Да последваш мечтите си

            Конрад стоеше на върха на хълма. Взираше се към извивката на реката и малкото селце отвъд нея. Слънцето се беше скрило и дрезгавината на зимната вечер бързо потулваше околността. Снегът засипваше къщите и смръзнатите хълмове забулени от синкави преспи навяти от слабия, съскащ вятър. Изпод качулката на дебело наметало мъжът гледаше с широко отворени очи толкова познатата му гледка и в ума му вилнееха спомени от неговото детство и младост.
            Много време беше изминало от тогава, двадесет и пет години не се беше връщал у дома, но нищо не се беше променило. Виждаше всичко така, сякаш го бе оставил преди дни, недокоснато от войните, от кръстоносните походи, от епидемиите.
            Не усещаше студа. Размърда се едва когато вече не можеше да различава подробностите в тъмнината. Намести торбата на рамото си и се заспуска по заснежения склон. Газеше спокойно през дълбокия сняг, правейки пъртина там, където пътеката се бе скрила под снега. Не бързаше, защото познаваше всяка дреболия наоколо. Обиколи едно малко възвишение и пред него се ширнаха Дунав и побелелите къщи на Дюрнщайн, неговото родно селце, сгушило се в подножието на масивната крепост, издигната на една извивка на реката.
            Крачеше по тесните улички сред заспалите къщи, в чиито малки прозорци само тук-там мъждукаше отблясък от вощеница. Пресече малък площад, кривна наляво и в края на улицата се спря. Срещу него беше къщата, в която бе отраснал. Доближи се бавно до нея като спираше погледа си на всеки камък, на всяка дъска. Протегна пръсти, погали дървото на масивната врата, опипа чукчето от ковано желязо. Неудържимо му се прииска да похлопа, да влезе и да вдъхне аромата на своето детство, но би било глупаво. Къщата отдавна не беше негова.
            Някога, преди двадесет и пет години, след смъртта на родителите му, Конрад се видя изправен пред избора или да наследи обущарския занаят на баща си, или да продължи църковното си обучение в близкото абатство в Мелк, където бе записан по настояване на родителите му, или да последва мечтата си. Познаваше много добре бедността в която бе израснал. Работата на баща му не можеше да подсигури добро съществуване; свещеничеството като перспектива не го привличаше, въпреки сигурността, която би му дало и Конрад бе заложил всичко на една карта. Парите от имота щяха да му позволят да замине.
            Отстъпи от къщата, огледа я още веднъж и продължи по улицата. Студът започваше да прониква през дебелата му дреха и беше крайно време да намери подслон. Единственото място в което можеше да пренощува бе старият хан. В ума му бляснаха спомени за отминали вечери в които, заедно с приятелите си – послушници в Мелк като него – пееха до късно през нощта, скандализираха свещеника и веселяха пияниците с непристойните си стихове. Спомни си дъщерята на ханджията, която го бе омаяла навремето. Подсмихна се в сянката на качулката си като си спомни каква красавица бе в очите му и колко слаба е била представата му за женската красота.
            Не знаеше какво бе станало с някогашните му приятели, нямаше представа дали са останали тук или са заминали, дали са здрави или са предали душите си в Божиите ръце.
            Захлопна дървената врата, смъкна качулката и изтупа снега от себе си. Кръчмата си беше същата: старото колело от каруца вместо полилей, на което горяха няколко свещи, познатите протъркани маси и пейки, лъснали от пот, мазнина и разливано вино, същата груба, опушена камина, старият, ожулен тезгях. Няколкото посетители го огледаха с любопитство.
            Тръшна торбата на една от пейките, метна тежкото си наметало на облегалката, “Вино!”, провикна се към жената зад тезгяха и се отпусна уморено край празната маса.
            – Тук ли е старият Густав, млада госпожице? – поинтересува се, мъжът, след като си поръча и нещо за вечеря.
            – Дядо ми отдавна е покойник, господине.
            – Дядо ви? Значи майка ви е Гертруда?
            Момичето го изгледа с любопитство.
            – Познавахте ли я?
            – И още как! А тя дали е тук?
            – И тя се спомина лани – сведе очи девойката.
            – Господ да ги опрости – тъжно изрече Конрад.
            – Да извикам Ото?
            – Кого?
            – Баща ми, господине.
            – Да не би да говорите за Ото Тиленбах? – почти се надигна мъжът. – Ваш баща? Извикайте го, госпожице, извикайте го, старото пиянде – разсмя се той.
            Момичето се смути и изчезна през вратата зад тезгяха. Мъжът надигна бокала. „Значи старият Ото не си е губил времето, а е забърсал Гертруда, след като съм заминал – подсмихваше се на себе си – Заедно с кръчмата.”
            Отново си припомни младежките години, когато и двамата със стария си приятел съперничеха за благоволението на дъщерята на ханджията. Винаги бяха приемали съревнованието си на шега и никога не бяха имали дрязги заради нея. Така или иначе тя не обръщаше голямо внимание нито на единия, нито на другия.
            – Разпитвал сте за мен? – появи се съдържателят и огледа новодошлият. – Какво искате?
            – Да изпеем отново „In taberna quando sumus”, друже! – хилеше се свойски разположилият се мъж.
            – Какво по дяволите си мислите...
            Вместо отговор последва дрезгаво пеене:

