сряда, 24 август 2016 г.

Раждането на една легенда

– На вашите заповеди – отсече военачалникът, докато вратата тихо се затваряше зад него. – Гвардията е на позиции.
Главнокомандващият експедицията стоеше с гръб и наблюдаваше през обширния илюминатор отдалечаващата се флотилия, спускаща се към своята база, изградена в една от големите планини на планетата, чийто огромен диск сияеше в лъчите на отдалечената в края на галактиката звезда.
– Какво да предприемем? – изпъшка военачалникът и разхлаби ремъка на шлема си.
– Нищо – кратко отвърна главнокомандващият, докато продължаваше да наблюдава през илюминатора отцепниците, които постепенно навлизаха в атмосферата. – Очакват ни интересни времена, но засега не предприемайте нищо.
– То, хубаво, шефе, ама можем да изпуснем момента и те да наберат повече сила – размърда се и пристъпи навътре в кабинета на началника си. – Сега вероятно ще се пробват да спрат доставките и да завземат изцяло ресурсите, които, знаеш, са ни крайно необходими.
– Със сигурност ще го направят – извърна се главнокомандващият. – Или поне ще се опитат да го направят.
Намести се на стола зад работния си плот и махна към една от подвижните седалки. Военачалникът на гвардейците се приближи и също седна. По бляскавите, вертикални зеници на началника си, разбираше, че има нещо наум, но го познаваше твърде добре и усещаше, че продължава да обмисля идеята си.
– Нямаме достатъчно хора, за да им се противопоставим – проговори отново гвардеецът.
– Но пък имаме доста повече изтребители – отвърна. – Онези дезертьори нямат необходимите възможности, за да нападнат станцията и разчитат на това, че ние пък нямаме достатъчно пилоти, за да ударим ефективно тяхната база.
– И това си е така – кимна военачалникът.
– Не подценявай хората долу.
– Съществата, които създадохме? – повдигна вежди.
– Те се нарекоха хора – сви рамене командващият – тогава да ги наричаме така.
Военачалникът кимна.
– Какво за тях?
– Могат да бъдат обучени и с готовност ще застанат на наша страна – облегна се назад.
– Дори да приемем, че това е така, те нямат необходимите умения. Да не говорим, че няма да разберат принципа на действие на изтребителите, за да ги управляват успешно, особено в битка.
– Напротив – изгледа го главнокомандващият. – Не виждаш ли колко напреднаха? – изправи се и започна да се разхожда из помещението. – Не виждаш ли, че когато ги създадохме, бяха елементарни биороботи, които имаха за цел само да добиват суровините, които ни трябваха, а постепенно се развиха сами?
– Не разбирам от тия неща – тръсна глава военачалникът – но съм чувал, че това е грешка на генетиците.
– Грешка или не, няма значение – махна командващият. – Важни са фактите: развиха физическите си умения, развиха интелекта си, но най-вече развиха и съзнание, което става все по-съвършено. Така или иначе, отдавна надхвърлиха първоначалното си предназначение.
– Това не е добре – замисли се гвардеецът. – Не ми харесва. Не трябваше да се стига до тук.
– Да, но се стигна – командващият впери поглед в него. – Докладите от агентите съобщават за невероятни неща. Очевидно хората са стигнали до степен на развитие, която надхвърля нивото на немалко цивилизации, които сме срещали и това коренно променя нещата. Знаеш мнението ми.
– Знам го и го споделям – изпъна се военачалникът.
Командващият продължи да се взира в него, но нямаше повод да се съмнява в подчинения си. Познаваха се отдавна и многократно го бе изпитвал, без началникът на гвардията да си даде сметка. И всеки път беше доказвал своята лоялност.
– Не можем да си позволим да ги тормозим така – проговори командващият след малко. – Да, можем да продължим да ги използваме, но не и да ги съсипваме. Да не говорим, че ако им помогнем да започнат да живеят по-добре, ще ни бъдат много по-дълго време от полза.
Командващият поклати глава и продължи:
– Това не можаха да разберат онези идиоти. Не виждат по-далеч от носа си –удари по плота. – Единственото, което ги интересува е да изчерпат ресурсите, да затрият всичко и да се връщат у дома, а за биороб... за хората въобще не им пука.
Военачалникът въздъхна. Не разбираше от тези неща и не искаше да разбира. Имаше своите задачи, изпълняваше ги съвестно и единственото, което го интересуваше, беше гвардейците да си вършат работата добре.
– Значи, мислиш, че могат да бъдат обучени?
– Убеден съм – кимна главнокомандващият и се отпусна в стола си. – Изпратил съм агентите да подберат достатъчен брой подходящи хора, да разработят уместна за тях методология, по която да им бъде обяснена ситуацията, а ти ще имаш задачата да ги обучиш.

„Тази случка ми беше разказана, ако мога така да се изразя или по-скоро ми беше предадена по божествено благоволение и я описвам такава, каквато ограничения ми човешки ум я разбира. Не зная, не мога да обясня как се получи, но какво ли изобщо мога да разбера? Кой съм аз, че да зная каквото и да било? Видях небесата, видях поднебесието, беше ми оказана невъобразимата благодат да говоря с Кришна, Великия, видях цялото мироздание в неговото великолепие, което не бих могъл да опиша, за което няма думи. Зная единствено, че кауравите са посегнали на всичко свято, което старият Панду бе завещал и демоните, търсещи мъст за отказаната им амрита – божествената амброзия, нектарът на безсмъртието – са се съюзили с тях. Сега всичко, що е горе на небето и долу на земята, е в опасност от тяхната сила и жажда за власт. Видението... видение ли бе или духът ми наистина се издигна до поднебесието? Не зная и едва ли ще разбера, затова предпочитам да наричам видение, онова, което преживях – то ми даде вяра, нещо повече от вяра, убеждение, че все пак тези демони, двойно повече да бяха, с двойно повече гадове като кауравите, няма да могат да надделеят над могъществото на боговете. Познанието, което получих заедно с братята си и всички онези, които поддържат благочестието на пандавите, на нас, които бяхме низвергнати от алчността и многобройното превъзходство на враговете ни, заедно с божествената подкрепа, тези вълшебни, неописуеми колесници, ефирни като облаците, по-бързи от вятъра, по-искрометни от слънцето, сипещи страховити пламъци, чието управление бе предадено по милостта на боговете както на мен, така и на още няколкостотин също така избрани мои братя, това познание, убеден съм, ще донесе мира, спокойствието и благоденствието, за което хората от толкова време копнеят.”

Арджуна се замисли. Имаше чувството, че може да пише още дълго и че колкото и да пише, никога няма да изкаже и частица от това, което бе преживял. Въздъхна, внимателно постави свитъка на полицата и се приближи към прозореца. Лъхна го свежият въздух на спускащата се нощ, изпълнен с благодатта на победата, която предчувстваше, въпреки тъгата от предстоящата на другия ден битка. Далеч в полето блестящите вимани стояха готови за полет.

Няма коментари: