Падналият ангел

            Ива Касабова

 

            Слънцето грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака и предпазливо отгърна листата.

            С изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.

            – Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?

            Жената спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.

            – От небето –  изпод кръстосаните пред гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.

            – Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!

            Стояха неподвижни.

            – Защо си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто, нашият свят е суров...

            Отпусна се и внимателно пристъпи към нея.

            – Ела, ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг свят.

            – Светът е само един – засмя се ангелът.

            – Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не разбира.

            – Оня свят? – изхихика още по-сърдечно тя.

            – Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?

            – Да. Ако трябва да се научи.

            – А ти защо си тук, какво искаш да научиш?

            – Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?

            – Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че тази загадка е химична реакция на организма.

            – Химия? – заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия, а състояние на духа.

            Присви крилете си и го хвана за ръката.

            – Аз ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят на любовта.

            От този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:

            – А какво е тогава?

            – Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.

            Когато бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше, сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен. Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа, което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а как обичаше да я гледа, когато се смее!

            – Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да им даде щастие.

            Тя се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.

            – Хората не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото страданието идва от липсата на любов.

            – Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно, да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е, когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого, а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...

            Той се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.

            Следващите дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той. Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден, също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.

            – Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.

            – Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.

            Той замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне пристъпи към нея и докосна раменете й.

            – Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. – Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е сурово, дори любовта...

            – Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.

            – Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...

            Тя го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.

            Ден след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше неотлъчно до него.

            Чувстваше се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна както преди и тогава позна страха.

            Неговата любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.

            Веднъж го видя загледан в друга жена и позна болката.

            Разбра за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.

            Така тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.

            В това време някъде из света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.

Да нарушиш спиралата

            Методи седеше в таксито си и гледаше подпрения на кормилото вестник, но не можеше да се концентрира. Отвреме навреме хвърляше поглед към хората на близката спирка, които се трупаха в сутрешната виделина и се надяваше скоро някой да се качи. Макар да се беше облякъл дебело, му беше студено, но гледаше да икономисва гориво.

            – До “Странджа” двадесет и пет – прекъсна мислите му дребен мъж.

            Потрепери от студения въздух, кимна и клиентът се намести на седалката. Бутна вестника в жабката, потри масивните си ръце да ги позагрее, двигателят изръмжа и Методи кротко подкара по булеварда.

            – Правим, струваме и пак – на работа – обади се мъжът. – Все тичаме, бързаме...

            – Няма как – измърмори Методи.

            – Ей го – оживи се клиентът – и аз хвърча от работа на работа, все има нещо, което трябва да се свърши за вчера... и денят изобщо не стига.

            – Какво да се прави... – спря на светофар.

            Светна жълто, изчака да стане зелено, огледа се внимателно, включи на първа и бавно продължи.

            – Затова и бързам – подхвърли мъжът до него.

            – И все няма файда – измърмори Методи. – За какво изобщо бързаме...

            Спря да даде път на кола, която беше твърде далече. Сумата на апарата бавно нарастваше.

            – Да, ама иначе нищо няма да свърша... – присви устни дребният мъж.

            – Правилата са си правила – вдигна рамене Методи и внимателно продължи нататък.

            – И броячът си върви...

            Методи не отговори.

            Когато пристигна на адреса, пъхна подадената му банкнота в джоба си и се загледа през страничния прозорец без да си направи труда да потърси стотинки за ресто. Изчака стоически мъжът до него да излезе, не реагира, когато вратата се трясна и подкара към най-близката стоянка. Нямаше избор, но не се оплакваше: беше монтирал помпа на брояча, караше едва-едва по улиците, само за да изкара още десетина стотинки отгоре за време и успяваше да изхрани семейство, да си плаща вноските по лизинга и даже му оставаше по някой лев настрани.

            На стоянката мярна малко кафене, измъкна се навън и заключи колата.

            – Едно дълго – избоботи шофьорът.

            – За тук ли? – почеса се мъжът с късо остригана глава зад тезгяха и се надигна.

            – В пластмасова чаша – отвърна и кимна към таксито навън.

            След минута мъжът му подаде воднистата течност.

            – Каква е тая цена бе? – свъси вежди Методи.

            – Ми цена – вдигна рамене продавачът. – На борсата пак са вдигнали всичко.

