А може да е толкова лесно...

            Мария излезе от сградата, където се намираше офисът в който работеше. Не беше гладна и затова не се присъедини към повечето си колеги. Времето беше приятно и с един от тях предпочетоха да вземат по едно кафе и да седнат на външните маси на кафенето, вместо да изкарат обедната си почивка в близката пицерия, до която обикновено отскачаха всички.

            – Нещо не си във форма? – попита я разсеяно Владимир, когато се настаниха.

            – Нищо особено. Ядове. Шефът е станал накриво.

            – Да бе, днес не му е ден – повдигна рамене. – Някой път ми идва да се махна от цялата тази лудница и да отида поне за месец на място, където няма да срещам жив човек, няма да има интернет, телевизия, може би само няколко книги и музика.

            На съседната маса група работници от близкия строеж си разказваха вицове и се кикотеха гръмогласно.

            – Идеята за живот в тайгата изобщо не ми е чужда – поклати глава Мария. – Понякога така ми се иска да ги оставя всички и просто да замина далече, да преосмисля и да намеря себе си, че се загубих в лицата на хората...

            Владимир гледаше разсеяно клиентите, които влизаха и излизаха от кафенето и нищо не отвърна.

            – Знаеш ли, обаче, страх ме е – продължи замислено тя. – Страх ме е да остана сама. Не знам какво ще намеря, като че ли ми трябват две здрави ръце да ме държат. Вече толкова пъти преосмислям и променям някои неща... кой знае къде ще стигна някой път.

            – Чак пък толкова... нищо страшно няма да намериш – разсмя се Владимир.

            – Напротив, някой беше казал, че човек трябва да навлиза в себе си въоръжен до зъби.

            – Я стига, какво толкова си се вкиснала? – погледна я мъжът. – Май не е само от работата.

            Мария отпи, остави чашата и се загледа в масата.

            – Не е – въздъхна тя.

            Откакто работеха заедно с Владимир бяха станали достатъчно близки и си бяха споделяли немалко неща.

            – И с приятеля ми не върви, Владо.

            – Защо? Какво има? – повдигна вежди той.

            – Не знам... нищо конкретно, просто дребни проблеми.

            В момента в който каза това Мария съжали, защото не беше сигурна дали й се разказваше за това и въздъхна с облекчение, когато колегата й не попита нищо. Все пак Владимир дори не го познаваше.

            – Във всяка двойка има проблеми – каза след малко той. – Въпросът е да не взимаш всичко насериозно, защото иначе зацикляш.

            Мария кимна и подхвана отново:

            – Знаеш ли, всъщност, според мен, няма проблеми на двойката, има само личностни проблеми, които се проектират в двойката. Ако един от хората не е добре със себе си, то и връзката не върви.

            – Няма хора без проблеми. Всеки си има своите и когато двама души са заедно е нормално да си помагат. Нали това е идеята?

            – Да си помагат – да, но не и единият да дърпа другия постоянно.

            – Е, ако е постоянно, става кофти – присви устни Владимир. – Трябва да знаеш какво искаш и какво не искаш в една връзка. Първо трябва да си наясно с това.

            – Наясно съм, Владо.

            Тя го погледна – спокоен, безстрастен, сякаш нищо не можеше да го впечатли.

            Изведнъж усети, че й беше необходимо да говори.

            – Това, което не искам, вече ми е пределно ясно: не искам да бъда спасител на никого, не мога да бъда спасител на никого, ако един човек ще бъде с мен, то той трябва да се спаси сам. Не мога да го забавлявам, скуката е в самите нас. Не съм и постоянен двигател, който дава смисъл в живота. Животът има смисъл извън връзката. Той всъщност осмисля нея, а не тя – него. Това е напълно погрешна постановка, която разрушава. Ако някой няма вътрешен двигател, винаги ще завършва вечерта си пред телевизора.

            – Разбира се, че човек трябва да има своите интереси – отвърна Владимир – нещата, които го крепят, но все пак ако не живеем за другия и той – за нас, то тогава за какво ще им е на хората да се събират заедно?

            – Не, не говоря за това... имам предвид, че ми тежи постоянно да бутам някого нанякъде, да му вярвам, да го подкрепям, а да няма нищо в замяна, когато аз имам нужда от това...

            – Гаджето ти? – повдигна вежди. – Е, това наистина е тъпо, но трябва да поговориш с него.

            – Мислиш ли, че не съм говорила? – въздъхна Мария. – Говорила съм, но...

            Замисли се за момент.

            – Мъжете често спират да слушат вътрешния глас на жените, затова сме нещастни. Мъжете имат добра краткосрочна памет, те слушат отлично, това съм го пробвала много пъти. Един мъж може да повтори дословно какво съм казала в последните пет минути, но това абсолютно не значи, че ме е чул. Понякога излъчвам зов за помощ, който е абсолютно неразбран, в повечето пъти не искам решения, не искам съвети, нямам нужда от това. Имам нужда някой да чува вътрешния ми глас, а той говори съществени неща и си струва да бъде чут. Наскоро един приятел ме попита какъв е идеалният мъж. Моят незабавен отговор беше, че идеалният мъж е всъщност жена...

            – Хайде сега – разсмя се колегата й. – Я си представи какво ще стане, ако мъжете придобият женски манталитет, не мога да ви мисля тогава.

