петък, 15 ноември 2013 г.

Премиера


            Известно време поизоставих блога поради куп ангажименти, които отнеха доста време, но пък доведоха до различни, хубави резултати. Един от тях е премиерата на нашия роман Да бъде приключение, който ще представим с Ива съвместно със стихосбирката на Мария Янакиева Срички по вятъра. Може би на пръв поглед е малко необичайно да се организира премиера на две книги едновременно, още повече, че едната е роман, а другата - стихосбирка, но решихме, че това ще бъде едно интересно предизвикателство.




Премиера на книгите: "Срички по вятъра" и "Да бъде приключение"


            Затова каним всички вятърничави приключенци по дух на поетично-романен следобед на 23 ноември (събота) в “Студио 5” на НДК от 15 ч. Ще посетим сричколандия на живо с втората стихосбирка на Мария Янакиева “Срички по вятъра”, а с Ива Касабова ще ви поведем на приключение из Родопите, ще ви запознаем с една омайваща легенда, както и с вдъхновението на художествените автори в романа “Да бъде приключение”.

            Водещ на събитието ще бъде поетесата Даниела Капинчева.

            Вход свободен за всички пристигнали по вятъра и нека да бъде приключение! :)

Share

вторник, 3 септември 2013 г.

Оковите

             Ива Касабова 

            Струваше й се, че стъпва по въздуха. Не ходеше, а летеше. Свободата я обгръщаше от всички страни, сякаш дишаше по-леко, спеше по-спокойно, смееше се по-често. Беше като преродена. След развода животът бе открил пред нея нови възможности, нови приятели, нови преживявания. Беше забравила миналото толкова бързо, че чак се учудваше на себе си. Ревността, страхът, оковите – всичко беше зад гърба й, а тя сякаш преживяваше отново младостта си и преливаше от сила и увереност.
            Радваше на нова любов и бе на гребена на щастието. С новия си приятел излизаха от доста време и бяха изградили доверие и уважение един към друг. Допадаха си до съвършенство във всяко едно отношение – като мироглед, като интереси, като любими занимания и навици.
            Тази неделя се излежаваха блажено в леглото, наслаждавайки се на слънчевите петна, озарили отсрещната стена и си приказваха лениво, когато мъжът тихо се разсмя. Надигна се на лакът и непринудено я попита:
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Предложение ли ми правиш? – усмихна се тя.
            – Да! Мисля, че да. Не, не мисля, сигурен съм! Точно така е, предлагам ти брак.
            Тя вплете пръсти в косата му и се засмя.
            – Така ли се прави предложение? Защо не си на колене пред мен с малка плюшена кутийка в ръка с венчален пръстен в нея, а? Казвай бързо.
            – Ами-и-и... не бях го планувал, затова – разсмя се на свой ред. – Спонтанно ми дойде отвътре, но ако държиш, ще застана на колене пред теб.
            Огледа се и видя кутията й за бижута, взе я и коленичи до леглото както си беше гол.
            – Ще се омъжиш ли за мен?
            – Но това са моите бижута! – продължи да се смее тя.
            – Да, и скоро при тях ще има и пръстен. Моят пръстен за теб.
            Жената се отпусна на леглото и се замисли. Не каза нищо, но макар да продължаваше да се усмихва, неусетно повдигна вежди и тънка бръчица проряза челото й. Мъжът едва забележимо поклати глава, остави кутийката на нощното шкафче. Надигна се, целуна по челото и тръгна към банята.
            Следите от предишния й брак и тежкия развод все още си бяха в нея. Макар болката да отшумяваше, все още я пронизваше понякога. Сама с две деца и в тежко финансово положение, тя бе изпаднала в състояние на безнадеждност, отчаяние и страх, но постепенно бе разбрала, че нито хората са толкова жестоки, нито животът, нито пък тя е толкова слаба. Децата й я подкрепяха и не й създаваха грижи. На работното си място бе високо ценена и веднага след развода си се изстреля към върховете на успеха. Успяваше във всичко, без дори да е очаквала.
            Цялата тази свобода, да мисли, да решава, да бъде себе си, без да се съобразява с някого, я направиха силна, волева и самостоятелна. Бракът бе като окови за нея. Бившият й съпруг – ревнив и жесток – я бе обсебил. Казваше й какво да прави, кога да се прибира, не й даваше право на лично време и беше на принципа, че една жена не трябва да остава без работа, за да не й минават щуротии през главата. Преди да се оженят не беше такъв, но с времето любовта си отиде и цялата му същност изплува на повърхността. Въпреки всичко тя дълго бе отлагала решението си за раздяла. Обичаше уюта, мило й беше всяка неделя да пържи мекици гледайки някой следобеден филм, докато децата и мъжът й спяха следобедния си сън. Хубаво беше също така онова чувство, че като се прибере у дома няма да е сама, хубаво беше, че имаше кой да се грижи за сметките, ремонтите на колата, гумите, крушките и куп други неща. Но за всичко това тя плащаше със свободата си. Мъжът й беше ходил хиляди пъти за риба, на мач или на бира с приятели, но тя не можеше дори и веднъж в месеца да си позволи да излезе с приятелки без да обяснява с часове къде и с кого ще бъде.
            Сега бе получила отново предложение за брак, което, макар да приличаше на шега, си беше съвсем сериозно. Трябваше да реши дали иска да се обвърже отново или не, какво ще спечели и какво ще загуби.
            Минаха дни, двамата се срещаха, но не отваряха дума за направеното предложение. Бе започнала да говори по-малко и само го гледаше с умиление и колебание. Обичаше го, искаше го, но...
            Накрая просто реши. Една вечер излезе от дома си, взе си такси и отиде при него. Искаше да го изненада. Позвъни на врата, но никой не отвори. Явно не си беше у дома. Обърна се и натисна копчето на асансьора, когато вратата зад гърба й се отвори.
            – Хей, какво правиш тук? – повдигна вежди и се усмихна. – Извинявай че се забавих, бях гол. Мислех че е пак онази досадна съседка от горния етаж.
            Не обърна внимание на думите му. Осветлението на стълбището угасна. Тя се приближи към него, и на светлината от уличното осветление се взря в очите му.
            – Ще се ожениш ли за мен? – прошепна жената.
            – Предложение ли ми правиш?
            – Да!
            – Така ли се прави? – разсмя се той.
            – Извинявай не бях го планирала – прекъсна го. – Моля те, не ме карай да падам на колене пред погледа на любопитните ти съседки.
            – Влизай – притисна я към себе си вмъкна я в коридора и затвори вратата.
            Пет години по-късно тя вече имаше друго мнение за брака. Бе омъжена щастливо, имаше кариера, излизаше с приятелки всяка седмица и имаше истински приятел у дома. Беше си все така влюбена в него както и в началото. Ценеше го високо и бе убедена, че на света няма друг такъв мъж като нейния.

Share

неделя, 25 август 2013 г.

