понеделник, 25 март 2013 г.

В ново тяло


Ива и Филип - съвместен разказ
~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            – Искам ново тяло – опитах се да звуча спокойно.
            Жената срещу мен кимна.
            Нищо не харесвах у себе си: големи крака, твърде широк ханш и малки гърди, неправилни черти на лицето. За моите двадесет и седем години бях опитвала какво ли не, но колкото и внимателно да подбирах дрехите си, така че да прикрият множеството дефекти, колкото и старателно да се гримирах, да оформях косата си, нищо не беше в състояние да подобри външността ми. Бях мислила дори за пластична хирургия, но дори и тя нямаше да може да направи чудото, което ми беше необходимо, за да мога поне да предизвикам нечий поглед, дори не нещо повече, а само един одобрителен поглед...
            Малкото ми приятелки се опитваха да ме ободряват, да ме успокояват, че не всичко е толкова зле, че все някога ще срещна мъж, който ще ме оцени и хареса заради това, което съм, без да се отдръпва заради недостатъците ми, че има далеч по-тежки случаи от моя, но всичко това не ми помагаше особено. Постепенно си дадох сметка, че няма смисъл да ги натоварвам с моите проблеми – така или иначе нищо не можеше да се направи – само се превръщах в досадница, която щеше да започне да ги отегчава.      Всичко това продължи до деня, в който попаднах на реклама за някаква нова технология, която позволяваше създаването на напълно ново тяло. В първия момент ме обзе съмнение, но чувствах, че това беше може би единствения ми шанс. Проучих цялата налична информация, която успях да намеря, разговарях по телефона със специалистите от клиниката, където се извършваше процедурата. Всичко изглеждаше наред. Медицинските сертификати от министерството гарантираха сигурността на метода и макар със свито сърце, отидох до лабораторията с надеждата, че най-накрая ще променя живота си.
            Служителката ме измъкна от мислите ми, като постави пред мен дебел каталог.
            – Изберете си тяло – каза меко. – Впоследствие, заедно със специалиста, който ще ви поеме, ще уточните всички допълнителни промени, които искате да нанесете по него. Биомолекулярния ни метод позволява да коригираме тъканите при изработването му, така че да задоволим и най-малкото ваше желание.
            Едва си поемах въздух докато с притреперващи пръсти разлиствах масивния каталог.
            – Новите тела, които изработваме имат срок от десет години в зависимост от експлоатацията им – додаде младата жена.
            – А... моето?
            Знаех отговора, разбира се, но все пак ми прозвуча стряскащо.
            – Съхраняваме телата на клиентите ни в специални индивидуални камери, където запазват естественото си остаряване, даже стареенето им малко се забавя. Така ще можете да се върнете в него когато му дойде времето.
            Поех дълбоко въздух и преди да продължа с проучването на каталога, подписах документите.
            Това беше моят ден! Щях веднъж завинаги да реша проблемите си. Десет години, през които щях да изживея прекрасни мигове, да чувам думи на възхита от мъжки устни, да виждам блясъка в очите и преклонението им пред сексапила и красотата ми, щях да намеря любовта! Тези десет години бяха цяла вечност. Струваше си огромната сума, която събрах, разпродавайки почти всичко, което имах.
            Последваха няколко часа в уточнение на подробностите по тялото, което си бях избрала. Изграждах го сантиметър по сантиметър заедно със специалиста, ваех всяка извивка докато не станеше точно такава, каквато си мечтаех да бъде, каквато мечтаех да бъда аз.
            Две седмици по-късно, когато ми се обадиха, че новото ми тяло е готово, отново отидох в клиниката. Поканиха ме направо в лабораторията, където да го погледна и да го одобря окончателно преди да бъда прехвърлена в него. Беше божествено! Макар и в нещо като огромна стъкленица, пълна с прозрачна течност, подхранвано чрез някакви тънки тръби или кабели, то беше точно това, което бях поръчала, което бях видяла в мечтите си. Едва успях да кимна и сестрата ме отведе в едно малко помещение, за да ме подготвят за процедурата.
