Не ме е страх

Ива Касабова

            Ася и Краси бяха женени от шест години и обмисляха да имат дете. Бяха щастливи заедно и се обичаха. Подредили скромния си дом, отдадени на работата си, двамата живееха в хармония и спокойствие, което чак граничеше с мързел. Предпочитаха да си останат в къщи отдадени един на друг, създавайки си приятна атмосфера, вместо да се скитат по кръчмите или пътищата, както често го правеха преди. Имаха спестявания и планове за бъдещето, които бяха също така скромни и кротки както целия им съвместен живот. Понякога се питаха и се тревожеха дали не живеят прекалено скучно, но после и двамата единодушно отсичаха, че са си много добре – скучаещи в малкия си свят, който си бяха изградили. Спокойният им и монотонен живот обаче се преобърна в деня, в който Ася откри бучка на едната си гърда и докторът произнесе присъдата: рак. От този момент у тях се загнезди страхът и чувството, че тя вероятно ще напусне живота преди да го е изживяла. Дните им загубиха цвета си, а вечерите тегнеха от потискано притеснение.

            Лежаха в леглото замислени, от време на време се споглеждаха, въздишаха тежко и пак потъваха в мисли.

            – Знаеш ли? – проговори тя. – Трябва да направим всичко, за което само сме мечтали, всичко което сме планували. Трябва да излезем от тук и да разгледаме света, да отидем на екскурзия да видим пещерите... все се каним, а нищо не правим. Проспиваме живота си, изгубили сме способността си да търсим и намираме нови усещания...

            – Хайде тогава, ставай и се обличай – завъртя се към нея Краси и си наложи да се усмихне. – Да отидем на бар, да танцуваме, да се напием, а утре да ближем люти рани от тежък махмурлук; да си купим „Кама сутра” и да изпробваме всички пози в нея; да изтеглим пари от банката и да предприемем пътуване.

            – Чудесна идея, да отидем до Париж...

            Двамата се умълчаха отново. Мъжът погали лицето й, сетне преплете пръсти с нейните и останаха така, загледани един в друг. Страхът ги бе обзел, а имаха много неща, които мечтаеха да направят заедно. Въпреки това жената гледаше философски и дори си позволяваше черен хумор, докато на него никак не му беше до философия и шеги.

            Когато тя заспа, той остана да я съзерцава. Въздишаше и имаше чувството, че се задушава от тревогата, която растеше в гърдите му досущ като онази малка бучка.

            На другия ден стана преди нея. Почти не беше спал. Направи й закуска и кафе, които й поднесе в леглото, напълни банята и я пренесе на ръце, докато тя тихо се смееше, а после я пусна в топлата вода и започна да я къпе като малко дете. Не след дълго се озова във водата при нея и в дълго боричкане, шеги и наместване на крака и ръце, се отпуснаха в големия облак от пяна, който бяха направили в борбата си за малко местенце.

            – Мен не ме е страх от смъртта – каза внезапно тя.

            – Каква смърт? Не ти разрешавам да говориш така. Знаеш че позитивното мислене е много важно...

            – Но аз говоря по принцип, не ме е страх аз да умра. Страх ме да не би смъртта да отнеме някой много близък човек и аз да трябва да живея без него. Това е много по-страшно отколкото ти самия да умреш.

            Краси усети остра болка, душата му се сви от същия този страх, заради който не бе мигнал цяла нощ. Не искаше дори да си го помисли, дори да допусне да си го помисли. Изражението му стана мрачно. Той знаеше, че сега трябва да е много силен. Каквото и да каже докторът след като излязат резултатите, трябваше да го приеме хладнокръвно, но не беше хладнокръвен, нито силен. Не можеше да си представи, че ще я загуби. Настръхваше само от мисълта, че може да остане без нея, усещаше, как го обземаше гняв срещу съдбата. Никога нямаше да се примири, щеше й вдъхва увереност, да я гледа като новородено бебе, но нямаше да я пусне да си отиде!

            – Как така не те е страх, всеки го е страх от смъртта – опита се да се отърси от усещанията си и да изглежда спокоен.

            – Ами така. Мисля си за хубави неща, как ще отида в рая... там сигурно има красиви къдрокоси ангели със светли очи и перфектни тела, а огромните им разкошни крила ще потръпват нежно на гърбовете им...

            – Я виж ти! – ухили се той. – Мислиш си за други мъже така ли, а аз се тревожа за теб. На това ли му викаш любов?

            – Но мили, как си го помисли? – прегърна го във водата. – По точно бих стояла до портите на рая, за да те чакам и няма да направя и крачка през прага му докато не дойдеш.

            – Кой ще те остави, щом Господ е толкова нетърпелив сигурно има недостиг на ангели в рая и едва ли ще остави най-красивия от всички да ме чака до портите навън.

            – О-о-о, няма такъв ласкател като теб, любов моя. Толкова си мил и сладък понякога!

            Тя го обсипа с целувки.

            – Такъв съм си... – отвърна небрежно. – Мил и сладък, и само твой.

            Лечението се проточи дълго, операцията, химиотерапията, всичко беше болезнено и мъчително, и Ася често имаше чувството, че няма да издържи. Понякога й толкова зле, че дори желаеше смъртта, но помислеше ли си за Краси, се изпълваше със сили и живот. Краси й помагаше доколкото можеше и грижите които полагаше за нея й даваха сили, докато един ден, след последните процедури, резултатът се оказаха добри. Бяха преборили болестта.

            Когато научи, Краси едвам се сдържа да не се разкрещи от щастие, а Ася не знаеше на кое да се радва по-напред: на оздравяването си или на обичта, която той сякаш изливаше над нея.