            – Не става въпрос за женски манталитет, Владо – тръсна глава тя. – Аз не харесвам жените, разбирам се много повече с мъже и покрай мен те са значително повече. Не говоря за дрехи и грим; не са ми интересни повечето чисто женски разговори. Говоря за една чувствителност, която е по-характерна за жените, това е по-скоро вглеждане навътре в човека, не е толкова начин на мислене. Когато попитах същия този приятел каква е идеалната жена, той започна да ми обяснява за личната си представа, която естествено е идеализирана и може да бъде отнесена към всички хора.

            – Нормално, всеки може да говори само за себе си и за своята идеална представа.

            – Така е, но идеални хора няма, има само хора, които държат на нас, което ги прави по-идеални от другите.

            – И това е вярно, разбира се...

            Някакво момиче от съседната маса попита за часа и той се извърна, за да й отговори.

            – Жените долавят много повече от говоренето на мъжете – продължи Мария. – Те придобиват толкова обща представа от всичко, от говоренето, от тялото, от мимиката и когато тези неща се разминават, аз съм нещастна. Посланието се размива и ставам нищожна, необичана и недостатъчно добра... оглеждам се в лицето на човека и виждам, че е нещастен, заради личностните си проблеми.

            – Чакай малко, Мария – намести се Владимир и се подпря на масата. – Имаше една книга, в която се обясняваше, че всички тези разлики са напълно нормални. Жената стотици хиляди години е гледала с другите жени от стадото маймунчетата в пещерата и за целта тя е развила много добре сетивата си. Това й позволява веднага да усети кога нещо не е наред у някого още с неговото появяване. Може безпогрешно да усети кога човекът край нея е в лошо настроение, кога не му е добре, дори и на пръв поглед да няма никакви признаци. В това време мъжът е висял по шубраците да дебне плячката и е трябвало да пази тишина, за да не я изплаши. Налагало се е да се разбира с останалите само с кратки жестове.

            Разпери ръце и продължи:

            – Ето защо не може да се очаква от един средностатистически мъж да чува толкова лесно вътрешния глас на жената. Той просто не е развил тези умения. Седнете с приятеля си и просто му кажи какво чувстваш.

            Мария се отпусна в стола и се загледа настрани.

            – Това, което ме притеснява е, че дори когато казвам нещо ясно, то остава да виси във въздуха. Трябва да има комуникация, а не се получава. Връща се изморен, яде, казваме си по няколко думи, тръшва се пред телевизора и – до там.

            – Е, ако човек е скапан от работа след тежък ден е напълно нормално да му се занимава със сигнали, зов за помощ и така нататък. Тогава обикновено и на мен не ми е до приказки – отвърна Владо и додаде кротко: – Ако има проблем, кажи му го направо, ако може да го реши, ще го реши.

            – В общия случай обаче това се случва всеки ден: дванадесет часа работа, ядове, напрежение, после, вкъщи, ако има нещо – казвай и да приключваме... няма как да е добре. Не искам останките от човешкото същество, с което живея! – повиши тон Мария. – Жените не работят ли, нямат ли задължения, отговорности, грижи? И пак могат да спрат и да те погледнат имаш ли нужда от нещо да те консултират, да те пообичат малко...

            Владимир допи кафето си и премести чинийката и чашата настрани.

            – Да, спирането за момент за малко внимание не трябва да се пренебрегва, но се оказва, че не е достатъчно, а понякога за повече няма време и тогава на преден план излизат задачите, които трябва да се свършат.

            – Не знам... – въздъхна тя. – Така както аз си представям нещата, хората в една връзка вървят рамо до рамо и гледат напред в повечето време, така и трябва да бъде. Просто не искам в процеса някой да ме загуби от поглед, защото аз съм там и имам значение. Не искам да ме приема за даденост и за част от мебелите у дома, защото аз не съм и мога да си тръгна. Същото важи и в обратната посока, разбира се: не искам да губя човека от поглед и искам да знам, че ме вижда...

            – Съгласен съм, с уговорката, че трябва да има необходимата свобода, необходимият въздух за дишане. Ако двама души са плътно прегърнати и стоят така дълго време, след време ще се размирише на спарено. Ще виждат зад гърба на другия, така да се каже и ще забравят лицата си.

            – Да, и постепенно спират да си обръщат внимание, а аз държа човекът до мен да ми е приятел. Гласувам му доверие, обаче отсреща не го получавам. Постепенно започва да ме приема за даденост, започва да се опитва да ме контролира, да се отнася собственически, но не и като с приятел, а аз искам да имаме общо мнение, да градим общи планове, да мечтаем заедно... – жената се замисли за миг и допълни: – Не ме разбирай погрешно. Балансът може би е крехък, но вярвам, че е постижим. Би могло да е толкова лесно, ако и двамата имат желание да го постигнат, заедно...

            Мъжът изпъшка.

            – Постижим е, разбира се, обаче и обратния случай го има често: понякога мъжът се опитва да помогне, да разбере какво става, но се сблъсква с истерия и тогава не му остава нищо друго освен да отиде за гъби. Колкото повече се опитваш да внесеш спокойствие и баланс, толкова повече нещата излизат от контрол. А когато махнеш с ръка и минеш в паралелния свят, става още по-зле. Като искаш да помогнеш, ти крещят; като се отдръпнеш, си безчувствен. Каквото и да направиш, все си виновен.

