В търсене на изгодата

            – Здравейте! Вие, предполагам, сте Ася? – изстреля усмихнатата жена, която отвори вратата. – Влизайте. Наложи ми се да изляза за момент и се притесних, дали ще се върна навреме.

            – Нали не съм закъсняла? – часовникът на Ася сочеше точно осем и половина.

            – Не, съвсем навреме – пое палтото й и махна по коридора. – Заповядайте, нататък е кухнята, ще седнем да поговорим, докато малкият още спи. Сок или кафе? Лично аз не мога без кафе, особено сутрин.

            – И аз съм така – кимна Ася – макар че вече трябва да го ограничавам.

            След минута на голата маса пред нея се издигаше ароматна пàра от чашка без чинийка, докато младата жена подви крак на отсрещния стол с голям бокал в ръце.

            – Към колко се буди Дамян?

            – Дам, така му викаме, е поспалив. Става към девет, но исках да се видим на спокойствие, да се опознаем. На интервюто в агенцията не е същото.

            – Е да, там винаги е някак... по-официално – усмихна се Ася. – Разкажете ми още малко за Дамян.

            – Ами какво да ви кажа... – отметна косата си младата жена – много е жизнен, но не е от палавите. Умен е и непрекъснато си намира занимания. Обожава животните, обича да гледа филми за тях, непрекъснато разлиства книжки с животни, въобще, това му е слабост. Ако можете да му разказвате нещо за тях, ще ви слуша със зяпнала уста.

            – Хубаво е, че има някакви конкретни интереси.

            – Нека минем на ти – махна с ръка Ирен. – Всичко му е интересно, но трябва да има човек около него, иначе скучае.

            – Разбира се, а и на четири години е много малък, за да се оправя сам.

            – А, не че е сам, аз съм тук, но имам работа. Кабинетът ми е в другата част на апартамента – Ирен отпи глътка кафе. – Не мога да се занимавам с него.

            – О, казахте, че сте... че си психолог – поправи се и се усмихна – но не знаех, че работиш вкъщи, това е чудесно.

            – Така е, макар и да си има своите неудобства, защото всички в къщата трябва да се съобразяват, че ми трябва тишина.

            – Естествено! – кимна Ася. – Работата с пациентите е деликатна.

            – Клиенти – поправи я Ирен. – А те са доста и непрекъснато съм с някого.

            Младата жена погледна телефона си и енергично се изправи.

            – След малко ще дойде първият за днес – пусна чашата си в мивката, където Ася мярна натрупани чинии. – Разкажете ми още нещо за себе си, докато се среша. Какво сте учила?

            – Завършила съм Музикалната академия с пиано... – подхвана Ася.

            – О, чудесно! – извърна се психоложката. – Дам има слух и обича да си пее. Можете да го понаучите на нещо, само че тихичко, на затворена врата. А защо не сте продължила с музиката, а сте се захванала като детегледачка?

            – Развих тендовагинит и всичко приключи – въздъхна и машинално разтърка китката си. – Това уби желанието ми да се занимавам с музика, а обичам децата и...

            – Разбирам... – кимна Ирен. – Добре. Отивам да събудя Дам.

            – Да дойда ли и... – надигна се Ася, но нещо изхруска под обувката й.

            – О – погледна надолу психоложката – тук е малко разхвърляно, не съм имала време да чистя.

            Наведе се, грабна сухата коричка хляб от пода, хвърли я в кофата за боклук в ъгъла и продължи:

            – Нека да се разсъни малко преди да се запознаете.

            Десетина минути по-късно, се върна, държейки за ръка русоляво момче.

            – Дам, това е леля Ася.

            То се спря за момент, изгледа непознатата отгоре до долу и разпиля по масата парчетата от пъзела, който носеше.

            – Аз го редя за пет минути, ти за колко можеш?

            – Дам! Казва се “добър ден”!

            – Здрасти!

            – Ама хич не си поплюва – въздъхна Ирен.

            Ася се усмихна, погледна го за секунда, сетне отмести поглед към едрите, шарени парчета по масата.

            – Имаш ли картинката, която трябва да се нареди?

            Момчето като че ли се обърка, хукна към стаята и след миг се върна с шарен лист в ръка. Ася побутна настрана отворения пакет с бисквити, забърса с ръка посипаните трохи и се загледа в скицата.

            – Ако го наредя за три минути ще ми кажеш ли как се казваш? – погледна го хитровато и момчето кимна.