            От този момент нататък те не пропуснаха миг от живота си, който да не изживеят пълноценно, с много любов и приятни спомени. Никога не си позволиха да мразят, да се ядосват, бяха разбрали, че когато човек знае кога ще си отиде от живота е по-способен да го живее щастливо. Купиха си „Кама сутра” и изпробваха всички пози в нея, дори си набелязаха любимите. Отидоха до Париж, макар да нямаха нито лев в банката за бъдещето и за старините си. Понякога се налагаше да свият разходите си, но никога не се лишаваха от нещата които искаха да изживеят. Краси си купи китара, защото от малък мечтаеше да се научи да свири и понякога й изнасяше серенади, които подлудяваха съседите им. Ася пък го накара да й направи серия голи снимки, които постави в рамки по стените и не изпитваше никакво неудобство от приятелите, които им идваха на гости. В който и момент да дойдеше смъртта, за да ги поиска, те бяха готови. Нямаше нищо което да ги накара да чувстват, че са пропуснали нещо. Можеха само да са благодарни на болестта, че ги научи да живеят.

            Страхът си беше отишъл завинаги. Смъртта бе само временна раздяла докато се срещнат пак, до срещата която единият щеше чака тук, а другият – до портите на рая.

В ново тяло

Ива и Филип - съвместен разказ

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            – Искам ново тяло – опитах се да звуча спокойно.

            Жената срещу мен кимна.

            Нищо не харесвах у себе си: големи крака, твърде широк ханш и малки гърди, неправилни черти на лицето. За моите двадесет и седем години бях опитвала какво ли не, но колкото и внимателно да подбирах дрехите си, така че да прикрият множеството дефекти, колкото и старателно да се гримирах, да оформях косата си, нищо не беше в състояние да подобри външността ми. Бях мислила дори за пластична хирургия, но дори и тя нямаше да може да направи чудото, което ми беше необходимо, за да мога поне да предизвикам нечий поглед, дори не нещо повече, а само един одобрителен поглед...

            Малкото ми приятелки се опитваха да ме ободряват, да ме успокояват, че не всичко е толкова зле, че все някога ще срещна мъж, който ще ме оцени и хареса заради това, което съм, без да се отдръпва заради недостатъците ми, че има далеч по-тежки случаи от моя, но всичко това не ми помагаше особено. Постепенно си дадох сметка, че няма смисъл да ги натоварвам с моите проблеми – така или иначе нищо не можеше да се направи – само се превръщах в досадница, която щеше да започне да ги отегчава.      Всичко това продължи до деня, в който попаднах на реклама за някаква нова технология, която позволяваше създаването на напълно ново тяло. В първия момент ме обзе съмнение, но чувствах, че това беше може би единствения ми шанс. Проучих цялата налична информация, която успях да намеря, разговарях по телефона със специалистите от клиниката, където се извършваше процедурата. Всичко изглеждаше наред. Медицинските сертификати от министерството гарантираха сигурността на метода и макар със свито сърце, отидох до лабораторията с надеждата, че най-накрая ще променя живота си.

            Служителката ме измъкна от мислите ми, като постави пред мен дебел каталог.

            – Изберете си тяло – каза меко. – Впоследствие, заедно със специалиста, който ще ви поеме, ще уточните всички допълнителни промени, които искате да нанесете по него. Биомолекулярния ни метод позволява да коригираме тъканите при изработването му, така че да задоволим и най-малкото ваше желание.

            Едва си поемах въздух докато с притреперващи пръсти разлиствах масивния каталог.

            – Новите тела, които изработваме имат срок от десет години в зависимост от експлоатацията им – додаде младата жена.

            – А... моето?

            Знаех отговора, разбира се, но все пак ми прозвуча стряскащо.

            – Съхраняваме телата на клиентите ни в специални индивидуални камери, където запазват естественото си остаряване, даже стареенето им малко се забавя. Така ще можете да се върнете в него когато му дойде времето.

            Поех дълбоко въздух и преди да продължа с проучването на каталога, подписах документите.

            Това беше моят ден! Щях веднъж завинаги да реша проблемите си. Десет години, през които щях да изживея прекрасни мигове, да чувам думи на възхита от мъжки устни, да виждам блясъка в очите и преклонението им пред сексапила и красотата ми, щях да намеря любовта! Тези десет години бяха цяла вечност. Струваше си огромната сума, която събрах, разпродавайки почти всичко, което имах.

            Последваха няколко часа в уточнение на подробностите по тялото, което си бях избрала. Изграждах го сантиметър по сантиметър заедно със специалиста, ваех всяка извивка докато не станеше точно такава, каквато си мечтаех да бъде, каквато мечтаех да бъда аз.

            Две седмици по-късно, когато ми се обадиха, че новото ми тяло е готово, отново отидох в клиниката. Поканиха ме направо в лабораторията, където да го погледна и да го одобря окончателно преди да бъда прехвърлена в него. Беше божествено! Макар и в нещо като огромна стъкленица, пълна с прозрачна течност, подхранвано чрез някакви тънки тръби или кабели, то беше точно това, което бях поръчала, което бях видяла в мечтите си. Едва успях да кимна и сестрата ме отведе в едно малко помещение, за да ме подготвят за процедурата.

            Тя не беше никак лека, да не говорим за болката. Макар че бях под наркоза, имах чувството, че промушваха душата ми през много тесен отвор, а от другата страна я дърпаха сякаш с вакуум, но самата болка не беше физическа. Беше наистина ужасно, но забравих всичко това в момента в който се събудих и се видях в новото си тяло. Не можех да повярвам, че е истина! Усещах всичко, сякаш си бях самата аз, всеки допир, слабото движение на въздуха в помещението, полюшването на всеки косъм от пищната ми коса, вдишването, издишването, помръдването на всеки крайник, на всеки пръст...

            Следващите три дни останах в клиниката. Не съществуваше каквато и да било опасност, но това беше рутинна практика, за да мога да свикна със себе си, преди да се прибера. Бях значително по-лека, доста по-слаба, усилията с които бях свикнала да местя обичайните предмети бяха различни, движенията ми – малко несигурни. Привикнах към тялото си много бързо, но продължавах да стоя гола пред огледалото с часове и не можех да се наситя на гледката.

            Нямах търпение да започна своя нов живот. Още в първите дни след като напуснах клиниката си накупих тоалети, изящни обувки и сменях прически, каквито не бях и сънувала! Помня, когато излязох за първи път на улицата... хората се обръщаха след мен, а аз вървях опиянена като фея, като богиня, като истинска жена! Приятелките ми, макар да знаеха какво исках да направя и да ги бях подготвила за това, което щяха да видят, останаха втрещени. Доста време им бе необходимо, за да свикнат, че това съм си аз, с моя си характер, с моите си разбирания, с моите си начин на изразяване и хумор. Радваха се бурно и нескрито ми завиждаха. Флиртувах непрекъснато, забавлявах се с желанието на мъжете да ме имат, усетих властта си над тях; търсеха ме, тичаха след мен, надпреварваха се да ми кавалерстват, само за да получат малко внимание от моя страна; отхвърлях ги, подбирах най-красивите и снажни, забавни и изискани, имах в леглото си всеки, когото пожелаех, а те ми даваха невероятни нощи, изпълнени със сладострастна нега, надхвърляха себе си, за да ги харесам.

            Бързо си намерих нова работа, създадох нови контакти, изградих нов живот. Минаваха седмици, седмиците станаха месеци, а аз все по-рядко се сещах за старото си тяло. Завързвах нови познанства, нови връзки, а щом не се получеше с някой от мъжете, които ми харесваха, не губех време в самосъжаление; знаех, че веднага ще намеря друг, по-добър. Ако ли не беше по-добър, просто щях да го сменя със следващия от върволицата обожатели. Успехи, празници, рождени дни, нови години – животът беше един безспирен, вдъхновяващ фойерверк от радостни емоции...

            Докато един ден не забелязах някакво бледо петно на кожата си. На корема, малко встрани, точно под лявата гръд. В първия момент не му обърнах внимание, но когато няколко дни по-късно се появи второ, а после трето, когато петната започнаха да се множат, а кафеникавия им цвят да потъмнява, светът ми се сгромоляса! От седмица на седмица, от ден на ден бавно и безжалостно петната ставаха все повече и все по-големи. Постепенно косата ми стана чуплива, ноктите загубиха блясъка си... не бях усетила кога бяха отлетели десет години! Стоях пред огледалото, гледах тялото си и нищо не можех да направя.

            Точно тогава ме връхлетя ужасът от една мисъл: не бях срещнала любовта! Едва в този миг осъзнах, че за всичкото това време не бях намерила онзи на когото спокойно бих могла да призная, че скоро ще трябва да се върна в старото си тяло, че то не се доближава дори наполовина до сегашното! Не намерих онзи, който би ме утешил, защото обича мен, а не тялото ми. С огорчение си дадох сметка, че всеки един от онези, които бях срещала, се беше интересувал единствено от красотата ми. Сякаш едва сега виждах как гледат втренчено в изящните ми крака докато им говоря, в деколтето ми и дори не ме слушат... по-страшното беше, че малцината, които може би се бяха интересували от мен, а не единствено от прелестите ми, бях отблъснала сама, само защото у тях имаше нещо, което не ми бе допаднало, защото не бяха идеалния, когото търсех, но вече беше късно! Промените настъпваха, правилата не допускаха повторно купуване на ново тяло толкова скоро и трябваше да се върна в своето. За миг ми се прииска да избягам, да се скрия, да не се връщам в онази лаборатория, но знаех, че е безсмислено: щяха да ме обявят за издирване и щяха да ме заведат там под конвой, иначе тялото ми щеше да се разпадне и щях да загина – нещо което нито клиниката, нито властите, издали разрешителното за тази технология, можеха да допуснат.

            Всичко се повтори – лабораторията, малкото помещение за подготовка, упойката, крайно неприятните усещания по време на самата процедура, трите дни престой след нея... но този път нямаше и помен от еуфорията, която изпитвах някога, преди десет години. Бях тромава, бях тежка, свиквах отново със сякаш недодяланите си движения на своето грозно, истинско тяло, което междувременно също се беше състарило с десетина години и сякаш изглеждаше още по-неугледно.

            Предварително бях напуснала интересната си и добре платена работа. Не можех да им кажа истината. Имах достатъчно спестени средства, за да живея спокойно поне няколко месеца. Дни наред не можех да се погледна в огледало, не смеех да изляза навън, не вдигах телефона, не допусках дори приятелките си: тези, с които се бях сприятелила през изминалите десет години не знаеха и щяха да изпаднат в ужас, а старите, онези няколко, които бяха останали до мен от онова отдавна отминало време, които познаваха грозното ми тяло от преди, те щяха да ми съчувстват. Не можех да понеса ужаса на първите, когато разберат истината, нито съжалението на вторите. Не можех да се понасям, ненавиждах се, гледах по цял ден в една точка и се чудех с кой акъл съм предприела тази глупост, какво съм очаквала? Животът ми преди новото тяло не беше нищо особено, но му бях свикнала, а този, от последните десет години... той ми донесе хубави, незабравими, но мимолетни преживявания. И все пак се чудех дали след време да не опитам пак... процедурата не позволяваше да се купи следващо ново тяло преди да са изминали поне пет години, за да не се нанесе травма на психиката от честото прехвърляне на душата, но вече не бях сигурна, че това ще ми донесе нещо повече от онова, което бях изживяла.