Едно интервю за "Арт новини 365" - блогът на списание "Арт Мениджър 7"

 

             Оригиналът на интервюто – http://artnovini365.blogspot.com/2013/08/blog-post_3744.html

~~~~~~~~~~~~~~

            Филип Данчев и романът му – "Да бъде приключение"

            Днес ви представяме Филип Данчев – един съвременен писател в началото на своя творчески път, с множество разкази и вече издаден първи роман през юни т.г. – "Да бъде приключение", написан съвместно с Ива Касабова. Предстои издаването на следващия му роман „Глупакът от Монсегюр”, както и сборник с исторически разкази „И Рим остана свободен...” .  По образование е с френска филология, а по професия – водещ на новини в БНР. В това интервю можете да се запознаете с неговата творческата личност.

            Здравей, Филип. От какво черпиш вдъхновение за творчеството си?


            Здравей. По принцип всяко нещо може да ми послужи като стимул за писане, да предизвика вдъхновение. В моя случай много зависи от това, дали става въпрос за разказ или за роман. Разказите ми например са вдъхновени предимно от случки, които съм наблюдавал във всекидневието, в живота край мен. Това може да са хората, преминаващи през един подлез, пресрещани от момиче, което раздава листовки (както се роди „Вечер над града“), жена на улицата, която изостава от кавалера си, който пък изобщо не забелязва, че тя е изостанала от него (точно това използвах в „Проверката“), някоя легенда, която ме е впечатлила и съм преработил през своя си мироглед (такива са „И Рим остана свободен...“, „Тезей“, „Зама“) или нещо, което съм преживял сам (например „Щастливецът“). Понякога може дори да е някаква философска идея макар че това определение ми звучи твърде сериозно – както стана със „Свободната воля“, „Лудост“ или „Човекът без мнение“. А може дори да е представа или картина, която се е появила в ума ми, както се получи с разказите „Целувката“ и „Балада за един несретник“. Във всеки случай при разказите вдъхновението идва от някакъв относително мимолетен стимул.

            При романите е по-различно, доколкото първо се появява идеята, която ме интересува, която е привлякла вниманието ми трайно и след това, започвайки да я разработвам, постепенно идва и вдъхновението. За „Да бъде приключение“, който написахме съвместно с Ива Касабова – съмишленик в писането, водещата идея беше силата на въображението, благодарение на която човек може да постигне много, да преживее невероятни неща, независимо от конкретното си битие, което понякога може да е доста объркано. При всички случаи вдъхновението е на основата на нещо, което по един или друг начин ме е впечатлило, а за мое щастие все още наблюдавам света с любопитство и широко отворени очи.

            Кога и как започна да създаваш своите произведения?

            Някак на шега. Или по-точно – от любопитство, да видя дали ще ми бъде интересно и как ще ми се получи. Това стана относително късно – бях на тридесет и пет или тридесет и шест. Тъй като винаги съм обичал да пиша писма и приятелите ми винаги бяха възхитени от тях, от начина по който ги пишех, един ден се попитах какво ли ще стане, ако се опитам да напиша разказ. Опитах и не се получи зле. Разбира се, далеч не беше добър, но тогава усетих, че ми е приятно да пиша не само писма. Същевременно си давах сметка, че имам много да се усъвършенствам. За мой късмет попаднах в интернет на онлайн-курсове за творческо писане, които бяха организирани от „Barnes & Nobles“ (за съжаление тези курсове отдавна са прекратени) и се регистрирах. Английският ми далеч не беше на добро ниво, но можех да чета спокойно. Всеки курс беше разделен на осем лекции, които биваха обсъждани от участниците. Към тях имаше упражнения за курсистите, които също се коментираха. Практически не участвах, но четях всичко, което се правеше, попивах всеки един съвет или идея. Впоследствие попаднах на една чудесна книга на същата тема: „Курс за творческо писане“ от Йосип Новакович, в която също могат да се открият ценни идеи. Самият Новакович започва книгата си с думите, че на всеки съвет трябва да се гледа като на идея, а не като на правило; че всеки трябва да изпробва дадените съвети, да прецени дали те му подхождат и ако почувства, че те не са за него – да ги отхвърли с чисто сърце. През цялото това време продължавах да пиша разкази, като се стараех да прилагам наученото по начин, който да ми подхожда, да експериментирам, за да усетя стила, в който се чувствам най-добре. Това е и причината сред разказите ми да има и такива на историческа тематика и любовни, и чисто житейски истории, но и фантастика, фентъзи, някои с по-философска насоченост.

            И тъй като вече имах натрупани разкази, реших, че ще е добре да ги кача в един блог, поне да видя как ще бъдат възприети от хората, които са най-добрият критерий. Речено – сторено. Малко бях изненадан, че започнаха да се приемат добре. Постепенно се запознах и с други хора, които също пишеха разкази. Един от тях беше Ива Касабова, с която си допаднахме като интереси, като теми, започнахме да обменяме идеи, да си помагаме, докато се стигна до написването на няколко съвместни разказа. Някак си от самосебе си се появи идеята да напишем роман. В началото започнахме почти на шега, някак без самите ние да вярваме, че ще имаме силата и умението да го завършим. Обмислихме идеята, спряхме се на тема, която вълнуваше и двама ни, изградихме структурата и започнахме да пишем. Оказахме се добър тандем, доколкото се допълвахме чудесно, единият издърпваше другия, когато попадне в криза, после другият издърпваше първия. Постепенно започнахме да гледаме на работата си все по-задълбочено, да изпиваме все повече и повече отделните сцени, докато накрая романът беше завършен. Сега работим върху втория си роман, който е пред завършване.

            Какви са темите, които влагаш в творбите си?

            Както споменах, темите са най-различни. Любопитен съм към света, интересувам се от доста неща и всяко нещо може да ме вдъхнови. В крайна сметка обаче всичко опира до хората. Единствената тема са хората. За тях разказваме, за тях пишем. Та какво по-интересно може да съществува от човешките взаимоотношения в необятната им палитра? Дали темата ще са взаимоотношенията в една любовна двойка или между двама приятели, дали ще е борбата за постигането на някаква мечта, дали ще става въпрос за духовно израстване – всичко е до хората и взаимоотношенията между тях. Може да се каже, че донякъде бягам от всекидневната проблематика, доколкото животът ни не е лек и така или иначе ние го живеем всеки ден. Всеки ден се сблъскваме с него и с грозната му страна, а когато човек отваря една книга, било то роман или пък просто се спира на някой разказ в блога ми, той най-вероятно иска да избяга именно от трудното си всекидневие, да помечтае, да се пренесе някъде – било във времето или в пространството, да изживее нещо приятно. Разбира се, „приятно“ не означава „лековато“. Във всеки случай винаги се старая да внеса някаква светлинка, да дам някаква надежда, че може да се живее и по-добре, че можем да направим живота си поне малко по-хубав, по-красив.

