понеделник, 4 февруари 2013 г.

Падналият ангел

            Ива Касабова
 
            Слънцето грееше жарко, из въздуха се носеше мараня от палещите лъчи. Цялата природа жадуваше за прохладен дъжд. Само водопадът не бе притихнал и весело разплискваше животворни пръски по бреговете на реката, където на огромен камък седеше млад мъж, потопил крака в прохладната вода. Поливаше зачервената си от слънцето кожа и се наслаждаваше на спокойствието, когато в шубрака зад себе си чу шум. Обърна се и забеляза, че някой го наблюдава. Бавно приближи към храсталака и предпазливо отгърна листата.
            С изумени, но любопитни очи, го гледаше полугола жена с бяло сияние около тялото си. Щом го видя, тя се смути, разпери криле и загърна тялото си. Руменина плъзна по бузите й, а белите й крака пристъпиха назад.
            – Коя си ти? – попита я объркан. – От къде идваш?
            Жената спря да отстъпва, огледа го и леко се усмихна.
            – От небето –  изпод кръстосаните пред гърдите й криле се показа нежен показалец, сочещ нагоре.
            – Нима си ангел? – прошепна мъжът. – Разбира се, ти си ангел!
            Стояха неподвижни.
            – Защо си слязла от небето? – промълви той. – Тук не е безопасно, нито толкова чисто, нашият свят е суров...
            Отпусна се и внимателно пристъпи към нея.
            – Ела, ще те разведа наоколо – усмихна се и протегна ръка. – Ти си скъп гост от друг свят.
            – Светът е само един – засмя се ангелът.
            – Как, не идваш ли от... оня свят? – почувства глупав, като дете, което нищо не разбира.
            – Оня свят? – изхихика още по-сърдечно тя.
            – Искаш да кажеш, че всеки ангел може да дойде тук?
            – Да. Ако трябва да се научи.
            – А ти защо си тук, какво искаш да научиш?
            – Аз те видях и не можах да устоя, исках да науча за „вашия свят”... ето взех да говоря като теб – наклони глава. – Искам да науча за любовта, защо хората не разбират любовта, защо не могат като нас да я познаят?
            – Любовта? – усмихна се пак без да отмества очи от лицето й. – Учените казват, че тази загадка е химична реакция на организма.
            – Химия? – заразително се разсмя тя. – По-смешно нещо не съм чувала. Любовта не е химия, а състояние на духа.
            Присви крилете си и го хвана за ръката.
            – Аз ще те науча, ще ти я покажа, а ти ще ме научиш защо хората се противопоставят на любовта.
            От този ден нататък ангелът заживя до реката, а младият мъж ходеше всеки ден при нея, разказваше й истории задаваше въпроси, а тя му отговаряше: „Не е това любовта, това е суета...”, или пък: „Не-е-е, това е гордост”, или: „А, не, не. Това е страст...”, все неща от този род. Той продължаваше да пита:
            – А какво е тогава?
            – Състояние на духа – отвръщаше тя, а мъжът все не я разбираше.
            Когато бяха заедно, той не откъсваше очи от нея. Понякога когато тя се смееше, сиянието й се засилваше и лицето й ставаше лъчезарно. Понякога цялата й чистота и блясък го караха да изпитва страхопочитание, да се чувства недостоен за нейната компания, но когато благодатта й го облееше, се чувстваше блажен. Чувстваше се сигурен, избран, все пак имаше ангел до себе си, чиято мъдрост ще го защити при нужда, дори чувстваше, че е разбрал онова състояние на духа, което тя наричаше любов. Трепереше над нея, любуваше й се докато спи, харесваше му как леко се разперват крилата й всеки път когато се разсмееше от сърце... а как обичаше да я гледа, когато се смее!
            – Сега разбрах – каза веднъж тя. – Хората не разбират любовта защото я бъркат със суетата. Гордостта им пречи, освен това се страхуват, търсят в простите неща сложни отговори и искат да я притежават, търсят я, а тя е вътре в тях, очакват някой да им я даде и ако той не успее, го мразят след това. Очакват любовта да им даде щастие.
            Тя се засмя отново и прикри уста с изящната си нежна ръка.
            – Хората не разбират, че щастието ще им донесе любов, а не любовта – щастие, а то също е състояние на духа. Хората имат проблем с доверието – продължи тя – нямат си доверие, страхуват се от себе си, бъркат го с благодарността и с грижата. Всичко това са неща, които смятат за длъжни да вършат, за да ги обичат. Ако можеха да бъдат в това състояние нямаше да се съмняват, нито да страдат, защото страданието идва от липсата на любов.