            – Ето това е: все си виновен! – разпери ръце Мария и ги отпусна в скута си. – С това се боря... защо мъжете все се чувстват виновни!

            Владимир се облегна назад и махна на някакъв свой познат.

            – Това, което наричаш истерия е този зов за помощ, за който говоря – продължи тя – само че той идва в този вид след дълго време неразбиране. Повярвай ми, няма да има истерии, ако нещата се овладяват навреме. Това е объркване и безпомощност, страх и желание за подкрепа, а мъжете очакват всички да вървят след тях. Не се обръщат и се учудват, когато вагоните останат някъде на гара разпределителна, без да разбират, че с течение на времето жената до тях е започнала да се чувства невидима.

            – Всичко разбирам, но и жените трябва да се сдържат, не става само от едната страна – изпъшка Владимир. – Не може в почти всяка ситуация жената непрекъснато да натяква нещо на мъжа, да реагира истерично и да очаква, че отсреща ще са винаги спокойни.

            Мария въздъхна. Не й се спореше, нямаше смисъл.

            – Винаги ме удивлява многообразието на възможните гледни точки – поклати замислено глава.

            – Не знам за гледните точки, ама трябва да вървим, че обедната мина – протегна се мъжът и се надигна.

            Кафенето беше започнало да се опразва и хората се отправяха към съседната сграда. Владимир, се разтъпкваше до масата, гледаше някъде настрани и я чакаше. Очевидно той също не можеше да я разбере, макар и да не го беше очаквала. Мария допи капучиното си, изправи се, преметна на рамо чантата си и се запромъква между столовете, когато съвсем наблизо мярна познат силует. Извърна се и замръзна.

            – Какво правиш тук? Не си ли на работа?

            – Трябваше да занеса едни документи наблизо и реших да те видя в обедната ти.

            Приятелят й седеше и гледаше замислено пред себе си.

            – Тръгвай, Владо, ще се кача след малко – подвикна на колегата си, който поклати глава и се запъти към офисите.

            – Защо не се обади... – попита тихо – отдавна ли си тук?

            – Чух разговора ви... беше интересно – повдигна поглед. –  Не исках да ви прекъсвам.

            Мария прехапа устни.

            – Хей, да не си се засегнал? Щях да ви запозная, това беше Владо, за когото съм ти разправяла...

            Мъжът се надигна рязко и застана съвсем близо до нея.

            – Наистина беше интересно – прокара длан по рамото й. – Не съм подозирал, Мъри... може би съм по-глупав, отколкото си мислех.

            – Не си – бегла усмивка се плъзна по устните й. – Просто...

            – Ако не глупав, то поне сляп. Или глух...

            – Не...

            – Наистина трябва да поговорим – усмихна се. – Не сме го правили отдавна, а си права: това не е добре, Мъри.

            – Ще закъснееш ли?

            – Не. Ще бъда у дома преди теб – прокара пръсти през косата й. – Ще те чакам.

            – Ще бързам – изхихика тя, докато приятелят й се отдалечаваше.

            – И без телевизия? – подвикна след него.

            Мъжът се завъртя и смигна:

            – На свещи.

            “Глупчо – усмихваше се след него. – Защо трябваше да го чуеш случайно, а не можа да го разбереш сам!”

            “Мъже!”, разсмя се Мария и побърза към офиса, за да не й се налага да търпи мърморенето на шефа си.

Шестата раса

            Бяха се разположили на една поляна насред гората близо до брега на Атлантическия океан, закътана от нисък хребет, който завършваше в скалист нос, потънал в прибоя на могъщите вълни. Не бяха много. Малко повече от тридесетина измършавели, окъсани хора – мъже, жени и няколко деца – борещи се за своето оцеляване. Не разполагаха почти с нищо и се опитваха да се нагодят към природата, да възвърнат отдавна изчезнали инстинкти, за които само бяха чели и чували.

            Всичко се беше сринало преди петнадесетина години, когато световният ред, съществувал преди това, се беше сгромолясал под напора на собствения си все по-бърз растеж. Ресурсите се бяха изчерпали, отделните социални системи една по една се бяха сринали, докато накрая цялото общество беше престанало да функционира. Пълната загуба на установените и подобрявани с векове правила беше хвърлила населението в хаос и хората истерично бяха започнали да търсят решения за преподреждане на своя свят, но тези невротични спазми не бяха довели до нищо. Мародерствата и безчинствата върлуваха с все по-голяма сила, а съставлявали силите на реда, разпаднали се на отделни, обикновени хора, се бяха видяли принудени да се спасяват всеки за себе си, както всички останали. Липсата на здравни грижи, на лекарства, които вече никой не произвеждаше, бяха отприщили множество епидемии, бушуващи едновременно и заедно с оскъдицата от храна, бяха довели до погиването на огромни маси хора. Градовете – леговища на болести и разруха, бяха опустяли. В Разни отдалечени райони някои хора се опитваха да сформират нови малки общности, но липсата на основни умения, жизнено необходими сред подивяващата природа и неподготвените им за такъв живот организми, ги обричаха на бавна гибел. Всичко това, както и развихрилите се катаклизми, бяха изтрили понятието “държава” от лицето на земята.

