Да нарушиш спиралата

            Методи седеше в таксито си и гледаше подпрения на кормилото вестник, но не можеше да се концентрира. Отвреме навреме хвърляше поглед към хората на близката спирка, които се трупаха в сутрешната виделина и се надяваше скоро някой да се качи. Макар да се беше облякъл дебело, му беше студено, но гледаше да икономисва гориво.

            – До “Странджа” двадесет и пет – прекъсна мислите му дребен мъж.

            Потрепери от студения въздух, кимна и клиентът се намести на седалката. Бутна вестника в жабката, потри масивните си ръце да ги позагрее, двигателят изръмжа и Методи кротко подкара по булеварда.

            – Правим, струваме и пак – на работа – обади се мъжът. – Все тичаме, бързаме...

            – Няма как – измърмори Методи.

            – Ей го – оживи се клиентът – и аз хвърча от работа на работа, все има нещо, което трябва да се свърши за вчера... и денят изобщо не стига.

            – Какво да се прави... – спря на светофар.

            Светна жълто, изчака да стане зелено, огледа се внимателно, включи на първа и бавно продължи.

            – Затова и бързам – подхвърли мъжът до него.

            – И все няма файда – измърмори Методи. – За какво изобщо бързаме...

            Спря да даде път на кола, която беше твърде далече. Сумата на апарата бавно нарастваше.

            – Да, ама иначе нищо няма да свърша... – присви устни дребният мъж.

            – Правилата са си правила – вдигна рамене Методи и внимателно продължи нататък.

            – И броячът си върви...

            Методи не отговори.

            Когато пристигна на адреса, пъхна подадената му банкнота в джоба си и се загледа през страничния прозорец без да си направи труда да потърси стотинки за ресто. Изчака стоически мъжът до него да излезе, не реагира, когато вратата се трясна и подкара към най-близката стоянка. Нямаше избор, но не се оплакваше: беше монтирал помпа на брояча, караше едва-едва по улиците, само за да изкара още десетина стотинки отгоре за време и успяваше да изхрани семейство, да си плаща вноските по лизинга и даже му оставаше по някой лев настрани.

            На стоянката мярна малко кафене, измъкна се навън и заключи колата.

            – Едно дълго – избоботи шофьорът.

            – За тук ли? – почеса се мъжът с късо остригана глава зад тезгяха и се надигна.

            – В пластмасова чаша – отвърна и кимна към таксито навън.

            След минута мъжът му подаде воднистата течност.

            – Каква е тая цена бе? – свъси вежди Методи.

            – Ми цена – вдигна рамене продавачът. – На борсата пак са вдигнали всичко.

            – Мамка им! То па бива, бива, ама това тяхното... – изсумтя шофьорът и излезе.

            Кафеджията забърса кафе-машината без да го погледне. Беше свикнал с претенциите на хората и това отдавна не му правеше впечатление. Хвърли парцала на плота и се замисли, че трябва да отиде до склада, откъдето купуваше кафето на едро. Беше значително по-евтино, отколкото на другите места и това му позволяваше да изкарва достатъчно, за да поддържа оборота, да не се притеснява за прехраната си и да живее що-годе спокойно.

            – Здрасти, Геле – влезе млада жена, мина зад плота, съблече якето и го окачи заедно с чантата си и една найлонова торба в сервизното помещение.

            – Здрасти, Тони – измърмори мъжът. – Току-що докараха вафлите, безалкохолното и баничките. Подреди ги, че трябва да вървя.

            Тя зае мястото му и обслужи един клиент.

            – Остани за пет минути, че сега като дойдат хора, няма да мога да ги оправя и само ще прескачам кашоните.

            – Да бе, сега като заприиждат, опашката ще се извие по тротоара – изръмжа Гелето.

            – Ми то така става. Цял ден може да не дойде никой, обаче точно когато имам работа, ще се струпат. Поне премести касите с бутилките, че са тежки.

            – Айде, тежки! – облече се мъжът. – Нямам време, трябва да вървя.

            – Какво реши за заплатата? – подметна тя.

            – Не знам. Виждаш какви са оборотите... ще гледам да измисля нещо – измърмори мъжът и навлече палтото си. – Отивам по задачи. Ще мина късно следобед.

            – Е хайде виж де – погледна го тя. – Не се издържа с този живот, ей го, малкият расте и непрекъснато му трябват нови дрехи, да го храня...

            – Добре де, казах ти, че ще видя какво мога да направя – изръмжа Гелето. – Тръгвам.

            Тони изгледа гърба му намръщено.

            – Скръндза – поклати глава, когато вратата зад него се затвори.

            Обслужи още двама посетители и когато остана сама се завъртя, взе чантата си и измъкна малък пакет кафе. “Поне тридесетина кафета днес са мои”, озърна се Тони и го изсипа при останалото. Продавани по раздутите цените на шефа й, успяваше да върже почти още една заплата.