            – Любовта – усмихна се мъжът – е това, което ме кара да мисля за теб денонощно, да се чувствам окрилен след твоята усмивка, да потрепвам когато ръката ти допира моята, да се изпълвам с красота когато вятърът развее косите ти... любовта е страх, че някой ден ще отлетиш и няма да те видя вече, тя е тревога, тя е сила която ни плаши, защото разбираме колко сме безпомощни пред нея. Любовта е, когато си готов да умреш, за да я превърнеш във вечност. Това, което изпитвам към теб е любов, ангел мой. Любовта е когато искаш да бъдеш конкретно с някого, а не по принцип да изпитваш любов. Май хората не сме толкова съвършени...
            Той се наведе над нея и я целуна. Крилете й потрепнаха, а ръцете й се присвиха към сърцето й сякаш да го предпази. Усети лека болка в гърба и леко парене ниско в лявото си крило. Главата й се замая и сиянието й се засили толкова, че я изгаряше. Не издържа и отстъпи назад, но разбра, че в този миг нещо се беше променило.
            Следващите дни тя се почувства болна. Мислеше да отлети, защото беше научила това, което искаше. Знаеше защо хората не разбират любовта: те просто не можеха да си тръгнат като нея, когато се почувстват болни – нали нямат крила. Тъкмо се готвеше да отлети когато се чу шум зад нея. Сърцето й трепна, може би бе той. Изчака, искаше да се сбогува, но се оказа някакво животинче. Отново разпери крила, но размисли: ще го изчака все пак. Той не беше дошъл при нея този ден, също се беше почувствал болен. Вечерта се спусна бавно и точно когато отново се канеше да отлети, чу гласа му зад гърба си.
            – Тръгваш ли си? – тъгата му се чувстваше в трептенето на думите.
            – Не ми е добре, трябва да отлетя, крилете ме болят.
            Той замря на място, ръцете му се отпуснаха, сянка премина по лицето му. Сетне пристъпи към нея и докосна раменете й.
            – Остани при мен или ме вземи със себе си – гласът му едва доловимо трепереше. – Не ме оставяй, ангел мой, или никога няма да бъда щастлив без теб. Обеща да ме научиш що е любов, какво е това състояние на духа, което не допуска болка, от което не можеш да изпитваш тъга, що за любов е това? В нашият свят всичко е сурово, дори любовта...
            – Светът е само един – усмихна се тя. – „Вашият” свят е суров, за да можем да се научим, мъдростта се придобива трудно. Ако остана ще загубя крилете си.
            – Аз ще ти дам криле... не толкова красиви, други криле са тези които ще ти дам... невидими, каквито ми даде ти с твоята доброта...
            Тя го погледна и видя мъката му. Известно време се поколеба, но реши да остане.
            Ден след ден крилата й губеха перата си, а кожата й – блясъкът който имаше. Беше неотлъчно до него.
            Чувстваше се несигурна без крилете си, не можеше вече да отлети, не беше толкова силна както преди и тогава позна страха.
            Неговата любов бавно отслабваше, тогава тя позна и тъгата.
            Веднъж го видя загледан в друга жена и позна болката.
            Разбра за хората повече отколкото искаше, но не можеше да се върне.
            Така тя тръгна по света да търси онзи, който щеше да и даде невидими криле. Може би с тях отново щеше да бъде ангел, но нямаше такъв. Ходеше с разбито сърце и сломен дух, срещаше и други като нея. „Сигурно и те са ангели, загубили крилете си”, си мислеше и с мъка ги подминаваше.
            В това време някъде из света скиташе един човек с чифт криле в ръце и търсеше своя ангел.

Share

2 коментара:

Дани Сулакова каза...

Този разказ,толкова поучителен,ме докосна дълбоко.Отговори на въпроси,които си задавам точно сега.Трудно се се живее с идеален човек.Все не си му равен.Задъхваш се от усилия и се питаш струва ли си?

Филип Данчев каза...

Ива има страхотин разкази, Дани, малко по малко ще ги кача тук. Колкото за идеалността... чакай, а дали е необходимо да си равна на идеалния човек с когото живееш? Може би пък той и не иска да му бъдеш равна, може пък да те харесва и обича точно заради това, което си, с всичките ти добри страни и недотсатъци (каквито вски има, дори и "идеалните")? Ако пък не може да те приеме такава каквато си и те вижда като недостойна за него, то дали тогава пък е чак толкова идеален? Недей така, по твоята логика излиза, че когаот откриеш идеалния за себе си, ще го подминеш, само за да се хванеш с някой не толкова идеален, само защото може да не се чувстваш равна на него, независимо, че той може да те харесва такава, каквато си??? Ще се откажеш от една мечта пред страха да я изживееш???