            Туа седеше замислена край огъня. Дрипите – останки от някогашни парчета плат, по-скоро останки от някогашни дрипи – не можеха да я стоплят, както не можеха да предпазят от хлад никого от оцелелите. Малката група имаше някакви плодове, но те не бяха достатъчно. И днес щяха да гладуват. Никой не бе успял да улови нищо; диви животни почти не се срещаха, а домашните се бяха оказали също така непригодни за суровите условия, които бяха настъпили. Бяха се опитвали нееднократно да се установят на едно място и да се помъчат да отглеждат някакви зеленчуци, но малкото семена, които бяха изнамерили, не успяваха да се хванат при липсата на пестициди, хербициди и други препарати.

            Разчитаха единствено на риболов. Затова и бяха избрали това място. Океанът обаче от седмици не бе спирал да бушува и хващането на каквато и да било риба беше почти невъзможно. Извън собствения си улов хората се надяваха на делфините и другите по-едри риби, които морето твърде често изхвърляше. Повечето издъхваха на пясъка, изоставени от дългия океански отлив, но от известно време наблюдаваха как някои от тях, все повече и повече, като че ли заякваха, ставаха издръжливи, шляпаха с перките си влачейки се по пясъка и съумяваха да оцелеят до следващия прилив. Постепенно хората бяха разбрали, че “изхвърлени” едва ли е точната дума: делфините сякаш сами решаваха да останат на сухо, вместо да се върнат в морските дълбини. Заедно с останалите хора, Туа се беше питала защо го правят, какво ги кара да остават в плитчините при отдръпващата се вода, но никой не можеше да намери смислен отговор, а и почти никой не се интересуваше: хората бяха твърде заети със собственото си оцеляване.

            Жената чакаше Полар да се върне. Момчето пак се беше запиляло нанякъде. Макар да бе гладен и изнемощял като всички, синът й, така както и останалите няколко деца, притежаваше присъщото за неговите единадесет години живо любопитство към всичко. Макар че баща му беше починал от някаква болест – сред малката им група нямаше нито един лекар, който поне да каже от какво – всички се грижеха за него, както и за другите няколко оцелели деца. Независимо колко оскъдна и каква беше, храната се събираше на едно място и се разпределяше поравно, но по безмълвно съгласие заделяха повечко за малките.

            Туа непрекъснато се страхуваше за сина си. Това беше единствената емоция, която все още изпитваше, която бе останала да мъждука в угасналите й очи. Не му разрешаваше да се отдалечава и се стараеше да го държи из късо, но понякога Полар успяваше да изчезне от погледа й и да се запилее из околността. Хокаше го, увещаваше го, караше му се, обясняваше, но имаше все по-малко влияние над него. Чудеше се как да го убеди да не се отдалечава от малкия им бивак, когато се разнесе вик.

            – Делфини на плажа-а-а!

            Моментално разпозна гласа на сина си и скочи. Понечи да му се скара, когато смисълът достигна до съзнанието й. Хората се оживиха, наставаха и заповтаряха думите, които означаваха едно: храна.

            – Вземете ножовете – подвикна някой и всички се завтекоха към океанския грохот.

            Нямаха почти никакви сечива, но малкото ножове с които разполагаха бяха достатъчни да нарежат месото на няколко от загиналите делфини и да пренесат късовете до колибите им. Нямаха възможност да съхранят по-голямо количество, затова и не убиваха онези, които оставаха живи, но когато месото свършеше, на хората им се налагаше да чакат следващия подобен случай.

            Вървяха енергично и глъчка огласяваше малката група. Радостта им сякаш можеше да се усети във въздуха, но когато се изкачиха на възвишението в началото на просторния плаж, останаха озадачени от гледката: по пясъка, плътно един до друг, тромаво се влачеха стотици делфини. Хората стояха на дюната и гледаха под себе си огромното количество тела, които бавно, но упорито се отдалечаваха от океана. Грохотът на океанските вълни чезнеше, покрит от шумните многогласни свиркания, крясъци и щракания на морските същества.

            – Всички са живи... – обади се някой – нито един мъртъв.

            Хората се оглеждаха старателно, но никъде не се виждаше някое неподвижно тяло.

            – Приливът започва – обади се един от мъжете.

            – Какво ще правим? – попита друг. – До час и нещо водата ще ги е заляла и те ще се върнат в океана.

            – Можем единствено да изчакаме и да се надяваме, че преди приливът да ги е залял, някой от тях ще умре.

            – Освен да убием няколко?

            – С какво? Ножовете ни стават за рязане, но не могат да ги убият.

            – С тояги? – предложи някой.

            – Имат много здрави черепи, няма да успеем.

            Хората внимателно се спуснаха по дюната и се приближиха към огромното стадо, което плътно покриваше пясъка докъдето им стигаше погледът.

            – Може и да стане, ако намерим малки.

            – Не – обади се Туа. – Всичко друго, но не и малките. По-добре да изчакаме.

            Останалите жени я подкрепиха.

            – Какво да чакаме? Тук става въпрос за оцеляването ни. Да не мислиш, че ще го правим за удоволствие?

            – Зная, Ермид, но въпреки това не е добре.

            На метри от тях делфините бавно напредваха по пясъка, някои поглеждаха към хората безразлично и продължаваха да се влачат.

            – Изобщо не ми изглеждат да са на умирачка – измърмори друг мъж.

            – По дяволите! Залеят ли ги вълните, оставаме гладни. Няма да чакам прилива – извика Ермид и се хвърли с ножа към най-близкото животно.