            – Добре – обади се майка му. – Отивам да се подготвя. Сложи му нещо да закусва и се забавлявайте.

            Тя заситни от кухнята през просторния хол и ги остави сами.

            Мозайката не беше сложна и Ася действително я нареди за по-малко от три минути.

            – Не е честно! – викна момчето. – Не може толкова бързо!

            – Може, но си има тайна – загадъчно каза жената и дръпна един от столовете. – Хайде да хапнеш и ще ти я кажа.

            – Не съм гладен!

            – Казваш го, защото сигурно не можеш да намажеш една филийка с масло и конфитюр. Опитвал ли си?

            – Мама ми прави попара от чай бисквити.

            – Да, но сега ще направим нещо по-вкусно и ти ще ми помогнеш като голям мъж – завъртя се жената и отвори хладилника, като внимаваше да не падне нещо от натрупаните отгоре кутии, буркани и пакети с ориз, сол, захар.

            – Не искам!

            – Може би, но мама сега работи и не може да ти направи попара. Не трябва да я безпокоим – изгледа го Ася и се подсмихна, когато момчето тъжно въздъхна.

            Малко по-късно Дамян гордо изяде филийката с масло и конфитюр, която сам бе намазал с малка помощ от детегледачката.

            – Разбрах, че обичаш животните? – подхвана тя, когато двамата отидоха в детската стая.

            – Да! – оживи се момчето. – А ти?

            – Разбира се. Даже мога да ти разкажа приказка за животни.

            Постепенно Ася усети как момчето се отпусна и малко по малко започна да я приема с доверие. Разказваше му каквото знаеше за различните животни, чиито пластмасови фигури се търкаляха из цялата стая, изненада се, че детето предпочиташе да гледа на голямата плазма срещу кревата си научнопопулярни филми за динозаври, отколкото анимационни филми, играеха на различни игри.

            – Всичко наред ли е? – показа се по някое време Ирен.

            – Разбира се.

            – Мамо, мамо, Ася ми разказа страхотна история за...

            – Чакай, Дам, нямам време. Довечера ще ми разкажеш – прекъсна го тя и погледна към детегледачката. – Забравих да те помоля да отскочиш до магазина на ъгъла, да вземеш едно пиле и да го свариш, че няма нищо за обяд.

            – А Дам? – повдигна вежди Ася. – Той сам ли ще стои? Ако се случи нещо?

            – Абе ти ще се върнеш за пет минути, магазинът е на двадесет метра, вдясно от входа – махна жената. – Нищо няма да стане! Ето ти пари да го купиш.

            Разнесе се звънецът над входната врата и тя се завтече към коридора.

            Детегледачката се надигна и замислено прибра парите, оставени на библиотечката. Не й допадаше идеята да оставя момчето самò. Отговаряше за него и знаеше колко бързо децата могат да сътворят някоя щуротия, от която да си изпатят. Успокои се едва когато влетя задъхана обратно и завари Дамян пред телевизора така, както го беше оставила.

            Час по-късно повика момчето за обяд. Първоначално се подчини с неохота, но когато се появи майка му, бързо седна на масата и се зае с порцията си.

            – Не знаех къде мога да намеря тенджера за пилето и си позволих да потърся по шкафовете – изправи се Ася и сплете пръсти.

            – Чудесно – подхвърли Ирен. – И аз ще хапна набързо.

            Грабна чиния, напълни я и се намести до сина си.

            – Измих и чиниите... – приседна до тях Ася.

            – Естествено, това е част от работата – отхапа от филията си. – Няма как; баща му непрекъснато пътува, аз съм страшно ангажирана, вечер гледам да обърна малко внимание на Дам, ако мога и съвсем не ми остава време за такива неща.

            – Част от работата?

            – Ами... да... нали затова ми трябваш? Да ми помагаш за Дам, за пазаруването, за домакинството...

            – Момент, момент – повдигна вежди детегледачката. – Работата ми е гледането на деца.

            Психоложката остави лъжицата и изгледа жената до себе си.

            – Нали не искаш да кажеш, че и ти мислиш само да си играете, да му четеш книжки и му слагаш да яде навреме? – завъртя се към момчето, което бе приключило с яденето си. – Дам, отиди оттатък. Имаме да приказваме.

            Тънка гънка се плъзна по челото на Ася, докато детето излезе унило от кухнята.

