вторник, 15 януари 2013 г.

Специално за Смъртта

Ива Касабова

            Работех като лекар в една психиатрична болница, забутана в края на малко, почти умиращо село. Пациентите бяха на различни възрасти и с различни проблеми. Нямаше никаква надежда за тях и за това бяха захвърлени там, забравени от Бога и човеците. Бях свикнал с тях, както и те с мен. Почти на всеки бях отдал себе си, но на един от случаите се бях посветил специално. Екатерина Пилевска. Спомням си колко силно ме впечатли, когато я докараха: беше съвсем млада, двадесет и пет годишна цигуларка с много обещаващо бъдеще. Дожаля ми, не знаех какво й се е случило, за да бъде при нас, но знаех че ще направя всичко по силите си, за да я върна към нормален живот или поне да не е в тази болница. Условията бяха лоши, парите – малко и аз понякога се чудех дали не преливам от пусто в празно, защото все имах чувството, че вместо да се лекуват, болните полудяват повече.
            Започнах да й говоря внимателно, приятелски, да търся доверието й, за да мога да стигна до травмата и да намеря начин да я изведа от това състояние, но тя не проронваше и дума. Всичко което знаех бе, че изключителните й музикални качества се разкрили, когато била съвсем малка, че майка й също била цигуларка, а баща й – пианист, който ги бил изоставил, отдавайки се на кариерата си. На пет годишна възраст майка й била връчила цигулката и разбирайки рядката й дарба, се посветила изцяло на нея. Много скоро обаче нормалните родителски амбиции се превърнали в безмилостен деспотизъм.
            Постепенно тя започна да се отпуска в моето присъствие и един ден проговори:
            – Ще отида на Луната и няма да се върна вече.
            След дни на пълно мълчание, тя бе проговорила! Стегнах се, но външно останах спокоен.
            – Защо искаш да си на Луната? – попитах тихо. – Там няма никой, ще бъдеш самотна.
            – Чудесно, точно това искам, лунен прах и самота.
            Гледаше в някаква точка пред себе си без да отмества поглед.
            – Ще вземеш ли цигулката със себе си?
            – В никакъв случай! – тя потрепера сякаш и говорех за нещо гадно.
            – Но защо?
            – Защото я мразя, тя е верига за мен, робство.
            Усетих как се развълнува и спрях да я разпитвам. Кой цигулар мрази цигулката си? От това, което бях научил, тя била не просто цигулар, а виртуоз! Била звезда още от дете, казвали че духът на Паганини се е вселил в нея, публиката излизала от концертите й плувнала в пот, емоционално изцедена, обладана и няма. Така въздействало нейното свирене, а ето че споделяше с мен своята ненавист към цигулката си.
            Лудостта й беше кротка, изразяваше се само в приказки за Луната и за това не се налагаше да пие много лекарства. Давахме й само приспивателни, когато не можеше да заспи нощем. Търсех начин да достигна ума й, но сякаш беше невъзможно. Тя си говореше само за Луната.
            Един ден я помолих да ми изсвири нещо. Надявах се чрез това да провокирам някаква реакция, която да ми подскаже как да действам по-нататък. 
            – Не! – отсече.
            – Казват, че си голям талант, вярно ли е?
            – Не, не съм.
            – Но музиката ти сякаш е от космоса, твърде съвършена за човешкото ухо, а мразиш цигулката, как тогава правиш такава музика?
            – Музика? Каква музика? – извърна се тя. – Това не е музика. Това е гняв, любов, тъга, щастие, омраза, приятелство, смях... всичко! Всичко, което нямах право да изпитвам. Няма никаква музика от космоса, това съм просто аз. Ограбена, раздадена, поробена, изтезавана, насилвана, изчерпана... оставете ме! Един ден ще отида на Луната и няма да се върна вече.
            За първи път сякаш открехна вратата към своя свят. Следях я внимателно. Докато говореше, тя се разхождаше из стаята и ръкомахаше без да откъсва поглед от мен, зловещ поглед, сякаш обладан от зли духове.