            – Мамка им! То па бива, бива, ама това тяхното... – изсумтя шофьорът и излезе.

            Кафеджията забърса кафе-машината без да го погледне. Беше свикнал с претенциите на хората и това отдавна не му правеше впечатление. Хвърли парцала на плота и се замисли, че трябва да отиде до склада, откъдето купуваше кафето на едро. Беше значително по-евтино, отколкото на другите места и това му позволяваше да изкарва достатъчно, за да поддържа оборота, да не се притеснява за прехраната си и да живее що-годе спокойно.

            – Здрасти, Геле – влезе млада жена, мина зад плота, съблече якето и го окачи заедно с чантата си и една найлонова торба в сервизното помещение.

            – Здрасти, Тони – измърмори мъжът. – Току-що докараха вафлите, безалкохолното и баничките. Подреди ги, че трябва да вървя.

            Тя зае мястото му и обслужи един клиент.

            – Остани за пет минути, че сега като дойдат хора, няма да мога да ги оправя и само ще прескачам кашоните.

            – Да бе, сега като заприиждат, опашката ще се извие по тротоара – изръмжа Гелето.

            – Ми то така става. Цял ден може да не дойде никой, обаче точно когато имам работа, ще се струпат. Поне премести касите с бутилките, че са тежки.

            – Айде, тежки! – облече се мъжът. – Нямам време, трябва да вървя.

            – Какво реши за заплатата? – подметна тя.

            – Не знам. Виждаш какви са оборотите... ще гледам да измисля нещо – измърмори мъжът и навлече палтото си. – Отивам по задачи. Ще мина късно следобед.

            – Е хайде виж де – погледна го тя. – Не се издържа с този живот, ей го, малкият расте и непрекъснато му трябват нови дрехи, да го храня...

            – Добре де, казах ти, че ще видя какво мога да направя – изръмжа Гелето. – Тръгвам.

            Тони изгледа гърба му намръщено.

            – Скръндза – поклати глава, когато вратата зад него се затвори.

            Обслужи още двама посетители и когато остана сама се завъртя, взе чантата си и измъкна малък пакет кафе. “Поне тридесетина кафета днес са мои”, озърна се Тони и го изсипа при останалото. Продавани по раздутите цените на шефа й, успяваше да върже почти още една заплата.

            Денят не беше много натоварен и когато Гелето се върна, тя облече якето си, измъкна от чантата си портмонето и взе найлоновата торба.

            – Ще отскоча до обущаря в съседната кооперация, да занеса едни обувки – каза му тя. – След десет минути се връщам.

            – Не се бави, че...

            – Добре де, ей сега идвам.

            Студеният вятър я прониза, Тони се загърна по-добре и заситни по тротоара. Свърна по съседната пряка и се шмугна в малка, мърлява обущарница.

            – Подметките пак се отлепиха – постави на тезгяха обувките.

            – Сашо, подай ми очилата – подвикна обущарят на момчето, което му помагаше в работилницата и ги огледа.

            – Няма да е трайно. Старички са...

            – Какво значи “старички”? – повиши глас Тони. –  Та те нямат и една година откакто ги купих, носила съм ги съвсем малко, а само преди два месеца ви ги носих да ги подлепите!

            – Такова е производството... – присви устни мъжът. – Вижте тук: кожата е тръгнала да се закъсва... а и подметката е калпава... лепилото не държи...

            – Не могат ли да се зашият тогава?

            – Ами могат – въздъхна обущарят – ама подметката е пластмасова, може да се разцепи, а и тази поразкъсана кожа...

            – И сега какво? – повдигна вежди и се пресегна да ги вземе. – Да ги хвърлям ли?

            – А не – побърза да отговори. – Оставете ги, ще ги подлепя отново, ще пробвам да видя как държи подметката и ще опитам да ги зашия също...

            – Пет лева, както миналия път?

            – М-м-м... със зашиването ще бъде... по принцип десет, ама... айде осем.

            – Да не се отлепят пак след два месеца? – погледна го изпод вежди.

            – Не, не, ще трябва да станат.

            Тони остави парите, погледна часовника си и припряно излезе.

            – Май ще издържат шев, Маноле – обади се Сашо. – Като гледам, не са толкова зле.

