Пространствено-времевият континуум и златната ябълка

– Чакай, чакай! Не можеш да ме изядеш току така – каза юнакът и отхапа от хот-дога си.

Драконът не можеше да повярва на ушите си и от изненада чак димът спря да излиза от ноздрите му. Извъртя глава и изгледа момъка с жълтото си око.

– И защо да не мога? – скалите потрепераха от гласа му.

– Времето не позволява – мляскаше момчето, като стискаше под мишница дървен меч.

В първия момент, на огромния дракон – пазителят на златната ябълка – му се прищя да го разкъса с масивните си зъби, но безумната дързост на това странно човече, изтупано в марков анцуг, му стана интересна.

– Да не мислиш, че ще ме уплашиш с този дървен меч?

– О, не, но ти си дракон и ми трябва меч. Да не искаш да мъкна по тези чукари някакво желязо?

– Хм... и какво общо има времето? – изсмя се чудовището и се излегна, като продължаваше да го наблюдава. – Аз вече изядох двамата ти братя и времето не ми попречи.

Младежът нещо се замисли, но след малко отвърна:

– В новогодишната баница ни се падна, че с братята ми ще изкараме лятна почивка на Ибиза, а лятото наближава. Като се върнем, можеш да ме ядеш, обаче сега не става.

Драконът се надигна и му се стори, че чак роговете му се изпружиха от изненада.

– Като ти разпоря шкембето, никъде няма да ходиш – присви очи.

– Нищо не схващаш – въздъхна младежът, натика в устата си последния залък и избърса с палец кетчупа от ъгълчетата на устните си. – Ифпаднаха ми ени пауи и уеше напуафих уезеувации – изфъфли с пълна уста, но като видя, че драконът не разбираше за какво му говори, преглътна и додаде: – Виж сега, получих сума, която точно ще стигне за екскурзия и на трима ни. В наши дни това си е цяло чудо, което доказва, че късметите от баницата са верни. Та, вече резервирах хотел, купих билети, така че не ми се прави на интересен.

– Абе, какви билети, каква почивка! Нали изядох онези двама хаймани, братята ти, дето също ми досаждаха? – ядоса се драконът и избълва огън.

– Я се стегни! – кресна младежът. – Ще ми опърлиш косата! Няма значение какво и кого си ял – продължи да вика. – Ти живееш в друга приказка, а в тази, тук, не съществуваш. Няма как да промениш времето и събитията в приказка, която не е твоята, така че си събирай гнидавите люспи и се омитай.

– Как така в друга приказка... – хлъцна звярът и се задави от собствения си дим.

– Ами ей така – отвърна момчето, хвана меча и се почеса с дървения връх между плешките. – Не знам, какви си ги дробил напоследък, ама нещо се е оплескало с пространствено-времевия континуум.

– Пространствено-времеви ко... к’во?

– Пространствено-времеви континуум – повтори. – Потърси в Гугъл. Така или иначе, всички знаят, че дракони не съществуват. Теб и твоите подобни може и да ви има в някой друг свят, ама в нашия ви няма.

– Е, как да ни няма? Ей ме на, нали съм тук?

– Абе ти си тук, ама я се огледай. Това прилича ли ти на твоя свят? – разпери ръце младежът.

– Хм... вярно че беше по-зелено наоколо... – огледа се драконът.

– А-а-а, ще се сети-и-иш... – поклати глава юнакът. – По-зелено е било, защото в твоя свят не е имало нито индустрия, нито промишленост, нито химия. То, като гледам и твоята ябълка, все е взела-дала – посочи дръвчето зад дракона, на чиито клони се кипреше един-единствен, малък, златен плод.

Той извърна глава.

– Я ми кажи – продължи момъкът – не ти ли се струва, че допреди време и това дърво е било по-кичесто?

– Ами-и-и... – драконът повдигна задна лапа и се задръгна по ухото – като че ли... хм... сега, като ми обърна внимание...

– О, със сигурност е било по-разлистено – отсече момъкът. – Ама ти не се безпокой, това е нормално. При цялата тази химия във въздуха и водата, няма как да е иначе. Да не говорим че... я да видя?

Младежът се приближи към ябълката. Драконът се наежи, но юнакът го скастри:

– Не ми се репчи, защото май и златната ти ябълка е генномодифицирана. Ха-ха... резил! И цялата е с евтини пайети – младежът се тресеше от смях. – Ще ме умориш, драконе-е-е... и ти ми пазиш съкровище, разбир’ш ли!

