четвъртък, 31 март 2016 г.

Мечът на Хефест



Прияс се изкачваше по каменистия скат. Облачета прах се издигаха под уморените му стъпки, Хелиос обгаряше околните скали, а горещината ставаше непоносима. Това беше нормално: миризмата на сяра и нажежени въглени му подсказваше, че е на прав път и наистина, след като подмина поредния завой, зърна през маранята обвита в дим пещера. Прияс спря за миг, избърса потта от очите си, пое въздух и се престраши да навлезе в нея.
– Търся могъщия Хефест – извика и се огледа.
Потръпна, когато различи сенки през кълбата тежък дим и два големи циклопа заплашително го приближиха.
– Моля за помощ великия ковач, господаря на моя занаят – извика отново мъжът към страховитите фигури.
– Оставете го! – прогърмя глас.
Циклопите се спряха, единичните им очи продължаваха да го гледат застрашително, но вниманието на Прияс бе отклонено от ново раздвижване в тъмнината. Напрегна зрението си и с ужас забеляза как кълбящият се дим в пещерата започна да добива очертанията на страховито лице.
– Имаш вяра – разнесе се могъщият глас сред угнетяващата тишина. – Говори.
Прияс някак успя да овладее потрепващата си челюст.
– Дойдох за познание.
– Познание?
Мъжът пристъпи и облиза устни:
– Цар Палемон, господарят на моя остров, остров Фанус, сигурно го знаеш, загина. Островът не може да остане без цар и новият трябва да бъде избран от жена му, Ерина – въздъхна Прияс. – Такъв е законът. Тя обаче обяви, че ще избере за цар този, който ѝ донесе вълшебен меч, който да може да порази сърце, без да го нарани. Мога да изкова изящен меч. Разбира се, ти, Хефест, си ненадминат, но макар и да съм смъртен, моите мечове се славят сред хората с якост и красота. Но с вълшебствата не ме бива – разпери ръце.
– Искаш да станеш цар? – потъмня облакът – лице.
– Не.
– А какво?
Прияс се загледа пред себе си и тихо отвърна:
– Обичам я.
Отново се възцари тишина. Лицето го гледаше неподвижно и едновременно променливо от виещия се дим.
– А тя?
Мъжът сви рамене.
– Знае ли изобщо за теб?
– Макар да е царство, Фанус е много малък остров – отвърна.
– Бронтес, Стероп, връщайте се вътре – разнесе се тътнещият глас. – Хванете се с Аргес да разпалите огъня.
Двата циклопа безмълвно потънаха в пещерата. Прияс не помръдваше. Огромното лице сякаш се приближи, започна да се смалява, оглеждайки дръзкия мъж, мина от лявата му страна, заобиколи го откъм гърба и след миг, от дясната му страна се появи рошав, червендалест старец, който, макар и с яко тяло, накуцваше.
– Искаш да спечелиш сърцето ѝ? – присви очи старчето.
Прияс кимна.
– Искрен си... – поклати глава – но защо дойде точно при мен? При куция и недодялан ковач? Какво разбирам аз от любов?
– Ами... все пак... – мъжът реши да бъде прям – твоята жена не е коя да е, а богинята на любовта. Аз съм ковач, и реших, че като покровител на този занаят и живял с Афродита, може би ще можеш да ми помогнеш най-добре.
– Мдам... – почеса рижата си брада Хефест – Афродита...
Настани върху един камък пред входа.
– Сядай – подкани го и щракна с пръсти.
Прияс се ококори, когато от тъмнината на пещерата изникна златен човек, им подаде два бокала и потъна отново в пещерата, но се овладя и не каза нищо.
– Пий – каза старецът – тук е горещо. Вълшебен меч, който може да порази сърце, без да го нарани, казваш?
Мъжът кимна.
– И не знаеш как да го изковеш?
Кимна отново.
– Тази Ерина ще да е умна жена – усмихна се старецът и се замисли. – Знаеш ли, не всеки истински меч е меч. Един меч може да представлява много неща – говореше сякаш по-скоро на себе си, но се сепна и погледна Прияс. – Обичаш ли работата си, да ковеш мечове, доспехи, щитове?
– Да – отвърна той – макар да се уморих от оръжия.
Въздъхна, изпи водата си и остави бокала.
– Уморих се да гледам как хората се унищожават. Донякъде се чувствам виновен, но това ми е занаятът.
– Харесваш ми – усмихна се отново старецът – но занаятът обаче може да има много страни. Ела – тупна го с тежката си десница и се надигна.