            Иначе като жанр... според мен всичко е до голяма степен изграждане на среда. Вземете например филма „Междузвездни войни“. Заменете космическите кораби с коне, лазерните оръжия – с пищови, лъкове и стрели, а Звездата на смъртта – с форт и ще получите един класически уестърн. Мисълта ми е, че една и съща история може да се пресъздаде както в средновековна атмосфера, така и в съвременна среда и да носи едно и също послание.

            Вярваш ли в нещо и в какво?

            Според мен вярата и надеждата винаги съдържат в себе си доза неверие. Предпочитам убедеността. Когато човек е убеден, той не вярва, а знае, сигурен е; докато когато вярва... едно е да кажеш: „Вярвам, че ще си взема изпита“, друго е да кажеш: „Убеден съм, че ще си взема изпита“. Та ако говорим за убеждения, убеден съм, че човек може да постигне много повече, отколкото е в състояние да си представи, стига да отхвърли съмнението на хората, които неминуемо ще се появят с изрази като: „Да не мислиш, че е толкова лесно?“, „То, ако ставаше така, всички щяха да са го направили...“, „Къде ще се мериш с този или онзи?“ и всички подобни семена на съмнението. Докато човек не опита, няма как да знае дали наистина даденото нещо е невъзможно (разбира се, едва ли някой в България дава зор да стане президент на Съединените щати, например). Естествено, че има фактори като възраст, които действително не позволяват много неща, но въпреки това съм убеден, че повечето ни човешки мечти са напълно осъществими.

            Кои са любимите ти автори?

            Не един и двама. На първо място Умберто Еко; за мен няма такъв гений, който да съчетава огромна ерудиция и талант. Друг, за когото веднага се сещам, е Гор Видал с тънката му, жилеща сатира – достатъчно е да си спомним неговият „На живо от Голгота“. Неоспоримо е майсторството и на Стивън Кинг, макар че този жанр не ми е много по вкуса и вероятно затова не съм писал нищо в тази посока. Няма да подмина и Ерве Базен с неговата трилогия „Писъкът на совата“, „Смъртта на кончето“ и „С глава в стената“, който – за мен – е един от майсторите на психологическата дисекция, ако мога така да се изразя. Няма да подмина и „Малкият принц“ от Екзюпери – книга, която е толкова многопластова, че в даден момент звучи дори езотерично. Разбира се, далеч не мога да се огранича само с изброените. Така или иначе този въпрос едва ли има точен отговор, защото сме живи хора и се променяме, развиваме се, а оттам се променят вкусовете и предпочитанията ни. Ако не е така, значи сме мъртви.

            Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?

            Според мен, независимо от вида изкуство, правилата трябва да се научат много добре, за да бъдат нарушавани майсторски. Проблемът е, че докато се изучават, се случва човек да свикне с тях и впоследствие да забрави да ги промени „по свой образ и подобие“, да ги прилага в съгласие със своето светоусещане. Тогава може да се получи майсторски изпипана творба, която да няма дух. Ако изучаването на правилата се пренебрегне има опасност човек да реши да твори както намери за добре. Тогава е възможно да се получи нещо наистина добро, но в повечето случаи се наблюдава съсипването на иначе добра идея. Златната среда не случайно е Златна.

            Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?
 
            Независимо за какъв тип изкуство става въпрос, има много добри творби, но нерядко те страдат от вторачването в битието ни. Далеч съм от мисълта, че трябва да бягаме от него (и да искаме не можем), но прекаленото фокусиране в калта на живота често пъти оставя тежък привкус. Някой беше казал, че литература, която навява отчаяние, е престъпление, но според мен това се отнася за всяка една област от изкуството. От друга страна, ако се фокусираме единствено върху житейските проблеми в България, никога няма да можем да „пробием“ навън: те са твърде неразбираеми за хората, които не са живяли тук, които не са преживяли това, с което се сблъскваме почти всекидневно. Канадски филмов критик беше писал, че този проблем се наблюдава и при канадското кино: то е толкова насочено към местните проблеми на канадците, че е неразбираемо за хората извън Канада. И действително, да се сещате за някой канадски филм? Пак казвам: това не означава, че трябва да пренебрегваме действителността или да я замаскираме в шарени багри, но прекомерното й експониране вреди не по-малко от нейното пренебрегване. Действието в един роман например може да се развива в България, героите да са българи, но историята да е описана по възможност така, че да е разбираема за всеки един човек по света (а далеч не всеки би разбрал да речем, как може хем да е модерна столица, хем булевардът да е в дупки; хем да е нов „Мерцедес“, хем да е с допълнително монтирана газова уредба). Тогава ще имаме реалния шанс да излезем по широкия свят, защото талантите ги имаме.

Share

понеделник, 19 август 2013 г.

Представяне на романа ни в ПОТВ

На връх Успение Богородично с Ива бяхме гости на предаването "Събуди се" на ПОТВ, където представихме първия си роман "Да бъде приключение". Разговаряхме освен това и за книгоиздаването днес, за възможностите, които съществуват и за които често не си даваме сметка. Беше приятно преживяване и имахме удоволствието да се запознаем с изключителни хора. Приятно гледане. :)



Share

петък, 9 август 2013 г.

Наричат ме Дон Жуан

           Ива Касабова

            Харесвам жените, влюбен съм в тях, в тези уникални създания... толкова красиви, толкова различни! И те ме обичат. Обичат ме защото съм техен. Завинаги. Всяка с която съм бил е в сърцето ми, там й е мястото, там е хранилището на моите музи, на моите усещания, на моите открития, на моите божествени кралици. Имам стотици майки, стотици съпруги, стотици любовници, стотици девици... защото това е жената, всичко това. Само този, който може да ги види в същността им, само той може да разбере, че те притежават всичко, всяко качество, всяка мъдрост, всяка истина. Дали съм се влюбвал? Влюбвал съм се всеки ден, по някога и по два-три пъти на ден. Дали съм обичал някоя цял живот? Всяка една без изключение! Сигурно смятате, че това е невъзможно, но е така. Маниак ли съм? Маниак съм, защото естетиката ми е маниакална, естетика която притежава всяка жена, дори най-грубата, дори дебелата, дори кльощавата без капка женственост, всяка носи чар и огън, много огън у нея. Успееш ли да го запалиш, няма да има по-щастлив от теб, но това е трудно, много трудно... жените не разбират секса, не разбират изкуството на любовта, защото не попадат на естети, на ценители на женското, на поклонници на божествената им натура. Колко бедни са мъжете, които не могат да се докоснат до това богатство! А тя, жената, остава тъжна и неразбрана, потъпквана и мамена, изнасилвана всеки ден от грубоватия си, недодялан мъж, неразбиращ невежа, заек за разплод, безчувствен към нежната й кожа от грубите си ръце, погубващ истинската й природа в безхаберието си, без да осъзнава какво престъпление извършва. Затова ме обичат жените, обичат ме и са ми благодарни, грижат се за мен и дори не се ревнуват една от друга. За тях аз съм единствения мъж на света... търсят ме и аз се отзовавам. Всяка ми е скъпа. Рисувам по тялото й, изтръгвам стонове от тях, които не са човешки, всяка минута посвещавам на нея, не мисля за себе си; моето сексуално удоволствие се състои в нейното, достигне ли върховете достигам ги и аз, иначе не бих могъл. Освобождават се, не искат и не очакват друго от мен, само любов, само това им липсва, липсва им на всички жени откакто е създаден човекът. Някои се заблуждават, смятат че любовта е нещо друго, но не е... това е тя, в най-чистата й форма, сексуална наслада – нищо друго. Без нея всеки брак е обречен на неудовлетвореност, всяка връзка е просто съюз и заблуда. Аз съм длъжен да им помогна да разберат себе си, да отворят съзнанието си за мъжа, да почувстват колко уникални са, да бъдат обичани, желани... затова им се посветих. Затова написах хиляди разкази за тях, еротични разкази, за всяка натура, за всяка чувствителност, за всяка една по отделно.

Share

неделя, 28 юли 2013 г.

Лудост

            Младата жена пристъпваше уморено през плътната мъгла, сливаща сухите, сиви треви с оловното небе. Мъжът я гледаше тъжно с присвити устни. Беше издрана, в синини, с омачкана, изпоцапана рокля.
            – Не успя ли? – попита тихо, когато тя застана пред него и го погледна.
            Поклати глава без да отвърне. Мъжът въздъхна и постави ръка на рамото й.
            – Не зная на какво се надяваш, но... винаги си била луда глава. Хайде ела.
            Щракна с пръсти и се озоваха в просторно помещение в което няколко потънали в патина свещника и буйният огън в голямата каменна камина хвърляха отблясъци и полусенки по старинна библиотека, картини с митологични сцени, резбовано писалище. В ръцете му се появиха две чаши, кимна към масивен фотьойл и се отпусна в другия до него.
            – Това ще те стопли – подаде й едната чаша.
            – Не ми е студено – измърмори младата жена.
            – Знам. Навик – повдигна рамене мъжът и махна из въздуха: – Както и всичко това.
            – Не ми е студено, не ме боли – сякаш не го чу. – Или по-скоро ме боли от това, че хората са толкова слепи!
            – Казах ти го, но не ми повярва.
            – Трябваше да се уверя сама – отвърна жената.
            Глух грохот се разнесе някъде навън, прозорците тихо звъннаха в нощта и жената се стресна.
            – Скалата – безучастно каза мъжът. – Отново се сгромоляса.
            – Къде бъркаме? – погледна го.
            – Не знам... не знам дали изобщо бъркаме, или поначало няма шанс.
            – Да не си се отказал? – изпъна се тя. – Нима можеш да се откажеш?
            – Нали чу скалата? Не съм, но понякога дори и аз губя надежда.
            – Не трябва, татко. Не можеш да си го позволиш! Сигурна съм, че има начин!
            Дървата тихо пропукваха.
            – Какво стана долу? – извърна се след малко към нея.
            – Нищо – намести се по-удобно жената и въздъхна. – Или по-скоро аз не постигнах нищо.
            Мъжът безмълвно я гледаше.
            – Опитах се да подтикна хората да излязат от летаргията си – подхвана тя. – Не виждах друг начин и използвах всичките си умения, за да предизвикам различни случки, различни събития, които да ги накарат да се раздвижат, да прозрат до каква степен са се отпуснали по течението, но каквото и да направех, всичко се проваляше. Или не... не че се проваляше, а хората реагираха толкова неочаквано, че резултатът беше ужасяващ...
            Очите й фиксираха пламъците в камината.
            – Внушавах им, че трябва да променят реда, който сами си бяха създали и който, макар някога да име бил от полза, ги беше оковал; да намерят начин да изградят един по-добър живот, който да им даде повече свобода, но всичко, абсолютно всичко, което постигах всеки път, беше анархия... внушавах им чувство за доброта един към друг, а те го превръщаха в борба; исках да им помогна да живеят заедно, но във всяко нещо намираха причини за сблъсъци...
            Мъжът поклати глава.
            – Някои проумяваха, че животът би могъл да бъде и по-добър, но бяха твърде малко. Останалите или отричаха всичко и се отдаваха на слободия, или потъваха в отчаяние, защото не разбираха как да го постигнат, или повеждаха битки с онези, които не ги разбираха и все се стигаше до разправии, до конфликти, до размирици... – младата жена се облегна назад и замислено отпи – всички, които успяваха да ме чуят, ги обявяваха за луди... и то, тяхното, то си беше лудост...
            – А ти какво очакваше? – повдигна вежди мъжът. – Все едно не знаеш, че някога съм опитвал какво ли не. Все едно не съм ти разказвал как исках да им дам живота, който да осмисли познанието, а те приеха познанието, но се уплашиха от живота; обявиха ме за змия, обвиниха ме в своите си грехове и си измислиха узурпатори, с които изпълниха небето и ме прогониха от там, чрез които ме приковаха към скалата и ми пратиха онзи орел, който ръфаше месата ми. Добре че се отървах от него...
            Мъжът се изхили сякаш на себе си.
            – И с цялото си невежество нарекоха мен, който им дадох огъня, Луцифер – носещият светлина!
            Младата жена кимаше замислено, докато мъжът продължаваше:
            – Разказвах ти как отново исках да им дам живота, който мислех, че заслужават. Спуснах се отново сред тях, унищожих смъртта, а в резултат – ето, сама чу скалата отвън... утре отново трябва да я бутам нагоре. И пак се върнах, за да им кажа, че Царството е в тях, че са свободни, а те изопачиха всичко и ме разпънаха, защото съм бил нарушил законите на техния Бог, след което най-нагло ме превърнаха в Бог, само за да не носят отговорност за живота си, оправдавайки се с мен...
            – Недей така – прекъсна го. – Вярвам, че го заслужават. Не може да няма начин.
            – Може би, но още не са готови, дъще. Не можеш да дадеш, да научиш хората на нещо, когато не са готови да те чуят, да го приемат.
            Младата жена продължаваше да се взира отпуснато огъня, но изведнъж трепна и рязко се извърна:
            – А може би точно тук е грешката, която и двамата допускаме: хората! Винаги мислим за хората, а пропускаме човека!
            Мъжът я погледна с изненада.
            – Разбираш ли, татко, искаме да помогнем на хората ей така, наведнъж – продължи въодушевено тя – а може би трябва да помагаме на отделния човек.
            – Човек по човек? И как си го представяш това?
            – Не знам, но имам чувството... не, сигурна съм, че това е пътят!
            – Това вече наистина би било лудост – присви устни мъжът, но видя, че от драскотините и синините й нямаше и следа.
            – Лудост или не, ще опитам!
