Обич

            – Здравей, Жоре, нали си носиш такъмите? – Добри махна на новодошлия от верандата, надигна се тежко и тръгна към портата да посрещне госта си.

            – Разбира се, нали за риба сме дошли, накъде без тях?

            Младият мъж се протегна, здрависаха се, разтовари багажа от колата си и двамата прекосиха двора.

            – Знам страхотно място, ще видиш утре сутринта. Идеално е за риболов, момче!

            – Не се и съмнявам, толкова си ми разправял в работата, че от сума време си мечтаех най-накрая да се организираме и да отидем.

            – Така де, мераклиите от моя набор вече се пенсионираха, а от вас, новобранците, никой не се интересува от това удоволствие. Добре, че се появи ти, та в почивките да има с кого да си приказвам – разсмя се Добри.

            – Хубава вила си спретнал – огледа се Жоро. – Поздравления.

            – А, не е кой-знае какво, обаче такава си я харесвам – домакинът повдигна сламената си шапка, прокара длан през прошарената, рехава коса и додаде: – Ела, ще ти покажа стаята, да се настаниш. После ще метнем едни хубави пържолки на скарата, а привечер ще те разведа из околността, да видиш каква е красота оттатък селото, към гората. Ей сега ще те запозная и с жена ми.

            – И тя ли е тук?

            – Че разбира се, защо?

            – Не, нищо... просто жените обикновено не обичат да ходят за риба и...

            – Добрине-е-е – разнесе от къщата силен женски глас, който се приближаваше. –  Къде си турнал захарта, не мога да я намеря, никога няма да се научиш да оставяш нещата на мястото им!

            Вратата се отвори със замах.

            – Чуваш ли като те викам! Доб... о, добре сте дошъл – изведнъж омекна гласът и притежателката му ведро се усмихна. – Не разбрах че сте пристигнал.

            Гостът малко боязливо подаде ръка на понатежалата от годините, но все още симпатична жена, която бойко се беше появила на терасата. Добри ги представи един на друг, след което тя побърза да се върне към кухнята, а младежът се почеса замислено:

            – Ако така те командори непрекъснато, не ти е леко...

            – Напротив – разсмя се звучно домакинът. – Тя е душа човек, но си е такава, енергична. Не го прави с лошо.

            – Щом казваш, значи е така – повдигна рамене Жоро и го последва навътре.

            Петнадесет минути по-късно двамата седяха на верандата, отпиваха от студената бира и се наслаждаваха на ливадите, ширнали се от последните къщи нататък, към гората.

            – Ей това ме дразни у жените – подхвана младият мъж. – Приятелката ми, и тя е като жена ти: не е лоша, обаче непрекъснато за нещо ми мърмори, все за нещо ми вика, нямам мира направо.

            – Има разлика, дали вика по теб и ти мърмори, или си вика по принцип и си мърмори сякаш повече на себе си.

            – Все едно. Това тяхно дърдорене... бръмва ми главата понякога, пък и все са недоволни. Каквото и да направиш си им крив, няма угодия!

            Добри го погледна изпод периферията на шапката си и се подсмихна.

            – Че то не е необходимо да им угаждаш непрекъснато, достатъчно е да ги уважаваш, да си загрижен и, разбира се, да ги поглезваш поне от време на време. Няма какво да си кривим душата, всички обичаме да ни поглезват.

            Младежът прогони една пчела, която се завъртя около главата му.

            – Бе то, че е така, така е, ама все пак...

            – Така е, Жоре. И най-важното: да им дадеш свободата да бъдат себе си. Тогава всичко ще е наред.

            – А! Айде сега да ми се качи на главата. Не я спирам, ама ако почне да прави каквото си иска, всичко ще обърне надолу с главата.

            Мъжът присви очи и го изгледа. Сетне протегна крака и се намести удобно.

            – Знаеш ли – замислено започна той. – Има една притча, една приказка, за един млад мъж, който харесал страхотно красива и добра девойка и поискал ръката й. Тя се съгласила, но при едно условие: всеки месец да излиза от къщи за една нощ, да се прибира на сутринта и младежът никога да не я пита къде е и какво прави. Той решил, че това не е проблем и се оженили. Заживяли щастливо, обичали се до полуда. Тя се грижела за него, за дома, винаги била мила и любвеобвилна, никога не го погледнала накриво, камо ли да му каже дума напряко. Той също я обичал и се грижел за нея, бил внимателен и нежен, внимавал да не я засяга, помагал й.      Когато една вечер тя поискала да излезе до сутринта, той приел желанието й без да я пита нищо. На сутринта тя се прибрала малко уморена, но спокойна и всичко си продължило както винаги.

