За мен


Не съм прописал разкази от десетгодишна възраст, нито от двадесетата си година, дори не и от тридесетата, макар според приятелите ми писмата, които им пишех (имаше някога и такова време – химикалка, листове и усилие за някаква поне относителна четливост, пощенски пликове, марки, опашки пред гишета) винаги да са били забавни и свежи. Разбрах за удоволствието, което изпитвам от писането, относително късно, когато, по настояване на същите тези приятели, се захванах да създам разказ.

Оказа се, че не беше пълен ужас, опитах отново и се получи по-прилично. След няколко къси разказа реших, че вече мога да опитам и нещо по-дълго новела или роман (може би нормална заблуда за един новак), но, както може и да се предположи, се оплетох в собствената си фабула. Осъзнах, че писането на книги не е толкова лесна работа (каква изненада) и последва време на доста четене по въпроса за творческото писане, съвети, статии, книги, даже няколко курса от по четири седмици през интернет, организирани някога от "Barnes & Noble", множество проби и грешки.

Покрай всичкото това четене не престанах да следя новостите на книжния пазар, тенденциите в литературата, книгите, които излизаха, начинът по който това се получаваше. Оттам започнах да се интересувам също от издателския бизнес, да наблюдавам какво се случва с книгоиздаването и книгоразпространението у нас и по света.

Така и не съм написал още своят magnum opus, но подкрепян от приятели и близки, се престраших да създам първия си блог, колкото да видя това чудо блогът дали хапе и да получа някакъв отзвук от евентуални читатели. Реакцията беше добра и продължих, като експериментирах, пишейки в различни жанрове, от една страна – за да придобия повече умения, от друга – да видя къде с какви проблеми ще се сблъскам и от трета – да разбера в кой жанр ще се чувствам най-добре. По-късно създадох и настоящия блог, където продължавам да публикувам своите нови разкази, макар оскъдицата на време далеч да не ми позволява да пиша толкова често, колкото бих искал.

Днес, няколко години по-късно, съм все така далеч от майсторството в писането на книги, още по-малко в създаването на литература. Надявам се обаче никога да не достигам до това усещане, защото то би означавало, че вече няма накъде да се развивам и – още по-лошото – че съм прекъснал връзката с читателите, че съм объркал пътя си. Ето защо ще се радвам на Вашите мнения и съвети. Надявам се да изживеете поне няколко хубави мига с разказите, които публикувам тук. Желая Ви приятно забавление.

Филип Данчев

Share

6 коментара:

Анонимен каза...

Здравей Филип,

Чета разказите ти от няколко дена и те са спасението ми в един напрегнат период. В командировка съм далеч от къщи, работя почти денонощно вече трета седмица, чувствам се като робот, подсъзнателно съм изключила емоциите си за да издържа на стреса. Постепенно обаче тази мобилизация ми се струва абсурдна...и в този момент в един свободен миг между поредните спешни проблеми за разрешаване отварям откровенията и попадам на твоите разкази. Те връщат човешкото у мен, карат ме да се почувствам жива, емоционална, отделена от целия този 'бизнес' абсурд в който съм попаднала... истинска наслада за душата и сетивата...Не мога да се спра да чета - изпозлвам всеки свободен миг за да се заредя. Стигнах до "Граница на зрелостта" - толкова близък до мен и емоциите ми (особено тези неизживяните) и не можах да се въздържа от коментар - нямам рагистрация в откровения - нямам и талант за там, затова реших да ти пиша тук. Поздравявам те за творчеството и благодаря за това което то/ти ми давате:) Позволявам си 'ти' защото разказите ти те приближават до мен. Продължавай да твориш и знай че доставяш удоволствие не само на приятелите си:)...Малкия принц - още един близък 'приятел'...защо ли нямам такива и в реалността...

Поздрави,
Ирина

Филип Данчев каза...

Благодаря ти за топлите думи, Ирина, трогна ме...

Винаги се радвам, когато по някакъв начин успея да помогна на някого. Животът е напрегнат за много хора, но понякога е необходимо нещо дребно, за да се почувстваме по-добре и винаги ми се иска да вкарвам поне малко надежда в разказите си, макар не във всеки да ми се получава. В действителност, по този начин донякъде давам кураж на самия себе си и успявам да запазя някакво относително добро равновесие в собствения си живот. Понякога всички забравяме - включително и аз - че животът не е (или не би трябвало) да е само изтощително надбягване в името на насъщния. Забравим ли да мечтаем, светът неусетно става все по-сив и по-сив. Разбирам те, защото до преди време бях за доста дълго в подобно на твоето положение: не бях в чужбина, но работех на две места, препусках, спях когато можех, по колкото можех, докато в един момент осъзнах, че така няма да го бъде дълго. Вече бях открил какво исках да правя, с какво исках да се занимавам, поех дълбоко въздух и направих страховита крачка. Впоследствие се оказа, че далеч не е било толкова страшно, колкото ми изглеждаше и ми се струва, че повечето от страховете ни са единствено в нашите представи.

