Скривалището

            Това е вторият от двата ни съвместни разказа, които написахме с Ива като експеримент, като този е по нейна идея. Приятно четене :)

 ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            Ани въздъхна, протегна и се огледа. Димитър драскаше с клечка по пода, Петър не я изпускаше от поглед, а Деница дремеше под едно от одеялата, които бяха донесли. Бяха мълчаливи. Не знаеха дали не се бяха заврели напразно в тясното, усойно и мърляво помещение. Във всеки случай, всички признаци за предстоящия край бяха налице: честите урагани, силни земетресения, резките климатични промени, за които всички говореха, както и някои странни явления, за които често се говореше. Вярно, с изключение на едно – две не много силни земетресения тези разрушителни събития се случваха далеч по света, даваха ги по телевизията, но това не ги успокояваше.

            – Уф, писна ми вече да седим тук – изсумтя Ани и стана от дъските, които четиримата бяха подпряли върху разни кашони, щайги и кофи, за да им служат за легла.

            – Споко – обади се Петър. – Скоро всичко ще свърши и ще излезем навън.

            – Ще свърши? Кое ще свърши? – извърна се към него.

            – Нека мине най-лошото. Ако полюсите на земята действително са се разместили, както казват, значи сигурно навсякъде има могъщи земетресения.

            – Аз нищо не усещам – обади се изпод одеялото Деница.

            – Това е защото мазето е под земята – замислено каза Димитър. – Колкото е по-надълбоко човек, толкова по-малко се усещат земетресенията. Само си представям какъв е ужас навън...

            – Ужас? – подвикна Ани. – А тая дупка не е ли истински ужас? Пък и не значи, че няма да умрем. Може би няма да сме сред първите, но когато излезем не се знае какво ще заварим. Всичко ще е разрушено, ще бъде затрупано с пепел от вулкани или дори лава... тогава направо си умираме, ама бавно и мъчително!

            – Хайде-е-е... само ден откакто сме тук, а момичетата не издържат вече! – изпуфтя Димитър. – Знаеш ли, Ани, колко пъти хора са преживявали това, което преживяваме сега ние? Колко войници са лежали в окопите с дни, или като военнопленници... ами затворниците?

            – Зная, ама те са били войници и затворници. А ние? Какво ще правим, когато излезем оттук? Ами ако сме последните хора на земята?

            – Я стига! – ядоса се момчето, но Ани го изгледа отвисоко и то продължи по-кротко: – За какво се тревожиш пък сега? До вчера хленчеше, че ще умреш съвсем млада, а сега пък мрънкаш, че ще останеш последният човек!

            – Ами мрънка ми се! Мрънка ми се, защото не искам нито едното, нито другото!

            – Спрете! – изправи се Петър, неловко прегърна Ани през рамото и я дръпна да седне до него. – Това чакане е гадно, но трябва да сме силни.

            Изглеждаше по-уверен от другите. Ани се притисна към него, а Димитър се отказа от спора с по-едрия му приятел.

            – Хайде да играем на някаква игра – продължи Петър. –  Нека всеки разкаже какво ще прави, когато излезе оттук.

            – Първото, което ще направя, е да се изкъпя – размърда се Деница. – Цялата съм в прахоляк!

            – Войниците са воювали със седмици без да могат да се изкъпят или нахранят като хората – подхвана Димитър. – Тежко на света, ако разчита на лигли като вас...

            – Хей, я по-кротко! – Деница се надигна и се навъси. – Светът изобщо не разчита на нас, ясно ли ти е? Разчита на онези отвън: лекари, пожарникари, военни, които евакуират хората или се опитват да ги спасят! Като знаеш толкова, ти защо не остана навън да се правиш на войник ами се скри тук?

            – Няма никакво геройство в това да умреш без причина! – повдигна рамене Димитър. – Когато отмине най-страшното тогава ще дам всичко от себе си...

            – Виж го ти, готино е да имаш избор нали? – ухили се Деница, бръкна в кашона с провизии, който бяха домъкнали и отвори пакет бисквити.

            – Ами че всички имаха избор, само че хем приказваха за края на света, хем не правеха нищо, за да се спасят!

            – Само като си помисля, че родителите ми са някъде там...

            – Стига, Ани, успокой се – обади се Петър. – Може пък и те да са се скрили някъде... а ти – изгледа отново другото момче – вземи и млъкни най-накрая!

            – Добре де, добре – Димитър избута в ъгъла някакъв плик с парцали и също се пресегна към пакета с бисквити.

            – Аз бих се разходила сред природата – подхвана след малко Ани. – Бих се попекла на слънчевите лъчи, да се полюбувам на залеза, да се порадвам на вятъра...