            Младата жена плясна с ръце, огънят припламна за последно, мебелите се разтвориха в дим, каменните стени се разсипаха в чезнещ прах.
            Зад бюрото си в шумния офис, млад мъж уморено гледаше в края на работния ден яркия залез и се питаше какво бе станало с мечтите му. Бе искал да пътува по света, да види непознати земи, а се беше оказал затрупан сред отчети, доклади и статистически данни. Слънцето се спускаше зад далечните планински върхове и нещо отдавна забравено го жегна. Изведнъж се извърна към компютъра, нащрака един имейл и докато събираше нещата си, прекият му началник влетя в помещението.
            – Какво значи това?
            – Напускам.
            – Ама... от днес за утре? – изръмжа, опирайки юмруци на бюрото. – Как си го представяш? Има си период на предизвестие!
            – Не съм си ползвал отпуската, а ако искаш, можеш и да ме уволниш дисциплинарно – отвърна кротко мъжът.
            – И ще се откажеш от тази заплата? Откачи ли? Какво ще правиш без работа?
            Слизаше бодро по стълбите без да чува затихващия глас на началника си. Смъкна вратовръзката още докато излизаше на улицата, където се размина с ведро момиче. Не знаеше, че то току-що бе завършило първата си картина, след като дълго бе отлагало мечтата си да рисува. Все си бе намирало оправдания и едва сега осъзнаваше, че бяха само оправдания. Момичето се усмихна при вида на жена, която бе доволна, че най-накрая се бе записала на курс по аржентинско танго. Знаеше, че бе загубила младежката си грациозност, но, макар вкъщи всички да я бяха обявили за луда, щеше да сбъдне мечтата си да научи поне няколко стъпки от този изящен танц.
            Мъглата се бе вдигнала, а сред сухите треви се мяркаха зелени стръкчета, които се протягаха към просветляващото небе. Мъжът наблюдаваше с любопитство невидимата сянка на крилата, прелитащи от човек на човек и замислено мърмореше:
            – Пълна лудост, ще й отнеме векове, но кой знае, може пък и да е права...
            Погледа още малко, почеса зарасналия белег от орловия клюн и се подсмихна.
            – То и моето е лудост, ама ще видим кой – кого.
            Запретна ръкави и се отправи към скалата, изтърколила се обратно в основата на хълма.
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/DS0VH
https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev

Share

петък, 26 юли 2013 г.

Нов раздел в блога - "Романи"

            Новото е, че вече се наложи да създам нов раздел - "Романи" :) В него ще качвам периодически информация за първия ни роман, както и - живот и здраве - за следващите, които се надявам да се появят. Конкретно за "Да бъде приключение", вече освен на хартия от izdavam.com, излезе и в електронен вариант както в българския e-knigi, така и в Amazon.com (както и в локалните сайтове на Амазон). А по-надолу представям участието ни в предаването "Нощен Хоризонт" на БНР от 24 юли, посветено на "Да бъде приключение".


            Приятно слушане :)

Share

петък, 12 юли 2013 г.

На сцената на живота

            Ива Касабова

            Публиката изглеждаше във възторг. Аплодисментите изпълваха салона и кънтяха като ехо в коридорите. Актьорите се поклониха и завесите се спуснаха. Още една успешна постановка, още един триумф за трупата. Повод за празник.
            Всички актьори поздравиха звездата на спектакъла – актрисата която с невероятните си роли ги изстрелваше все по-успешно напред. Блестяща, раздаваща се, превъплъщаваща се феноменално, неуморна, ексцентрична, актрисата родена да бъде такава. Бе изиграла десетки образи: кралица, слугиня, проститутка, тиха и кротка, буйна и дива, лудата, мечтателката, влюбената, убийцата, жертвата, майката и мащехата – всичко по брилянтен начин, сякаш самата тя бе своите герои. Плачеше и се смееше, ядосваше се, пееше, танцуваше, прегръщаше с такава лекота, сякаш всичко беше присъщо за нея.
            Зад кулисите на театъра цареше оживление и еуфория. Цветята за нея пристигаха с купища, а с тях – поздравителни картички и покани за различни партита, но тя нямаше сили. Имаше крайна нужда от почивка, от мир и тишина. Искаше да свали грима и да не го слага повече, но знаеше че не може, че без театъра не може, без публиката не може, без шоуто, без сцената.
            Оттегли се в гримьорната си и се отпусна на стола пред голямото огледало. Зад нея врата се отвори и влезе нейният съпруг. Той не беше възхитен. Носеше малка бутилка уиски и отпиваше от време на време. Гледаше я.
            – Виждам, че отново жънеш небивал успех – каза след малко.
            – Благодаря. Радвам се че публиката ме оценява.
            – Оценявате, защото получава...
            – Пак ли започваш? – попита уморено тя и започна да сваля грима от лицето си.
            – Да започвам? Какво да започвам? Има ли смисъл въобще да говорим? – загледа се за кратко в извивката на шията й, махна с ръка и отмести поглед. – Ясно е, няма да ме разбереш...
            – Какво да разбера? – извърна се тя.
            – Че се нуждая от жена, не от театрална звезда.
            – Чудесно, защо се ожени за мен тогава?
            – Защото те обичам... знаеш.
            – Обичаш? Какво точно обичаш?
            – Всичко. Всичко което си. Кралицата, убийцата, майката, жертвата... всичко! Но ти го даваш на другите, а за мен оставяш само своята умора.
            – Това са само роли – въздъхна жената. – Аз не съм нито една от тях.
            Тя знаеше какво иска мъжът й и какво ще го направи щастлив, но не можеше да продължава да играе до безкрайност. Искаше да си бъде тя, самата тя, макар отдавна да беше забравила каква е в действителност. Искаше й се той да и покаже как да намери себе си, да изкара най-хубавото от нея, да напише сценария на техния живот, който да бъде с щастлив край, да напише любовна история за тях, по-красива от тази на Ромео и Жулиета, но това никога нямаше да се случи защото той очакваше от нея същото. Искаше й се да има успех на сцената на живота така, както на сцената в театъра, но нямаше сценарий. Тя много пъти се бе опитвала да го създаде, особено в началото, но сценарият често пъти се бе оказвал неразбран или неподходящ, или недостатъчен, сцените се променяха, ролята й му омръзваше. Накрая тя загуби надежда. Сега вече не искаше нищо от него, но той нямаше да я остави на мира, нямаше, защото не можеше без нея. Обичаше я такава каквато е, толкова различна, непонятна, неуловима, могъща и магична...
            Любов, която го убива, измъчва, изтезава... но не искаше да се откаже от нея, нито да потърси друга.
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/tVdNe
https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev

Share

четвъртък, 20 юни 2013 г.

Излезе първият ни съвместен роман

С удоволствие мога да обявя излизането от печат на първия роман, който написахме съвместно с Ива - "Да бъде приключение".
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/tVdNe
~~~~~~~~~~~~~~~
Благодарим на Светлана Дичева за нейното представяне:

Даниел и Елена са млади хора, които разменят мисли и идеи по скайпа, а жаждата им за приключение прераства в съвместното написване на роман за приключенията на техните герои Ева и Александър. Ева и Александър поемат по стръмнините на непознатото, срещат се с интересни хора, със стихиите на природата и със своите страхове, потъват в мистериозния свят на легенди и сказания. В хода на тези перипетии те самите се променят, отношенията и на пишещите романа и на романните герои се развиват. Романът е разчупен не само от редуването на загадъчния сюжет с моменти от интернет общуването между авторите, но и с вмъкването на по-малки истории в по-голямата история. Така мистерията се превръща в матрьошка, отвориш ли я, отдолу се появява втора матрьошка, след това – трета... Българската природа и светоусещане присъстват много силно в романа и смятам, че тъкмо това го прави особено интересен за българската читателска публика, която харесва загадъчни приключенски сюжети от чужди автори. В романа има много любов, светлина, вдъхновение, среща не само между двама души, но и между две души, среща в истинския смисъл на думата. „Да бъде приключение” ни подсказва, че въображението е безгранично, че животът до голяма степен си го изграждаме сами с нашите избори.
~~~~~~~~~~~~~~~

Share

Да свалим картите

            Ива Касабова

            Двамата картоиграчи се гледаха очи в очи и не отместваха поглед. Останалите около тях не смееха да помръднат. Моментът да свалят картите беше настъпил и единият щеше да се окаже в незавидна позиция.
            Четиримата бяха приятели от деца. Ходеха в едно училище и се покриваха често един друг, преотстъпваха си момичетата, лъжеха учителките, правеха какво ли не, но приятелството им бе над всичко останало. Вече бяха големи мъже и се радваха на успехите си, помагаха си с каквото могат и всеки месец си организираха игра на покер. Трима от тях бяха женени, само Андрей беше ерген или по-точно – сгоден. Игрите бяха забавни и нещо като бягство от рутината на всекидневието.
            Имаха едно правило, което не подлежеше на обсъждане: който спечели – печели, който загуби – губи и не се приемаше никакво недоволство или опрощаване на дългове. Това беше желязно правило и всички добре си правеха сметката доколко да се отпускат в наддаването. И четиримата бяха устроили добре живота си, бяха с добри доходи и никой не смяташе да печели или да се пристрастява към играта. Тя бе само за забавление или за измъкване от вкъщи и донякъде ги караше да се чувстват като в гангстерски, мъжкарски филм. Разказваха се много вицове и се лееше алкохол, обсъждаха се жените и нерядко се сключваше някоя сделка, най-честата от които – колата на един да премине в ръцете на друг. Често пъти се беше стигало до големи залози. Васето и Боян като че ли имаха повече мярка, но Венци и Андрей бяха страстни играчи, затова често пъти парите на единия преминаваха в ръцете на другия и обратно. Никой от тях не се сърдеше, защото знаеше, че е въпрос на време да си ги върне. Тази вечер обаче нещата излязоха от контрол.
            Андрей държеше три аса и два попа. Такава ръка рядко се пада и още по-рядко губи. Не беше напълно сигурен, но подозираше, че Венци блъфира и наддаваше, докато не заложи всичко. На Васко и Боян това хич не им харесваше, но нищо не можеха да направят.
            Андрей пръв свали картите. В тишината се чуваше единствено стенният часовник. Венци погледна свалените карти, но не реагира по никакъв начин. Неговите стояха захлупени до дясната му ръка и всички погледи бяха отправени към тях. Започна да ги обръща една по една: дама каро, дама спатия, дама купа, сякаш се поколеба за момент, но обърна и четвъртата: дама пика. Сякаш и часовника замлъкна от стената.
            Това беше краят. На масата пред Андрей стояха всичките му пари, ключовете от колата, ключовете от къщата му и спестовната му сметка. Сега нямаше нищо освен дрехите на гърба си. Приятелите му го гледаха и не знаеха какво да кажат, съчувстваха му, но не можеха да се намесят. Всичко зависеше единствено и само от Венци, но той мълчеше. Така се бяха разбрали, такива бяха правилата им и ги бяха спазвали дълги години. Андрей уморено се надигна, наметна якето си и си тръгна мълчаливо. Не каза довиждане, не можеше, думите не излизаха от устата му. Главата му бучеше. Трябваше да се прибере и да каже на годеницата си, че ще се наложи да отменят сватбата за неизвестно време и да се изнесат на квартира.
            Пъхна ръце в джобовете си и пое към къщи. Сега трябваше да започне отначало. Вече нямаше да може да играе покер с приятелите си и шансът му да си върне загубеното не съществуваше, нито пък да се ожени, вероятно щеше да ходи на работа в понеделник пеша, освен ако някой не му дадеше поне един лев за билет за автобуса. Чудеше се как можа да допусне след толкова години труд, да стигне дъното, само за една вечер. “Защо ми трябваше?”, пулсираше въпросът в ума му. Въздъхна и обърна лице срещу нощния полъх. Не беше от алчност, а от любопитство, всичко бе от любопитство. Ако не бе заложил, никога нямаше да разбере дали е можел да спечели.
            В таванската стая Венци, Васето и Боян седяха мълчаливо. За първи път през целия им живот приятелството им бе подложено на изпитание. Венци гледаше вещите на Андрей пред себе си и знаеше, че само от него зависи. Трябваше или да наруши принципите, които бяха изградили, или повече нямаше да има приятел. Не смяташе, че има вина за загубата на Андрей. Чудеше се дали ако той беше загубил Андрей щеше да му опрости загубата. Може би да, а може би не. Венци също беше заложил всичко, дори не можеше да си представи какво би станало с него ако беше загубил, но не беше.

***

            Андрей стигна до вкъщи и бръкна за ключовете си, но джобът му беше празен. Огледа вратата на апартамента, сякаш за първи път я вижда. Това вече не беше неговата врата, нито неговият апартамент. Трябваше да събуди годеницата си и се надяваше поне да я стресне.
            – Ключовете ли си забрави – усмихна се сънено и го целуна. – Тъкмо ставах.
            – Искаш ли кафе или ще лягаш? – попита го докато вървеше към кухнята.
            Андрей се опитваше да се овладее, но усещаше, че не му се получава.
            – Днес ще ходя да пробвам роклята – продължи тя. – Жалко, че младоженецът не трябва да вижда булката преди сватбата, нямам търпение да я облека и да ти я покажа.
            Горещ душ обля Андрей. Хапеше устни; не знаеше как да й каже, но нямаше избор.
            – Скъпа, мисля че трябва да отложим сватбата – смотолеви.
            Приятелката му се извърна и забеляза притеснението му.
            – Какво говориш? Защо?
            Пое дълбоко въздух и изстреля:
            – Знаеш, че се бяхме събрали на покер? Венци спечели, а аз загубих.
            – Голяма работа – усмихна се. – Все едно не ти се е случвало и преди. Другия път ще спечелиш, сигурна съм. И затова ли трябва да си отложим сватбата?
            Тя се приближи и го изгъделичка.
            – Май те е хванало шубето.
            – Друг път едва ли ще има – избягваше погледа й. – Снощи се бяхме разгорещили повече от обикновено... държах много добра ръка и мислех, че ще спечеля. Увлякох се в залозите и изгубих.
            – Стига с тоя драматизъм, винаги съм казвала, че тази игра е кофти работа, но това какво общо има с нас? Колко пари по дяволите си загубил?
            – Всичко!
            – Всичко? Какво значи това?
            – Значи всичко. Колата, апартамента, парите, спестяванията си... всичко!
            – Шегуваш ли се? – прошепна. – Това е само игра. Вие сте приятели и никой не би ти взел и гащите от задника, а ако направи, значи не ти е никакъв приятел.
            – Ти не разбираш. Това е въпрос на чест. Всички знаем правилата и ги спазваме. Аз загубих и трябва да си понеса последствията.
            Няколко мига остана безмълвна, сетне бавно седна на един от столовете.
            – Ти загуби? – погледна го. – Ами аз?
            Андрей гледаше безучастно пред себе си.
            – Чест? Каква чест? – извика жената. – Обричаш щастието ни заради някаква чест. Как смееш, нима си толкова жесток и такъв егоист, мислиш за честта си повече отколкото за ангажимента си към мен! Върви и се разбери с приятелите си да ти върнат живота. Ако са ти истински приятели ще те разберат.
            – Не мога. Ако Венци реши е друго, но аз да ходя да се моля... не мога.