            Тя не беше никак лека, да не говорим за болката. Макар че бях под наркоза, имах чувството, че промушваха душата ми през много тесен отвор, а от другата страна я дърпаха сякаш с вакуум, но самата болка не беше физическа. Беше наистина ужасно, но забравих всичко това в момента в който се събудих и се видях в новото си тяло. Не можех да повярвам, че е истина! Усещах всичко, сякаш си бях самата аз, всеки допир, слабото движение на въздуха в помещението, полюшването на всеки косъм от пищната ми коса, вдишването, издишването, помръдването на всеки крайник, на всеки пръст...
            Следващите три дни останах в клиниката. Не съществуваше каквато и да било опасност, но това беше рутинна практика, за да мога да свикна със себе си, преди да се прибера. Бях значително по-лека, доста по-слаба, усилията с които бях свикнала да местя обичайните предмети бяха различни, движенията ми – малко несигурни. Привикнах към тялото си много бързо, но продължавах да стоя гола пред огледалото с часове и не можех да се наситя на гледката.
            Нямах търпение да започна своя нов живот. Още в първите дни след като напуснах клиниката си накупих тоалети, изящни обувки и сменях прически, каквито не бях и сънувала! Помня, когато излязох за първи път на улицата... хората се обръщаха след мен, а аз вървях опиянена като фея, като богиня, като истинска жена! Приятелките ми, макар да знаеха какво исках да направя и да ги бях подготвила за това, което щяха да видят, останаха втрещени. Доста време им бе необходимо, за да свикнат, че това съм си аз, с моя си характер, с моите си разбирания, с моите си начин на изразяване и хумор. Радваха се бурно и нескрито ми завиждаха. Флиртувах непрекъснато, забавлявах се с желанието на мъжете да ме имат, усетих властта си над тях; търсеха ме, тичаха след мен, надпреварваха се да ми кавалерстват, само за да получат малко внимание от моя страна; отхвърлях ги, подбирах най-красивите и снажни, забавни и изискани, имах в леглото си всеки, когото пожелаех, а те ми даваха невероятни нощи, изпълнени със сладострастна нега, надхвърляха себе си, за да ги харесам.
            Бързо си намерих нова работа, създадох нови контакти, изградих нов живот. Минаваха седмици, седмиците станаха месеци, а аз все по-рядко се сещах за старото си тяло. Завързвах нови познанства, нови връзки, а щом не се получеше с някой от мъжете, които ми харесваха, не губех време в самосъжаление; знаех, че веднага ще намеря друг, по-добър. Ако ли не беше по-добър, просто щях да го сменя със следващия от върволицата обожатели. Успехи, празници, рождени дни, нови години – животът беше един безспирен, вдъхновяващ фойерверк от радостни емоции...
            Докато един ден не забелязах някакво бледо петно на кожата си. На корема, малко встрани, точно под лявата гръд. В първия момент не му обърнах внимание, но когато няколко дни по-късно се появи второ, а после трето, когато петната започнаха да се множат, а кафеникавия им цвят да потъмнява, светът ми се сгромоляса! От седмица на седмица, от ден на ден бавно и безжалостно петната ставаха все повече и все по-големи. Постепенно косата ми стана чуплива, ноктите загубиха блясъка си... не бях усетила кога бяха отлетели десет години! Стоях пред огледалото, гледах тялото си и нищо не можех да направя.
            Точно тогава ме връхлетя ужасът от една мисъл: не бях срещнала любовта! Едва в този миг осъзнах, че за всичкото това време не бях намерила онзи на когото спокойно бих могла да призная, че скоро ще трябва да се върна в старото си тяло, че то не се доближава дори наполовина до сегашното! Не намерих онзи, който би ме утешил, защото обича мен, а не тялото ми. С огорчение си дадох сметка, че всеки един от онези, които бях срещала, се беше интересувал единствено от красотата ми. Сякаш едва сега виждах как гледат втренчено в изящните ми крака докато им говоря, в деколтето ми и дори не ме слушат... по-страшното беше, че малцината, които може би се бяха интересували от мен, а не единствено от прелестите ми, бях отблъснала сама, само защото у тях имаше нещо, което не ми бе допаднало, защото не бяха идеалния, когото търсех, но вече беше късно! Промените настъпваха, правилата не допускаха повторно купуване на ново тяло толкова скоро и трябваше да се върна в своето. За миг ми се прииска да избягам, да се скрия, да не се връщам в онази лаборатория, но знаех, че е безсмислено: щяха да ме обявят за издирване и щяха да ме заведат там под конвой, иначе тялото ми щеше да се разпадне и щях да загина – нещо което нито клиниката, нито властите, издали разрешителното за тази технология, можеха да допуснат.