В следващият момент момъкът го изгледа с присвити очи.

– А тя дали изобщо е златна или е само позлатена?

– Как така – позлатена! – драконът започна да се вбесява.

– Ами като я гледам... не за друго, ама ако е менте, само да те надушат данъчните, ще ти одерат люспите, ще ги продадат за сувенири, теб ще те нарежат на парчета и ще те опекат на собствения ти огън. Ако си мислиш, че ти си дракон, не си ги видял те на какво приличат!

– Само да посмеят!

– О, ще посмеят, и още как! Само че преди това колко документи ще трябва да попълниш и обяснения да даваш... и пак ще си щастливец, ако се разминеш с глоба, че може и в пандиза да те тикнат – юнакът се замисли и додаде: – Или в цирка, да полагаш общественополезен труд. И не си мисли, че ще се справиш с тях. Нямаш представа колко са лакоми данъчните и какви зъби имат.

– Но аз само я пазя, не съм й правил нищо – заоправдава се драконът.

– Хич няма и да те питат. Така де, държавата трябва да върже бюджета и въобще не им пука, на данъчните, кой е крив и кой е прав; гепят ли те, спукана ти е работата.

– Толкова ли е страшно? – подви опашка драконът.

Младежът се замисли.

– Чакай малко – проговори след миг. – Мога да ти помогна и да те измъкна от тази каша. Ще взема златната ябълка и ще я скрия – приближи се към звяра и доверително му обясни: – Така де, ако видят това менте, ще си търсят виновник, а ако не го видят, с тяхната бумащина, най-вероятно изобщо няма да разберат, че тук е трябвало да има златна ябълка. А ти си обирай крушите и се омитай обратно в твоя си свят.

Юнакът откъсна бляскавия плод под стъписания поглед на дракона.

– Хайде, хайде – внимателно го потупа по лапата, с нокти, колкото китката му. –Такова голямо гущерче, пък да плаче! Бягай, докато не са се появили разни инспектори.

 Пъхна ябълката в джоба си и тръгна обратно.

– И да оправиш пространствено-времевия континуум, че да не стават повече такива каши! – подвикна му през рамо.

Звярът блъвна облаче дим, подръгна си другото ухо, тъжно погледна опустялото дърво и унило се затътри сред скалите. Толкова години вярна служба бяха отишли на вятъра. Не му харесваше тази приказка! Трябваше да си намери своята и да оправи това... забрави му името... което някак беше объркал, без да разбере как и кога.

„Глупаво добиче – мислеше си в това време юнакът. – Върза се като новобранец! Да не може да различи пайети от кристали „Сваровски” – и тихо се изсмя под нос. – Дори не разбра, че нямам братя. Кой знае кого е ял. Сигурно някакви местни тарикатчета. Във всеки случай, като шитна тази ябълка, ще ми стигне за едно страхотно лято на Ибиза”.

Когато се събуди, младежът се пресегна да се порадва на придобивката си, но напипа единствено будилника. Разтърка очи и се огледа. Беше си вкъщи. Нямаше никаква златна ябълка. „Странен сън – разсмя се – макар че щеше да е страхотно, ако беше истина.” Измъкна се от леглото, навлече дрехи и се отправи към балкона, да види какво е времето навън, но балкон нямаше. Пред очите му се бе ширнала тучна ливада, по която се извисяваха величествени дървета с най-различни скъпоценни плодове. Това, което истински го смая обаче, бяха десетки дракони, най-различни по вид и големина, които се разхождаха, летяха или се боричкаха.

– Здравей отново – дочу някъде над себе си ехиден смях. – Не вярвах, че ще се срещнем толкова скоро.

Беше неговият звяр. Той запречи с опашка входа на апартамента, или това, което трябваше да бъде неговия апартамент, и го изгледа хищно. Юнакът бавно заотстъпва по ливадата. Струваше му се, че дим се издигаше дори от ушите на звяра.

– Добре ме метна – продължи той с тих, гъргорещ глас – но сега сме в моята приказка и тук няма нито индустрия, нито промишленост, нито химия. Да не говорим за данъчни.

Младежът видя като на забавен кадър как онова, което трябваше да е неговият дом, се превърна в скала, как пастта на чудовището се раззина и струя нажежена жупел полетя към него. В следващият миг младежът търчеше презглава, тупаше дъното на пламналия си анцуг и чуваше зад себе си грохота от скоковете на дракона, който раздираше с рева си въздуха: 

– И да ти кажа, оправих онзи континуум. От моята приказка вече няма измъкване!