            – Стой! – кресна Туа.

            Делфинът видя човека, остро изсвири и изведнъж всички животни наоколо се извърнаха. Туа се впусна, дръпна Ермид, той залитна и изпусна ножа, който одраска животното. В същия момент нападнатият делфин сякаш почти подскочи и ухапа мъжа по крака. В уплаха си жената стоеше неподвижно. Очакваше че ще захапе и нея, но делфинът я изгледа, завъртя се и продължи със стадото. Туа въздъхна. Видя драскотината, която беше съвсем тънка и повърхностна и се върна при останалите.

            Хората седяха на дюната и наблюдаваха необикновената сцена докато вълните не застигнаха делфините и върховете на подаващите се над водата перки не се отдалечиха обратно към океана.

            Цяла вечер коментираха около огньовете случилото се. Не можеха да разберат защо го правеха. Изказваха се различни хипотези, но единственото, което изглеждаше разумно бе, че по някаква причина делфините искат да умрат, но за тази цел трябваше да се измъкнат по-далеч от водата, така че приливът да не може да ги застигне. Някой допусна, че вероятно, след като от години не съществуваше индустриална дейност, популацията им с е увеличила многократно и не успяват да се изхранят, но така и не изнамериха някакво правдоподобно обяснение. На следващия ден обаче, всички до един бяха на крайбрежните дюни, за да наблюдават отлива и когато вълните започнаха да отстъпват на мокрия пясък отново лъснаха стотици делфини, които, както и предния ден, се отдалечаваха от водата. На всички им направи впечатление, че този път сякаш бяха още по-решителни в това, което вършеха. Тътреха се енергично и целенасочено.

            Един от тях обаче стоеше отстрани на движещото се стадо и сякаш нещо чакаше. На хората им се стори, че ги наблюдава като постови, с муцуна, отпусната в пясъка.

            Никой не повдигна повече въпроса за ловуването, но всички слязоха надолу по дюната, макар да останаха на разстояние. Ермид, който куцаше с отекъл глезен, беше живо предупреждение за всички. Не им трябваха още ранени.

            – Това е вчерашният делфин – извика Туа и им посочи следата от драскотината над перката.

            Никой не каза нищо, но се опитаха да я спрат, когато тя се приближи малко повече, за да разгледа животното от близо. Делфинът я наблюдаваше спокойно, сякаш я изучаваше и когато тя направи още една крачка към него, тихичко подсвирна. Раззина уста и на пясъка тупна една голяма риба. Делфинът отново я погледна, подсвирна пак и се повлече след останалите.

            – Не може да бъде! – коментираха хората. – Като че ли и те позна, все едно е разбрал, че ти си го спасила...

            Останаха безмълвно през целия ден да наблюдават огромното стадо. За тяхно изумление, когато приливът започна да залива обширната ивица пясък, голяма част от делфините вече бяха достигнали първите треви край гората и бе ясно, че водата няма да ги залее.

            – Някога и ние сме произлезли от рибите – измърмори някой.

            Слънцето залязваше и последните му бакърени лъчи блестяха по гладките гърбове на делфините.

            – Разказват – поде друг – че някога са съществували Атланти, които са загинали, а след тях сме се появили ние.

            – А според някои, преди Атлантите е имало и други.

            – Май е наш ред да се присъединим към тях...

            Долу, под дюните, делфините продължаваха своя поход към сушата.

Проститутката

            Сивото октомврийско небе бе притискало ръждивата гора през целия ден, пропивайки със ситен, студен дъжд оголялата земя. Кокетните къщи на малкото предградие се гушеха зиморничаво под лъщящите керемиди на мокрите си покриви, докато вечерният сумрак постепенно потули с глуха тъмнина и малкото есенни багри.

            Жером навъсено гледаше през прозореца светлините от недалечните прозорци надолу по алеята и се чудеше защо бе дошъл тук. Знаеше, разбира се: уморен от тежката работна седмица и подтиснат от раздялата с Натали, която го беше изоставила без обяснения преди повече от четири месеца. Типично в неин стил. Своенравна, свободолюбива и малко потайна, тя не беше от жените, които увисваха на врата на мъжа, разчитайки за всичко на него и в това се криеше част от обаянието й, което толкова го привличаше. Натали имаше своя много добре платена работа в редакцията на една информационна агенция, където работеше само нощем и поне три пъти в седмицата отсъстваше. Това тормозеше Жером, но нищо не можеше да направи: тя обичаше занаята си и никога не бе давала и дума да става да я сменя.

            Сега обаче бе напълно сам. Подгонен от празнотата на апартамента си в града, където бе живял с Натали, той се надяваше да прочисти мислите си сред тишината на малкото селце, в уютната вила, която бе наел и обзавел само преди два месеца, да му бъде убежище именно в такива моменти. Напразно. Самотата му го бе последвала и сега почти съжаляваше, че няма възможността да излезе по шумните улици в града, да се напъха в някой бар и старателно, безпаметно да се накърка сред хорска глъчка.

            Изсумтя с досада и спусна щорите. Пламъците в камината сякаш придаваха живот на мебелите в неголямата всекидневна, чиито сенки трепкаха по стените, преплитайки се с топлите, светли кръгове, хвърляни от двете декоративни лампи край канапето.