            Постепенно започнах да се съвземам. Трябваше някак да продължа живота си. Намерих нова работа. Беше непретенциозна, но това вече нямаше никакво значение. Отново се регистрирах в сайтове за запознанства с надеждата да срещна самотна душа, нуждаеща се от внимание, от топлина, от обич, макар че след като не я бях срещнала тогава, когато имах страхотна външност, сега вече беше практически невъзможно, но не ми оставаше нищо друго. Трябваше да продължавам да мечтая, не можех да си позволя да се откажа, това щеше да е равносилно на самоубийство.

            Занизаха се дълги, самотни вечери пред монитора, запознанства в различни сайтове, небрежни флиртове. Някои от тях преминаваха в смислени и интересни разговори, но видеха ли отсреща снимките ми, всички се отдръпваха, постепенно прекъсваха общуването ни, или така и не правеха стъпка към нещо повече от размяна на неангажиращи шегички. Въпреки това, един ден получих съобщение от доста симпатичен мъж. Известно време общувахме както се случваше с всички останали, но с него беше някак си по-различно. Пишехме си за какво ли не, обсъждахме идеи, смеехме се... не можех да повярвам, че човек с такава външност, такова чувство за хумор и толкова разностранни интереси, ми обръщаше внимание, нещо повече, продължи да ми обръща внимание и след като разгледа няколкото мои снимки, които бях публикувала. Известно време се опасявах, че може би е някакъв присмехулник, решил да си направи неприятна шега, даже за момент започнах да се отдръпвам, готова за някоя подигравка, но не се случи нищо подобно. Той си остана мил, любезен и много въодушевен от разговорите ни.

            Може би месец след като се бяхме запознали, ме покани на среща. Почти бях сигурна, че от това няма да излезе нищо, но, макар и със свито сърце, отидох.

            Оказа се много по-красив отколкото изглеждаше на снимките в профила си. Усетих как краката ми се подкосиха, главата ми се замая. Знаех, че скоро щеше да си намери извинение и ще си тръгне, сигурна бях. Подготвих се психически за такъв край, така че да не го изживея тежко и се отдадох на удоволствието да прекарам поне малко време в неговата компания. За моя изненада останахме заедно часове, а разговорът ни бе още по-интересен и увлекателен на живо. След кафенето, в което се срещнахме, той предложи да отидем в някое уютно ресторантче, след което си направихме хубава разходка, изпрати ме. Вечерта бе толкова невероятна, че се чувствах като в любовен филм.

            На другия ден ме покани на кино, на следващия – на концерт, а седмица по-късно ме любеше, сякаш съм единствената жена на света! Не можех да повярвам, че това е истина, че се случва точно на мен! Когато оставах сама, броях часовете до следващата ни среща, едвам се удържах да не му звъня час по час и не можех да проумея що за шега си бе направила съдбата с мен: когато бях с онова невероятно тяло, не срещнах дори помен от тази любов, която ме връхлетя с такава сила сега, когато бях със старата си, повяхнала с десет години външност. Не можех да разбера как беше възможно, но това нямаше никакво значение. Изживявах нещо изключително и не пропусках нито един миг, сякаш исках да наваксам за целия си предишен живот. Не спирах да уверявам приятеля си, че бих дала всичко, за да съхраним чувствата, които изпитвахме, че никога не бих го изоставила, каквото и да се случи, че може да има пълно доверие в мен, независимо от всичко, а той ми отвръщаше по същия начин. Ето защо донякъде се озадачих, когато един де се обади по телефона и някак смутено ме помоли да се видим в любимото ни кафене.

            Чакаше ме омърлушен. Седнах срещу него и той обхвана дланите ми. Известно време ме погледа безмълвно. Личеше, че нещо му тежеше и това ме караше да се чувствам зле. Не исках дори да допусна мисълта, че може би е решил да се разделим. Не знаех какво да кажа и просто седях срещу него, стискайки пръстите му.

            – Много те обичам, мила – проговори с мъка. – Трябва обаче да ти разкажа за един човек.

            – Какъв човек? – попитах възможно по-спокойно.

            – За един егоистичен тип, който прибягна до една голяма измама, за да се добере до жена.

            Поръчахме сокове и той тихо продължи:

            – Беше твърде нисък, малко закръглен и не особено привлекателен. Мразеше тялото си. Заради него получаваше не просто откази, а жестоки шамари по самочувствието си от всяка що-годе красива жена. Това го озлоби, но колкото и да презираше жените, се надяваше да срещне онази, която щеше да оцени личността му.

            Ръцете му конвулсивно стиснаха моите.

            – Тогава той направи нещо безумно: купи си ново тяло.

            Студени иглички пропълзяха кожата ми.

            – Кой е той?

            – Аз.

            Причерня ми. Седях и се опитвах да се овладея, докато той тъжно ме наблюдаваше.

            – Реших да наказвам всяка жена, независимо колко е красива. Мислех да прелъстявам всяка до която се домогна, за да усети какво е самота и презрение, и го правех... докато не срещнах теб.

            Някъде далеч приглушено жужаха гласове, потракваха чаши, дрънна лъжичка.

