Сън от спалника

Ива Касабова

~~~~~~~~~~~~~~~~

Седеше до прозореца и съзерцаваше дъждовните капки, които се блъскаха в прозореца, сливаха се и се стичаха на вадичка по стъклото като в някакъв магичен танц. Прииска й се да е една от тях, просто да се слее с други като нея и да потънат някъде в нищото, оставяйки кратки мокри следи след себе си, досущ като кратките спомени, оставила някога в нечий живот... не беше депресия, не беше и онова състояние на безтегловност, не беше и някаква философска муза, нито самота, нито страх, беше само миг; миг на малка търкаляща се капчица.

Стана, намъкна нощницата си и се потопи в леглото да спи. Трябваше да става рано сутринта. Чакаше я дълъг и изморителен ден, в който щеше да препуска по поредните сделки. Толкова неща зависиха от нея, че понякога се плашеше как ще се оправят всички без нея, ако се разболее, но това не се случваше с години или пък ако се случеше, тя не забелязваше. Така или иначе трябваше да заспи бързо. Рядко сънуваше, но тази нощ засънува.

Вървеше из непознато място, изпълнено с гигантски сгради, наричани спалници. Това бяха стаи с легла на много етажи, като всяко от леглата се намираше в дървен сандък, който се заключваше отвътре. Приличаха на наредени един над друг ковчези. Хората просто трябваше да допълзят до едно от тези легла, да се изтърколят в него и да спят, а на другия ден, също така пълзейки до стълбището, да се измъкнат и да отидат навън, за да изкарат някак си деня. Всичко в тия сгради беше по много: баните представляваха огромни зали с хиляди душове, наредени толкова натясно, че къпещите се буквално се опираха един в друг. Подобно на леглата, също така на етажи, бяха и пералните машини, както и масите за храна... някак знаеше, че една такава сграда събираше между седем и десет хиляди бездомника, но бездомниците в нея често бяха над дванадесет хиляди. Вонята беше ужасяваща, скандалите и побоищата – ежедневие. Най-добре беше да страниш от всички и да се прибираш само да спиш. Само в леглото си на сигурно място, само там си заключен отвътре. Така хиляди души практически живееха заедно, но не се познаваха.

Животът извън спалника беше труден и скъп. Можеха да си го позволят само хора, които живееха заедно – семейства, приятели, влюбени двойки. Само те можеха да си позволят наемите и разходите за самостоятелна стая с баня и тоалетна. А за самотниците имаше спалници. Нейния дървен сандък беше на четвъртия етаж по стълба номер шест, третият подред. Бързо достигаше до него и затова не искаше да го смени, макар в съседство да спеше едър тъмнокож мъж, който хъркаше ужасно. Знаеше какво трябва да направи за да се измъкне от там, но не намираше подходящите хора. Всички сякаш се бяха побъркали в този затвор. Не им трябваше нищо и нищо не им вдъхваше сигурност, освен ключът на дървената им спална клетка. Там си бяха у дома, това беше личното им пространство. Всичко друго струваше не само доста повече пари, но отказ от свободата да спят когато си поискат и с когото си поискат. Да, често си ходеха на гости по сандъците за около час, а после заради теснотията всеки си осъмваше в собствените си чаршафи. Така вървеше живота на самотните, но наричащи себе си „свободни” бездомници.

Несамотните или несвободните бездомници имаха друга съдба. Те живееха в други сгради, наричани стайници. Тези сгради бяха малко по-луксозни и по-широки от спалниците, но не и по-разнообразни. Можеха да се видят същите душове, същите плочки в мокрите помещения, същите ключалки, същите чаршафи дори. Идеята за самостоятелна стая бе онзи магичен елемент, който караше всеки да мечтае да се откаже от свободата на необвързания живот и да се обвърже в денонощно съобразяване с някой друг. Въпреки това обаче статистиката показваше, че нуждата от спалници нарастваше всяка година. Изглежда всеки мечтаеше за едно, но на практика правеше точно обратното.

Тя съвсем скоро бе напуснала една такава стая, в която живееше с още един бездомник. Разбираха се, не беше зле, но тя често му смущаваше илюзиите, както и той нейните, а да създадат общ илюзорен свят се беше оказало невъзможно. Най-тежката част на живота в стайниците беше именно в тези безкрайни преплитания на сигналите, които смущаваха въображаемия свят, в който всеки предпочиташе да живее и за който всеки отделяше твърде много време, за да поддържа в идеален ред. Без илюзиите никой не би могъл да понесе реалността. Имаше и такива, които, въпреки това неудобство, изкарваха целия си живот в една стая, но доколко бяха щастливи с всички тези смущения, само те си знаят. Така или иначе, да се привнася част от реалността в илюзията не беше никак приятно и затова много хора се озоваваха ту в спалници, ту в стайници, а някои направо предпочитаха улицата, макар да беше забранено да се спи навън.

