понеделник, 21 януари 2013 г.

Скривалището

            Това е вторият от двата ни съвместни разказа, които написахме с Ива като експеримент, като този е по нейна идея. Приятно четене :)

 ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            Ани въздъхна, протегна и се огледа. Димитър драскаше с клечка по пода, Петър не я изпускаше от поглед, а Деница дремеше под едно от одеялата, които бяха донесли. Бяха мълчаливи. Не знаеха дали не се бяха заврели напразно в тясното, усойно и мърляво помещение. Във всеки случай, всички признаци за предстоящия край бяха налице: честите урагани, силни земетресения, резките климатични промени, за които всички говореха, както и някои странни явления, за които често се говореше. Вярно, с изключение на едно – две не много силни земетресения тези разрушителни събития се случваха далеч по света, даваха ги по телевизията, но това не ги успокояваше.
            – Уф, писна ми вече да седим тук – изсумтя Ани и стана от дъските, които четиримата бяха подпряли върху разни кашони, щайги и кофи, за да им служат за легла.
            – Споко – обади се Петър. – Скоро всичко ще свърши и ще излезем навън.
            – Ще свърши? Кое ще свърши? – извърна се към него.
            – Нека мине най-лошото. Ако полюсите на земята действително са се разместили, както казват, значи сигурно навсякъде има могъщи земетресения.
            – Аз нищо не усещам – обади се изпод одеялото Деница.
            – Това е защото мазето е под земята – замислено каза Димитър. – Колкото е по-надълбоко човек, толкова по-малко се усещат земетресенията. Само си представям какъв е ужас навън...
            – Ужас? – подвикна Ани. – А тая дупка не е ли истински ужас? Пък и не значи, че няма да умрем. Може би няма да сме сред първите, но когато излезем не се знае какво ще заварим. Всичко ще е разрушено, ще бъде затрупано с пепел от вулкани или дори лава... тогава направо си умираме, ама бавно и мъчително!
            – Хайде-е-е... само ден откакто сме тук, а момичетата не издържат вече! – изпуфтя Димитър. – Знаеш ли, Ани, колко пъти хора са преживявали това, което преживяваме сега ние? Колко войници са лежали в окопите с дни, или като военнопленници... ами затворниците?
            – Зная, ама те са били войници и затворници. А ние? Какво ще правим, когато излезем оттук? Ами ако сме последните хора на земята?
            – Я стига! – ядоса се момчето, но Ани го изгледа отвисоко и то продължи по-кротко: – За какво се тревожиш пък сега? До вчера хленчеше, че ще умреш съвсем млада, а сега пък мрънкаш, че ще останеш последният човек!
            – Ами мрънка ми се! Мрънка ми се, защото не искам нито едното, нито другото!
            – Спрете! – изправи се Петър, неловко прегърна Ани през рамото и я дръпна да седне до него. – Това чакане е гадно, но трябва да сме силни.
            Изглеждаше по-уверен от другите. Ани се притисна към него, а Димитър се отказа от спора с по-едрия му приятел.
            – Хайде да играем на някаква игра – продължи Петър. –  Нека всеки разкаже какво ще прави, когато излезе оттук.
            – Първото, което ще направя, е да се изкъпя – размърда се Деница. – Цялата съм в прахоляк!
            – Войниците са воювали със седмици без да могат да се изкъпят или нахранят като хората – подхвана Димитър. – Тежко на света, ако разчита на лигли като вас...
            – Хей, я по-кротко! – Деница се надигна и се навъси. – Светът изобщо не разчита на нас, ясно ли ти е? Разчита на онези отвън: лекари, пожарникари, военни, които евакуират хората или се опитват да ги спасят! Като знаеш толкова, ти защо не остана навън да се правиш на войник ами се скри тук?
            – Няма никакво геройство в това да умреш без причина! – повдигна рамене Димитър. – Когато отмине най-страшното тогава ще дам всичко от себе си...
            – Виж го ти, готино е да имаш избор нали? – ухили се Деница, бръкна в кашона с провизии, който бяха домъкнали и отвори пакет бисквити.
            – Ами че всички имаха избор, само че хем приказваха за края на света, хем не правеха нищо, за да се спасят!
            – Само като си помисля, че родителите ми са някъде там...
            – Стига, Ани, успокой се – обади се Петър. – Може пък и те да са се скрили някъде... а ти – изгледа отново другото момче – вземи и млъкни най-накрая!
            – Добре де, добре – Димитър избута в ъгъла някакъв плик с парцали и също се пресегна към пакета с бисквити.
            – Аз бих се разходила сред природата – подхвана след малко Ани. – Бих се попекла на слънчевите лъчи, да се полюбувам на залеза, да се порадвам на вятъра...