            – Щом те видях, разпознах себе си – продължи. – Видях как се прикриваш зад дрехите си, както се прикривах аз, видях как на първата ни среща очакваше да си тръгна, както твърде често съм го очаквал и аз, но постепенно откривах твоя характер и се влюбвах все повече и повече...

            Въздъхна тежко.

            – Нямах сили да ти кажа, но... скоро ще трябва да се върна в старото си тяло.

            Слушах го и треперех. Стените наоколо незабележимо се въртяха. Не знаех какво да кажа, не знаех какво да мисля. Сякаш едва сега забелязах онези малки признаци, които ми бяха толкова познати – неголеми, все още едва различими петна по шията и дланите, загубилата блясък коса, станала суха и чуплива, лющещите се нокти... Излъгана ли бях? Можех ли да го виня за неща, които и аз съм правила? Разбира се, беше ми неприятно, че не ми е казал по-рано, бях ядосана, но все пак разбирах всяка негова подбуда. Вероятно е смятал, че когато се влюбя напълно, ще понеса и простя по-лесно лъжата му. Гледах го и едвам удържах потреперващите си устни. Виждах тъгата му, плахата надежда с която ме гледаше, с която чакаше отговора ми и сякаш се смаляваше и свиваше с всяка секунда през която се бавех, но аз не отговарях. В този момент сякаш дори не осъзнавах, че трябва да отговоря. Мислех какво ли бих направила самата аз, ако се бях оказала в огледална ситуация по времето в което бях в новото... в купеното си тяло. Вероятно и аз щях да го излъжа, не знам... и все пак не бях излъгала никого. Никой не си бе направил труда тогава, не бе положил усилия да опознае мен, да опознае нещо повече от тялото ми. Тогава никой не ме бе обикнал истински, а сега... сега понесох всички рискове и страхове, като се изправих пред човека срещу мен такава, каквато съм, докато той ме е примамвал с лъскава стръв, виждайки как се влюбвах все по-силно и по-дълбоко. Каквато и да беше външността му нямаше да е от значение защото щях да съм привикнала с нея. Сега обаче съм свикнала да го възприемам с това тяло и когато се върне в другото ще е все едно да си легна до непознат!

            – Човекът и тялото му са едно цяло – съвзех се аз. – Все едно е дали ще се представиш в друго тяло или с друг характер. И в двата случая лъжеш. Човек първо вижда тялото, след това душата, затова и много пъти се съм се ядосвала, че заради тялото ми не поглеждаха в душата ми! А сега опознах твоята и мислех че съм опознала и тялото ти, но както изглежда ще трябва да те опознавам отново...

            Плачех. Не знаех от какво повече се страхувах: дали от това, че ако се разделим няма да намеря отново любовта и ще остана сама завинаги, или че ако останем заедно няма да го харесам, че ще ми липсва тялото, което прегръщах страстно, чиито рамене галех с наслада, чийто аромат ме опияняваше, чиято кожа целувах ненаситно, чиито ръце бяха по-нежни от криле на ангел... и което се разпадаше.

            Седеше и ме гледаше. Трябваше да му дам отговор и то сега – знаех прекалено, болезнено добре какво изпитва и не можех да го подлагам на това напрежение.

            Овладях се някак, но отговорът... поех въздух и леко стиснах дланите му.

             – Трябва и аз да ти кажа нещо – започнах плахо. – Аз също си бях купила тяло. Върнах се в моето преди няколко месеца. Искаше ми се да се бяхме срещнали тогава за да ме видиш красива...

            Зърнах, сякаш физически усетих надеждата, която проблясна в очите му.

            – Недей – прекъсна ме. – Ти си красива и сега. Тогава просто щях да те взема за поредната кучка и щяхме да пропуснем всичко, което се случи между нас...

            Надигна се, заобиколи масата, седна до мен и ме прегърна. Беше толкова мило, може би смешно за всички останали в кафенето, но това не ни интересуваше.

            – Кажи ми, че ме обичаш – едва прошушна, сякаш искаше още един път да го убедя, че новото му тяло нямаше да ни раздели.

            – Да... обичам те – отвърнах тихо. –  Какво пък, ако искаме можем да си купим пак тяло нали?

            – Огледай се – усмихна се – вече е мода. Всички около нас са с нови тела.

            Озърна се из кафенето и последвах погледа му, докато той продължаваше:

            – Погледни искрите в очите им, харесват се, щастливи са, радват им се все още, но един ден всичко ще свърши и ако не са намерили любовта, ще бъдат съсипани.

            Отново се извърна към мен.

            – Аз те харесах, защото си естествена, различна, не така съвършена както всички онези жени, които ден след ден се появяваха все повече и повече около мен. Тези нови тела... те ме научиха да ценя уникалното в човека, а не съвършеното.

            Не можехме да седим повече в кафенето. И на двама ни сякаш не ни достигаше въздух. Дори и улицата по която вървяхме ни се струваше тясна, за да побере чувствата, които и двамата изпитвахме за първи път в живота си.

Не искам да ме нараняваш

Ива Касабова

            Тя знаеше какво харесват мъжете, знаеше как да ги предизвика, как да ги влуди. Омагьосваше ги по някакъв начин, впрягаше целия си чар, целия този сексапил и всички бяха луди по нея.

