А може да е толкова лесно...

            Мария излезе от сградата, където се намираше офисът в който работеше. Не беше гладна и затова не се присъедини към повечето си колеги. Времето беше приятно и с един от тях предпочетоха да вземат по едно кафе и да седнат на външните маси на кафенето, вместо да изкарат обедната си почивка в близката пицерия, до която обикновено отскачаха всички.

            – Нещо не си във форма? – попита я разсеяно Владимир, когато се настаниха.

            – Нищо особено. Ядове. Шефът е станал накриво.

            – Да бе, днес не му е ден – повдигна рамене. – Някой път ми идва да се махна от цялата тази лудница и да отида поне за месец на място, където няма да срещам жив човек, няма да има интернет, телевизия, може би само няколко книги и музика.

            На съседната маса група работници от близкия строеж си разказваха вицове и се кикотеха гръмогласно.

            – Идеята за живот в тайгата изобщо не ми е чужда – поклати глава Мария. – Понякога така ми се иска да ги оставя всички и просто да замина далече, да преосмисля и да намеря себе си, че се загубих в лицата на хората...

            Владимир гледаше разсеяно клиентите, които влизаха и излизаха от кафенето и нищо не отвърна.

            – Знаеш ли, обаче, страх ме е – продължи замислено тя. – Страх ме е да остана сама. Не знам какво ще намеря, като че ли ми трябват две здрави ръце да ме държат. Вече толкова пъти преосмислям и променям някои неща... кой знае къде ще стигна някой път.

            – Чак пък толкова... нищо страшно няма да намериш – разсмя се Владимир.

            – Напротив, някой беше казал, че човек трябва да навлиза в себе си въоръжен до зъби.

            – Я стига, какво толкова си се вкиснала? – погледна я мъжът. – Май не е само от работата.

            Мария отпи, остави чашата и се загледа в масата.

            – Не е – въздъхна тя.

            Откакто работеха заедно с Владимир бяха станали достатъчно близки и си бяха споделяли немалко неща.

            – И с приятеля ми не върви, Владо.

            – Защо? Какво има? – повдигна вежди той.

            – Не знам... нищо конкретно, просто дребни проблеми.

            В момента в който каза това Мария съжали, защото не беше сигурна дали й се разказваше за това и въздъхна с облекчение, когато колегата й не попита нищо. Все пак Владимир дори не го познаваше.

            – Във всяка двойка има проблеми – каза след малко той. – Въпросът е да не взимаш всичко насериозно, защото иначе зацикляш.

            Мария кимна и подхвана отново:

            – Знаеш ли, всъщност, според мен, няма проблеми на двойката, има само личностни проблеми, които се проектират в двойката. Ако един от хората не е добре със себе си, то и връзката не върви.

            – Няма хора без проблеми. Всеки си има своите и когато двама души са заедно е нормално да си помагат. Нали това е идеята?

            – Да си помагат – да, но не и единият да дърпа другия постоянно.

            – Е, ако е постоянно, става кофти – присви устни Владимир. – Трябва да знаеш какво искаш и какво не искаш в една връзка. Първо трябва да си наясно с това.

            – Наясно съм, Владо.

            Тя го погледна – спокоен, безстрастен, сякаш нищо не можеше да го впечатли.

            Изведнъж усети, че й беше необходимо да говори.

            – Това, което не искам, вече ми е пределно ясно: не искам да бъда спасител на никого, не мога да бъда спасител на никого, ако един човек ще бъде с мен, то той трябва да се спаси сам. Не мога да го забавлявам, скуката е в самите нас. Не съм и постоянен двигател, който дава смисъл в живота. Животът има смисъл извън връзката. Той всъщност осмисля нея, а не тя – него. Това е напълно погрешна постановка, която разрушава. Ако някой няма вътрешен двигател, винаги ще завършва вечерта си пред телевизора.

            – Разбира се, че човек трябва да има своите интереси – отвърна Владимир – нещата, които го крепят, но все пак ако не живеем за другия и той – за нас, то тогава за какво ще им е на хората да се събират заедно?

            – Не, не говоря за това... имам предвид, че ми тежи постоянно да бутам някого нанякъде, да му вярвам, да го подкрепям, а да няма нищо в замяна, когато аз имам нужда от това...

            – Гаджето ти? – повдигна вежди. – Е, това наистина е тъпо, но трябва да поговориш с него.

            – Мислиш ли, че не съм говорила? – въздъхна Мария. – Говорила съм, но...

            Замисли се за момент.