            – Знам я тази история – обади се Жоро. – Така си минавали месеците, младежът се чудел какво ли прави жена му, къде ли ходи, но макар че му ставало все по-интересно да разбере, не задавал никакви въпроси, докато един път, вече разяждан от любопитство, не решил да я проследи. Влязъл в гората след нея и видял как тя се спряла до един пън, съблякла дрехите си, легнала на тревата и се превърнала в змия. Започнала да се гърчи като бясна и диво да се хапе. Мъжът й така се стреснал, че прошумолял, тя го забелязала и на мига се превърнала отново в жена. Попитала го защо я е проследил, защо не изпълнил единственото, за което го била помолила.

            – Мъжът й не могъл да отговори – продължи Жоро – тъпо му било и тогава тя му казала, че, след като вече знае тайната й, няма смисъл да се крие и да ходи в гората. Оттогава жените се превръщат в змии в къщи и хапят мъжете си.

            Полъхът на вятъра довея аромат на прегоряла трева и гореща пръст.

            – Именно това имам предвид – отпи от бирата си младежът. – Остави притчата, това си е детска приказка, обаче точно така с държат жените вкъщи. В началото е добре, после постепенно се превръщат в усойници.

            Добри седеше неподвижно и замислено гледаше в далечината, сякаш не беше чул думите на госта си, но след малко тихо проговори:

            – Чул си историята, която почти всички знаят.

            Жоро го изчака да продължи, но колегата му остана замислен със зареян поглед.

            – А каква друга версия има?

            – По тукашния край историята завършва малко по-различно: докато жената, която се превърнала в змия беснеела, се разнесъл шум, видяла мъжа си и веднага се върнала в обичайния си образ. Попитала го защо я е проследил, не се ли е държала добре с него, не правела ли всичко, което поискал, та не могъл той да изпълни единственото, за което го била помолила без да мисли за себе си. Тогава мъжът й отговорил:

            – Не мислех за себе си, скъпа моя. Мислех за теб. Не ме интересуваше къде си и какво правиш, а се притеснявах дали си добре и дали няма да ти се случи нещо лошо посред нощ в гората. Не те проследих от любопитство, а за да съм наблизо, ако се наложи. Ти си толкова добра, че не мога да си представя какво бих правил, ако нещо ти се беше случило.

            – Мислиш ли, че когато правя нещо, не зная какво правя? – погледнала го с укор жена му. – Та какво може да ми се случи? Дивите животни не идват толкова близо до селото освен през най-лютите зимни дни!

            Мъжът й не отговорил нищо, а само вдигнал ръка и жена му уплашено видяла, че в нея държи един едър, жив таралеж.

            – Добре че бях тук, скъпа. Беше се засилил да те нападне.

            Добри се подпря на облегалката на стола, погледна госта си и кротко додаде:

            – Оттогава жената наистина вече нямало защо да се крие в гората. Започнала да се превръща в змия вкъщи, но си съскала ей така, когато била нервна, хапела се, за да прогони напрежението, но никога, нито веднъж не посегнала към мъжа си, никога не просъскала срещу него. А той никога не казал нищо на никого. Познавал си я, приел я такава каквато си била и си стоял спокойно, като внимавал жена му да не се нарани. Когато й минавало, продължавали да живеят щастливо както и преди.

            Останаха мълчаливи известно време.

            – Хубав край – въздъхна младежът.

            Размърда се, бръкна в джоба на дънките, измъкна телефона си и замислено го загледа.

            – Май ще е добре да се обадя на моята... да й кажа, че съм пристигнал...

            – Тя си има име, Жоре, има си име – погледна го сериозно. – Уважавай я дори и когато не си с нея.

            – Добри-и-и, след малко съм готова, слагай пържолите! – разнесе се гласът на жена му и той се надигна.

            – Добре де, никога ли не ти е писвало?

            – Да ми е писвало? – разсмя се мъжът и го тупна по рамото. – Обичам я, момче, просто я обичам...

            Жоро замислено го гледаше как разпалваше скарата на двора, когато на верандата се появи жена му и остави купа със салата и вилици.

            – Свестен човек е... – поклати глава младежът.

            – Кой, Добри ли? – спря се тя, погледна към мъжа си и се усмихна. – Невероятен е.

            Поколеба се за миг, сетне додаде:

            – Знаете ли, ако трябваше да изживея живота си отначало, щях да избера същия живот и отново да го изживея единствено с него... – тя се окопити и се завъртя чевръсто. – Вие си взимайте, аз ей сега ще донеса и ракията, изстудила съм я както я обича.