            „In taberna quando sumus
            non curamus quid sit humus,
            sed ad ludum properamus,
            cui semper insudamus.” (*) 

            Ото сякаш залитна назад, сетне се окопити и огледа отблизо пеещия срещу него мъж.
            – Конрад! Не може да бъде! Това ти ли си? Жив си!
            Двамата се прегърнаха със замах и след миг кръчмата гръмна от нестройните им, но силни и гърлени гласове:

            „Bibit hera, bibit herus,
            bibit miles, bibit clerus,
            bibit ille, bibit illa,
            bibit servis cum ancilla.”(**) 

            – Клаудия, още вино! – провикна се Ото. – Не мога да повярвам, че очите ми те виждат, приятелю!
            – Доста години изминаха, аз също не вярвах, че изобщо ще заваря някого. Разказвай, как си, какво стана с теб през цялото това време?
            – Ами какво... вече си разбрал, че след като замина, при липсата на твоята конкуренция, Гертруда, Бог да я опрости, поддаде на моя чар. Бяхме луди-млади... една нощ се бяхме усамотили, а когато се оказа, че чака дете, нямах избор и след като стария Густав не ме уби, наследих неговия хан. Оттогава до днес го държа. Не мога да се оплача, добре върви, макар да не съм забогатял. Ако не бяха войниците от гарнизона, щях да съм фалирал отдавна.
            – А какво стана с мечтата ти, Ото? Някога мечтаеше да пътуваш също като мен, искаше да учиш, мечтаеше да постигнеш нещо в живота си?
            Мъжът се изсмя.
            – Какви мечти, приятелю? Животът е еднакъв навсякъде: лудееш, жениш се, бачкаш, за да храниш челяд и си отиваш – изля в гърлото си наведнъж целия бокал и се загледа мрачно пред себе си. – Толкова с мечтите.
            – Продължаваш да мислиш по този начин? – изненада се Конрад.
            – Че как да мисля? Мечтите са за младите и зелени глави, за които всичко, което лети, се яде.
            – Добре де, но ако нямаш мечти, за какво живееш? – заинати се гостът. – Помниш, мечтаехме, но аз тръгнах, а ти остана. Какво спечели, приятелю? Тази таверна? Може би не е малко, но какво си постигнал? Доволен ли си от живота? Щастлив ли си?
            Ото се понамръщи.
            – Изобщо не си се променил, Конрад, същият отнесен мечтател си. Този спор сме го водили толкова много пъти! Мечтите са си мечти, реалността си е реалност. Тя няма нищо общо с мечтите и хвърли ли се човек да ги преследва или ще разбере, че те са непостижима фантазия, или ще постигне нещо, но с цената на толкова усилия и лишения, че всичко се обезсмисля. Това са необмислени рискове, които няма да доведат до нищо добро.
            – Но ако не рискуваш, Ото, по какво ще разбереш, че си живял?
            – Бачках, Конрад. По това. Бъхтах се, борих се с живота, но накрая винаги губим. Отне ми жената, сега и сина ми си отива...
            – Какво му е? – изгледа го изненадано гостът.
            – Не знам... от седмица му има нещо. Гори в треска и линее, и никой не успя да му помогне. Влоши ли се състоянието му още малко, свещеникът е готов да дойде начаса.
            Конрад се надигна.
            – Какво чакаш още, човече? Води ме.
            – За какво? – учуди се Ото.
            – Просото ме заведи при него.
            Половин час по-късно гостът, извадил някакви треви от торбата си, беше забъркал отвари в две малки съдини.
            – Сега ще изпие едната. На пръв поглед състоянието му ще се влоши, но ще оживее. От утре сутрин ще му даваш от другата през три часа по глътка. До няколко дни ще бъде здрав.
            Ото гледаше глуповато двете паници.
            – Какво е това? – изломоти накрая.
            – Това е лек, който ще го възстанови.
            Конрад се наведе към момчето, повдигна го и макар и трудно, го накара да изпие течността. Положи го обратно на леглото и го зави.
            – Хайде да се връщаме долу. Сега ще го унесе и ще спи непробудно.
            Ото втрещено изгледа гърба му и безмълвно го последва.
            – Човече, какво беше това? – попита го чак когато се върнаха на масата.
            Широко отворените му очи го наблюдаваха без да примигват, долната му устна потреперваше.
            – Да не би да си стигнал до университета?