            Всичко се повтори – лабораторията, малкото помещение за подготовка, упойката, крайно неприятните усещания по време на самата процедура, трите дни престой след нея... но този път нямаше и помен от еуфорията, която изпитвах някога, преди десет години. Бях тромава, бях тежка, свиквах отново със сякаш недодяланите си движения на своето грозно, истинско тяло, което междувременно също се беше състарило с десетина години и сякаш изглеждаше още по-неугледно.
            Предварително бях напуснала интересната си и добре платена работа. Не можех да им кажа истината. Имах достатъчно спестени средства, за да живея спокойно поне няколко месеца. Дни наред не можех да се погледна в огледало, не смеех да изляза навън, не вдигах телефона, не допусках дори приятелките си: тези, с които се бях сприятелила през изминалите десет години не знаеха и щяха да изпаднат в ужас, а старите, онези няколко, които бяха останали до мен от онова отдавна отминало време, които познаваха грозното ми тяло от преди, те щяха да ми съчувстват. Не можех да понеса ужаса на първите, когато разберат истината, нито съжалението на вторите. Не можех да се понасям, ненавиждах се, гледах по цял ден в една точка и се чудех с кой акъл съм предприела тази глупост, какво съм очаквала? Животът ми преди новото тяло не беше нищо особено, но му бях свикнала, а този, от последните десет години... той ми донесе хубави, незабравими, но мимолетни преживявания. И все пак се чудех дали след време да не опитам пак... процедурата не позволяваше да се купи следващо ново тяло преди да са изминали поне пет години, за да не се нанесе травма на психиката от честото прехвърляне на душата, но вече не бях сигурна, че това ще ми донесе нещо повече от онова, което бях изживяла.
            Постепенно започнах да се съвземам. Трябваше някак да продължа живота си. Намерих нова работа. Беше непретенциозна, но това вече нямаше никакво значение. Отново се регистрирах в сайтове за запознанства с надеждата да срещна самотна душа, нуждаеща се от внимание, от топлина, от обич, макар че след като не я бях срещнала тогава, когато имах страхотна външност, сега вече беше практически невъзможно, но не ми оставаше нищо друго. Трябваше да продължавам да мечтая, не можех да си позволя да се откажа, това щеше да е равносилно на самоубийство.
            Занизаха се дълги, самотни вечери пред монитора, запознанства в различни сайтове, небрежни флиртове. Някои от тях преминаваха в смислени и интересни разговори, но видеха ли отсреща снимките ми, всички се отдръпваха, постепенно прекъсваха общуването ни, или така и не правеха стъпка към нещо повече от размяна на неангажиращи шегички. Въпреки това, един ден получих съобщение от доста симпатичен мъж. Известно време общувахме както се случваше с всички останали, но с него беше някак си по-различно. Пишехме си за какво ли не, обсъждахме идеи, смеехме се... не можех да повярвам, че човек с такава външност, такова чувство за хумор и толкова разностранни интереси, ми обръщаше внимание, нещо повече, продължи да ми обръща внимание и след като разгледа няколкото мои снимки, които бях публикувала. Известно време се опасявах, че може би е някакъв присмехулник, решил да си направи неприятна шега, даже за момент започнах да се отдръпвам, готова за някоя подигравка, но не се случи нищо подобно. Той си остана мил, любезен и много въодушевен от разговорите ни.
            Може би месец след като се бяхме запознали, ме покани на среща. Почти бях сигурна, че от това няма да излезе нищо, но, макар и със свито сърце, отидох.
            Оказа се много по-красив отколкото изглеждаше на снимките в профила си. Усетих как краката ми се подкосиха, главата ми се замая. Знаех, че скоро щеше да си намери извинение и ще си тръгне, сигурна бях. Подготвих се психически за такъв край, така че да не го изживея тежко и се отдадох на удоволствието да прекарам поне малко време в неговата компания. За моя изненада останахме заедно часове, а разговорът ни бе още по-интересен и увлекателен на живо. След кафенето, в което се срещнахме, той предложи да отидем в някое уютно ресторантче, след което си направихме хубава разходка, изпрати ме. Вечерта бе толкова невероятна, че се чувствах като в любовен филм.
            На другия ден ме покани на кино, на следващия – на концерт, а седмица по-късно ме любеше, сякаш съм единствената жена на света! Не можех да повярвам, че това е истина, че се случва точно на мен! Когато оставах сама, броях часовете до следващата ни среща, едвам се удържах да не му звъня час по час и не можех да проумея що за шега си бе направила съдбата с мен: когато бях с онова невероятно тяло, не срещнах дори помен от тази любов, която ме връхлетя с такава сила сега, когато бях със старата си, повяхнала с десет години външност. Не можех да разбера как беше възможно, но това нямаше никакво значение. Изживявах нещо изключително и не пропусках нито един миг, сякаш исках да наваксам за целия си предишен живот. Не спирах да уверявам приятеля си, че бих дала всичко, за да съхраним чувствата, които изпитвахме, че никога не бих го изоставила, каквото и да се случи, че може да има пълно доверие в мен, независимо от всичко, а той ми отвръщаше по същия начин. Ето защо донякъде се озадачих, когато един де се обади по телефона и някак смутено ме помоли да се видим в любимото ни кафене.
            Чакаше ме омърлушен. Седнах срещу него и той обхвана дланите ми. Известно време ме погледа безмълвно. Личеше, че нещо му тежеше и това ме караше да се чувствам зле. Не исках дори да допусна мисълта, че може би е решил да се разделим. Не знаех какво да кажа и просто седях срещу него, стискайки пръстите му.
            – Много те обичам, мила – проговори с мъка. – Трябва обаче да ти разкажа за един човек.
            – Какъв човек? – попитах възможно по-спокойно.
            – За един егоистичен тип, който прибягна до една голяма измама, за да се добере до жена.
            Поръчахме сокове и той тихо продължи:
            – Беше твърде нисък, малко закръглен и не особено привлекателен. Мразеше тялото си. Заради него получаваше не просто откази, а жестоки шамари по самочувствието си от всяка що-годе красива жена. Това го озлоби, но колкото и да презираше жените, се надяваше да срещне онази, която щеше да оцени личността му.
            Ръцете му конвулсивно стиснаха моите.
            – Тогава той направи нещо безумно: купи си ново тяло.
            Студени иглички пропълзяха кожата ми.
            – Кой е той?
            – Аз.
            Причерня ми. Седях и се опитвах да се овладея, докато той тъжно ме наблюдаваше.
            – Реших да наказвам всяка жена, независимо колко е красива. Мислех да прелъстявам всяка до която се домогна, за да усети какво е самота и презрение, и го правех... докато не срещнах теб.
            Някъде далеч приглушено жужаха гласове, потракваха чаши, дрънна лъжичка.
            – Щом те видях, разпознах себе си – продължи. – Видях как се прикриваш зад дрехите си, както се прикривах аз, видях как на първата ни среща очакваше да си тръгна, както твърде често съм го очаквал и аз, но постепенно откривах твоя характер и се влюбвах все повече и повече...
            Въздъхна тежко.
            – Нямах сили да ти кажа, но... скоро ще трябва да се върна в старото си тяло.