            – Абе те ще издържат – погледна го над очилата Манол – ама нали и ти искаш заплата?

            Взе чифта и го постави на един от стелажите.

            – При тия цени винаги ще им е по-изгодно да ги ремонтират докато може, отколкото да купуват нови.

            Сашо се подсмихна и се върна към работата си.

            – Аз обаче сега ще излизам, че да видим с тоя електромер какво ще правим – въздъхна Манол и се надигна.

            Пресече улицата и се запъти към офиса на електроразпределителното дружество. Надяваше се днес да приключи с тях, защото имаше още куп други задачи, които трябваше да свърши.

            – Идвам за електромера... – наведе се към тесния отвор на гишето – дали се разбра как може да стане?

            – Единственият начин е да намерите предишния собственик на помещението, за да можем да го прехвърлим – погледна го служителката и се обърна към монитора си.

            – Ама нали ви казах, че той е бил на фирма, която вече не съществува? Значи предишният собственик все едно е умрял, как да го докарам, за да отпишете апарата от негово име и да го прехвърлим на мое?

            – Ами-и-и... не знам – отвърна без да вдига очи.

            – Моля? А кой да знае? – повиши глас Манол.

            – Добре де... – въздъхна тя. – Попълнете заявление, опишете подробно случая, и в тримесечен срок ще ви отговорят дали има възможност.

            – За три месеца? – повдигна вежди мъжът. – Този ток, който плащам, не мога да го отчета като разход на фирмата си само защото електромерът не е мой и искате да ми кажете, че трябва да чакам още три месеца?

            Манол се изправи, изпъшка и пак се наведе към гишето.

            – А поне дали има гаранция, че след това ще може да се прехвърли по служебен път?

            – Не мога да ви кажа.

            Жената се обърна към него, замисли се нещо, след което му направи знак да се приближи и тихо продължи:

            – Разбирам ви, господине. Не мога да ви дам пълна гаранция, но ако имате желание, мога да опитам да ви помогна... разбирате ме... да говоря с отговорника.

            Изгледа я втренчено, но след няколко мига се усети.

            – Добре... а какво трябва да се направи?

            – Попълнете ето тази бланка, както ви казах и после... както прецените...

            Манол поклати глава, взе листа и се дръпна настрани. Десетина минути по-късно отново застана на гишето и подаде сгънатия формуляр, като смигна на жената. Тя го взе, внимателно прибра банкнотата, която беше вътре и кимна:

            – Ще гледам до седмица – две да ви се обадя.

            Когато мъжът се отдалечи от гишето, жената погледна часовника си. Работното време изтичаше, тя се изправи и се облече.

            – Тръгвам, момичета, че бързам. Утре ще се видим.

            – То и ние тръгваме  – махнаха й. – Лека, Вили.

            Стъмваше се, канеше се да завали, а трябваше да напазарува.

            Слезе на спирката си и преди да се прибере, влезе в кварталния плод-зеленчук.

            – Салата ли ще правиш? – подхвърли младежът зад тезгяха, докато тя подбираше какво ще й трябва.

            Цените бяха по-скъпи от тези на пазара, но поне й беше близо до дома, а и можеше да си подбере всичко, каквото искаше.

            – Мъжът ми не сяда на масата без салата – отвърна, подаде малката зелка и се обърна да избере моркови.

            – Няма лошо – обади се отново момчето, докато претегляше зелката.

            – Няма лошо, ама вече става непосилно, Коко – изпъшка Вили.

            – И това е вярно... – измърмори и сложи продуктите в плик – всичко стана-а-а... ей го и тока увеличиха, ама какво да правиш, няма да се даваме я!

            – Мдам – плати жената и бутна вратата – Лека вечер.

            – Чао – подхвърли Коко и се приготви да затваря.

            Подреди щайгите, отчете оборота и въздъхна с облекчение. Щеше да закърпи положението до края на месеца. Беше платил таксата за семестъра, но тези дни щеше да мине хазяина за наема, а пък и не можеше да си позволи да остане без джобни. Отдели няколко банкноти, мушна ги в джоба си и преди да угаси лампите измъкна магнита изпод везната и го прибра в джоба си. Не трябваше да го забравя, за да не го открие случайно шефът му, макар че Коко познаваше всичките му номера. Ако не беше магнитът, едва ли щеше да се справи с разходите, а му оставаше само една година и не искаше да прекъсва поради липса на средства.