            Конрад не отвърна веднага. Мислите му го върнаха по целия изминат път. Учуди се сам, че е бил в толкова много градове, на толкова много места, видял е толкова много неща.
            – Спомняш си мечтата ни, Ото – въздъхна мъжът. – Знаеш, че тръгнах да я гоня. Е, постигнах я.
            Очите му блестяха над тихата усмивка в късата, пригладена брада.
            – Когато продадох къщата и напуснах училището в Мелк, се отправих към Париж. Беше пролет, не бързах, спирах където ми харесаше и стоях колкото исках. В Парижкия университет записах юриспруденция, но скоро различните закони, параграфи и алинеи ми доскучаха. Въпреки това беше невероятен живот. Ако си мислех, че тук сме луди глави, то се оказа, че сме били хрисими като овчици. Пиене, жени... какви жени само, Ото! По цели нощи обикаляхме улиците на този огромен град, вършехме какви ли не лудории и нерядко се измъквахме на косъм от стражата, а денем все по-рядко стъпвахме на суховатите лекции.
            Така продължи цяла година, когато се разнесоха слухове за чумна епидемия някъде на юг, в далечни градове. Пътници разказваха по кръчмите зловещи неща. Бяха уплашени, изтерзани, загубили близки и приятели, самите те успяли да се спасят като по чудо и измъкнали се някак през стриктната блокада, наложена, за да спре разпространението на болестта, бягали накъдето им видят очите без пукнат грош, само да са по-далече от онзи ужас.
            По онова време се замислих за това, какъв е смисълът на моето обучение. Щях да стана адвокат, така както с теб сме го мечтали неведнъж, Ото. Щях да направя кариера, да стана богат. Но каква щеше да е ползата от това?
            Съдържателят махна на момичето без да се обръща и то донесе нова кана с вино.
            – Един ден попаднах покрай един приятел на лекция на виден лекар. Разказваше за хората, за тялото, за разни начини, с които се лекуват болести... нищо не разбрах тогава, но дни наред не ме напускаше усещането, че това би било от много по-голяма полза отколкто реторичното жонглиране с разни закони, обвити във витиевати фрази. А и се оказа, че от медицината човек също няма да остане гол и бос.
            Накратко, учих три години в Париж, чиракувах в една лечебница срещу скромна надница, но чух, че в университета в Болоня имало невероятен лекар, който преподавал нови умения. Заминах за Италия и ги овладях за още две години, след това заминах за университета в Саламанка, където пък изучих много по-подробно различните билки и отвари... исках да съм най-добрият, Ото, исках не просто да лекувам хората, а да пробия, да се прочуя.
            Домакинът го слушаше съсредоточено.
            – Но Саламанка беше тясна за мен – продължи Конрад – и когато при едно пътуване научих вестта, че графът на Тулуза Алфонс бил болен и неговият лекар не можел да го спаси, грабнах шанса и изпробвах познанията си. В резултат, станах негов личен лекар в продължение на повече от десет години докато не тръгна на изток с Втория кръстоносен поход, а аз се върнах обратно в Париж, вече с име. От три години имам своя лекарска практика там, имам и помощници и огромен успех – отпусна се назад мъжът. – Междувременно в Саламанка се запознах с една девойка... неземна красавица! Дълго време я ухажвах, но накрая превзех сърцето й, сгодихме се и малко по-късно се оженихме.
            Ото седеше отпуснат и гледаше в една точка.
            – Тя къде е? Щастливи ли сте?
            Конрад се усмихна.
            – Тя е в Париж. Не й се пътуваше посред зима. А аз отдавна мечтаех да се върна поне за малко до тук, да ви видя и теб, и останалите, но едва сега имах такава възможност.
            Двамата мъже дълго се взираха един в друг.
            – Глупак съм бил, Конрад – сведе поглед Ото. – Един страхлив глупак.
            – Не си – спокойно отвърна гостът. – Просто Господ е решил друго за теб.
            – Във всеки случай Той те изпраща, приятелю. Добре, че се появи – тежко каза кръчмарят и се загледа в огъня, където жаравата превръщаше дървата в пепел.
            – Добре, че рискувах да последвам мечтата си, Ото – усмихна се добродушно другият мъж и също се загледа към камината, където пламъците стремглаво политаха към небето.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

