взимайте, аз ей сега ще донеса и ракията, изстудила съм я както я обича.