            Излезе навън, огледа се и видя автобуса, който потегляше от спирката. Отдавна се беше стъмнило, ръмеше, а студеният вятър проникваше през якето му. Знаеше, че следващият ще мине поне след двадесетина минути, а трябваше до половин час да пристигне у един състудент от когото да вземе лекциите, за да ги преснима, иначе щеше да го изпусне. Вдигна яката и тихо изруга. Нямаше избор и махна на първото такси.

            Вътре не беше кой знае колко топло, но все пак се понасяше и Коко се отпусна.

            – Има ли работа? – попита, колкото да наруши тишината.

            – Умряла работа – измърмори шофьорът.

            Светофарът пред тях светеше от дълго време зелено и шофьорът започна да намалява.

            – Кофти... Абе ще се оправим някак си.

            – Къде ще ходим? – светна жълто и спря. – Оцеляваме.

            – Аман... докога ще я караме така с това оцеляване...

            – Не виждаш ли, че всичко е отишло по дяволите, момче... – въздъхна шофьорът. – Всеки си прави кой каквото си иска в тази държава и на никого от нищо не му пука!

            – Затова, само да завърша и се омитам на Запад.

            – И какво ще правиш – отново беше зелено, шофьорът се огледа и внимателно подкара. – Да не мислиш, че там всичко дето лети, се яде?

            – С добра специалност съм – погледна часовника си Коко. – От сега се ориентирам за следдипломна в някой от университетите, а имам ли тамошна тапия, няма да е толкова сложно.

            – Абе това – хубаво, ама всички си заминавате... кой ще остане?

            – А какво да правя тук? – оживи се Коко. – Всичко живо краде, гледа да свие по някакъв начин някой и друг лев, пък и то, за да оцелееш верно нямаш друг избор!

            Младежът се подсмихна и погледна картончето с картичката на шофьора върху таблото:

            – Само не ми казвай, че и ти не го правиш, Методи!

            Шофьорът присви устни и не отговори.

            – Няма за какво да седя тук.

            – Може би си прав, момче – въздъхна мъжът. – Може би си прав.

            Бяха на адреса, Методи включи мигача и таксито се приближи към тротоара. Коко извади една петолевка и я подаде. Шофьорът се загледа в ръката на младежа, взе банкнотата, бавно измъкна прокъсания си портфейл и върна два. Младежът го погледна изненадано.

            – Нали са четири и двадесет?

            Методи се извърна за миг настрани и потърка наболата си брада.

            – Апаратът нещо не работи като хората – измърмори. – Тия дни ще трябва да го закарам да го видят...

            Коко поклати глава, прибра рестото и отвори вратата. Студеният вятър нахълта в купето и младежът закопча якето си до горе.

            – Успех, момче – чу миг преди да затвори.

            Наведе се и погледна към шофьора.

            – Вероятно все още може нещо да се направи, ама...

            Теченето подхвана някакво листче от таблото. Коко го улови, постави го на място, бавно бръкна в джоба си и внимателно го затисна с магнита.

            – Успех и на теб.

            Вратата се затвори и червените стопове на таксито потънаха в ситния дъжд.         

Скривалището

            Това е вторият от двата ни съвместни разказа, които написахме с Ива като експеримент, като този е по нейна идея. Приятно четене :)

 ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            Ани въздъхна, протегна и се огледа. Димитър драскаше с клечка по пода, Петър не я изпускаше от поглед, а Деница дремеше под едно от одеялата, които бяха донесли. Бяха мълчаливи. Не знаеха дали не се бяха заврели напразно в тясното, усойно и мърляво помещение. Във всеки случай, всички признаци за предстоящия край бяха налице: честите урагани, силни земетресения, резките климатични промени, за които всички говореха, както и някои странни явления, за които често се говореше. Вярно, с изключение на едно – две не много силни земетресения тези разрушителни събития се случваха далеч по света, даваха ги по телевизията, но това не ги успокояваше.

            – Уф, писна ми вече да седим тук – изсумтя Ани и стана от дъските, които четиримата бяха подпряли върху разни кашони, щайги и кофи, за да им служат за легла.