            Беше се надявал, че малко по малко споменът ще избледнее и ще излезе от апатията, която го бе обзела, но самотата го терзаеше, леглото беше твърде голямо и студено и макар тя никога да не бе идвала тук, стаите пустееха без стъпките, гласът, смехът на Натали. След раздялата се беше опитал да завърже нови познанства, само за да прогони това усещане, но отвътре нещо сякаш го спираше и нищо не се бе получило; сякаш чувството у него прогонваше всяка една по-симпатична жена, с която бе опитвал да се сближи.

            Измъкна от барчето бутилка коняк и една чаша, отпусна се на канапето и я напълни. Питието го загря отвътре, но дори вкусът му сякаш бледнееше. Жером остави чашата и въздъхна. Ръбът на хромирания усилвател проблесна пред очите му, но не му се слушаше музика, а за телевизора и дума не можеше да става. Черният екран му подхождаше чудесно. Книгите... плъзна поглед по малката библиотека; беше ги чел. „И все пак трябва да направя нещо преди да откача”, помисли мъжът, но нямаше ни най-малка идея какво му се правеше, какво би могло да го разсее. Надигна се от канапето и машинално седна пред компютъра, включи монитора и влезе в някакъв информационен портал, когато вниманието му бе привлечено от някакъв натрапчив банер с женска стилизирана фигура. С досада въздъхна – реклама за компаньонки. Зачете се в някакво заглавие, но изведнъж погледът му спря и някаква идея се стрелна сред мислите му. „А може би точно това ми трябва?”

            Върна се на банера, взе телефона и въведе цифрите от изписания номер. Палецът му се плъзна по зеления бутон, без да се осмели да го натисне. Никога не беше спал с проститутка. Струваше му се, че изобщо не би му харесало. Колкото и да беше добра, колкото и професионално да играеше ролята си, Жером беше убеден, че ще усети деловото й отношение, студенината на задължението. За миг се разколеба. Не можеше просто да си поръча момиче, ей така, като пица. Не беше нормално. Палецът му се отдели от бутона, но в следващия момент мъжът си помисли, че поне нямаше да бъде сам. “Все ще бъде жена, човек, живо същество. Даже може би... – Жером за миг присви устни – може би нищо няма да правя, в крайна сметка е и компаньонка.”

            Пое въздух и натисна зелената слушалка. Дори не чу представянето на чуруликащия глас. Опомни се едва когато го попитаха отново какво ще желае.

            – Ами попаднах на обявата ви... – измърмори Жером – доколкото разбрах, става въпрос за... за момичета за компания?

            – Разбира се, господине – несмутимо отвърна жената от другия край. – Какво ще желаете?

            – Аз... просто, разбирате... исках за тази вечер, но...

            – Разбирам ви, господине – усмихна се вежливо гласът. – Не се притеснявайте. Търсите жена за компания или желаете повече близост?

            Жером за миг понечи да затвори, но си даде сметка, че на неговите тридесет и осем години не би трябвало да се държи като ученик.

            – И за двете.

            – Чудесно. Каква жена предпочитате?

            – Ами... – започна да крачи нервно из всекидневната.

            – Руса, брюнетка, висока или не толкова?

            – Брюнетка, с нормален ръст...

            – Чудесно, господине. Други предпочитания имате ли?

            Изпъшка. Никога не беше мислил за това.

            – Елегантна, по-тиха натура или спортен тип момиче, динамична? Или по-властна? – деликатно подпитваше гласът. – Да владее чужд език или някакви допълнителни изисквания към външността?

            “Тази подиграва ли ми се?”, свъси вежди Жером и изстреля:

            – Искам да е спортна, но спокойна натура, около метър и седемдесет, да не носи парфюм, но да ухае на чисто, на свежо, да говори италиански и английски, да е с малки, стегнати гърди, да няма татуировки или пиърсинг, да не е много приказлива, но и да не е мълчалива, да е без маникюр, без грим, с коса до рамената, да разбира от изобразително изкуство и интериорен дизайн, да...

            Ядосан от подробните въпроси, които му задаваше момичето от другия край на линията, Жером изброяваше всичко, което му хрумнеше, сякаш искаше да му натрие носа с неизпълними изисквания.

            – И искам преди всичко да ме изненада, всичко да бъде като истинско, като случайност, да не идва просто като за... като при поредния клиент!

            Очакваше някакви възражения, но остана като поразен, когато дочу:

            – Чудесно, господне. Записах желанията ви, ще бъдат изпълнени. За колко време?

            – За цяла нощ – почти избухна мъжът.

            – Отлично – отвърна гласът и го информира за цената.

            – Бихте ли ми дал адреса си?

            Мъжът го каза набързо и момичето отвърна, че тъй като е далеч от центъра, исканата от него жена ще пристигне до два часа и половина най-късно.

            Жером подхвърли телефона на ниската масичка, тръшна се отново на канапето и отпи голяма глътка коняк. Не можеше да  повярва на това, което вършеше. Имаше чувството, че не той, а някой друг беше набрал телефонния номер и бе направил тази луда поръчка, но това не беше илюзия: след около два часа, а може би дори по-рано, на вратата му щеше да позвъни истинска проститутка.