            Четиримата се отпуснаха по дъските и замълчаха омърлушени.

            – Ами ако бъркаме? – повдигна глава Деница и огледа околните.

            Димитър отново бе подхванал да дращи по прашния, бетонен под, Петър внимателно галеше по гърба Ани, която бе обхванала глава с ръце, подпряни на коленете й.

            – Ако когато излезем заварим само метри сняг или пепел, както гледах в един филм за някакъв град в Древен Рим и няма ни едно живо същество? Ако слънцето е скрито зад облаци от прах и е тъмно и студено, няма електричество, нито храна?

            – Що не млъкнеш, Деницо? – изръмжа Димитър и вирна глава към крушката на стената. – Не виждаш ли, че има ток? Значи централите работят.

            – Добре де, а какво означава край на света според теб? – изгледа го тя. – Ще умрат хората, ще умре всичко живо, ще изчезне планетата?

            – Да не говорим че ако планетата оцелее, както и повечето хора, това няма да е чак край – додаде Петър.

            – На кого му пука за другите и за света! Като гледам май всеки се е загрижил само за собствения си край... – махна с ръка Ани. – Само дано нашите са добре...

            Тя подсмъркна и една сълза се търкулна по лицето й.

            – Хайде, стига – подскочи Деница, седна до нея и я прегърна.

            – Чудя се дали пък не трябваше да оставим знак, че сме тук, ако някой оцелее, да може да ни намери... – промърмори Петър.

            – Да бе – захвърли клечката Димитър. – Не виждаш ли, че всички бяха още по-объркани? Само за края на света приказваха, уж се майтапеха, ама май много-много не знаеха какво да правят, а то си е сериозно. По новините...

            Крушката над вратата на мазето угасна. Настана тишина. Някой се размърда.

            – Хей, ка-какво с-става?

            – Аз съм, Ани – разнесе се гласът на Петър. – Опитвам се да намеря ключа.

            – Светът свърши – прошепна Деница.

            – Стига глупости, нали сме живи? Значи светът не е свършил – обади се Димитър. – Явно токът е спрял.

            – Дали да не излезем? – хлипаше Ани? – Страх ме е...

            – И мен... – пригласяше й тихо Деница. – Това е краят, това е краят... ще умрем...

            – Не искам светът да свършва, не искам да умрем, не искам никой да умира...

            – Спокойно, спокойно – обади се Петър – все още сме тук, хайде да се съберем един до друг.

            Четиримата седнаха на пода опрели гърбовете си.

            – Престанете! И какво като умрем? Хиляди герои са умирали по бойните полета, да не би на тях да им се е умирало? Хората умират и ние ще умрем, голяма работа! То, цял свят умира, те-е-е... лигли!

            – Млъкни веднага! – кресна Петър и последва бутаница в тъмното.

            – Пусни ме бе! – развика се Димитър. – Добре де, млъкв...

            – Какво беше това?

            – И аз чух нещо, Ани...

            Вкопчиха се един в друг, докато от вън, по коридора към мазето се приближаваха тежки стъпки. Бравата изщрака и в тъмния контур на касата се очерта сянка. Блесна светлина от фенер, тъмната фигура постоя секунда или минута – не можаха да разберат – сетне се извърна и се провикна:

            – Намерихме ги! Тук са!

            Последва тупурдия, разнесе се глъчка.

            – Здрави ли са – крещеше женски глас.

            – Мамо...

            – Ани! Детенцето ми!

            Непознатият се отмести, в лъча светлина влетя стройна женска фигура и прегърна здраво момичето. Зад нея сърдити и радостни гласове се смесваха, четиримата дочуваха тези на родителите си.

            – Какво правите тук бе, хаймани! – изрева бащата на Петър. – Цял ден ви търсим! Какво ли не ни мина през главата!

            – Ами... нали... таковата... – сви се момчето – краят на света... та...

            – Абе какъв край на света – хвана го за ухото баща му, сетне го прегърна.

            – Ами нали казахте, че ще свърши света – подхвана Деница – че земята ще се наклони и ще настанат катаклизми, та решихме да се скрием...

            – Това бяха само глупави теории с които се шегувахме бе, деца! – обади се друг мъж – Ама като по цял ден четете глупостите в интернет и зяпате новините без да мислите, така ще е! Марш вкъщи, че майките ви полудяха!

            Навън ги посрещна цяла група съседи.

            – Какво ли не им щуква в главите на тия, днешните дечурлига – коментираха хората. – Ама то е така, с тия компютри и тая телевизия... на тяхната възраст по цял ден ритахме топка и карахме колела, а те...

            Четиримата излязоха и макар страхът от края на света да бе заменен от страха от белята, с облекчение вдъхнаха ледения, мъглив въздух на нощта.