(*) “Когато сме във кръчмата
не мислим как ще си вървим,
впускаме се във играта,
с която ще се сгорещим.”
Стиховете са от „In taberna quando sumus” („Когато сме в кръчмата”) от средновековния сборник с шеговити стихове на Голиардите (студенти към църковни институции, които, въпреки това, са водили разгулен живот под девиза „Живей за мига”) „Кармина бурана”, използван от композитора Карл Орф за неговото едноименно произведение – бел. авт.

(**) “Хазяинът пие, хазяйката пие,
войникът пие, свещеникът пие,
мъжът пие, жената пие,
слугата пие с девицата.”

Звезди

            Представям Ви Ива Касабова – автор с интересни идеи и разкази, които винаги съм харесвал.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            Лежеше изтощена в леглото си. Беше твърде стара и макар умът й да бе бистър и все още бърз за нейната възраст, сърцето й беше слабо и вече не й оставаше нищо друго, освен да чака мига, в който то щеше да спре и тя щеше да заспи завинаги. Единственото й разнообразие бяха нейните спомени, към които се връщаше с умиление.
            Беше щастлива, че всички от фамилията се навъртаха край нея – децата й, внуците – всички, но когато семейството хукнеше по своите си задачи, къщата утихнеше и останеше макар и за кратко сама, целият й живот минаваше пред очите й като на филмова лента и тя се пренасяше в годините на своята младост. Спомняше си сватбата, раждането на децата си, радостите и неволите, спомняше си всичко.
            Бяха я оставили на спокойствие, за да поспи следобеда, но тя усещаше, че времето й бе кратко и искаше да преживее най-вълнуващите си моменти отново. Затвори очи и усмивка озари лицето й. Беше се върнала пак там, на мястото където се бе връщала толкова често през последните години от живота си. Там, на брега на морето.