            Скочи на крака и отново закрачи из всекидневната. Не го свърташе на едно място. Не можеше просто да стои така и да чака, трябваше нещо да прави. Може би да въведе малко ред? Не че беше разхвърляно, но все пак... или да смени чаршафите в спалнята... щеше ли да спи с нея? Че за какво я беше поръчал? Само за да си приказват? Да, това щеше да му бъде приятно, търсеше компания, за да не е сам, но... защо пък не? И все пак, сигурно щеше да се чувства неприятно, знаейки, че момичето идва по задължение, но какво пък... Жером прокара пръсти през косата си. Да, трябваше да смени чаршафите, да поразтреби и да си вземе душ.

            Приключи с всичко за около час. Подбра дрехи и се сети, че за вечеря има само пиле на грил с картофено пюре, но след като беше поръчал жена за цяла нощ, вероятно трябваше да й предложи нещо по-хубаво. Налагаше се да отскочи до близкия магазин. Все още имаше време, нямаше да му отнеме не повече от петнадесетина минути. Повдигна щорите и погледна през прозореца. Дъждът навън се беше усилил, валеше проливно и Жером се отказа да излиза. Тъкмо си помисли, че щяха да си разделят пилето, когато от антрето се разнесе мелодично позвъняване. За миг се закова на място, погледна часовника – беше пристигнала значително по-рано. Приглади косата си и отиде да отвори.

            Пред вратата стоеше притеснена млада жена.

            – Извинете ме, колата ми се повреди, а батерията на мобилния ми телефон падна – неуверено каза жената. – Съжалявам за безпокойството, но мога ли да се обадя на пътна помощ?

            Жером даже отстъпи от изненада. Огледа момичето – малко по-ниска от неговите сто и осемдесет сантиметра, с мокра, тъмнокестенява коса, която се спускаше до раменете й. Велуреното яке, дънките и маратонките й бяха подгизнали от дъжда. Стоеше със свити пред себе си ръце и трепереше от студ.

            – Разбира се... – съвзе се мъжът. – Влезте.

            Жената благодари и плахо пристъпи в антрето. Жером хлопна вратата. Не беше очаквал нещо подобно и си помисли, че ако в този момент се появеше проститутката, щеше да се окаже в относително конфузна ситуация, но не можеше да остави момичето навън, камо ли да я изгони. Погледна я и му дожаля от вида й. Протегна ръка и се представи. Името й бе Жозефин.

            – Седнете до камината да се постоплите – придърпа единия фотьойл. – Къде ви е колата?

            – Ами на около километър оттук. Нещо стана и не иска да запали.

            – Има ли гориво? – взе телефона си той.

            – Certamente*  – усмихна се тя.

            Жером замръзна.

            – Говорите италиански?

            – Да – погледна го изненадано жената. – Аз съм италианка. Макар че живея тук от доста време все още понякога неволно използвам родния си език.

            Огледа я внимателно. Отговаряше в много голяма степен на описанието, което бе направил по телефона. “Нима това е... проститутката?” – учуди се Жером.

            – Сега остава да кажете, че говорите и английски – усмихна се той.

            – Естествено – погледна го озадачено момичето. – В наши дни това е неизбежна необходимост.

            Той тихо се засмя. Наистина го беше замислила добре. Играеше ролята си отлично.

            – Разбирам...

            Погледна телефона, и отново премести поглед върху жената. “Добре, нека да играем”, каза си той.

            – Сигурна ли сте, че искате да извикате пътна помощ по това време? Сега е почти девет, докато дойде ще мине вероятно час, ще пътувате по тъмното, ще стигнете в града чак към единадесет... къде ще намерите отворен сервиз посред нощ?

            – Прав сте, но какво друго да правя? – смути се тя. – Има ли хотел наблизо?

            – Не – поклати глава Жером.

            Младата жена повдигна рамене и отпусна поглед към ръцете в скута си.

            – Тогава няма как.

            – Знаете ли – започна Жером, като си придаде необходимата сериозност, за да изиграе ролята си. – Знам че не се познаваме, може би ще прозвучи неподходящо, но защо не останете тук? Имам свободна стая, където ще се чувствате добре, а утре, по светло, ще извикате пътна помощ и ще пътувате по светло.

            – Не, господине... – смутено отвърна тя.

            – Зная, че във вашите очи изглежда съмнително, но, все пак, вир-вода сте, навън е студ, докато се приберете, ще сте премръзнала.

            – Не бих желала да ви притеснявам...

            – Да ме притеснявате? Ни най малко, госпожице! Чакайте – сети се Жером. – Сега ще ви намеря някакви дрехи, които да облечете. Не можете да стоите така, ще настинете.

            Излезе от хола преди момичето да е отвърнало нещо и след минута се върна с кърпа, памучен суичър и долнище към него.

            – Ще са ви малко големи, но ще се чувствате по-добре, отколкото ако стоите мокра. Преоблечете се спокойно, аз ще приготвя нещо за хапване. Сигурно сте гладна. После, ако желаете, ще се обадите на спешния телефон да изпратят дежурна кола. Ето телефона ми – подаде й го той заедно с дрехите и отиде към кухнята.