            Аз я наблюдавах. Гледах я отстрани и се чудех. Чудех се какъв ли мъж ще си избере, с кого ли ще остане, с толкова голям избор сигурно ще удари шестицата или ще попадне на някое леке което ще й съсипе живота. Харесвах я, но само толкова, нямах сили за още любовни приключения. След последната си връзка станах напълно безразличен. За какво ми е любов, след като ще ми носи само болка? Все едно, всички са еднакви. Химия, която отминава и после – мъка, защото мъжете сме други: като обичаме – обичаме, като мразим – мразим. Няма променливи настроения при нас: днес – обичаме, утре – не, после пак обичаме, после пак – не... щом сме с една жена значи я обичаме всеки ден. Но жените не са такива, те са на настроенията, днес се гушка в теб, утре крещи по теб и така до безкрайност. Никаква любов вече не искам, добре съм си така. Не че ще стана монах, просто не мога да си позволя да се побърквам вече.

            Всеки ден я срещах в кварталното барче, където, вечер, се събирахме компания от цялата махала. Тя се приближи до мен и ме заговори, не помня какво, някакви общи приказки. Отговорих й безразлично и си поръчах една бира, предложих и на нея но тя не поиска. Постепенно се запознахме. Беше интересна, ставаше лаф и наистина се забавлявахме понякога.

            Една вечер я изпратих до тях, поговорихме си пред блока, и тя сподели, че ме харесва. Не знам как се почувствах, приятно ми стана, все пак е най-харесваната от всички, но тъй като се бяхме сприятелили, не исках да се впускам във връзка чийто изход ми беше известен. Да, имаше всички шансове да ми разбие сърцето и вероятно щеше да го направи ако се оставя, но аз не мога да си го позволя. Вече съм изстрадал достатъчно и знам че момичета като нея не са лъжица за моята уста.

            С времето ставахме все по-близки и тя все по-силно се осланяше на мен, за всеки мой празник ми правеше някаква изненада, когато исках да споделя нещо разчитах на нея, но така и не давах воля на чувствата си.

            – Ех, защо всички ме харесват, само не и този когото искам? – ме попита веднъж.

            – Сигурно е гей, иначе няма как да не те харесва – пошегувах се.

            Тя се усмихна.

            – Нима си гей?

            – Не съм и за това те харесвам.

            – Аз пък бях готова да се обзаложа, че си – посърна някак усмивката й.

            – За такъв ли ме мислиш?

            – Не, но не си като другите. Те знаят да искат само едно, сякаш жените сме секс играчки...

            – Аз не съм за теб, така че по-добре си намери друг.

            Тя въздъхна.

            – Щом казваш... може и да си прав. За какво ли хабя любовта си по теб...

            Не след дълго тя изчезна от погледа ми, не се обаждаше. Търсех я, но все не можех да я открия, а откриех ли я, тя все бързаше. Започна ужасно да ми липсва. Не спирах да мисля за нея защото я обичах, въпреки че постоянно се съпротивлявах на това. Бях решил, че ако човек се настрои, ако си внуши нещо, то ще стане, че може да контролира чувствата си и дори си мислех че успявах, докато не я изгубих.

            Един ден все пак се срещнахме.

            – Къде изчезна? Липсваш ми – подхванах аз.

            – Нима? Мислех, че пет пари не даваш за мен.

            – Как можеш да си го помислиш! – изненадах се и поех въздух: – Аз мисля, че те обичам...

            – Хайде бе? По странен начин показваш любовта си – хладно отвърна тя.

            – Просто се предпазвам... не искам да бъда наранен... затова подхождам резервирано понякога.

            – Oт какво се пазиш? От мен ли? Толкова ли съм страшна? – продължаваше да ме гледа студено.

            – По-точно от себе си, от чувствата си, които са бурни. Не искам да бъда наранен...

            – Наранен? Ясно, давай да мъча другите, та да се предпазя. Е, как е? Успя ли да се предпазиш?

            – Не! Искам да съм с теб и не искам да се пазя!

            Чувствах накъсаното си дишане.

            – Ще ти мине – отвърна сериозно. – Аз не съм момиче за теб, по-добре си намери друга.

            – Защо говориш така? – не вярвах на ушите си. – Нали каза че имаш чувства към мен? Какво стана? Омръзна ли ти вече да ме харесваш? Набързо ме замени с нова любов, нали?

            Тя погледна настрани, сякаш се замисли за нещо, но след миг отново се извърна към мен.

            – Какво стана ли? Ти уби всичко! Аз горях по теб, а ти ме отблъскваше с безразличието си, караше ме да се чувствам нехаресвана, сега се сети... сети се, че можеш и да обичаш, но аз не искам вече да ме нараняваш, няма да ти позволя.

            Тя се обърна и си тръгна, а аз останах да гледам след нея. Как ми се свиваше сърцето само, сякаш виждах любовта ми как си отива безвъзвратно.

Маските на реалността

            Росен остави масивната чаша до клавиатурата, тръшна се на стола, подпря глава и звучно се прозя срещу жужащия компютър. Ненавиждаше сутрините. Усилието да се надигне от кревата беше почти непосилно. Вечер оставяше телефона си на малък рафт чак в другия край на стаята. По този начин му се налагаше да измине няколко метра в просъница с риск да се пребие, за да изключи алармата, но поне нямаше опасност да се успи. Откакто приятелката му го беше напуснала се налагаше да си прави кафе сам, почти опипом.

            Отпи от чашата и с досада открехна очи. Включи колонките, пусна някаква музика и фокусира часовника в ъгъла на монитора. Знаеше си, че му трябваха поне двадесетина минути, за да се осъзнае и да започне да се приготвя за работа. Работата... отнякъде пропълзя смътен спомен, че днес го очакваха досадни задачи, но незабавно го прогони: нямаше да започва деня си с проблеми.