            Летният топъл вятър полюшваше нежно косите й, галеше я по бедрата и развяваше небрежно роклята по изящното й тяло. До нея вървеше той – красив и строен, с топли очи и нежни ръце. Прегърнал я през кръста, двамата се разхождаха по плажа във вечерния здрач и си говореха.
            – Погледни – мъжът погледна нагоре – виж звездите, колко са много тази вечер, колко е ясно... виж, това там е съзвездието “Голямата мечка”.
            – Да – усмихна се тя. – Колко са красиви! Къде ли е “Малката мечка”?
            Опитаха се да я открият, но колкото и да се взираха, не успяха. Голямата обаче блестеше ярко над тях и сякаш ги хипнотизираше. Всяка вечер, вдигнеха ли поглед към небето, я виждаха. Където и да ходеха, каквото и да правеха, тя бе все там, на небето, пред очите им. Беше се превърнала в знак на тяхната любов.
            Бяха се срещнали едно хубаво лято, малко преди войната, докато работеха в един хотел край морето за сезона, както за да понатрупат стаж, така и за да изкарат малко пари. Никой от двамата не бе предполагал, че това лято ще бъде най-яркото в техния живот. Любовта между тях пламна мигновено и колкото и да я отричаха в началото, не можаха да я скрият. Скоро за тях светът спря да съществува. Ден след ден, минута след минута те се пристрастяваха все повече и повече един към друг. От гърдите им се изтръгваха въздишки от товара на толкова много любов, защото знаеха, че всичко щеше да свърши: само след месец сезонът приключваше и трябваше да се разделят. Всеки щеше да хване пътя в живота си и да остане само споменът. 
            Времето течеше неумолимо. През тези дни често пъти излизаха и вместо неизмеримо щастие у тях се загнездваше тъга.
            – Ще се срещнем пак – опитваше се да я ободри, като се усмихваше с тъга. – Колкото и време да трябва да бъдем разделени, и то ще отмине. После ще се срещнем и ще изживеем живота си заедно. Сега откраднахме малко щастие поднесено ни от съдбата, но после ще го изградим заедно и ще го запазим.

            Вратата се отвори и внуците й пристъпиха към нея. Жената отвори очи и се усмихна. Погледна през прозореца и видя, че вече се е стъмнило. Помъчи се да се надигне, момчетата се втурнаха и нагласиха възглавницата зад гърба й. Тя отново обърна поглед към прозореца. „Ех, къде ли е той сега? Как ли е протекъл животът му? Защо не се срещнаха пак?”, питаше се жената. Ако можеше още само за миг да го види преди да си отиде, да погали още веднъж лицето му, да целуне устните му, да вплете ръце в неговите коси, да обгърне с ръце раменете му, да чуе гласа му, да се притисне до неговото топло тяло му както преди, както тогава, както някога... още само веднъж!
            Нямаше как да знае, че него отдавна го няма, че бе починал след тежка бронхопневмония три месеца след тяхната раздяла. Не знаеше и затова вярваше, че е срещнал друга, че е много щастлив някъде и тайно се надяваше, че любимият й поне понякога поглежда към звездите и се сеща за нея. „Дали помни “Голямата мечка” и незабравимите ни летни нощи?” Тя също се беше влюбвала след това, беше се омъжила и имала деца, но онова лято не бе забравила никога. Човек има само една любов, която се помни вечно, която остава в сърцето му докрай.

            – Бабо? Бабо, добре ли си? – побутна я едното от момчетата.
            – Остави я... мисля, че си отиде...
            Двете момчета се спогледаха.
            – Да й затворим очите...
            – Почакай, виж... сякаш гледа нещо...
            – Да, сякаш гледа звездите... – момчето повдигна очи нататък. – Това там не е ли “Голямата мечка”? 
            Внуците се доближиха до прозореца и се загледаха в небето. Точно пред тях, красива и величествена, ярко блестеше “Голямата мечка”, високо горе, от хиляди години, вечна като любовта...

В търсене на изгодата

            – Здравейте! Вие, предполагам, сте Ася? – изстреля усмихнатата жена, която отвори вратата. – Влизайте. Наложи ми се да изляза за момент и се притесних, дали ще се върна навреме.

            – Нали не съм закъсняла? – часовникът на Ася сочеше точно осем и половина.

            – Не, съвсем навреме – пое палтото й и махна по коридора. – Заповядайте, нататък е кухнята, ще седнем да поговорим, докато малкият още спи. Сок или кафе? Лично аз не мога без кафе, особено сутрин.

            – И аз съм така – кимна Ася – макар че вече трябва да го ограничавам.

            След минута на голата маса пред нея се издигаше ароматна пàра от чашка без чинийка, докато младата жена подви крак на отсрещния стол с голям бокал в ръце.

            – Към колко се буди Дамян?