            – Мъжете често спират да слушат вътрешния глас на жените, затова сме нещастни. Мъжете имат добра краткосрочна памет, те слушат отлично, това съм го пробвала много пъти. Един мъж може да повтори дословно какво съм казала в последните пет минути, но това абсолютно не значи, че ме е чул. Понякога излъчвам зов за помощ, който е абсолютно неразбран, в повечето пъти не искам решения, не искам съвети, нямам нужда от това. Имам нужда някой да чува вътрешния ми глас, а той говори съществени неща и си струва да бъде чут. Наскоро един приятел ме попита какъв е идеалният мъж. Моят незабавен отговор беше, че идеалният мъж е всъщност жена...

            – Хайде сега – разсмя се колегата й. – Я си представи какво ще стане, ако мъжете придобият женски манталитет, не мога да ви мисля тогава.

            – Не става въпрос за женски манталитет, Владо – тръсна глава тя. – Аз не харесвам жените, разбирам се много повече с мъже и покрай мен те са значително повече. Не говоря за дрехи и грим; не са ми интересни повечето чисто женски разговори. Говоря за една чувствителност, която е по-характерна за жените, това е по-скоро вглеждане навътре в човека, не е толкова начин на мислене. Когато попитах същия този приятел каква е идеалната жена, той започна да ми обяснява за личната си представа, която естествено е идеализирана и може да бъде отнесена към всички хора.

            – Нормално, всеки може да говори само за себе си и за своята идеална представа.

            – Така е, но идеални хора няма, има само хора, които държат на нас, което ги прави по-идеални от другите.

            – И това е вярно, разбира се...

            Някакво момиче от съседната маса попита за часа и той се извърна, за да й отговори.

            – Жените долавят много повече от говоренето на мъжете – продължи Мария. – Те придобиват толкова обща представа от всичко, от говоренето, от тялото, от мимиката и когато тези неща се разминават, аз съм нещастна. Посланието се размива и ставам нищожна, необичана и недостатъчно добра... оглеждам се в лицето на човека и виждам, че е нещастен, заради личностните си проблеми.

            – Чакай малко, Мария – намести се Владимир и се подпря на масата. – Имаше една книга, в която се обясняваше, че всички тези разлики са напълно нормални. Жената стотици хиляди години е гледала с другите жени от стадото маймунчетата в пещерата и за целта тя е развила много добре сетивата си. Това й позволява веднага да усети кога нещо не е наред у някого още с неговото появяване. Може безпогрешно да усети кога човекът край нея е в лошо настроение, кога не му е добре, дори и на пръв поглед да няма никакви признаци. В това време мъжът е висял по шубраците да дебне плячката и е трябвало да пази тишина, за да не я изплаши. Налагало се е да се разбира с останалите само с кратки жестове.

            Разпери ръце и продължи:

            – Ето защо не може да се очаква от един средностатистически мъж да чува толкова лесно вътрешния глас на жената. Той просто не е развил тези умения. Седнете с приятеля си и просто му кажи какво чувстваш.

            Мария се отпусна в стола и се загледа настрани.

            – Това, което ме притеснява е, че дори когато казвам нещо ясно, то остава да виси във въздуха. Трябва да има комуникация, а не се получава. Връща се изморен, яде, казваме си по няколко думи, тръшва се пред телевизора и – до там.

            – Е, ако човек е скапан от работа след тежък ден е напълно нормално да му се занимава със сигнали, зов за помощ и така нататък. Тогава обикновено и на мен не ми е до приказки – отвърна Владо и додаде кротко: – Ако има проблем, кажи му го направо, ако може да го реши, ще го реши.

            – В общия случай обаче това се случва всеки ден: дванадесет часа работа, ядове, напрежение, после, вкъщи, ако има нещо – казвай и да приключваме... няма как да е добре. Не искам останките от човешкото същество, с което живея! – повиши тон Мария. – Жените не работят ли, нямат ли задължения, отговорности, грижи? И пак могат да спрат и да те погледнат имаш ли нужда от нещо да те консултират, да те пообичат малко...

            Владимир допи кафето си и премести чинийката и чашата настрани.

            – Да, спирането за момент за малко внимание не трябва да се пренебрегва, но се оказва, че не е достатъчно, а понякога за повече няма време и тогава на преден план излизат задачите, които трябва да се свършат.

            – Не знам... – въздъхна тя. – Така както аз си представям нещата, хората в една връзка вървят рамо до рамо и гледат напред в повечето време, така и трябва да бъде. Просто не искам в процеса някой да ме загуби от поглед, защото аз съм там и имам значение. Не искам да ме приема за даденост и за част от мебелите у дома, защото аз не съм и мога да си тръгна. Същото важи и в обратната посока, разбира се: не искам да губя човека от поглед и искам да знам, че ме вижда...