            Прозя се отново и разтърси глава. Машинално влезе в профила си и на екрана започнаха да се редят скучни картинки и изтъркани клишета, но това беше добре: зяпаше с блуждаещ поглед и постепенно се разбуждаше, без да се напряга. Ръката му тежеше върху мишката и сякаш сама превърташе колелцето, когато някакво червено петно привлече вниманието му. Пръстите му спряха да шават и се загледа в снимка на някаква жена, която мъкнеше масивен букет от рози. Изглеждаше симпатяга, с добро тяло, излъчваше сексапил... Росен отпи глътка и се намести на стола... мацката определено вадеше хубав крак, почти като на...

            Намръщи се и подпря лакти на бюрото. Спомни си как беше правил какво ли не за бившата си, само за да се чувства тя добре. Купуваше й разни парцалки, правеше й дребни подаръци, даже понякога ходеше на пазар, а тя – да го зареже, само защото се бил държал студено. “Не съм й бил обръщал внимание, разбираш ли!”, изръмжа Росен.

            Трябваше да се стяга за работа. Глътна кафето си наведнъж и понечи да стане, когато погледът му се спря върху надписа над снимката: “Перфектният подарък за една жена!”, а надолу се нижеха лигави коментарчета на разни жени и тук-там някой мъж беше написал нещо по-смислено. Последните остатъци от дрямка изведнъж се изпариха, кръвта нахлу в главата му и нащрака: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!”, скочи, подритна стола към бюрото и се завтече да се облича.

* * *

            Милена отпи от капучиното си и примижа от удоволствие. Утрините бяха едни от любимите й моменти. Нарочно ставаше по-рано, за да има време да се наслади на розовеещото небе, на омайния аромат на кафе и канела, да се порови из нета, докато се разсъни напълно и се приготви за работа. Замисли се за бившия си приятел и въздъхна. Беше го обичала, но с безразличието си постепенно беше охладняла към него. Не се чувстваше добре сама, но... Милена отмести все още рошавата си, буйна коса, протегна се и се усмихна: всяко нещо беше за добро. Искаше да си даде малко почивка от емоции и нямаше намерение да се обвързва с поредния, изживяващ се като велик мъжкар, който се изпречеше на пътя й. Сегашното й положение имаше своите плюсове: дори само сутрин, нямаше кой да й мърмори, че се била киснела в банята, че се размотавала, че се гримирала по сто часа.

            Включи лаптопа и влезе в своя профил. Отговори на няколко съобщения, отпусна се удобно и се зае да разгледа кой какво беше публикувал. На екрана започнаха да се редуват красиви фотографии, вълшебни пейзажи, симпатични животинчета, както и множество интересни мисли. Независимо че голямата част от тях се повтаряха и бяха клишета, все пак я караха да се чувства добре, някак си я зареждаха. Харесваше по нещо, понякога драсваше коментар, когато погледът й спря върху снимка на жизнерадостно усмихната млада жена, която беше прегърнала огромен букет рози. Загледа се в сияйната й усмивка, в блестящите й очи, в изящната фигура и почит усети уханието на цветята. Над снимката имаше надпис: “Перфектният подарък за една жена!”. Милена въздъхна. Какво по-хубаво можеше да получи една жена от любим човек?

            Зачете се в кратките, възторжени коментари под снимката. Изненада се, че има и такива от мъже, но подигравателният им тон бързо я охлади: кавалери, които биха направили такъв жест, се срещаха твърде рядко. Продължи да чете надолу, когато изведнъж настръхна. Някакъв идиот беше написал: “Дебела, яка гьостерица ви трябва, кифли меркантилни, това е перфектният подарък за вас!” Остатъците от пелената на съня се съдраха и тя се изпъна в стола. Не можеше да повярва, че мъжете може да са чак такива комплексари, а подобни коментари имаше поне няколко! Макар да беше решила, че няма смисъл да се ядосва за подобни глупости, придърпа лаптопа. В първия момент поиска да избълва куп неща, но размисли и написа само: “Чудя се как може мъжете да са толкова прости, груби и нагли, и най-лошото – с някакво странно чувство, че представляват нещо... смятай, каква злоба от мъжете...” Вече не й се занимаваше със страницата и изключи компютъра. И без това беше време да се гримира и да се облича за работа.

* * *

            Росен крачеше бодро по булеварда. Работата му не беше далече и ходенето го разсънваше окончателно. Задминаваше хората, които пъплеха като че ли нямаха никакви задачи за деня и се мотаеха пред него. Недоволстваше, че го бавеха и ако не беше той да внимава, щяха да се блъснат в него. Понякога хвърляше поглед на някоя по-стройна жена, но се нервираше, когато забележеше такава, която спираше пред витрината за обувки, за дрехи или козметика, особено ако се случеше точно пред него.         Сети се, че трябва да се обади на един приятел, посегна да извади телефона, но ципът заяде. Хвана джоба с две ръце и сви в пряката, като се опитваше да види защо ципът не искаше да се отвори.

* * *

            Милена се наслаждаваше на пролетния вятър, който подухваше в косите й. Времето бе все още прохладно, но във въздуха се усещаше оживлението на природата. Предпочиташе да минава по малките улички, където нямаше голямо движение, беше по-тихо и можеше да се любува на все още крехките листа по дърветата. Сега обаче бързаше и не й беше до това, още повече че носеше неудобна и тежка папка с документи.

            Още се чудеше как този глупак успя да я извади от равновесие с коментара си. Вероятно затова не успя да се организира достатъчно добре сутринта. Гледаше замислено в земята и се чудеше как може да има хора, до такава степен лишени от романтика.

* * *

            Росен продължаваше да се бори с ципа на джоба си, когато някой се блъсна в него. Закова се на място и изгледа жената, която се опитваше да задържи разсипващите се листове.

            – Що не внимаваш къде ходиш!