            Андрей гледаше сълзите по бузите й и това го разкъсваше, но не можеше да се върне. Какво да им каже? Дайте си ми парите, че приятелката ми плаче. Не, трябваше да се оправя някак. Все пак имаше хубава работа, щеше да успее пак, беше въпрос на време. Надяваше се на подкрепата й, но тя не го разбираше.
            За нея беше ясно, че той не държи достатъчно на нея. Не проумяваше как е възможно да се прави на честолюбив герой когато бяха на прага да се оженят. Нима това не беше най-важното за него? Седеше и се питаше как не можеше да разбере, че животът е далеч по-сериозен и в него няма място за гордост, че има толкова по-съществени неща, че така беше обрекъл и неродените им деца. Обичаше го и с нетърпение очакваше моментът в който ще се оженят, а сега с оказа, че този момент може и да не настъпи никога. Гледаше го и не вярваше, но по всичко личеше, че не се шегува. Надигна се, облече се и излезе, без да си кажат и дума.

***

            Васко и Боян си тръгнаха малко след Андрей, изтощени и мълчаливи. Навън ги посрещна розовеещото небе. Спряха на тротоара и погледнаха към паркинга, където до техните коли се червенееше красивата и добре поддържана кола на Андрей. Спогледаха се.
            – Баси работата!
            – Хм... – разкърши рамене Боян и се загледа в тротоара. – Какво ще стане сега? Дали Венци ще върне нещата на Андрей?
            – Не знам – поклати глава Васко.
            – Не би трябвало, все пак правилата са такива и всички винаги сме ги спазвали.
            – По дяволите правилата, това е само една игра! Нима не ти става гадно като се замислиш в какво положение се намира Андрей сега?
            – А ти защо не се замислиш, защо се намира в това положение? Защо не сме аз или ти на негово място? Защото ние имаме мярка, а той няма. Нека му е за урок.
            – Урок? Какъв урок? – разпери ръце Васко. – Та ние сме приятели от двадесет години, израснахме заедно, били сме дупе и гащи през целия си живот... не бъди толкова суров.
            – Не съм суров, а справедлив. Това ли мислиш, че е приятелството? Да позволяваш на някого да се измъкне от необмислените си постъпки, разчитайки че приятелите му ще му простят. Айде! Нека знае, че животът не е толкова прост.
            Боян направи няколко стъпки  наоколо.
            – Яд ме е на него честно да ти кажа.
            – Мен пък ме е яд на теб! – изгледа го Боян. – Какво се правиш на толкова принципен? За мен приятелството е над всичко, ясно ли ти е? Щом мислиш така, явно не си способен на компромиси и на истинско приятелство.
            – Истинско приятелство? А знаеш ли какво значи това? Ще ти кажа нещо приятелю – Васко тикна показалец в гърдите му. –  Истинско приятелство между неравностойни хора няма. Знаеш ли как ми беше писнало от брата на жена ми с неговите заеми? Все ме търсеше за пари, а иначе бяхме много добри приятели, преди да се оженя за сестра му. Чудех се какво да го лъжа и как да му откажа, защото знаех, че всеки път ми връща парите на час по лъжичка. Ще ти кажа какво ще стане ако Венци не върне живота на Андрей. Максимум година ти давам и ще забравиш за своя приятел. Ще ти писне от неговото мрънкане и оплакване, няма да може да идва с нас никъде, защото няма да може да си го позволи. Казвам ти: няма приятелство между неравностойни хора, а пък ти – както искаш.
            – Не мога да повярвам, че ми говориш това... – поклати глава Васко.
            Не можеше да познае своя приятел. Започваше да се пита дали изобщо някога бе имало истинско приятелство между тях, след като са толкова различни.   – Истинското приятелство означава да си на линия, когато някой е в беда – продължи Васко – да отделиш от залъка си, за да не оставиш приятеля си гладен, да протегнеш ръка, когато е паднал и да му помогнеш да се изправи, да му простиш когато те е обидил, да го приемеш такъв какъвто е, да разчиташ на него и той да разчита на теб...
            – О, колко наивно! – махна с ръка Боян. – И как ще разчиташ на него? Повярвай ми от тук нататък само той ще разчита на теб, а такова приятелство не е нужно никому.
            Васко беше уморен и не му се спореше, беше ядосан и се дразнеше от философията на Боян. Извърна и си тръгна. Бяха пили и щеше да дойде да си вземе кората по-късно.
            Докато крачеше по тротоара, премисляше как би могъл да оправи цялата каша. Не му дойде нищо друго на ум, освен да отиде да говори с Андрей. Свърна към дома му и не след дълго звънна на вратата. Беше видимо пиян и отчаян.
            – За какво си дошъл?
            – Как за какво? За да те видя разбира се! – избута го и се промъкна покрай него – Къде е приятелката ти?
            – Тръгна си – изфъфли Андрей. – Не й трябва такъв неудачник като мен.
            – Стига си дрънкал глупости. Това е само една игра! Боже-е-е, никой ли не разбира, какво сте се взели на сериозно всички? Да не се е свършил светът случайно?
            Взе якето му и му го подаде.
            – Хайде да ходим, да говорим с Венци да ти върне нещата. Ще мине време и само ще си спомняме с усмивка за това.
            – Не мога – поклати глава Андрей. – Такива са правилата. Какво очаквате всички от мен, да ходя да се моля ли? Оставете ме. Сам си го направих, сам ще се оправям.
            – Оф-ф-ф, сега пък проблем с гордостта! Всеки е башка луд. Аре стига, че ми писнахте! Уморен съм и съм гладен, искам да се прибирам да се наспя, а не мога, докато не съм сигурен, че всичко е наред.
            – Ами айде де, върви си и ме остави, никой не ми трябва. Искам да остана сам.
            Васко го изгледа, вдигна ръце и си тръгна. Не можеше да разбере какво им ставаше на всички. Нима имаше нещо по-ценно от приятелството им? “Хората са умирали за приятел, особено във време на война, а сега се правят на мъже Провалиха всичко. Глупаци! – мърмореше си. – И този Венци, толкова пък да е алчен, всичко си има и кола, и пари и дом, за какво са му нещата на Андрей?”

***

            Боян стоеше на паркинга и мислеше върху думите на Васето: “Истинското приятелство означава да си на линия, когато някой е в беда, да отделиш от залъка си, за да не оставиш приятеля си гладен, да протегнеш ръка, когато е паднал и да му помогнеш да се изправи, да му простиш когато те е обидил, да го приемеш такъв какъвто е, да разчиташ на него и той да разчита на теб...” Не обичаше проблемите. Самото възникване на проблем означаваше, че някой не е достатъчно разумен, за да избегне проблема, а това на свой ред значеше, че няма място за проява на разбиране. Не понасяше да се нагърбва с хорските несгоди, но сега не ставаше въпрос за когото и да е. Чувстваше се въвлечен в нещо, в което сам той никога не би въвлякъл когото и да било, още повече пък приятел. Но не можеше да остане безразличен.
            Изпъшка и се отправи към едно денонощно кафене. Трябваше да се поразсъни. Хрумна му да поговори с Андрей и да го накара да се разберат с Венци, но се отказа. Андрей беше от хората, които не обичат да губят, а това означаваше, че ще се скарат.
            Боян се настани на една от масите, отпи от кафето и се опита да си събере мислите. Той беше най-богатия от тримата. Можеше да помогне на Андрей само с пари. Може би трябваше да му отпусне някакъв заем на първо време, можеше да си позволи дори да откупи колата му от Венци и да му я подари, но не беше убеден, че е редно, а и знаеше, че Андрей вероятно нямаше да приеме подаръка му. “Ами годеницата му, сватбата му... и нея ли да платя?” Не, не можеше да му помогне. Нямаше как. Това безсилие го ядоса, идеше му да ги набие и двамата. Така й не разбираше защо Венци си замълча. Можеше веднага да се ухили и да обърне играта на майтап. Андрей пък дори и дума не каза, стана и си тръгна като последния баровец. Сега, вместо да си отиде и да се наспи като всеки път, докато жена му я нямаше, трябваше да намира изход от някакво глупаво положение, което по принцип изобщо не би трябвало да съществува. “Ама и Васето, значи! – гледаше пред себе си навъсено. – С неговите философии за приятелството, уж приятелите трябвало да си помагат, а си тръгна и остави нещата на самотек. Голям идеалист няма що!” За Боян истинското приятелство се състоеше в това, никога и по никакъв повод то да не опира до пари. Чиста проба отношения, без никакви материални компромиси. Сега обаче беше готов да наруши това правило. Знаеше, че това щеше да е края на приятелството му както с Венци, така и с Андрей, защото и двамата щяха да са го принудили да изневери на себе си, което едва ли щеше да им прости, но сякаш имаше дълг към изминалите двадесет години. Сякаш сега беше моментът да си плати сметката затова, че е имал добри приятели.