            Денят не беше много натоварен и когато Гелето се върна, тя облече якето си, измъкна от чантата си портмонето и взе найлоновата торба.

            – Ще отскоча до обущаря в съседната кооперация, да занеса едни обувки – каза му тя. – След десет минути се връщам.

            – Не се бави, че...

            – Добре де, ей сега идвам.

            Студеният вятър я прониза, Тони се загърна по-добре и заситни по тротоара. Свърна по съседната пряка и се шмугна в малка, мърлява обущарница.

            – Подметките пак се отлепиха – постави на тезгяха обувките.

            – Сашо, подай ми очилата – подвикна обущарят на момчето, което му помагаше в работилницата и ги огледа.

            – Няма да е трайно. Старички са...

            – Какво значи “старички”? – повиши глас Тони. –  Та те нямат и една година откакто ги купих, носила съм ги съвсем малко, а само преди два месеца ви ги носих да ги подлепите!

            – Такова е производството... – присви устни мъжът. – Вижте тук: кожата е тръгнала да се закъсва... а и подметката е калпава... лепилото не държи...

            – Не могат ли да се зашият тогава?

            – Ами могат – въздъхна обущарят – ама подметката е пластмасова, може да се разцепи, а и тази поразкъсана кожа...

            – И сега какво? – повдигна вежди и се пресегна да ги вземе. – Да ги хвърлям ли?

            – А не – побърза да отговори. – Оставете ги, ще ги подлепя отново, ще пробвам да видя как държи подметката и ще опитам да ги зашия също...

            – Пет лева, както миналия път?

            – М-м-м... със зашиването ще бъде... по принцип десет, ама... айде осем.

            – Да не се отлепят пак след два месеца? – погледна го изпод вежди.

            – Не, не, ще трябва да станат.

            Тони остави парите, погледна часовника си и припряно излезе.

            – Май ще издържат шев, Маноле – обади се Сашо. – Като гледам, не са толкова зле.

            – Абе те ще издържат – погледна го над очилата Манол – ама нали и ти искаш заплата?

            Взе чифта и го постави на един от стелажите.

            – При тия цени винаги ще им е по-изгодно да ги ремонтират докато може, отколкото да купуват нови.

            Сашо се подсмихна и се върна към работата си.

            – Аз обаче сега ще излизам, че да видим с тоя електромер какво ще правим – въздъхна Манол и се надигна.

            Пресече улицата и се запъти към офиса на електроразпределителното дружество. Надяваше се днес да приключи с тях, защото имаше още куп други задачи, които трябваше да свърши.

            – Идвам за електромера... – наведе се към тесния отвор на гишето – дали се разбра как може да стане?

            – Единственият начин е да намерите предишния собственик на помещението, за да можем да го прехвърлим – погледна го служителката и се обърна към монитора си.

            – Ама нали ви казах, че той е бил на фирма, която вече не съществува? Значи предишният собственик все едно е умрял, как да го докарам, за да отпишете апарата от негово име и да го прехвърлим на мое?

            – Ами-и-и... не знам – отвърна без да вдига очи.

            – Моля? А кой да знае? – повиши глас Манол.

            – Добре де... – въздъхна тя. – Попълнете заявление, опишете подробно случая, и в тримесечен срок ще ви отговорят дали има възможност.

            – За три месеца? – повдигна вежди мъжът. – Този ток, който плащам, не мога да го отчета като разход на фирмата си само защото електромерът не е мой и искате да ми кажете, че трябва да чакам още три месеца?

            Манол се изправи, изпъшка и пак се наведе към гишето.

            – А поне дали има гаранция, че след това ще може да се прехвърли по служебен път?

            – Не мога да ви кажа.

            Жената се обърна към него, замисли се нещо, след което му направи знак да се приближи и тихо продължи:

            – Разбирам ви, господине. Не мога да ви дам пълна гаранция, но ако имате желание, мога да опитам да ви помогна... разбирате ме... да говоря с отговорника.

            Изгледа я втренчено, но след няколко мига се усети.

            – Добре... а какво трябва да се направи?

            – Попълнете ето тази бланка, както ви казах и после... както прецените...

            Манол поклати глава, взе листа и се дръпна настрани. Десетина минути по-късно отново застана на гишето и подаде сгънатия формуляр, като смигна на жената. Тя го взе, внимателно прибра банкнотата, която беше вътре и кимна:

            – Ще гледам до седмица – две да ви се обадя.

            Когато мъжът се отдалечи от гишето, жената погледна часовника си. Работното време изтичаше, тя се изправи и се облече.

            – Тръгвам, момичета, че бързам. Утре ще се видим.

            – То и ние тръгваме  – махнаха й. – Лека, Вили.