Мъжът едва се удържа да не извика, разтри рамото си и последва бога. Старческата фигура, която накуцваше пред него сякаш започна да свети и отново да се увеличава. Прияс се огледа. Всичко се променяше.
– Раздвижете духалата – изрева Хефест – разгорете огъня, разтопете камъните в злато, в най-доброто злато, достойно да бъде ковано от моя чук!
Планината цялата беше в лава, димът разпростираше облаци над земята, циклопите се разбързаха. Мъжът не усещаше себе си, сякаш бе в транс. Не виждаше духалата, но сякаш самите Борей, Евър, Зефир, Нот раздухваха жаравата, от която Хефест вадеше разтопения метал.
– Гледай, момче и запомняй – ревеше със смях Хефест – учи се и владей майсторството!
Земята се тресеше под ударите му, искри се издигаха в небесата, божественият ковач охлаждаше метала в кипящите води на морето и отново го нажежаваше в недрата на земята...
Когато всичко утихна и Прияс се осъзна, двамата с куция старец отново седяха на камъните пред пещерата.
– Ето – проговори Хефест и му подаде неголям вързоп. – Това е мечът, който ти трябва.
Мъжът повъртя с изненада увитото парче кожа, което не изглеждаше, като да съдържа меч.
– Не се притеснявай – разсмя се старецът. – Имам обаче едно условие: не го отваряй. Утре го занеси на Ерина, подари ѝ го и нека тя го отвори.
Прияс кимна, благодари и се надигна. Хефест го изпроводи с поглед надолу, по каменистата пътека. „Един, който е на прав път – мислеше си и се усмихваше в рижата си брада. – Може да изпратя след него и онзи нехранимайко, Ерос. Диването е опърничаво, обаче ще ме послуша, защото знае, че без моите стрели е нищо.”
Мъжът така и не можа да мигне цяла нощ. Гледаше странния вързоп, поглаждаше го, пръстите му се спираха върху кожените върви, които го пристягаха, но си спомняше даденото обещание и въпреки огромното си любопитство, се отказваше дори да го поразгърне, за да види какво е това нещо вътре, което по никакъв начин не приличаше на меч. Едва дочака утрото и още с първия полъх на Еос, се отправи към красивата, но неголяма постройка, която изпълняваше функцията на царски дворец.
Разгони овцете пред портата на каменната ограда, каза на стражниците, че носи на царицата вълшебен меч, изтърпя снизходителните им погледи и след известно време го въведоха във вътрешния двор, където го посрещна Ерина, седнала на малък, но изящен трон от тисово дърво. Скромните ѝ, но спретнати дрехи сякаш подчертаваха с контраста си изящната ѝ фигура и величието на ранга ѝ.
– Носиш вълшебен меч, Прияс? – кимна му тя и мъжът подаде неголемия вързоп.
– Така е, Ерина.
– И това е... меч? – тя огледа пакета и повдигна вежди. – Който може да порази сърце, без да го нарани?
Мъжът стисна зъби и кимна.
– Досега нито един кандидат не се е справял – промълви царицата, повъртя пакета в ръцете си, внимателно дръпна връвчиците и отгърна кожата.
В ръцете ѝ блесна най-невероятното колие, което някой бе виждал. Гледаха го без дъх. Ерина бавно прокара върха на пръстите си по миниатюрните фигурки, които разказваха цялата история на Фанус, по изящните детайли, по фините брънки, които ги прикрепваха.
– Ти ли си го направил? – едва промълви жената и вдигна поглед.
– Да – кимна Прияс.
Едновременно лъжеше и не лъжеше, защото, без да може сам да си го обясни, знаеше, че може да го направи отново. Сякаш докато бе наблюдавал Хефест и вихъра на божествения му чук, бе попил необходимото познание и умение.
– Не всеки истински меч е меч. Един меч може да представлява много неща –мъжът повтори думите на Хефест. – Мечовете не винаги могат да решат всичко.
Ерина се изправи, като държеше блестящото колие в ръцете си и изучаваше мъжа пред себе си.
– Комай ти единствен разбра какво бях казала... – приближи се близо до него, като се вглеждаше в лицето му – макар да изпълни поръчката по неочакван начин...
Някъде над тях, невидим сред облаците, Ерос обтягаше на златния си лък една специално изработена от Хефест стрела.

Share