***

            Годеницата на Андрей Вървеше напосоки, а в главата й се меняха картини от техните щастливи моменти, от прекрасните любовни нощи, на романтичните им вечери през които мечтаеха да създадат семейство. Сълзите й се стичаха по бузите, вървеше, а хората я гледаха състрадателно. Трябваше да спаси любовта си и бъдещето им, но той сякаш нехаеше. Горделив е, знаеше го и нямаше да се върне, но... хрумна й, че тя можеше да отиде при Венци. Ще му каже каквото има да му казва, а той ще реши и ще постъпи както иска. Смяташе, че познава приятелите му и че те не са толкова безкомпромисни. Все пак винаги са били заедно, колко пъти Венци е идвал у тях на гости и е разказвал такива невероятни истории за тяхното приятелство. Тя трябваше само да му ги припомни и да го помоли. За нея приятелството беше в това да знаеш, че приятелят ти, който и да е той е щастлив. Никакви услуги, никакви купони и никакви игри не бяха по-важни от това. Свърна към таванската стаичка на Венци, където знаеше, че четиримата се събираха.

***
 
            Венци седеше подпрял брада на юмруците си и не помръдваше. Гледаше натрупаните пари и ключове по масата и се опитваше да разбере, как се бе стигнало до тук. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако беше загубил той. В момента в който разбра, че печели беше решил да провери как ще реагират другите двама. Правилата който загуби – губи, който спечели – печели важаха за всички и ако трябваше да бъдат нарушени тази вечер, то значи всички трябваше да са единодушни, но Васко и Боян мълчаха. Разбра, че ако губещият бе той, те щяха да си мълчат по същия начин. Гледаше навъсено пред себе си. Ако някой се беше обадил в подкрепа на Андрей, щеше да му бъде много по-лесно да му върне нещата и нямаше да е толкова неловко.
            Изпъшка, тупна по масата и се надигна да прибере чашите, преди да отиде при Андрей и да му върне вещите. Все пак това беше само една игра и тя не биваше да променя нищо между толкова добри приятели. Имаше си всичко и не му трябваха нещата на Андрей, трябваше му само неговото приятелство.
            Приключи с разтребването и се пресегна за якето си, когато се почука. Венци се усмихна. Беше сигурен, че това е Андрей, който се е върнал да се разберат, но на вратата му стоеше много разстроена неговата годеница.
            Съвзе се, накара я да седне и я разпита как е Андрей.
            – Спокойно, нищо не е загубил – въздъхна Венци след като я изслуша. – Разбира се че ще му върна нещата, за какво са ми? Хайде успокой се.
            – Той каза, че такива били правилата и нямал право да иска от теб да му върнеш парите и всичко което е заложил...
            – Оф-ф-ф, аман от неговата гордост! – изправи се рязко. – Да се прави на честолюбив пред някой друг разбирам, ама пред мен? Приятели сме от толкова години! Обижда ме това, че е допуснал, че съм толкова алчен.
            Крачеше из стаята. Ядосваше се и на безразличието на другите двама.
            – Айде... то се е видяло, че аз трябва сега да отида и да го помоля най-учтиво да си вземе живота обратно. Баси човека!
            Махна с ръка, наплиска лицето си с вода и се избърса.
            – Да вървим при него – постави ръка на рамото й, когато отново се почука.
            Венци се извърна и отвори. На прага му мълчаливо стоеше Боян. Изненада се, защото знаеше отношението му към парите. Беше убеден, че вече се е прибрал и се е паркирал да спи. Боян се вмъкна вътре, но се замръзна, когато видя приятелката на Андрей.
            – Стига си се оглеждал като в небрано лозе – бутна стол към него.
            Новодошлият се настани и се прокашля.
            – Венци, виж... знам че спечели честно, но дали трябва да бъдем толкова стриктни към правилата – заговори, като поглеждаше към жената. – Ако си държиш на печалбата, дай поне да откупя колата на Андрей, той не може да работи без нея, това ще го убие.
            Венци слушаше и не вярваше на ушите си. Точно от Боян най-малко беше очаквал такова предложение. Знаеше колко е стиснат. Никога не се бе надявал и на една стотинка от него, но след двадесет години явно все още имаше от какво да се изненада. “Явно в ситуацията имаше и положителен момент”, незабележимо се подсмихна Венци.
            – Я стига глупости! И ти ли си мислил, че няма да върна нещата на Андрей? Никой ли не ме познава? Баси... кажи поне защо чак сега реши да се обадиш?
            – Как защо? – изгледа го Боян. – Че не зависи ли единствено и само от теб дали ще върнеше нещо, което е станало твое? Какъв съм аз да се меся, не исках да смяташ, че аз вземам страна в този случай, все пак и двамата сте ми еднакво близки...
            Оживи се и се изправи.
            – Радвам се, че си решил да му върнеш нещата. Издигаш ми се в очите. Давай да вървим, няма какво да се мот...
            Думкане по вратата го прекъсна. Без да чака покана, в стаята нахълта Васил и се стъписа. Огледа всички един по един и погледът му се спря върху Боян.
            – Ти пък какво правиш тук?
            – Дойдох да говоря с Венци за Андрей, а ти?
            – И аз за това съм дошъл – смотолеви Васко.
            – Мислех, че си тръгна, къде се шля досега?
            – Ходих при Андрей, мислех да му поговоря да се разберат с Венци, ама той не пожела. Изгони ме и като не намерих друг начин дойдох тук.
            – Баси и човека! – изръмжа Венци. – Всички се тревожат за него, а той се прави на горд и на принципен. Хайде верно да вървим, че като го знам какъв е...
            – Като го знаеш какъв е да беше го спрял навреме, та да се разберете –подметна Васко.
            – Айде пък сега! А ти защо не се намеси? Ако го бях спрял щеше да е по-малко горд ли? Вие двамата трябваше да се обадите, да подметнете някоя шега, ама не.
            – Да се намесим? Как да се намесим? Когато залогът стана голям ние се отказахме, вие продължихте. Проблемът си остана ваш, ама май накрая се оказа, че не е само ваш.
            – Стига сте спорили. Да тръгваме – изстена годеницата на Андрей, която нямаше търпение да се прибере.

***

            Настроението им се беше оправило и когато пристигнаха, изкачиха стълбите гонейки се. Годеницата на Андрей вървеше спокойно след тях и дори не се и опитваше да ги настигне. Позвъниха, но никой не им отвори.
            – Отключвай, че тоя май е заспал – каза й Васето.
            – Нямам ключ. Оставих му го.
            Венци се подсмихна, бръкна в джоба си и извади ключа на Андрей.
            Нахълтаха в апартамента, но гледката, която видяха ги шокира. Васко се извърна и задържа момичето в коридора. Андей лежеше на дивана, на пода се търкаляше празна бутилка от водка, а на масата имаше опаковка от приспивателни и лист. Имаше пулс. Извикаха бърза помощ, помогнаха да го пренесат в линейката, приятелката му тръгна с него към болницата, а Васко, Венци и Боян останаха в празния апартамент и мълчаливо си предаваха и препрочитаха изписания лист: „Няма  приятелство, няма любов. Няма нищо истинско. Има само илюзии. Не искам да живея в тази фалшива действителност”.

 Какво нещо беше човекът и човешката психика. Никой никого не познава напълно. Андрей уж беше най-силния от тях, а се оказа най-слабия. Боян уж беше най-стиснатия, а се оказа най-щедрия, Васко уж беше най-чувствителния, а се оказа най-хладнокръвния. А Венци? Той беше този на когото се крепеше цялото им приятелство. Той ги помиряваше и им организираше купони, той беше щуракът и душата на компанията, а какво се оказва сега? Човек съди твърде прибързано, и наистина никой никого не познава напълно, защото Андрей нямаше как да знае, че Боян бе готов да откупи колата му, че Васко се бе скарал с Боян за да го защити, че Венци никога не е смятал да задържи нещата му, че приятелката му беше отишла да се моли заради тях и тяхната любов. Андрей просто беше решил, че никой от тях не го обича, подложи на съмнение всичко освен собствената си преценка. Понякога нещата изглеждат по един начин, а всъщност са съвсем други. Всички му бяха много добри приятели, но Андрей не им беше. Ако им беше наполовина добър приятел, колкото те на него, никога нямаше да ги постави в това положение, никога нямаше да ги остави да носят тази вина. Вина, която щеше да носи всеки един от тях, дори и годеницата му, макар че тя нямаше нищо общо с това. А това беше само една игра, но коварна, игра в която никога не знаеш дали печелиш докато не се обърне и последната карта…

Share