            Четиримата се отпуснаха по дъските и замълчаха омърлушени.
            – Ами ако бъркаме? – повдигна глава Деница и огледа околните.
            Димитър отново бе подхванал да дращи по прашния, бетонен под, Петър внимателно галеше по гърба Ани, която бе обхванала глава с ръце, подпряни на коленете й.
            – Ако когато излезем заварим само метри сняг или пепел, както гледах в един филм за някакъв град в Древен Рим и няма ни едно живо същество? Ако слънцето е скрито зад облаци от прах и е тъмно и студено, няма електричество, нито храна?
            – Що не млъкнеш, Деницо? – изръмжа Димитър и вирна глава към крушката на стената. – Не виждаш ли, че има ток? Значи централите работят.
            – Добре де, а какво означава край на света според теб? – изгледа го тя. – Ще умрат хората, ще умре всичко живо, ще изчезне планетата?
            – Да не говорим че ако планетата оцелее, както и повечето хора, това няма да е чак край – додаде Петър.
            – На кого му пука за другите и за света! Като гледам май всеки се е загрижил само за собствения си край... – махна с ръка Ани. – Само дано нашите са добре...
            Тя подсмъркна и една сълза се търкулна по лицето й.
            – Хайде, стига – подскочи Деница, седна до нея и я прегърна.
            – Чудя се дали пък не трябваше да оставим знак, че сме тук, ако някой оцелее, да може да ни намери... – промърмори Петър.
            – Да бе – захвърли клечката Димитър. – Не виждаш ли, че всички бяха още по-объркани? Само за края на света приказваха, уж се майтапеха, ама май много-много не знаеха какво да правят, а то си е сериозно. По новините...
            Крушката над вратата на мазето угасна. Настана тишина. Някой се размърда.
            – Хей, ка-какво с-става?
            – Аз съм, Ани – разнесе се гласът на Петър. – Опитвам се да намеря ключа.
            – Светът свърши – прошепна Деница.
            – Стига глупости, нали сме живи? Значи светът не е свършил – обади се Димитър. – Явно токът е спрял.
            – Дали да не излезем? – хлипаше Ани? – Страх ме е...
            – И мен... – пригласяше й тихо Деница. – Това е краят, това е краят... ще умрем...
            – Не искам светът да свършва, не искам да умрем, не искам никой да умира...
            – Спокойно, спокойно – обади се Петър – все още сме тук, хайде да се съберем един до друг.
            Четиримата седнаха на пода опрели гърбовете си.
            – Престанете! И какво като умрем? Хиляди герои са умирали по бойните полета, да не би на тях да им се е умирало? Хората умират и ние ще умрем, голяма работа! То, цял свят умира, те-е-е... лигли!
            – Млъкни веднага! – кресна Петър и последва бутаница в тъмното.
            – Пусни ме бе! – развика се Димитър. – Добре де, млъкв...
            – Какво беше това?
            – И аз чух нещо, Ани...
            Вкопчиха се един в друг, докато от вън, по коридора към мазето се приближаваха тежки стъпки. Бравата изщрака и в тъмния контур на касата се очерта сянка. Блесна светлина от фенер, тъмната фигура постоя секунда или минута – не можаха да разберат – сетне се извърна и се провикна:
            – Намерихме ги! Тук са!
            Последва тупурдия, разнесе се глъчка.
            – Здрави ли са – крещеше женски глас.
            – Мамо...
            – Ани! Детенцето ми!
            Непознатият се отмести, в лъча светлина влетя стройна женска фигура и прегърна здраво момичето. Зад нея сърдити и радостни гласове се смесваха, четиримата дочуваха тези на родителите си.
            – Какво правите тук бе, хаймани! – изрева бащата на Петър. – Цял ден ви търсим! Какво ли не ни мина през главата!
            – Ами... нали... таковата... – сви се момчето – краят на света... та...
            – Абе какъв край на света – хвана го за ухото баща му, сетне го прегърна.
            – Ами нали казахте, че ще свърши света – подхвана Деница – че земята ще се наклони и ще настанат катаклизми, та решихме да се скрием...
            – Това бяха само глупави теории с които се шегувахме бе, деца! – обади се друг мъж – Ама като по цял ден четете глупостите в интернет и зяпате новините без да мислите, така ще е! Марш вкъщи, че майките ви полудяха!
            Навън ги посрещна цяла група съседи.
            – Какво ли не им щуква в главите на тия, днешните дечурлига – коментираха хората. – Ама то е така, с тия компютри и тая телевизия... на тяхната възраст по цял ден ритахме топка и карахме колела, а те...
            Четиримата излязоха и макар страхът от края на света да бе заменен от страха от белята, с облекчение вдъхнаха ледения, мъглив въздух на нощта.

Share

събота, 19 януари 2013 г.

Наздраве за края

            Имам удоволствието да представя два съвместни разказа, които написахме като експеримент с Ива по тема, която до скоро ни забавляваше. Настоящият разказ е по моя идея, а утре ще публикувам втория, който е по нейна, като и по двата работихме съвместно. Приятно четене :)

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

            – Леле, каква е тази лудница днес? – викна Ясен още преди да свали палтото си. – Такова нещо не е било в този бар. Здравейте.
            – Да бе – обади се Тошо след като компанията поздрави новодошлия и му направиха място. – Добре че Големата Кана се е сетил да ни запази сепарето, че както вали навън, не знам къде щяхме да търсим друг бар.
            – Да бе друг бар... в тоя сняг, дето трупа така, сякаш вярно света ще свърши.
            – Че как няма да ни запази място, ние вече... колко...
            – Какво викаш? – намести се Ясен.
            – Казвам, че се събираме всеки петък тук от поне петнадесет години. Смее ли да забрави редовните си клиенти?
            – Малей-й-й... толкова ли станаха бе, Жоре? Сякаш вчера завършихме...
            – Хайде наздраве по тоя повод – викна Сашо, чашите се сблъскаха над масата и едва прокънтяха от глъчката.
            – Ама днес ще прегракнем, за да се чуваме, човек ще каже, че вярно идва края на света, щом и тук е такава блъсканица!
            – А, ти не се бой, Ясо, след второто питие ще ти дойдат децибели. Нали те знаем, какъв мегафон ставаш.
            – Абе то... хм... вярно, ама няма да чуем когато свърши света.
            – Айде стига бе, и вие ли се чалнахте с тоя край на света?
            – Що бе, Тоше, принципно е възможно.
            – А, че то принципно е възможно, възможно е, ама всичко живо само за това дрънка, как щял да свърши точно днес, разбираш ли.
            – Ами ако се накъркаш пак като за последно, жена ти като нищо ще го свърши твоя свят с точилката – изхили се Сашо.
            – Абе ей! Вие тримцата да не би да не сте същите? Ако ви побарат вашите, не знам дали ще ви свършат света с точилката, ама със сигурност ще ви спретнат по един Голям взрив  – намуси се Тошо и измъкна телефона си. – Което ме подсеща да й звънна на моята...
            – Стига бе, Тоше! – вдигна ръце Ясен. – Светът още не е свършил, ти Голям взрив ни готвиш!
            – Нямам обхват...
            – И аз – Сашо погледна своя мобилен и го подхвърли на масата. – Явно операторите пак са се бъгнали. Майната им на тия. Поне жена ти няма да може да ти звъни през десет минути.
            – Не мога да те мисля, Тоше. Довечера какво ще обясняваш...
            – На теб ти е лесно, а?
            – Ами да! – навири нос Ясен и се отпусна доволно на облегалката. – Аз съм щастливо разведен и за мен светът сега започва, така че не му разрешавам – навири нос Ясен. – Хеле пък като гледам оная мацка там...
            Другите трима се извърнаха, но осветлението примигна и Жоро се понадигна:
            – Къде бе, къде?
            – Ей там, на оная маса, те са няколко ама онази, със синята блуза!
            – Абе вие пиене нямате ли си, ами се заглеждате по някакви мацки? – изсмя се Тошо – Ти си лесен, Ясо, ние да му мислим! Наздраве!
            – Егати данданията е тая вечер! – смръщи се Сашо и се наведе напред. – Ясно, че нищо няма да свърши, ама верно, аман от идиотски истерии!
            – Ти пък откъде знаеш? – изхили се Ясен. – Това, маите, не са шега работа.
            – Стига глупости, Ясо, ние не си го представяме никак, ама на народа му дай всякакви такива щуроглавщини.
            – Абе не знам, ама ако ще свършва светът, да свършва! – отпусна се на облегалката Жоро. – Само да не реши да ни повтори, че...
            – А-а-а, никакви такива, да не взема аз да го свърша, света!
            – Ще си точно като Атлас, Тоше – изхили се Сашо – само дето Атлас го е крепил на рамене, а не на...
            – Не знам кой какво ще свършва, ама хайде наздраве! – вдигна чаша Жоро.
            – Е това е приказка! – разсмя се гръмогласно Ясен. – Наздраве за края на св...

Share

четвъртък, 17 януари 2013 г.