            – Работата с деца – подхвана тя – е много повече от това, а не само да бъдем от помощ в рутинните задачи като хранене, приспиване, обличане и забавление. Става въпрос за помощ във възпитанието, за развиване на различни способности, чрез игри и разговори, да им помогнем да придобият умения и така нататък.

            – Знам го много добре! – присви очи Ирен. – Но това не може да бъде всичко. Трябва ми помощ и в домакинството. Достатъчно съм претрупана с ангажименти, за да подсигуря материално Дамян. Не можеш да си представиш колко е натоварваща работата ми.

            – Разбирам те, Ирен. Влизам ти в положението, но домакинстването и заниманието с детето са несъвместими: или трябва да се занимавам с Дам, или трябва да го оставя да скучае, докато чистя.

            – Няма толкова да скучае за час-два! – махна с ръка майка му.

            – А ако направи беля или пострада, докато се занимавам с друго?

            – Беля? Достатъчно е умен, за да не върши глупости.

            – Когато поемаме ангажимент да се грижим за едно дете, то се превръща в основната ни и единствена отговорност – продължи Ася. – Ако не дай Боже стане нещо с него, аз ще нося отговорността.

            Психоложката се намръщи.

            – Не знам как си го представяте там във вашата агенция, но за тези пари не може да се занимавате само с това, което казваш.

            Ася се подпря на масата.

            – Не знам колко взима агенцията, нямаме информация, но във всеки случай, ако беше възможно двете работи да се вършат едновременно, от агенцията нямаше да предлагат и жени за почистване на домовете. Зная само, че нося отговорността за сигурността на детето, освен задълженията, които имам по неговото възпитание и забавление. Всичко това е записано в моя договор. Не мога да рискувам да го наруша.

            – Договор, договор... – тръсна глава Ирен. – Става въпрос само да се забърше прах и да се пусне една прахосмукачка!

            – И да се напазарува, и да се измият чиниите.

            Погледите на двете жени се кръстосаха.

            – Омръзна ми! – стана рязко психоложката, грабна чинията си, изсипа недовършения пилешки бут в боклука. – Омръзна ми от хора, които гледат, как да се измъкнат от някое и друго задължение, като че ли искам кой-знае какво!

            Приборите й издрънчаха в мивката.

            – Омръзна ми от разни... които си мислят, че...

            – Разни какво? – надигна се Ася и впери поглед в жената.

            Ирен обхвана с ръце челото си, завъртя се, отново се обърна към детегледачката.

            – Разни жени, които си мислят, че могат да определят условия – прокънтя гласът й – макар никога да не са постигнали нищо и не искат да вършат и малкото, което биха могли, които изобщо не си дават сметка, колко съм натоварена, от разни хора, които не искат да пипнат нищо извън...

            – Не зная какво съм постигнала – тихо я прекъсна Ася, но уверените й, натъртени думи накараха Ирен да замълчи. – Зная обаче, че децата, които съм гледала през годините, са пораснали като възпитани и самостоятелни младежи. Дамян би могъл да стане един от тях.

            Ася обиколи кухненската маса и изпъна рамена срещу Ирен без да откъсва очи от нейните.

            – Може и да сте добър психолог, но виждам, че вие също не можете да осъзнаете доколко моята работа е натоварена и отговорна – продължи бавно и отчетливо – нито да разберете смисъла от нея. Във всеки случай е добре поне да осъзнаете, че на детето не му трябва вашата материално задоволяване, а майка.

            Изминаха секунди, преди младата жена да реагира.

            – Край! За последен път работя с вашата аг...

            – Знам, че аз съм третата детегледачка, която идва при вас и която не одобрявате. Нямате право на повече смени. Съмнявам се, че и от агенцията също ще имат повече желание да работят с вас.

            – Ще видим тази раб...

            – Палтото ми!

            – И ти ли си тръгваш? – гледаше я момчето, което неусетно се беше появило.

            – Отивай си в стаята, Дам! – изкомандва Ирен.

            То продължаваше да гледа детегледачката без да помръдва.

            – Защо си тръгваш? – мачкаше плюшен динозавър.

            – Налага се, Дам – отвърна Ася.

            – Дам! – извика Ирен.

            Не й обърнаха внимание. Ася разроши русолявата му глава.

            – Понякога няма друг начин.

            На вратата се размина с някаква жена, вероятно следващият клиент и докато слизаше по стълбите чуваше гласа на психоложката, която обясняваше на момчето, че трябва да пази тишина, защото работата й е важна.