            – Споко – обади се Петър. – Скоро всичко ще свърши и ще излезем навън.

            – Ще свърши? Кое ще свърши? – извърна се към него.

            – Нека мине най-лошото. Ако полюсите на земята действително са се разместили, както казват, значи сигурно навсякъде има могъщи земетресения.

            – Аз нищо не усещам – обади се изпод одеялото Деница.

            – Това е защото мазето е под земята – замислено каза Димитър. – Колкото е по-надълбоко човек, толкова по-малко се усещат земетресенията. Само си представям какъв е ужас навън...

            – Ужас? – подвикна Ани. – А тая дупка не е ли истински ужас? Пък и не значи, че няма да умрем. Може би няма да сме сред първите, но когато излезем не се знае какво ще заварим. Всичко ще е разрушено, ще бъде затрупано с пепел от вулкани или дори лава... тогава направо си умираме, ама бавно и мъчително!

            – Хайде-е-е... само ден откакто сме тук, а момичетата не издържат вече! – изпуфтя Димитър. – Знаеш ли, Ани, колко пъти хора са преживявали това, което преживяваме сега ние? Колко войници са лежали в окопите с дни, или като военнопленници... ами затворниците?

            – Зная, ама те са били войници и затворници. А ние? Какво ще правим, когато излезем оттук? Ами ако сме последните хора на земята?

            – Я стига! – ядоса се момчето, но Ани го изгледа отвисоко и то продължи по-кротко: – За какво се тревожиш пък сега? До вчера хленчеше, че ще умреш съвсем млада, а сега пък мрънкаш, че ще останеш последният човек!

            – Ами мрънка ми се! Мрънка ми се, защото не искам нито едното, нито другото!

            – Спрете! – изправи се Петър, неловко прегърна Ани през рамото и я дръпна да седне до него. – Това чакане е гадно, но трябва да сме силни.

            Изглеждаше по-уверен от другите. Ани се притисна към него, а Димитър се отказа от спора с по-едрия му приятел.

            – Хайде да играем на някаква игра – продължи Петър. –  Нека всеки разкаже какво ще прави, когато излезе оттук.

            – Първото, което ще направя, е да се изкъпя – размърда се Деница. – Цялата съм в прахоляк!

            – Войниците са воювали със седмици без да могат да се изкъпят или нахранят като хората – подхвана Димитър. – Тежко на света, ако разчита на лигли като вас...

            – Хей, я по-кротко! – Деница се надигна и се навъси. – Светът изобщо не разчита на нас, ясно ли ти е? Разчита на онези отвън: лекари, пожарникари, военни, които евакуират хората или се опитват да ги спасят! Като знаеш толкова, ти защо не остана навън да се правиш на войник ами се скри тук?

            – Няма никакво геройство в това да умреш без причина! – повдигна рамене Димитър. – Когато отмине най-страшното тогава ще дам всичко от себе си...

            – Виж го ти, готино е да имаш избор нали? – ухили се Деница, бръкна в кашона с провизии, който бяха домъкнали и отвори пакет бисквити.

            – Ами че всички имаха избор, само че хем приказваха за края на света, хем не правеха нищо, за да се спасят!

            – Само като си помисля, че родителите ми са някъде там...

            – Стига, Ани, успокой се – обади се Петър. – Може пък и те да са се скрили някъде... а ти – изгледа отново другото момче – вземи и млъкни най-накрая!

            – Добре де, добре – Димитър избута в ъгъла някакъв плик с парцали и също се пресегна към пакета с бисквити.

            – Аз бих се разходила сред природата – подхвана след малко Ани. – Бих се попекла на слънчевите лъчи, да се полюбувам на залеза, да се порадвам на вятъра...

            Четиримата се отпуснаха по дъските и замълчаха омърлушени.

            – Ами ако бъркаме? – повдигна глава Деница и огледа околните.

            Димитър отново бе подхванал да дращи по прашния, бетонен под, Петър внимателно галеше по гърба Ани, която бе обхванала глава с ръце, подпряни на коленете й.

            – Ако когато излезем заварим само метри сняг или пепел, както гледах в един филм за някакъв град в Древен Рим и няма ни едно живо същество? Ако слънцето е скрито зад облаци от прах и е тъмно и студено, няма електричество, нито храна?