Дебатът

            – Видя ли ги тия бе, какви глупости дрънкаха? – каза Стамат, докато вадеше пижамата си от гардероба. – Нямало, разбираш ли, еволюция, ами животът се бил зародил от някакъв разум!
            – Звучеше логично.
            Мъжът затвори вратичката и се извърна.
            – Че кое му е логичното? Ти как си го представяш този разум? Дошъл е някога някакъв чаршафосан бог с чорлава брада, използвал е първичния океан като епруветка и е създал живота на Земята?
            – Е не съвсем. Това е доста опростена представа, но, както го обясниха във филма, явно е факт, че е имало някакъв първоначален импулс, който е предизвикала свързването на химическите елементи, така че да се оформят първите аминокиселини.
            – Дрън-дрън!
            Стамат свали плетения пуловер и го метна върху стола до кревата.
            – И какъв ще да е бил този импулс?
            – Не знам. Видя, че самите учени все още не могат да отговорят на този въпрос.
            – То пък един учени... няма що! – почеса се през потника. – Събрали се някакви в някаква вила и започнали да мъдруват дивотии, пък и научно-популярен филм им направили. Дарвин не бил прав, разбираш ли. Аман от хохавели. Тоя свят верно изтрещява.
            – Чакай де... хохавели... видя, че това са сериозни учени, професори от сериозни университети и то от цял свят.
            – Абе бегай бе – махна с ръка. – Какъв беше оня, дето го даваха... философ по биология! Измислят си всякакви науки и се правят на важни, а разни кинаджии снимат научно-популярни филми, за да размътват главите на хората.
            – Въпреки това, теорията им звучи много достоверно. Как тогава, според теб, са се появили първите микроорганизми по еволюционен път, след като видя, че някои от тях, като онова бактериално камшиче, не биха могли да съществуват ако не притежават всеки един от елементите си? Ако са се развивали по еволюционен път, то е трябвало да са били по-просто устроени, но във филма ти показаха, че няма как да е устроено по-просто. Следователно то се е появило направо такова, каквото е, без да е еволюирало от по-примитивна форма.
            – Няма начин да не е еволюирало – Стамат се подпря на стената и смъкна долнището на анцуга. – Искаш да кажеш, че то така се е пръкнало, готово, от нищото? И как ще стане това?
            – Именно в това е загадката. Сам видя, че според тези учени всяко ДНК носи кодирана информация, но никой не може да каже откъде е дошла тази информация.
            – Глупости приказваш. Ясно е, че всичко е верига от случайности – извърна се Стамат и го погледна навъсен. – Кой го знае и този бацил как се е появил. И ти казваш, че тези тъй наречени учени не могат да обяснят докрай собствената си теория, но им вярваш и отхвърляш Теорията за еволюцията, която е приета от всички вече повече от сто години защото, видиш ли, не било ясно как са се зародили микроорганизмите.
            – Добре де, не е ли странно толкова много елементи да се наредят по случайност и да създадат нещо толкова сложно като живота?
            – Просто случайности – обу долнището на пижамата си. – Какво странно има в тях? Да, много са, огромно съвпадение на условия, но въпреки това си е само случайност.
            – Хубаво. Да приемем, че Теорията за еволюцията е вярна. Тогава би трябвало тя да е природен закон, който е неотменим. Следователно би трябвало да имаме животни, които са в процес на еволюция. Ако човекът се е развил от маймуната, защо не виждаме други маймуни, които да са в някакви различни междинни стадии на еволюция към човек?
            – Ми щото условията са други бе, то е много ясно! – разпери ръце.
            – Че какво им е различното на условията? Въздухът е същият, водата е същата, температурите на Земята са същите, каквито са били и преди петдесет хиляди години, когато се е появил Хомо сапиенс.
            – Ето и ти казваш, че Хомо сапиенс е произлязъл от маймуната. Как тогава еволюцията не била вярна?
            – Не-е-е, във филма ти го казаха: еволюцията е вярна за малките промени, но не обяснява появата на живота по принцип.
            – Абе по принцип, по принцип... ти какво, сега ще почнеш да ми разправяш, как човекът бил създаден в рая, как някакъв бог изтръгнал едното му ребро, от което скалъпил жената? О-о-о... ама верно почваш да откачаш! Айде стига си ми философствал, че стана никое време – отсече Стамат, облече и горнището и се захвана да приготвя кревата си.
            – Чакай, чакай, никой не говори за рай, за Адам, Ева и така нататък. Опираме се на науката: факт е, че ДНК съществува, то е кодът на всеки организъм, но никой не знае как се е появил този код.
            – Че то е ясно? Дошли са извъземните, пуснали са една перфокара в морето и са се пръкнали готови животни.
            – Ако ще ми се държиш така и ще приказваш глупости, то няма смисъл да водим този дебат.
            – Естествено, че няма смисъл да спорим за глупости като тези от филма в които си се вманиачил – разроши коса Стамат.
            – Не съм се вманиачил. Само казвам, че тази хипотеза звучи логично и е интересна.
            – Абе каква хипотеза бе! – викна и се извърна с ръце на кръста. – Събрали се някакви идиоти, които хвърлят някакви измислени теории, само за да привличат внимание и да печелят пари!
            – Като професори едва ли са останали без пари. Така или иначе това е логична теория, която трябва да бъде оборена с доказателства.
            – О-о-о, я стига! Такива теории мога да ти фантазирам на килограм. Не може всеки, на когото му щукне някаква глупотевица, да я обявява за научна теория и да я насажда наляво и надясно.
            – Освен ако не е учен.
            – Айде моля ти се, учен! Философ по биология!
            Продължи да опъва чаршафите си Стамат.
            – Имаше и генетици, имаше и микробиолози...
            – Що не и молекулярен естет?
            – Ако ще се заяждаш...
            – Не се заяждам – махна с ръка. – Просто тъпите им идеи са ти разбъркали мозъка и ти им се връзваш, като първия глупак! Ей затова не трябва да се раздуват подобни глупости, защото идиотите им вярват. Така ги защитаваш, все едно ти плащат.
            – Нищо не защитавам, просто го намирам за интересно. Ти си този, който се е запънал като магаре на мост. Никой не казва, че това вярно, именно затова е хипотеза, а не доказан факт.
            – Айде само да не обиждаш, а? – обърна се и стисна юмруци.
            – Аз ли те обиждам? Не ме ли нарече именно ти “глупак” и “идиот”? Значи, според теб, никой за нищо не би трябвало да развива свои хипотези и да търси нови отговори?
            – Може, стига да не са измишльотини.
            – Така са казвали някога и за Галилей.
            – Галилей е друго! А това... ту сме създадени от някакъв бог, ту сме дошли от Сириус, ту сме експеримент на извънземни от Нибиру, сега пък сме били резултат от някакъв код или програма... леле-е-е! – поклати глава. – Напълни се с откачалки, значи!
            – Чакай де, защо си мислиш, че всеки, който е на различно от твоето мнение е откачалка?
            – Абе аре молим ти се! Не ми се разправя с твоите глупости – запокити чехлите си до кревата. – Не се занимавай с неща, дето не са ти по акъла. Аз лягам, че стана никое време, а утре съм на бачкане.
            Без да дочака отговор Стамат се отвърна от образа в огледалото, тръшна се в кревата и угаси нощната лампа. “Той ще ми каже на мен, че съм се бил появил от някакъв импулс! Ама верно много ме дразни тоя, ще го науча аз него. Повече няма да му давам да гледа такива глупости!”, продължаваше да се ядосва, докато заспиваше.

Share

вторник, 15 януари 2013 г.