            Вече беше месец при нас и нямаше никакво подобрение. Понякога говореше като нормален човек, но всеки сеанс завършваше с Луната. Вече се бях пристрастил, денонощно мислех за нея, издирих нейни записи, разпитах колеги. Потърсих майка й, но беше починала. Катастрофирала с колата си. Казваха, че нарочно го е направила, но никой не знаел истината. Всичко, което успях да сглобя беше, че момичето е имало тежко детство. Много свирене, изяви, турнета, интервюта, програмата й е била толкова натоварена, че веднъж дори отказала да излезе на сцената, но след натиск, в крайна сметка изнесла концерта. Научих и за една прекъсната бременност, но така и не се разбрало кой е бил бащата.
            Бях решил да продължа да я провокирам. Само така ми откриваше по нещо за себе си.
            – Разбрах, че си чакала бебе?
            – Да, сега щеше да е на шест – тя прегърна възглавницата и я залюшка наляво-надясно.
            – Какво стана с него?
            – Уби го оная вещица майка ми. Не искала да имам нейната съдба – изсъска. – Аз пък искам тя да има моята, много искам! Дано ако има прераждане Господ да ни размени ролите! Ще я направя звезда, виртуоз от световна класа. Ще забавлява глухите, ще се усмихва на лицемерите, ще се подчинява на продуцентите и никой няма да се интересува от нея. А аз, аз само ще викам “това е моето дете”! – тя залюшка възглавницата отново.
            – Кой е бащата?
            – Учителят по цигулка.
            Онемях, но се овладях.
            – Излъга ли те, прелъсти ли те?
            – Не, аз го прелъстих. По-точно го изнасилих, дори го заплаших, че ще го забъркам в скандал ако не ми се отдаде.
            – Но защо?
            – Защото го обичах, защото беше единствения мъж с когото оставах насаме, защото исках.
            Не казах нищо. Не помръдвах.
            – Случи се точно преди един концерт, бях деветнадесет годишна – продължи унесено. – Какъв успех пожънах само! Свирих и се чуках... но публиката усети само музиката, защото е глуха... един ден ще отида на Луната и няма да се върна вече...

            Минаха още два месеца. Малко по малко стана още по разговорлива, разказа ми как веднъж се опитала да се противопостави и да се откаже завинаги от свиренето, но майка й втълпила, че без музиката тя е нищо, че този дар е от Бога и това е огромна отговорност. После се разплака и сподели, че не от Бога е дарът, а от Дявола, защото е резултат на дяволските желания на майка й.
            – Как да ти помогна? – попитах я.
            – Заведете ме на люлките тази вечер да се полюшкам, любете ме цяла нощ и на сутринта ме убийте, така ще ми помогнете.
            Повдигнах вежди.
            – Знаете, че не мога да изпълня нито едно от тези желания нали?
            Тя седна и се загледа през прозореца.
            – Един ден ще отида на Луната и никога няма да се върна.
            Тръгнах си без да зная какво да правя. Бях се ангажирал твърде много, знаех твърде много, но започнах да се отчайвам. Тревожех, че нещата могат да вземат обрат и за това няколко дни не я посетих.
            Една сутрин, минавайки покрай стаята й, я чух да свири. Влязох тихо и приседнах на леглото и. Тя беше с гръб и май не ме видя или това бе без значение за нея. Свиреше много нежна мелодия, почти се унесох докато я слушах. Изведнъж звученето избухна. Нежната музика се превърна в стихия. Едва виждах пръстите й, лъкът сякаш се разтваряше във въздуха и изчезваше. Музиката стана страховита, сякаш идваше от Ада. Тя се въртеше в див танц, боса и по нощница, като самодива, като митично създание от недрата на земята. Сърцето ми биеше бясно. Тази музика не беше Бога! Луд ли бях? Пот изби по челото ми, вълнението ме задушаваше, исках да се махна но не можах да стана, бях като прикован, очите ми я следяха и не можех да ги откъсна. Почувствах се изморен, изцеден и обладан. Изведнъж тя спря и се обърна:
            – Хареса ли ви докторе?
            Усмихваше се злокобно, косата и беше мокра и полепнала по челото и шията и. Беше смразяваща и едновременно с това величествена.
            – Да, много ми хареса – едва прошепнах. – Решила си да свириш? Какво беше това?
            – Не свиря, а композирам. Композирам специално за Смъртта...
            На другия ден като отидох на работа, тя беше починала. Събирала си приспивателните с месеци, докато станат достатъчно, че да могат да я убият и то в собствената си цигулка, за това и никой не беше разбрал. Чувствах огромна мъка.
            – Защо, защо, дете на Дявола, защо направи това! – бях се разкрещял.
            Сега съм в отпуска и под лекарско наблюдение, но колкото и да ме разпитват няма как да ме накарат да откъсна очи от Луната.

Share