            – Съгласен съм, с уговорката, че трябва да има необходимата свобода, необходимият въздух за дишане. Ако двама души са плътно прегърнати и стоят така дълго време, след време ще се размирише на спарено. Ще виждат зад гърба на другия, така да се каже и ще забравят лицата си.

            – Да, и постепенно спират да си обръщат внимание, а аз държа човекът до мен да ми е приятел. Гласувам му доверие, обаче отсреща не го получавам. Постепенно започва да ме приема за даденост, започва да се опитва да ме контролира, да се отнася собственически, но не и като с приятел, а аз искам да имаме общо мнение, да градим общи планове, да мечтаем заедно... – жената се замисли за миг и допълни: – Не ме разбирай погрешно. Балансът може би е крехък, но вярвам, че е постижим. Би могло да е толкова лесно, ако и двамата имат желание да го постигнат, заедно...

            Мъжът изпъшка.

            – Постижим е, разбира се, обаче и обратния случай го има често: понякога мъжът се опитва да помогне, да разбере какво става, но се сблъсква с истерия и тогава не му остава нищо друго освен да отиде за гъби. Колкото повече се опитваш да внесеш спокойствие и баланс, толкова повече нещата излизат от контрол. А когато махнеш с ръка и минеш в паралелния свят, става още по-зле. Като искаш да помогнеш, ти крещят; като се отдръпнеш, си безчувствен. Каквото и да направиш, все си виновен.

            – Ето това е: все си виновен! – разпери ръце Мария и ги отпусна в скута си. – С това се боря... защо мъжете все се чувстват виновни!

            Владимир се облегна назад и махна на някакъв свой познат.

            – Това, което наричаш истерия е този зов за помощ, за който говоря – продължи тя – само че той идва в този вид след дълго време неразбиране. Повярвай ми, няма да има истерии, ако нещата се овладяват навреме. Това е объркване и безпомощност, страх и желание за подкрепа, а мъжете очакват всички да вървят след тях. Не се обръщат и се учудват, когато вагоните останат някъде на гара разпределителна, без да разбират, че с течение на времето жената до тях е започнала да се чувства невидима.

            – Всичко разбирам, но и жените трябва да се сдържат, не става само от едната страна – изпъшка Владимир. – Не може в почти всяка ситуация жената непрекъснато да натяква нещо на мъжа, да реагира истерично и да очаква, че отсреща ще са винаги спокойни.

            Мария въздъхна. Не й се спореше, нямаше смисъл.

            – Винаги ме удивлява многообразието на възможните гледни точки – поклати замислено глава.

            – Не знам за гледните точки, ама трябва да вървим, че обедната мина – протегна се мъжът и се надигна.

            Кафенето беше започнало да се опразва и хората се отправяха към съседната сграда. Владимир, се разтъпкваше до масата, гледаше някъде настрани и я чакаше. Очевидно той също не можеше да я разбере, макар и да не го беше очаквала. Мария допи капучиното си, изправи се, преметна на рамо чантата си и се запромъква между столовете, когато съвсем наблизо мярна познат силует. Извърна се и замръзна.

            – Какво правиш тук? Не си ли на работа?

            – Трябваше да занеса едни документи наблизо и реших да те видя в обедната ти.

            Приятелят й седеше и гледаше замислено пред себе си.

            – Тръгвай, Владо, ще се кача след малко – подвикна на колегата си, който поклати глава и се запъти към офисите.

            – Защо не се обади... – попита тихо – отдавна ли си тук?

            – Чух разговора ви... беше интересно – повдигна поглед. –  Не исках да ви прекъсвам.

            Мария прехапа устни.

            – Хей, да не си се засегнал? Щях да ви запозная, това беше Владо, за когото съм ти разправяла...

            Мъжът се надигна рязко и застана съвсем близо до нея.

            – Наистина беше интересно – прокара длан по рамото й. – Не съм подозирал, Мъри... може би съм по-глупав, отколкото си мислех.

            – Не си – бегла усмивка се плъзна по устните й. – Просто...

            – Ако не глупав, то поне сляп. Или глух...

            – Не...

            – Наистина трябва да поговорим – усмихна се. – Не сме го правили отдавна, а си права: това не е добре, Мъри.

            – Ще закъснееш ли?

            – Не. Ще бъда у дома преди теб – прокара пръсти през косата й. – Ще те чакам.

            – Ще бързам – изхихика тя, докато приятелят й се отдалечаваше.

            – И без телевизия? – подвикна след него.

            Мъжът се завъртя и смигна:

            – На свещи.

            “Глупчо – усмихваше се след него. – Защо трябваше да го чуеш случайно, а не можа да го разбереш сам!”

            “Мъже!”, разсмя се Мария и побърза към офиса, за да не й се налага да търпи мърморенето на шефа си.