Специално за Смъртта

Ива Касабова

            Работех като лекар в една психиатрична болница, забутана в края на малко, почти умиращо село. Пациентите бяха на различни възрасти и с различни проблеми. Нямаше никаква надежда за тях и за това бяха захвърлени там, забравени от Бога и човеците. Бях свикнал с тях, както и те с мен. Почти на всеки бях отдал себе си, но на един от случаите се бях посветил специално. Екатерина Пилевска. Спомням си колко силно ме впечатли, когато я докараха: беше съвсем млада, двадесет и пет годишна цигуларка с много обещаващо бъдеще. Дожаля ми, не знаех какво й се е случило, за да бъде при нас, но знаех че ще направя всичко по силите си, за да я върна към нормален живот или поне да не е в тази болница. Условията бяха лоши, парите – малко и аз понякога се чудех дали не преливам от пусто в празно, защото все имах чувството, че вместо да се лекуват, болните полудяват повече.
            Започнах да й говоря внимателно, приятелски, да търся доверието й, за да мога да стигна до травмата и да намеря начин да я изведа от това състояние, но тя не проронваше и дума. Всичко което знаех бе, че изключителните й музикални качества се разкрили, когато била съвсем малка, че майка й също била цигуларка, а баща й – пианист, който ги бил изоставил, отдавайки се на кариерата си. На пет годишна възраст майка й била връчила цигулката и разбирайки рядката й дарба, се посветила изцяло на нея. Много скоро обаче нормалните родителски амбиции се превърнали в безмилостен деспотизъм.
            Постепенно тя започна да се отпуска в моето присъствие и един ден проговори:
            – Ще отида на Луната и няма да се върна вече.
            След дни на пълно мълчание, тя бе проговорила! Стегнах се, но външно останах спокоен.
            – Защо искаш да си на Луната? – попитах тихо. – Там няма никой, ще бъдеш самотна.
            – Чудесно, точно това искам, лунен прах и самота.
            Гледаше в някаква точка пред себе си без да отмества поглед.
            – Ще вземеш ли цигулката със себе си?
            – В никакъв случай! – тя потрепера сякаш и говорех за нещо гадно.
            – Но защо?
            – Защото я мразя, тя е верига за мен, робство.
            Усетих как се развълнува и спрях да я разпитвам. Кой цигулар мрази цигулката си? От това, което бях научил, тя била не просто цигулар, а виртуоз! Била звезда още от дете, казвали че духът на Паганини се е вселил в нея, публиката излизала от концертите й плувнала в пот, емоционално изцедена, обладана и няма. Така въздействало нейното свирене, а ето че споделяше с мен своята ненавист към цигулката си.
            Лудостта й беше кротка, изразяваше се само в приказки за Луната и за това не се налагаше да пие много лекарства. Давахме й само приспивателни, когато не можеше да заспи нощем. Търсех начин да достигна ума й, но сякаш беше невъзможно. Тя си говореше само за Луната.
            Един ден я помолих да ми изсвири нещо. Надявах се чрез това да провокирам някаква реакция, която да ми подскаже как да действам по-нататък. 
            – Не! – отсече.
            – Казват, че си голям талант, вярно ли е?
            – Не, не съм.
            – Но музиката ти сякаш е от космоса, твърде съвършена за човешкото ухо, а мразиш цигулката, как тогава правиш такава музика?
            – Музика? Каква музика? – извърна се тя. – Това не е музика. Това е гняв, любов, тъга, щастие, омраза, приятелство, смях... всичко! Всичко, което нямах право да изпитвам. Няма никаква музика от космоса, това съм просто аз. Ограбена, раздадена, поробена, изтезавана, насилвана, изчерпана... оставете ме! Един ден ще отида на Луната и няма да се върна вече.
            За първи път сякаш открехна вратата към своя свят. Следях я внимателно. Докато говореше, тя се разхождаше из стаята и ръкомахаше без да откъсва поглед от мен, зловещ поглед, сякаш обладан от зли духове.

            Вече беше месец при нас и нямаше никакво подобрение. Понякога говореше като нормален човек, но всеки сеанс завършваше с Луната. Вече се бях пристрастил, денонощно мислех за нея, издирих нейни записи, разпитах колеги. Потърсих майка й, но беше починала. Катастрофирала с колата си. Казваха, че нарочно го е направила, но никой не знаел истината. Всичко, което успях да сглобя беше, че момичето е имало тежко детство. Много свирене, изяви, турнета, интервюта, програмата й е била толкова натоварена, че веднъж дори отказала да излезе на сцената, но след натиск, в крайна сметка изнесла концерта. Научих и за една прекъсната бременност, но така и не се разбрало кой е бил бащата.
            Бях решил да продължа да я провокирам. Само така ми откриваше по нещо за себе си.
            – Разбрах, че си чакала бебе?
            – Да, сега щеше да е на шест – тя прегърна възглавницата и я залюшка наляво-надясно.
            – Какво стана с него?
            – Уби го оная вещица майка ми. Не искала да имам нейната съдба – изсъска. – Аз пък искам тя да има моята, много искам! Дано ако има прераждане Господ да ни размени ролите! Ще я направя звезда, виртуоз от световна класа. Ще забавлява глухите, ще се усмихва на лицемерите, ще се подчинява на продуцентите и никой няма да се интересува от нея. А аз, аз само ще викам “това е моето дете”! – тя залюшка възглавницата отново.
            – Кой е бащата?
            – Учителят по цигулка.
            Онемях, но се овладях.
            – Излъга ли те, прелъсти ли те?
            – Не, аз го прелъстих. По-точно го изнасилих, дори го заплаших, че ще го забъркам в скандал ако не ми се отдаде.
            – Но защо?
            – Защото го обичах, защото беше единствения мъж с когото оставах насаме, защото исках.
            Не казах нищо. Не помръдвах.
            – Случи се точно преди един концерт, бях деветнадесет годишна – продължи унесено. – Какъв успех пожънах само! Свирих и се чуках... но публиката усети само музиката, защото е глуха... един ден ще отида на Луната и няма да се върна вече...