            – А ти къде препускаш така? – сопна му се тя и се наведе да събере хартията, подръпвайки минижупа си.

            – Препускам аз, че няма кой да блее!

            Тя изгледа нахалника и не си даде труд да отвърне. Мъжът направи крачка, но се спря и се загледа в нея. Пищната й коса се спускаше настрани, откривайки изящната извивка на шията. Над ръба на полата се виждаше тънка ивица от голия й гръб, а надолу тънката талия и приятно заобления й ханш, преминаваха в строен, грациозен крак. Росен присви очи, прокашля се и приклекна до нея.

            – Дайте да ви помогна – започна да събира чевръсто останалите листове.

            – О, изведнъж минахте на “вие”  – стрелна го жената.

            – Не съм искал да ви блъсна. Ама и вие не внимавахте – гласът му звучеше по-спокойно. – Приемаме, че няма виновни. Квит?

            Милена го погледна. Мъжът до нея събра последните листове, изправи се и се усмихна:

            – Хайде, не се сърдете.

            Имаше добре сложено тяло, небрежно разрошена коса и симпатични трапчинки, но я впечатли жестът му. Не бе очаквала, че все още има кавалери, които биха се спряли, за да помогнат на една жена, пък макар и за такава дреболия. Усети как нещо трепна под слънчевия й сплит.

            – Не се сърдя – по лицето й плъзна бегла усмивка. – Просто...

            – Реагирах остро – поклати глава Росен и хвърли поглед на часовника си. – Съжалявам. Едно кафе? Като малка форма на извинение?

            Закъсняваше, но мацката си я биваше. Щеше да измисли нещо, ако шефът му кажеше нещо.

            – Не, не... вярно е, че се бях замислила...

            Мъжът тихо се разсмя:

            – Не, за кое? За реакцията ми или за кафето?

            – Ами аз...

            Милена премисли, че закъснява за работа, че мъжът беше готин, че като го гледаше, щеше да поиска да се срещнат отново, но се бе разделила с бившия си наскоро, обаче този може би беше кавалер, само че едва ли бе готова за нова връзка, макар че ако му даде шанс, след време, кой знае, но пък...

            – Съжалявам, няма да мога – реши тя и се усмихна. – Бързам.

            – И все пак? Знаете, че нищо не е случайно, вероятно и това, че се сблъскахме?

            – Няма как – повдигна рамене. – Благодаря за помощта все пак...

            Тя се усмихна още веднъж, обърна се и продължи по булеварда във ведро настроение, замислена за това, че може би пък все още имаше и свестни мъже.

            Росен я изпрати с поглед, изпъшка и продължи по улицата.

* * *

            Милена влезе в кантората, където работеше, размени няколко приказки с колежките и се настани зад бюрото си. Все още се усмихваше от случката. Като че ли не всички бяха идиоти, като онези, с коментарите под снимката, която бе видяла сутринта. За момент се изкуши да влезе в профила си и да види как са продължили коментарите, но се отказа. Предпочете да не си разваля отново настроението. “И все пак, този може би беше различен”, помисли си тя. “Може би пък трябваше да приема...” Въздъхна, оправи косата си, изхвърли мисълта за случилото се и се захвана да подрежда документите.

* * *

            Влетя в офиса навреме за оперативката, но се оказа, че шефът щял да се забави и трябваше да го изчака. Росен се тръшна на бюрото си и погледна през прозореца. Отново се сети за жената, с която се бяха сблъскали. “Що се опъна такава? Като че кой знае какво – едно кафе”, замисли се и тръсна глава. “Кой я знае и нея каква надувалка е, като онези от сайта!” Засега нямаше работа и отвори страницата. Намери снимката на онази жена с розите и се зачете в коментарите. Както и очакваше, куп жени се бяха изредили да сипят жупел по мъжете и да обясняват, как това било романтика. “Айде бе!”, измърмори под нос. “Какво ли няма да измислят, само да ти бръкнат в джоба!” Затвори браузъра, разроши косата си и се захвана да разчиства служебните имейли.

Падналият ангел

            Ива Касабова

 

            Слънцето грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака и предпазливо отгърна листата.

            С изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.

            – Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?

            Жената спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.

            – От небето –  изпод кръстосаните пред гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.

            – Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!

            Стояха неподвижни.

            – Защо си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто, нашият свят е суров...

            Отпусна се и внимателно пристъпи към нея.

            – Ела, ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг свят.

            – Светът е само един – засмя се ангелът.

            – Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не разбира.

            – Оня свят? – изхихика още по-сърдечно тя.

            – Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?

            – Да. Ако трябва да се научи.

            – А ти защо си тук, какво искаш да научиш?

            – Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?

            – Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че тази загадка е химична реакция на организма.

            – Химия? – заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия, а състояние на духа.

            Присви крилете си и го хвана за ръката.

            – Аз ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят на любовта.

            От този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:

            – А какво е тогава?

            – Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.

            Когато бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше, сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен. Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа, което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а как обичаше да я гледа, когато се смее!

            – Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да им даде щастие.

            Тя се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.

            – Хората не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото страданието идва от липсата на любов.

            – Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно, да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е, когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого, а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...

            Той се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.

            Следващите дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той. Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден, също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.

            – Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.

            – Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.

            Той замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне пристъпи към нея и докосна раменете й.

            – Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. – Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е сурово, дори любовта...

            – Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.

            – Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...

            Тя го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.

            Ден след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше неотлъчно до него.

            Чувстваше се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна както преди и тогава позна страха.

            Неговата любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.

            Веднъж го видя загледан в друга жена и позна болката.

            Разбра за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.

            Така тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.

            В това време някъде из света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.