            Жером се подпря на плота и безмълвно се разхили. Момичето определено си го биваше. Играеше толкова добре, че му беше необходимо известно време, докато се усети, че това не е случайност. Изуми се от бързината, с която бяха реагирали от агенцията за компаньонки. “Наистина е точно такава, каквато я описах”, мислеше си той. Приличаше донякъде на Натали. Изведнъж си даде сметка, че очевидно още не беше забравил предишната си приятелка и подсъзнателно беше вмъкнал част от нейните черти. Жером се отърси от тази мисъл. Извади пилето и картофеното пюре от хладилника и ги сложи в микровълновата печка, която тихо забръмча. В ума му се завъртя една идея, на която не можеше да устои. “Не е редно – каза си мъжът. – Ако ме види ще стане тъпо, но... какво пък, в крайна сметка тя си е от занаята.” Жером тихо се измъкна от кухнята и внимателно подаде главата си наполовина иззад стената в коридора.

            Момичето бе съблякло якето и пуловера, и припряно разкопчаваше колана си. Не носеше сутиен. Пламъците от камината се отразяваха по гладката й кожа, проблясваха по заоблените й рамена, фино рисуваха контурите на нежните й ръце, плъзваха се по плоския корем, трептяха върху малките й стегнати гърди. Независимо от припрените й движения, в тях личеше завладяваща грация. Тя се наведе и смъкна дънките. Мъжът не смееше да поеме въздух. Меката светлина галеше извивките на заобленото й дупе, очертаваше изящно оформените й бедра, светлосенките се спускаха надолу към тънките й глезени.

            Пищенето на микровълновата огласи квартала. Жером се дръпна светкавично и се шмугна в кухнята. Въздъхна шумно и усети, че дланите му незабележимо потреперват.

            – Благодаря за дрехите – чу зад себе си мелодичния й глас.       

            – Няма за какво... вечерята е готова. Не е кой знае какво но...

            – Не беше необходимо...

            – Удоволствието е мое – усмихна се той и отвори бутилка вино.

            Момичето беше страхотно! Вече изобщо не съжаляваше, че бе попаднал на онази реклама, че бе набрал изписания номер.

            – Все пак се обадих на пътна помощ – каза Жозефин, когато се настаниха в малката трапезария. – Дадох вашия адрес и казаха, че до час ще дойдат. Ще закарам колата пред нас, а утре ще мисля за сервиз.

            – Но защо?

            – Не искам да ви притеснявам – отвърна уклончиво, като повдигна рамене.

            Жером я погледна объркано. Не можеше да разбере какво означаваше това. Помисли си, че може би трябва да я попита направо, когато отново се разнесе звънецът в коридора и той се надигна от масата. Отвори входната врата.

            – Здравейте, от агенцията...

            Мъжът застина.

            – Натали?

            Бившата му приятелка изглеждаше не по-малко стресната.

            – Ти?...

            – Какво правиш тук? – едва промълви той.

            – Ами аз... – тя старателно затваряше чадъра си – просто... минавах и...

            – Откъде знаеш, че съм тук? – очите му се присвиха.

            – Не знаех...

            Натали пое въздух.

            – Минавах наблизо и... колата ми се повреди, та просто търсех помощ.

            – Моля? – просъска Жером.

            Умът му се опитваше да осмисли очевидното.

            – Ти откога живееш тук? – изстреля Натали. – Твоя ли е тази къща? Не си ми казвал, че я имаш?

            Мъжът я гледаше със стиснати устни без да примигва. В мислите му пробягваха мигове от съвместния им живот, доверието, което бе имал в нея за всичко, целувките, с които я изпращаше на работа в... редакцията. Искаше му се да я попита, да разбере повече, но изведнъж осъзна, че няма смисъл.

            – Разкарай се.

            – Но, Жером...

            Изпитваше единствено снизходително презрение.

            – Не си прави труда. Излишно е.

            Затвори вратата под носа й и остана загледан в пространството. Не знаеше как да реагира. Трябваше ли да реагира някак? Може би, но, изненадващо дори за самия него, даже омерзението, което бе почувствал в първия момент, беше изчезнало.

            – Жером? – дочу се от трапезарията.

            Гласът го изтръгна от мислите му.

            – Жером? Всичко наред ли е?

            – Да... да – отвърна машинално.

            Пое дълбоко въздух. Мислеше си, че би трябвало да се чувства предаден, да мрази Натали, защото сега си даваше сметка, че тя го е лъгала за работата си през цялото време, но нищо подобно не усещаше. Дори не успя да открие следа от емоциите, които, макар и все по-бледо, продължаваха да живеят в него след като тя го бе напуснала. Единственото, което изпитваше, беше свобода, за първи път от четири месеца.

            Мъжът се усмихна и се върна в трапезрията.

            – От пътна помощ ли бяха? – попита младата жена.

            – Не... един съсед се отби да ми каже нещо.

            Жозефин кимна.

            – Пилето е чудесно. Дано и дрехите ми изсъхнат, докато дойдат да ме вземат.

            Жером се загледа в нежните й черти и тихо се разсмя.

            – Не се притеснявайте за тях. Едва ли ще са изсъхнали. Ще ги сложа в плик и ще вземете моите.

            – Но...

            – Няма да допусна да се разболеете – усмихна се Жером – а и това ще ми даде повод тези дни да ви се обадя, Жозефин, стига да нямате нищо против.

            Тя сведе очи към чинията, докато отрязваше залък месо, но Жером успя да мерне фината й усмивка.

            – Не, разбира се, ще ми бъде приятно.

            Наля виното и тихият звън на чашите меко се разнесе между тях.

---

*Certamente (ит.) – разбира се.