            Минаха още два месеца. Малко по малко стана още по разговорлива, разказа ми как веднъж се опитала да се противопостави и да се откаже завинаги от свиренето, но майка й втълпила, че без музиката тя е нищо, че този дар е от Бога и това е огромна отговорност. После се разплака и сподели, че не от Бога е дарът, а от Дявола, защото е резултат на дяволските желания на майка й.
            – Как да ти помогна? – попитах я.
            – Заведете ме на люлките тази вечер да се полюшкам, любете ме цяла нощ и на сутринта ме убийте, така ще ми помогнете.
            Повдигнах вежди.
            – Знаете, че не мога да изпълня нито едно от тези желания нали?
            Тя седна и се загледа през прозореца.
            – Един ден ще отида на Луната и никога няма да се върна.
            Тръгнах си без да зная какво да правя. Бях се ангажирал твърде много, знаех твърде много, но започнах да се отчайвам. Тревожех, че нещата могат да вземат обрат и за това няколко дни не я посетих.
            Една сутрин, минавайки покрай стаята й, я чух да свири. Влязох тихо и приседнах на леглото и. Тя беше с гръб и май не ме видя или това бе без значение за нея. Свиреше много нежна мелодия, почти се унесох докато я слушах. Изведнъж звученето избухна. Нежната музика се превърна в стихия. Едва виждах пръстите й, лъкът сякаш се разтваряше във въздуха и изчезваше. Музиката стана страховита, сякаш идваше от Ада. Тя се въртеше в див танц, боса и по нощница, като самодива, като митично създание от недрата на земята. Сърцето ми биеше бясно. Тази музика не беше Бога! Луд ли бях? Пот изби по челото ми, вълнението ме задушаваше, исках да се махна но не можах да стана, бях като прикован, очите ми я следяха и не можех да ги откъсна. Почувствах се изморен, изцеден и обладан. Изведнъж тя спря и се обърна:
            – Хареса ли ви докторе?
            Усмихваше се злокобно, косата и беше мокра и полепнала по челото и шията и. Беше смразяваща и едновременно с това величествена.
            – Да, много ми хареса – едва прошепнах. – Решила си да свириш? Какво беше това?
            – Не свиря, а композирам. Композирам специално за Смъртта...
            На другия ден като отидох на работа, тя беше починала. Събирала си приспивателните с месеци, докато станат достатъчно, че да могат да я убият и то в собствената си цигулка, за това и никой не беше разбрал. Чувствах огромна мъка.
            – Защо, защо, дете на Дявола, защо направи това! – бях се разкрещял.
            Сега съм в отпуска и под лекарско наблюдение, но колкото и да ме разпитват няма как да ме накарат да откъсна очи от Луната.

Share

понеделник, 14 януари 2013 г.

Да последваш мечтите си


            Конрад стоеше на върха на хълма. Взираше се към извивката на реката и малкото селце отвъд нея. Слънцето се беше скрило и дрезгавината на зимната вечер бързо потулваше околността. Снегът засипваше къщите и смръзнатите хълмове забулени от синкави преспи навяти от слабия, съскащ вятър. Изпод качулката на дебело наметало мъжът гледаше с широко отворени очи толкова познатата му гледка и в ума му вилнееха спомени от неговото детство и младост.
            Много време беше изминало от тогава, двадесет и пет години не се беше връщал у дома, но нищо не се беше променило. Виждаше всичко така, сякаш го бе оставил преди дни, недокоснато от войните, от кръстоносните походи, от епидемиите.
            Не усещаше студа. Размърда се едва когато вече не можеше да различава подробностите в тъмнината. Намести торбата на рамото си и се заспуска по заснежения склон. Газеше спокойно през дълбокия сняг, правейки пъртина там, където пътеката се бе скрила под снега. Не бързаше, защото познаваше всяка дреболия наоколо. Обиколи едно малко възвишение и пред него се ширнаха Дунав и побелелите къщи на Дюрнщайн, неговото родно селце, сгушило се в подножието на масивната крепост, издигната на една извивка на реката.
            Крачеше по тесните улички сред заспалите къщи, в чиито малки прозорци само тук-там мъждукаше отблясък от вощеница. Пресече малък площад, кривна наляво и в края на улицата се спря. Срещу него беше къщата, в която бе отраснал. Доближи се бавно до нея като спираше погледа си на всеки камък, на всяка дъска. Протегна пръсти, погали дървото на масивната врата, опипа чукчето от ковано желязо. Неудържимо му се прииска да похлопа, да влезе и да вдъхне аромата на своето детство, но би било глупаво. Къщата отдавна не беше негова.
            Някога, преди двадесет и пет години, след смъртта на родителите му, Конрад се видя изправен пред избора или да наследи обущарския занаят на баща си, или да продължи църковното си обучение в близкото абатство в Мелк, където бе записан по настояване на родителите му, или да последва мечтата си. Познаваше много добре бедността в която бе израснал. Работата на баща му не можеше да подсигури добро съществуване; свещеничеството като перспектива не го привличаше, въпреки сигурността, която би му дало и Конрад бе заложил всичко на една карта. Парите от имота щяха да му позволят да замине.
            Отстъпи от къщата, огледа я още веднъж и продължи по улицата. Студът започваше да прониква през дебелата му дреха и беше крайно време да намери подслон. Единственото място в което можеше да пренощува бе старият хан. В ума му бляснаха спомени за отминали вечери в които, заедно с приятелите си – послушници в Мелк като него – пееха до късно през нощта, скандализираха свещеника и веселяха пияниците с непристойните си стихове. Спомни си дъщерята на ханджията, която го бе омаяла навремето. Подсмихна се в сянката на качулката си като си спомни каква красавица бе в очите му и колко слаба е била представата му за женската красота.
            Не знаеше какво бе станало с някогашните му приятели, нямаше представа дали са останали тук или са заминали, дали са здрави или са предали душите си в Божиите ръце.
            Захлопна дървената врата, смъкна качулката и изтупа снега от себе си. Кръчмата си беше същата: старото колело от каруца вместо полилей, на което горяха няколко свещи, познатите протъркани маси и пейки, лъснали от пот, мазнина и разливано вино, същата груба, опушена камина, старият, ожулен тезгях. Няколкото посетители го огледаха с любопитство.
            Тръшна торбата на една от пейките, метна тежкото си наметало на облегалката, “Вино!”, провикна се към жената зад тезгяха и се отпусна уморено край празната маса.
            – Тук ли е старият Густав, млада госпожице? – поинтересува се, мъжът, след като си поръча и нещо за вечеря.
            – Дядо ми отдавна е покойник, господине.
            – Дядо ви? Значи майка ви е Гертруда?
            Момичето го изгледа с любопитство.
            – Познавахте ли я?
            – И още как! А тя дали е тук?
            – И тя се спомина лани – сведе очи девойката.
            – Господ да ги опрости – тъжно изрече Конрад.
            – Да извикам Ото?
            – Кого?
            – Баща ми, господине.
            – Да не би да говорите за Ото Тиленбах? – почти се надигна мъжът. – Ваш баща? Извикайте го, госпожице, извикайте го, старото пиянде – разсмя се той.
            Момичето се смути и изчезна през вратата зад тезгяха. Мъжът надигна бокала. „Значи старият Ото не си е губил времето, а е забърсал Гертруда, след като съм заминал подсмихваше се на себе си Заедно с кръчмата.”
            Отново си припомни младежките години, когато и двамата със стария си приятел съперничеха за благоволението на дъщерята на ханджията. Винаги бяха приемали съревнованието си на шега и никога не бяха имали дрязги заради нея. Така или иначе тя не обръщаше голямо внимание нито на единия, нито на другия.
            – Разпитвал сте за мен? – появи се съдържателят и огледа новодошлият. – Какво искате?
            – Да изпеем отново „In taberna quando sumus”, друже! – хилеше се свойски разположилият се мъж.
            – Какво по дяволите си мислите...
            Вместо отговор последва дрезгаво пеене:

            „In taberna quando sumus
            non curamus quid sit humus,
            sed ad ludum properamus,
            cui semper insudamus.” (*) 

            Ото сякаш залитна назад, сетне се окопити и огледа отблизо пеещия срещу него мъж.
            – Конрад! Не може да бъде! Това ти ли си? Жив си!
            Двамата се прегърнаха със замах и след миг кръчмата гръмна от нестройните им, но силни и гърлени гласове:

            „Bibit hera, bibit herus,
            bibit miles, bibit clerus,
            bibit ille, bibit illa,
            bibit servis cum ancilla.”(**) 

            – Клаудия, още вино! – провикна се Ото. – Не мога да повярвам, че очите ми те виждат, приятелю!
            – Доста години изминаха, аз също не вярвах, че изобщо ще заваря някого. Разказвай, как си, какво стана с теб през цялото това време?
            – Ами какво... вече си разбрал, че след като замина, при липсата на твоята конкуренция, Гертруда, Бог да я опрости, поддаде на моя чар. Бяхме луди-млади... една нощ се бяхме усамотили, а когато се оказа, че чака дете, нямах избор и след като стария Густав не ме уби, наследих неговия хан. Оттогава до днес го държа. Не мога да се оплача, добре върви, макар да не съм забогатял. Ако не бяха войниците от гарнизона, щях да съм фалирал отдавна.
            – А какво стана с мечтата ти, Ото? Някога мечтаеше да пътуваш също като мен, искаше да учиш, мечтаеше да постигнеш нещо в живота си?
            Мъжът се изсмя.
            – Какви мечти, приятелю? Животът е еднакъв навсякъде: лудееш, жениш се, бачкаш, за да храниш челяд и си отиваш – изля в гърлото си наведнъж целия бокал и се загледа мрачно пред себе си. – Толкова с мечтите.
            – Продължаваш да мислиш по този начин? – изненада се Конрад.
            – Че как да мисля? Мечтите са за младите и зелени глави, за които всичко, което лети, се яде.
            – Добре де, но ако нямаш мечти, за какво живееш? – заинати се гостът. – Помниш, мечтаехме, но аз тръгнах, а ти остана. Какво спечели, приятелю? Тази таверна? Може би не е малко, но какво си постигнал? Доволен ли си от живота? Щастлив ли си?
            Ото се понамръщи.
            – Изобщо не си се променил, Конрад, същият отнесен мечтател си. Този спор сме го водили толкова много пъти! Мечтите са си мечти, реалността си е реалност. Тя няма нищо общо с мечтите и хвърли ли се човек да ги преследва или ще разбере, че те са непостижима фантазия, или ще постигне нещо, но с цената на толкова усилия и лишения, че всичко се обезсмисля. Това са необмислени рискове, които няма да доведат до нищо добро.
            – Но ако не рискуваш, Ото, по какво ще разбереш, че си живял?
            – Бачках, Конрад. По това. Бъхтах се, борих се с живота, но накрая винаги губим. Отне ми жената, сега и сина ми си отива...
            – Какво му е? – изгледа го изненадано гостът.
            – Не знам... от седмица му има нещо. Гори в треска и линее, и никой не успя да му помогне. Влоши ли се състоянието му още малко, свещеникът е готов да дойде начаса.
            Конрад се надигна.
            – Какво чакаш още, човече? Води ме.
            – За какво? – учуди се Ото.
            – Просото ме заведи при него.
            Половин час по-късно гостът, извадил някакви треви от торбата си, беше забъркал отвари в две малки съдини.
            – Сега ще изпие едната. На пръв поглед състоянието му ще се влоши, но ще оживее. От утре сутрин ще му даваш от другата през три часа по глътка. До няколко дни ще бъде здрав.
            Ото гледаше глуповато двете паници.
            – Какво е това? – изломоти накрая.
            – Това е лек, който ще го възстанови.
            Конрад се наведе към момчето, повдигна го и макар и трудно, го накара да изпие течността. Положи го обратно на леглото и го зави.
            – Хайде да се връщаме долу. Сега ще го унесе и ще спи непробудно.
            Ото втрещено изгледа гърба му и безмълвно го последва.
            – Човече, какво беше това? – попита го чак когато се върнаха на масата.
            Широко отворените му очи го наблюдаваха без да примигват, долната му устна потреперваше.
            – Да не би да си стигнал до университета?
            Конрад не отвърна веднага. Мислите му го върнаха по целия изминат път. Учуди се сам, че е бил в толкова много градове, на толкова много места, видял е толкова много неща.
            – Спомняш си мечтата ни, Ото – въздъхна мъжът. – Знаеш, че тръгнах да я гоня. Е, постигнах я.