            – Дам, така му викаме, е поспалив. Става към девет, но исках да се видим на спокойствие, да се опознаем. На интервюто в агенцията не е същото.

            – Е да, там винаги е някак... по-официално – усмихна се Ася. – Разкажете ми още малко за Дамян.

            – Ами какво да ви кажа... – отметна косата си младата жена – много е жизнен, но не е от палавите. Умен е и непрекъснато си намира занимания. Обожава животните, обича да гледа филми за тях, непрекъснато разлиства книжки с животни, въобще, това му е слабост. Ако можете да му разказвате нещо за тях, ще ви слуша със зяпнала уста.

            – Хубаво е, че има някакви конкретни интереси.

            – Нека минем на ти – махна с ръка Ирен. – Всичко му е интересно, но трябва да има човек около него, иначе скучае.

            – Разбира се, а и на четири години е много малък, за да се оправя сам.

            – А, не че е сам, аз съм тук, но имам работа. Кабинетът ми е в другата част на апартамента – Ирен отпи глътка кафе. – Не мога да се занимавам с него.

            – О, казахте, че сте... че си психолог – поправи се и се усмихна – но не знаех, че работиш вкъщи, това е чудесно.

            – Така е, макар и да си има своите неудобства, защото всички в къщата трябва да се съобразяват, че ми трябва тишина.

            – Естествено! – кимна Ася. – Работата с пациентите е деликатна.

            – Клиенти – поправи я Ирен. – А те са доста и непрекъснато съм с някого.

            Младата жена погледна телефона си и енергично се изправи.

            – След малко ще дойде първият за днес – пусна чашата си в мивката, където Ася мярна натрупани чинии. – Разкажете ми още нещо за себе си, докато се среша. Какво сте учила?

            – Завършила съм Музикалната академия с пиано... – подхвана Ася.

            – О, чудесно! – извърна се психоложката. – Дам има слух и обича да си пее. Можете да го понаучите на нещо, само че тихичко, на затворена врата. А защо не сте продължила с музиката, а сте се захванала като детегледачка?

            – Развих тендовагинит и всичко приключи – въздъхна и машинално разтърка китката си. – Това уби желанието ми да се занимавам с музика, а обичам децата и...

            – Разбирам... – кимна Ирен. – Добре. Отивам да събудя Дам.

            – Да дойда ли и... – надигна се Ася, но нещо изхруска под обувката й.

            – О – погледна надолу психоложката – тук е малко разхвърляно, не съм имала време да чистя.

            Наведе се, грабна сухата коричка хляб от пода, хвърли я в кофата за боклук в ъгъла и продължи:

            – Нека да се разсъни малко преди да се запознаете.

            Десетина минути по-късно, се върна, държейки за ръка русоляво момче.

            – Дам, това е леля Ася.

            То се спря за момент, изгледа непознатата отгоре до долу и разпиля по масата парчетата от пъзела, който носеше.

            – Аз го редя за пет минути, ти за колко можеш?

            – Дам! Казва се “добър ден”!

            – Здрасти!

            – Ама хич не си поплюва – въздъхна Ирен.

            Ася се усмихна, погледна го за секунда, сетне отмести поглед към едрите, шарени парчета по масата.

            – Имаш ли картинката, която трябва да се нареди?

            Момчето като че ли се обърка, хукна към стаята и след миг се върна с шарен лист в ръка. Ася побутна настрана отворения пакет с бисквити, забърса с ръка посипаните трохи и се загледа в скицата.

            – Ако го наредя за три минути ще ми кажеш ли как се казваш? – погледна го хитровато и момчето кимна.

            – Добре – обади се майка му. – Отивам да се подготвя. Сложи му нещо да закусва и се забавлявайте.

            Тя заситни от кухнята през просторния хол и ги остави сами.

            Мозайката не беше сложна и Ася действително я нареди за по-малко от три минути.

            – Не е честно! – викна момчето. – Не може толкова бързо!

            – Може, но си има тайна – загадъчно каза жената и дръпна един от столовете. – Хайде да хапнеш и ще ти я кажа.

            – Не съм гладен!

            – Казваш го, защото сигурно не можеш да намажеш една филийка с масло и конфитюр. Опитвал ли си?

            – Мама ми прави попара от чай бисквити.

            – Да, но сега ще направим нещо по-вкусно и ти ще ми помогнеш като голям мъж – завъртя се жената и отвори хладилника, като внимаваше да не падне нещо от натрупаните отгоре кутии, буркани и пакети с ориз, сол, захар.

            – Не искам!

            – Може би, но мама сега работи и не може да ти направи попара. Не трябва да я безпокоим – изгледа го Ася и се подсмихна, когато момчето тъжно въздъхна.

            Малко по-късно Дамян гордо изяде филийката с масло и конфитюр, която сам бе намазал с малка помощ от детегледачката.

            – Разбрах, че обичаш животните? – подхвана тя, когато двамата отидоха в детската стая.

            – Да! – оживи се момчето. – А ти?

            – Разбира се. Даже мога да ти разкажа приказка за животни.

            Постепенно Ася усети как момчето се отпусна и малко по малко започна да я приема с доверие. Разказваше му каквото знаеше за различните животни, чиито пластмасови фигури се търкаляха из цялата стая, изненада се, че детето предпочиташе да гледа на голямата плазма срещу кревата си научнопопулярни филми за динозаври, отколкото анимационни филми, играеха на различни игри.

            – Всичко наред ли е? – показа се по някое време Ирен.

            – Разбира се.

            – Мамо, мамо, Ася ми разказа страхотна история за...

            – Чакай, Дам, нямам време. Довечера ще ми разкажеш – прекъсна го тя и погледна към детегледачката. – Забравих да те помоля да отскочиш до магазина на ъгъла, да вземеш едно пиле и да го свариш, че няма нищо за обяд.

            – А Дам? – повдигна вежди Ася. – Той сам ли ще стои? Ако се случи нещо?

            – Абе ти ще се върнеш за пет минути, магазинът е на двадесет метра, вдясно от входа – махна жената. – Нищо няма да стане! Ето ти пари да го купиш.

            Разнесе се звънецът над входната врата и тя се завтече към коридора.

            Детегледачката се надигна и замислено прибра парите, оставени на библиотечката. Не й допадаше идеята да оставя момчето самò. Отговаряше за него и знаеше колко бързо децата могат да сътворят някоя щуротия, от която да си изпатят. Успокои се едва когато влетя задъхана обратно и завари Дамян пред телевизора така, както го беше оставила.

            Час по-късно повика момчето за обяд. Първоначално се подчини с неохота, но когато се появи майка му, бързо седна на масата и се зае с порцията си.

            – Не знаех къде мога да намеря тенджера за пилето и си позволих да потърся по шкафовете – изправи се Ася и сплете пръсти.

            – Чудесно – подхвърли Ирен. – И аз ще хапна набързо.

            Грабна чиния, напълни я и се намести до сина си.

            – Измих и чиниите... – приседна до тях Ася.

            – Естествено, това е част от работата – отхапа от филията си. – Няма как; баща му непрекъснато пътува, аз съм страшно ангажирана, вечер гледам да обърна малко внимание на Дам, ако мога и съвсем не ми остава време за такива неща.

            – Част от работата?

            – Ами... да... нали затова ми трябваш? Да ми помагаш за Дам, за пазаруването, за домакинството...

            – Момент, момент – повдигна вежди детегледачката. – Работата ми е гледането на деца.

            Психоложката остави лъжицата и изгледа жената до себе си.

            – Нали не искаш да кажеш, че и ти мислиш само да си играете, да му четеш книжки и му слагаш да яде навреме? – завъртя се към момчето, което бе приключило с яденето си. – Дам, отиди оттатък. Имаме да приказваме.

            Тънка гънка се плъзна по челото на Ася, докато детето излезе унило от кухнята.

            – Работата с деца – подхвана тя – е много повече от това, а не само да бъдем от помощ в рутинните задачи като хранене, приспиване, обличане и забавление. Става въпрос за помощ във възпитанието, за развиване на различни способности, чрез игри и разговори, да им помогнем да придобият умения и така нататък.