            – Що не млъкнеш, Деницо? – изръмжа Димитър и вирна глава към крушката на стената. – Не виждаш ли, че има ток? Значи централите работят.

            – Добре де, а какво означава край на света според теб? – изгледа го тя. – Ще умрат хората, ще умре всичко живо, ще изчезне планетата?

            – Да не говорим че ако планетата оцелее, както и повечето хора, това няма да е чак край – додаде Петър.

            – На кого му пука за другите и за света! Като гледам май всеки се е загрижил само за собствения си край... – махна с ръка Ани. – Само дано нашите са добре...

            Тя подсмъркна и една сълза се търкулна по лицето й.

            – Хайде, стига – подскочи Деница, седна до нея и я прегърна.

            – Чудя се дали пък не трябваше да оставим знак, че сме тук, ако някой оцелее, да може да ни намери... – промърмори Петър.

            – Да бе – захвърли клечката Димитър. – Не виждаш ли, че всички бяха още по-объркани? Само за края на света приказваха, уж се майтапеха, ама май много-много не знаеха какво да правят, а то си е сериозно. По новините...

            Крушката над вратата на мазето угасна. Настана тишина. Някой се размърда.

            – Хей, ка-какво с-става?

            – Аз съм, Ани – разнесе се гласът на Петър. – Опитвам се да намеря ключа.

            – Светът свърши – прошепна Деница.

            – Стига глупости, нали сме живи? Значи светът не е свършил – обади се Димитър. – Явно токът е спрял.

            – Дали да не излезем? – хлипаше Ани? – Страх ме е...

            – И мен... – пригласяше й тихо Деница. – Това е краят, това е краят... ще умрем...

            – Не искам светът да свършва, не искам да умрем, не искам никой да умира...

            – Спокойно, спокойно – обади се Петър – все още сме тук, хайде да се съберем един до друг.

            Четиримата седнаха на пода опрели гърбовете си.

            – Престанете! И какво като умрем? Хиляди герои са умирали по бойните полета, да не би на тях да им се е умирало? Хората умират и ние ще умрем, голяма работа! То, цял свят умира, те-е-е... лигли!

            – Млъкни веднага! – кресна Петър и последва бутаница в тъмното.

            – Пусни ме бе! – развика се Димитър. – Добре де, млъкв...

            – Какво беше това?

            – И аз чух нещо, Ани...

            Вкопчиха се един в друг, докато от вън, по коридора към мазето се приближаваха тежки стъпки. Бравата изщрака и в тъмния контур на касата се очерта сянка. Блесна светлина от фенер, тъмната фигура постоя секунда или минута – не можаха да разберат – сетне се извърна и се провикна:

            – Намерихме ги! Тук са!

            Последва тупурдия, разнесе се глъчка.

            – Здрави ли са – крещеше женски глас.

            – Мамо...

            – Ани! Детенцето ми!

            Непознатият се отмести, в лъча светлина влетя стройна женска фигура и прегърна здраво момичето. Зад нея сърдити и радостни гласове се смесваха, четиримата дочуваха тези на родителите си.

            – Какво правите тук бе, хаймани! – изрева бащата на Петър. – Цял ден ви търсим! Какво ли не ни мина през главата!

            – Ами... нали... таковата... – сви се момчето – краят на света... та...

            – Абе какъв край на света – хвана го за ухото баща му, сетне го прегърна.

            – Ами нали казахте, че ще свърши света – подхвана Деница – че земята ще се наклони и ще настанат катаклизми, та решихме да се скрием...

            – Това бяха само глупави теории с които се шегувахме бе, деца! – обади се друг мъж – Ама като по цял ден четете глупостите в интернет и зяпате новините без да мислите, така ще е! Марш вкъщи, че майките ви полудяха!

            Навън ги посрещна цяла група съседи.

            – Какво ли не им щуква в главите на тия, днешните дечурлига – коментираха хората. – Ама то е така, с тия компютри и тая телевизия... на тяхната възраст по цял ден ритахме топка и карахме колела, а те...

            Четиримата излязоха и макар страхът от края на света да бе заменен от страха от белята, с облекчение вдъхнаха ледения, мъглив въздух на нощта.