            Очите му блестяха над тихата усмивка в късата, пригладена брада.
            – Когато продадох къщата и напуснах училището в Мелк, се отправих към Париж. Беше пролет, не бързах, спирах където ми харесаше и стоях колкото исках. В Парижкия университет записах юриспруденция, но скоро различните закони, параграфи и алинеи ми доскучаха. Въпреки това беше невероятен живот. Ако си мислех, че тук сме луди глави, то се оказа, че сме били хрисими като овчици. Пиене, жени... какви жени само, Ото! По цели нощи обикаляхме улиците на този огромен град, вършехме какви ли не лудории и нерядко се измъквахме на косъм от стражата, а денем все по-рядко стъпвахме на суховатите лекции.
            Така продължи цяла година, когато се разнесоха слухове за чумна епидемия някъде на юг, в далечни градове. Пътници разказваха по кръчмите зловещи неща. Бяха уплашени, изтерзани, загубили близки и приятели, самите те успяли да се спасят като по чудо и измъкнали се някак през стриктната блокада, наложена, за да спре разпространението на болестта, бягали накъдето им видят очите без пукнат грош, само да са по-далече от онзи ужас.
            По онова време се замислих за това, какъв е смисълът на моето обучение. Щях да стана адвокат, така както с теб сме го мечтали неведнъж, Ото. Щях да направя кариера, да стана богат. Но каква щеше да е ползата от това?
            Съдържателят махна на момичето без да се обръща и то донесе нова кана с вино.
            – Един ден попаднах покрай един приятел на лекция на виден лекар. Разказваше за хората, за тялото, за разни начини, с които се лекуват болести... нищо не разбрах тогава, но дни наред не ме напускаше усещането, че това би било от много по-голяма полза отколкто реторичното жонглиране с разни закони, обвити във витиевати фрази. А и се оказа, че от медицината човек също няма да остане гол и бос.
            Накратко, учих три години в Париж, чиракувах в една лечебница срещу скромна надница, но чух, че в университета в Болоня имало невероятен лекар, който преподавал нови умения. Заминах за Италия и ги овладях за още две години, след това заминах за университета в Саламанка, където пък изучих много по-подробно различните билки и отвари... исках да съм най-добрият, Ото, исках не просто да лекувам хората, а да пробия, да се прочуя.
            Домакинът го слушаше съсредоточено.
            – Но Саламанка беше тясна за мен – продължи Конрад – и когато при едно пътуване научих вестта, че графът на Тулуза Алфонс бил болен и неговият лекар не можел да го спаси, грабнах шанса и изпробвах познанията си. В резултат, станах негов личен лекар в продължение на повече от десет години докато не тръгна на изток с Втория кръстоносен поход, а аз се върнах обратно в Париж, вече с име. От три години имам своя лекарска практика там, имам и помощници и огромен успех – отпусна се назад мъжът. – Междувременно в Саламанка се запознах с една девойка... неземна красавица! Дълго време я ухажвах, но накрая превзех сърцето й, сгодихме се и малко по-късно се оженихме.
            Ото седеше отпуснат и гледаше в една точка.
            – Тя къде е? Щастливи ли сте?
            Конрад се усмихна.
            – Тя е в Париж. Не й се пътуваше посред зима. А аз отдавна мечтаех да се върна поне за малко до тук, да ви видя и теб, и останалите, но едва сега имах такава възможност.
            Двамата мъже дълго се взираха един в друг.
            – Глупак съм бил, Конрад – сведе поглед Ото. – Един страхлив глупак.
            – Не си – спокойно отвърна гостът. – Просто Господ е решил друго за теб.
            – Във всеки случай Той те изпраща, приятелю. Добре, че се появи – тежко каза кръчмарят и се загледа в огъня, където жаравата превръщаше дървата в пепел.
            – Добре, че рискувах да последвам мечтата си, Ото – усмихна се добродушно другият мъж и също се загледа към камината, където пламъците стремглаво политаха към небето.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

(*) “Когато сме във кръчмата
не мислим как ще си вървим,
впускаме се във играта,
с която ще се сгорещим.”
Стиховете са от „In taberna quando sumus” („Когато сме в кръчмата”) от средновековния сборник с шеговити стихове на Голиардите (студенти към църковни институции, които, въпреки това, са водили разгулен живот под девиза „Живей за мига”) „Кармина бурана”, използван от композитора Карл Орф за неговото едноименно произведение – бел. авт.

(**) “Хазяинът пие, хазяйката пие,
войникът пие, свещеникът пие,
мъжът пие, жената пие,
слугата пие с девицата.”

Share