            – Знам го много добре! – присви очи Ирен. – Но това не може да бъде всичко. Трябва ми помощ и в домакинството. Достатъчно съм претрупана с ангажименти, за да подсигуря материално Дамян. Не можеш да си представиш колко е натоварваща работата ми.

            – Разбирам те, Ирен. Влизам ти в положението, но домакинстването и заниманието с детето са несъвместими: или трябва да се занимавам с Дам, или трябва да го оставя да скучае, докато чистя.

            – Няма толкова да скучае за час-два! – махна с ръка майка му.

            – А ако направи беля или пострада, докато се занимавам с друго?

            – Беля? Достатъчно е умен, за да не върши глупости.

            – Когато поемаме ангажимент да се грижим за едно дете, то се превръща в основната ни и единствена отговорност – продължи Ася. – Ако не дай Боже стане нещо с него, аз ще нося отговорността.

            Психоложката се намръщи.

            – Не знам как си го представяте там във вашата агенция, но за тези пари не може да се занимавате само с това, което казваш.

            Ася се подпря на масата.

            – Не знам колко взима агенцията, нямаме информация, но във всеки случай, ако беше възможно двете работи да се вършат едновременно, от агенцията нямаше да предлагат и жени за почистване на домовете. Зная само, че нося отговорността за сигурността на детето, освен задълженията, които имам по неговото възпитание и забавление. Всичко това е записано в моя договор. Не мога да рискувам да го наруша.

            – Договор, договор... – тръсна глава Ирен. – Става въпрос само да се забърше прах и да се пусне една прахосмукачка!

            – И да се напазарува, и да се измият чиниите.

            Погледите на двете жени се кръстосаха.

            – Омръзна ми! – стана рязко психоложката, грабна чинията си, изсипа недовършения пилешки бут в боклука. – Омръзна ми от хора, които гледат, как да се измъкнат от някое и друго задължение, като че ли искам кой-знае какво!

            Приборите й издрънчаха в мивката.

            – Омръзна ми от разни... които си мислят, че...

            – Разни какво? – надигна се Ася и впери поглед в жената.

            Ирен обхвана с ръце челото си, завъртя се, отново се обърна към детегледачката.

            – Разни жени, които си мислят, че могат да определят условия – прокънтя гласът й – макар никога да не са постигнали нищо и не искат да вършат и малкото, което биха могли, които изобщо не си дават сметка, колко съм натоварена, от разни хора, които не искат да пипнат нищо извън...

            – Не зная какво съм постигнала – тихо я прекъсна Ася, но уверените й, натъртени думи накараха Ирен да замълчи. – Зная обаче, че децата, които съм гледала през годините, са пораснали като възпитани и самостоятелни младежи. Дамян би могъл да стане един от тях.

            Ася обиколи кухненската маса и изпъна рамена срещу Ирен без да откъсва очи от нейните.

            – Може и да сте добър психолог, но виждам, че вие също не можете да осъзнаете доколко моята работа е натоварена и отговорна – продължи бавно и отчетливо – нито да разберете смисъла от нея. Във всеки случай е добре поне да осъзнаете, че на детето не му трябва вашата материално задоволяване, а майка.

            Изминаха секунди, преди младата жена да реагира.

            – Край! За последен път работя с вашата аг...

            – Знам, че аз съм третата детегледачка, която идва при вас и която не одобрявате. Нямате право на повече смени. Съмнявам се, че и от агенцията също ще имат повече желание да работят с вас.

            – Ще видим тази раб...

            – Палтото ми!

            – И ти ли си тръгваш? – гледаше я момчето, което неусетно се беше появило.

            – Отивай си в стаята, Дам! – изкомандва Ирен.

            То продължаваше да гледа детегледачката без да помръдва.

            – Защо си тръгваш? – мачкаше плюшен динозавър.

            – Налага се, Дам – отвърна Ася.

            – Дам! – извика Ирен.

            Не й обърнаха внимание. Ася разроши русолявата му глава.

            – Понякога няма друг начин.

            На вратата се размина с някаква жена, вероятно следващият клиент и докато слизаше по стълбите чуваше гласа на психоложката, която обясняваше на момчето, че трябва да пази тишина, защото работата й е важна.