четвъртък, 9 май 2013 г.

Времето за нас е малко

Ива Касабова


            Валеше пороен дъжд и чистачките едвам успяваха да изчистят предното стъкло. Елена бързаше и не искаше да се замисля за времето, за настъпващата нощ, за трудния, черен път. Бързаше, защото там където отиваше, я чакаше един много специален за нея човек.
            Емил беше пристигнал по-рано, беше запалил камината и надничаше тревожно през прозореца. Чакаше я, а тя се бавеше. „Ами ако не дойде?”, питаше се и сам се окуражаваше: „Ще дойде.” Когато през плътните пердета се прокрадна светлина от фарове, той въздъхна с облекчение. Отиде да я посрещне. Отвори вратата но се стресна при вида на патрулната кола отвън.
            – Емил Иванов? – попита младият полицай.
            – Аз съм – едва отговори.
            – Познавате ли жена на име Елена Цанова?
            – Познавам я – тревогата му нарастваше стремглаво.
            – За съжаление трябва да ви съобщим една много неприятна новина. Госпожа Цанова е претърпяла тежка катастрофа тази вечер. Едвам е успяла да се обади по телефона на бърза помощ. Почина на тръгване към болницата. Всичко което ни каза беше вашето име и къде се намирате. Моите съболезнования.
            Студен душ обля Емил по цялото тяло. Не можеше да осмисли чутото. Буца застана на гърлото му, душеше го, зави му се свят. Сълзите напираха в очите му, а краката му едвам го държаха. Имаше чувството че е умрял, по-лошо – прекършен е; жив но без живот, без желание за живот, без смисъл, без надежда, без сили, без радост, без любов, без нищо... без нея...
            Отпусна се в тъмното на дивана със затворени очи и си спомни последния път когато бяха заедно. Бяха на същото това място. Спомни си усмивката й, нежното й лице, топлия глас, грациозната походка, сладкия смях, нейната ненакърнена невинност и деликатност, чувствените й целувки, приятните разговори, нежното й докосване, нейната истинска любов и колко безрезервно му я даваше. Спомни си последния им разговор.
            – Колко е хубаво да съм с теб! – гласът й звучеше толкова истински, сякаш тя и сега бе до него.
            – Ще се разведа, ще подам молбата още утре.
            – Недей. Защо си усложняваш живота? Знаеш колко е трудно, прекалено сложно е.
            – Защото времето за нас е малко. Не мога да понасям вече да съм далече от теб. Искам те всяка вечер до себе си.
            – Времето е малко, но пък е безценно. Може би затова и се обичаме толкова много, защото защото копнеем за това малко време в което ще бъдем заедно, защото го очакваме, защото жертваме. Ами ако се съберем и изгубим това усещане? Страх ме е, не искам да загубим любовта си, тя е най-скъпото което имам.
            – Няма, няма, ще видиш. Няма да го допуснем, ще внимаваме, толкова време не сме я изгубили, няма да я изгубим и сега.
            Емил си спомняше този разговор и изпитваше такава болка и горчивина каквато не подозираше, че човек е способен да изпитва. Спомни си как винаги той е бил човекът на разума, как никога преди не й беше обещавал да се разведе, как в началото дори съвсем откровено й го беше казал, за да не се чувства излъгана, ако го очаква от него. А сега, когато разбра, че не може без нея, че няма смисъл да се връща при жена си след като не е останала и капчица любов в семейството му и че тя му носи само обиди и недоволство, след като е разбрал, че парите не са всичко на света, след като реши да започне нов живот и след като тази сутрин подаде молба за развод, Елена вече я нямаше! Закъснял е! Времето за тях е било предопределено да бъде малко или може би той предопредели това. Не биваше да я кани, но нямаше търпение да й каже. А тя, тя имаше безкрайно търпение, две години и половина чакаше, чакаше толкова дълго че дори накрая се примири.
            Емил стоеше в луксозната си вила, за която трябваше да води кървави съдебни битки с жена си, макар че не стъпваше в нея с години, вилата която бе кивотът на единствената му истинска любов.

Share