Тъй като беше оценена по-евтино и парите, които й се полагаха бяха по-малко, именно тя трябваше да напусне стайника и да се върне в спалника при другите свободни бездомници, оставяйки доскорошния си съквартирант да си търси нова състайничка или състайник. Сега пред нея отново седеше задачата да си намери подходящ желаещ, за да си наемат стая, но този път предпочиташе сигналите на илюзиите да хармонизират повече, за да не се окаже след няколко години в същото положение. Цял ден обикаляше улиците и оглеждаше бездомниците, но освен такива, чиято цена беше спаднала значително през годините, други не намираше. Причина за спада на оценката можеше да бъде заболяване или алкохолизъм, или напреднала възраст, наднормено тегло, липса на зъби, влошено зрение и кой знае още какво – все пак изкуствен интелект оценява хората, тъй като само той можеше да е безпристрастен, понеже няма чувства. Това практически обричаше милиони на доживотно съществуване в спалниците, защото дори и да се събереха по двойки, пак нямаше да им стигнат парите за стайник. Някои пък бяха живяли почти целият си живот в стайник, но поради смърт на състайника, преоценка на стойността им или твърде напреднала възраст, се озоваваха в спалниците в самият край на своя живот. При тези хора положението не беше никак розово, някои издържаха само няколко месеца и умираха, пък и способността им да си създават илюзорен свят намаляваше с отслабването на мозъчната дейност, което правеше последните им дни изключително тежки. Именно тази мъчителна смърт беше най-жестокият кошмар за всеки бездомник, независимо от неговото положение на свободен или несвободен. Най-добре оценени бяха младите; децата – не, но младите бяха добре оценени и те живееха предимно в стайници, освен най-свободолюбивите. Младите рядко си даваха сметка за живота в спалника. Не им се вярваше, че ще попаднат някога там. Имаха добра оценка и лесно си намираха съквартиранти, но животът показваше, че никой не е застрахован и че ако се загледаш в хилядите различни лица в спалниците, ще установиш, че е пълно с млади хора, попаднали там за кратко или по-дълго, като причината за това най-често беше смущенията на сигналите, пречещи им на илюзиите в живота на обвързан.

Тази нощ се носеше ужасна миризма на гнило. Стотици хора пълзяха по етажите на сградата и търсеха източника на вонята. Оказа се, че един азиатец умрял, Господ знае точно кога. Нужни бяха инструменти, за да разкъртят сандъка и да го извадят. Гледката беше потресаваща. Потресаващо беше и чувството, че един ден ще свършиш така. Но такава беше съдбата на бездомника и всички бяха претръпнали. Никой не мислеше за смъртта, никой не мислеше и за живота, никой не се интересуваше и защо нещата са такива, каквито са, нито пък какъв е смисълът на съществуването въобще. А и нима трябва да има смисъл в едно съществуване? Просто съществуваш и толкова. Важното беше когато пече да си на сянка, когато вали да си на сухо, когато е студено да си на топло, това бяха задачите на живота и спалниците ги покриваха, останалото време минаваше в интернет, във виртуални светове, с виртуални приятели, дори виртуални връзки. Всеки си създаваше свят от илюзии и живееше щастливо във своята илюзорна реалност. Всеки можеше да проектира всичко, така, както си го пожелаеше. Животът отдавна беше само онова, което мозъкът приемаше за истинско, а това, в което тялото ти съществуваше, беше само необходимата материална база, за да го подържа живо.

Суматоха отмина. Търкулна се в леглото, заключи старателно вратичката, сложи си мрежата за виртуални изживявания и се отпусна да спи.

Чу странен звън на будилник...
Когато отвори очи беше плувнала в пот. Сънят, който сънува тази нощ, беше по-кошмарен от всеки кошмар, който бе сънувала през живота си. Милионите бездомници, ужасните помещения с нечовешки условия, липсата на познати, семейство и близки я караха да настръхва от ужас. Съблече нощницата си и се отправи към банята. Усещането, че живее в един свободен свят, където имаше всичко, за да бъде пълноценен човек, а връзките бяха резултат от друга потребност, беше чудесно. Погледна към прозореца където капките все още се сливаха една с друга и се стичаха на вадички по стъклото и тогава я прониза ужасяваща мисъл: ами ако всъщност сега именно сънува?