Пиша ти всичко това... не знам... просто за да кажа това, което ми се иска да предам на повече хора: не забравяй мечтите си, Ирина. Тежкият период ще отмине, не го приемай твърде навътре (зная, че отстрани винаги е по-лесно да се каже) и най-вече не допускай да съсипва духа ти.

А за таланта - не се притеснявай. Ако ти се пише, ако ти доставя удоволствие - пиши и хич не се колебай. Когато можеш, по колкото можеш и не мисли за "качество" - то ще си дойде постепенно. А за Малкият принц... хехехе... не мога накрая да не ти цитирам нещо :)

"Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!" Така, ако им кажете: "Доказателството, че малкият принц е съществувал, е, че беше очарователен, смееше се и искаше овца. Когато някой иска овца, това е доказателство, че съществува", те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете: "Планетата, от която дойде, е астероид Б 612", тогава ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си. Такива са. Не бива да им се сърдим. Децата трябва да бъдат много снизходителни към възрастните." :):):)

Има ги в живота, малките принцове и принцеси, Ирина, рядко, но ги има, макар че много трудно се забелязват. :)

Хубави мигове с разказите тук ти желая и повече добро настроение.
Филип

Таня Йорданова каза...

Здравей, Филип. Попаднах "случайно" на твоя блог докато търсех курс по творческо писане. Прочетох разказите на един дъх...Прочетох всичко, което си публикувал в блога си. Хареса ми. Почувствах докосването на крилете на момичето и си спомних моята ученическа мечта-да съм писател.Тогава пишех стихове и разкази...Професионалният ми път няма нищо общо с писането, но огънчето стои...Харесват ми темите, за които пишеш. Битовизма ни залива, но всеки има право на свой избор. От всеки наш избор се определя и живота ни. И все по-рядко избираме да следваме мечтите си. И все по-рядко си спомняме защо сме заедно и как се обича...Много харесвам една мисъл на О.Уайлд "Всички сме в калта, но някои гледат към звездите". Смятам, че ти си човек, който гледа към звездите. Утре е последния ден на 2013г. и затова ти пожелавам през Новата 2014г. успехи в творческия ти път и щастие в личния ти живот. Таня Йорданова

Филип Данчев каза...

Честита Нова година, Таня. Пожелавам ти да си здрава, щастлива, да постигаш мечтите си и никога да не преставаш да мечтаеш! Радвам се, че съм успял да те развълнувам с това, което пиша. Напълно си права, че май хората все по-рядко се осмеляваме да тръгнем по пътя, който ни е присърце, а това далеч не е толкова страшно, колкото изглежда, макар на моменти да ни изглежда почти невъзможно. Що се отнася до темите... аз пък се сещам за една мисъл (за съжаление не помня от кого беше): "Литература, която навява отчаяние, е престъпление." Животът ни далеч не е розов, така че си струва поне да опитваме да му придаваме повече красота поне във въображението си - това изобщо не е малко. А за случайностите - според мен няма такова нещо като "случайност", нищо не е случайно. :) Още веднъж - вдъхновяваща, успешна година, изпълнена с хубави мигове :)

Анонимен каза...

Здравейте. И аз попаднах случайно и съм впечатлен от статията "Творческо писане".
Може да обедините усилия с Иван Богданов и неговото "Книгоиздаване за начинаещи: Телета и салами". Двете ви статии и личен опит в литературата биха били... пък дано все повече пишещи българи, на пук на все по малко четящите.

Philip Danchev каза...

Здравейте. Благодаря за хубавите думи. В раздела "Творческо писане" се стремя да давам различни и интересни мнения по този въпрос от специализирани чуждестранни сайтове, като превеждам статии, които ми се струват полезни. Поради това, не претендирам за достоверност, а още по-малко за авторство върху тях. Освен това го правя спорадично, когато имам време - което напоследък е доста оскъдно - и поне на този етап, нямам възможност за подобна съвместна инициатива. Това обаче може и да е за добро, доколкото хората имат възможност да се запознават с различни възгледи, макар и на различни места и да придобиват по-цялостна представа и идеи, което вероятно няма да е толкова ефективно, ако всичко бъде събрано на едно място.