            Стъмваше се, канеше се да завали, а трябваше да напазарува.

            Слезе на спирката си и преди да се прибере, влезе в кварталния плод-зеленчук.

            – Салата ли ще правиш? – подхвърли младежът зад тезгяха, докато тя подбираше какво ще й трябва.

            Цените бяха по-скъпи от тези на пазара, но поне й беше близо до дома, а и можеше да си подбере всичко, каквото искаше.

            – Мъжът ми не сяда на масата без салата – отвърна, подаде малката зелка и се обърна да избере моркови.

            – Няма лошо – обади се отново момчето, докато претегляше зелката.

            – Няма лошо, ама вече става непосилно, Коко – изпъшка Вили.

            – И това е вярно... – измърмори и сложи продуктите в плик – всичко стана-а-а... ей го и тока увеличиха, ама какво да правиш, няма да се даваме я!

            – Мдам – плати жената и бутна вратата – Лека вечер.

            – Чао – подхвърли Коко и се приготви да затваря.

            Подреди щайгите, отчете оборота и въздъхна с облекчение. Щеше да закърпи положението до края на месеца. Беше платил таксата за семестъра, но тези дни щеше да мине хазяина за наема, а пък и не можеше да си позволи да остане без джобни. Отдели няколко банкноти, мушна ги в джоба си и преди да угаси лампите измъкна магнита изпод везната и го прибра в джоба си. Не трябваше да го забравя, за да не го открие случайно шефът му, макар че Коко познаваше всичките му номера. Ако не беше магнитът, едва ли щеше да се справи с разходите, а му оставаше само една година и не искаше да прекъсва поради липса на средства.

            Излезе навън, огледа се и видя автобуса, който потегляше от спирката. Отдавна се беше стъмнило, ръмеше, а студеният вятър проникваше през якето му. Знаеше, че следващият ще мине поне след двадесетина минути, а трябваше до половин час да пристигне у един състудент от когото да вземе лекциите, за да ги преснима, иначе щеше да го изпусне. Вдигна яката и тихо изруга. Нямаше избор и махна на първото такси.

            Вътре не беше кой знае колко топло, но все пак се понасяше и Коко се отпусна.

            – Има ли работа? – попита, колкото да наруши тишината.

            – Умряла работа – измърмори шофьорът.

            Светофарът пред тях светеше от дълго време зелено и шофьорът започна да намалява.

            – Кофти... Абе ще се оправим някак си.

            – Къде ще ходим? – светна жълто и спря. – Оцеляваме.

            – Аман... докога ще я караме така с това оцеляване...

            – Не виждаш ли, че всичко е отишло по дяволите, момче... – въздъхна шофьорът. – Всеки си прави кой каквото си иска в тази държава и на никого от нищо не му пука!

            – Затова, само да завърша и се омитам на Запад.

            – И какво ще правиш – отново беше зелено, шофьорът се огледа и внимателно подкара. – Да не мислиш, че там всичко дето лети, се яде?

            – С добра специалност съм – погледна часовника си Коко. – От сега се ориентирам за следдипломна в някой от университетите, а имам ли тамошна тапия, няма да е толкова сложно.

            – Абе това – хубаво, ама всички си заминавате... кой ще остане?

            – А какво да правя тук? – оживи се Коко. – Всичко живо краде, гледа да свие по някакъв начин някой и друг лев, пък и то, за да оцелееш верно нямаш друг избор!

            Младежът се подсмихна и погледна картончето с картичката на шофьора върху таблото:

            – Само не ми казвай, че и ти не го правиш, Методи!

            Шофьорът присви устни и не отговори.

            – Няма за какво да седя тук.

            – Може би си прав, момче – въздъхна мъжът. – Може би си прав.

            Бяха на адреса, Методи включи мигача и таксито се приближи към тротоара. Коко извади една петолевка и я подаде. Шофьорът се загледа в ръката на младежа, взе банкнотата, бавно измъкна прокъсания си портфейл и върна два. Младежът го погледна изненадано.

            – Нали са четири и двадесет?

            Методи се извърна за миг настрани и потърка наболата си брада.

            – Апаратът нещо не работи като хората – измърмори. – Тия дни ще трябва да го закарам да го видят...

            Коко поклати глава, прибра рестото и отвори вратата. Студеният вятър нахълта в купето и младежът закопча якето си до горе.

            – Успех, момче – чу миг преди да затвори.

            Наведе се и погледна към шофьора.

            – Вероятно все още може нещо да се направи, ама...

            Теченето подхвана някакво листче от таблото. Коко го улови, постави го на място, бавно бръкна в джоба си и внимателно го затисна с магнита.

            – Успех и на теб.

            Вратата се затвори и червените стопове на таксито потънаха в ситния дъжд.