            Слушах го и треперех. Стените наоколо незабележимо се въртяха. Не знаех какво да кажа, не знаех какво да мисля. Сякаш едва сега забелязах онези малки признаци, които ми бяха толкова познати – неголеми, все още едва различими петна по шията и дланите, загубилата блясък коса, станала суха и чуплива, лющещите се нокти... Излъгана ли бях? Можех ли да го виня за неща, които и аз съм правила? Разбира се, беше ми неприятно, че не ми е казал по-рано, бях ядосана, но все пак разбирах всяка негова подбуда. Вероятно е смятал, че когато се влюбя напълно, ще понеса и простя по-лесно лъжата му. Гледах го и едвам удържах потреперващите си устни. Виждах тъгата му, плахата надежда с която ме гледаше, с която чакаше отговора ми и сякаш се смаляваше и свиваше с всяка секунда през която се бавех, но аз не отговарях. В този момент сякаш дори не осъзнавах, че трябва да отговоря. Мислех какво ли бих направила самата аз, ако се бях оказала в огледална ситуация по времето в което бях в новото... в купеното си тяло. Вероятно и аз щях да го излъжа, не знам... и все пак не бях излъгала никого. Никой не си бе направил труда тогава, не бе положил усилия да опознае мен, да опознае нещо повече от тялото ми. Тогава никой не ме бе обикнал истински, а сега... сега понесох всички рискове и страхове, като се изправих пред човека срещу мен такава, каквато съм, докато той ме е примамвал с лъскава стръв, виждайки как се влюбвах все по-силно и по-дълбоко. Каквато и да беше външността му нямаше да е от значение защото щях да съм привикнала с нея. Сега обаче съм свикнала да го възприемам с това тяло и когато се върне в другото ще е все едно да си легна до непознат!
            – Човекът и тялото му са едно цяло – съвзех се аз. – Все едно е дали ще се представиш в друго тяло или с друг характер. И в двата случая лъжеш. Човек първо вижда тялото, след това душата, затова и много пъти се съм се ядосвала, че заради тялото ми не поглеждаха в душата ми! А сега опознах твоята и мислех че съм опознала и тялото ти, но както изглежда ще трябва да те опознавам отново...
            Плачех. Не знаех от какво повече се страхувах: дали от това, че ако се разделим няма да намеря отново любовта и ще остана сама завинаги, или че ако останем заедно няма да го харесам, че ще ми липсва тялото, което прегръщах страстно, чиито рамене галех с наслада, чийто аромат ме опияняваше, чиято кожа целувах ненаситно, чиито ръце бяха по-нежни от криле на ангел... и което се разпадаше.
            Седеше и ме гледаше. Трябваше да му дам отговор и то сега – знаех прекалено, болезнено добре какво изпитва и не можех да го подлагам на това напрежение.
            Овладях се някак, но отговорът... поех въздух и леко стиснах дланите му.
             – Трябва и аз да ти кажа нещо – започнах плахо. – Аз също си бях купила тяло. Върнах се в моето преди няколко месеца. Искаше ми се да се бяхме срещнали тогава за да ме видиш красива...
            Зърнах, сякаш физически усетих надеждата, която проблясна в очите му.
            – Недей – прекъсна ме. – Ти си красива и сега. Тогава просто щях да те взема за поредната кучка и щяхме да пропуснем всичко, което се случи между нас...
            Надигна се, заобиколи масата, седна до мен и ме прегърна. Беше толкова мило, може би смешно за всички останали в кафенето, но това не ни интересуваше.
            – Кажи ми, че ме обичаш – едва прошушна, сякаш искаше още един път да го убедя, че новото му тяло нямаше да ни раздели.
            – Да... обичам те – отвърнах тихо. –  Какво пък, ако искаме можем да си купим пак тяло нали?
            – Огледай се – усмихна се – вече е мода. Всички около нас са с нови тела.
            Озърна се из кафенето и последвах погледа му, докато той продължаваше:
            – Погледни искрите в очите им, харесват се, щастливи са, радват им се все още, но един ден всичко ще свърши и ако не са намерили любовта, ще бъдат съсипани.
            Отново се извърна към мен.
            – Аз те харесах, защото си естествена, различна, не така съвършена както всички онези жени, които ден след ден се появяваха все повече и повече около мен. Тези нови тела... те ме научиха да ценя уникалното в човека, а не съвършеното.
            Не можехме да седим повече в кафенето. И на двама ни сякаш не ни достигаше въздух. Дори и улицата по която вървяхме ни се струваше тясна, за да побере чувствата, които и двамата изпитвахме за първи път в живота си.

Share